№ 8250
гр. София, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА
МИТОВА
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА МИТОВА
Гражданско дело № 20241110138351 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
положителен установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК.
Ищецът „С. К.“ ООД твърди, че ответникът М. К. К. кандидатствала онлайн за
отпускане на потребителски кредит от „С. К.“ ООД, вследствие на което на 09.06.2022
г. между „С. К.“ ООД и ответника, под формата на електронен документ, е сключен
договор за потребителски кредит № ******/09.06.2022 г. по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, съгласно който на ответника е
предоставен кредит в размер на 500 лв. Твърди, че ответникът не е погасил
задълженията си, поради което дължи пълния размер на усвоения кредит. Поради
изложеното иска се да се признае за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата в размер на 500 лв., представляваща непогасена главница по
договор за паричен заем № ******/09.06.2022 г., ведно със законната лихва от
07.07.2023 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.09.2023 г. по ч.гр.д. №
38198/2023 г. по описа на СРС, 56 състав.
Ответникът в подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба
оспорва иска като недопустим и неоснователен. Счита, че претенцията следва да бъде
отхвърлена.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д. № 38198/2023 г. по описа на СРС, 56 състав, е видно,
че на 07.09.2023 г. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, по силата на която М. К. К., ответник в настоящото производство, е
осъдена да заплати на „С. К.“ ООД сумите от 500 лева, представляваща главница за
1
период от 09.06.2022 г., ведно със законната лихва от 07.07.2023 г. до изплащане на
вземането, сумата 25,03 лева, представляваща договорна лихва за периода 09.06.2022 г.
- 24.07.2022 г., сумата 78,00 лева, представляваща мораторна лихва за периода
09.06.2022 г. - 01.06.2023 г. Предвид постъпилото в срока по чл. 414 ГПК възражение
от длъжника, на заявителя са дадени указания да предяви иск в законоустановения
срок. В предвидения едномесечен срок „С. К.“ ООД, ищец в настоящото производство,
е предявил установителен иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК за
установяване съществуването само на вземането за сумата от 500 лева,
представляваща главница за период от 09.06.2022 г., ведно със законната лихва от
07.07.2023 г. до изплащане на вземането.
Видно от съдържанието на приложения по делото Договор за потребителски
кредит № ******/09.06.2022 г., сключен между „С. К.“ ООД, в качеството на
кредитодател, и М. К. К., в качеството на кредитополучател, между страните е
уговорено предоставяне на кредит в общ размер от 500 лв., погасяването на който да
се извърши с една месечна вноска в размер 525,03 лв. Уговорен е фиксиран лихвен
процент по заема от 40,05 % и годишен процент на разходите – 48,62 %. Договорът е
подписан при Общи условия/ОУ/, които са неразделна част от него.
По делото е изслушано заключение по съдебно-счетоводта експертиза, което
съдът кредитира като компетентно, обосновано и отговарящо в пълнота на поставените
въпроси. Според вещото лице заемната сума от 500 лв. е усвоена на датата на
подписване на процесния договор чрез извършено плащане от страна на ищеца в полза
на ответницата посредством дружество за електронни разплащания. Не се установява
да има плащания по договора за кредит, като всички начислени суми са останали
непогасени. Вещото лице е установило, че при погасителна вноска, която включва
главница, договорна лихва и такса за експресно разглеждане по процесния договор,
размерът на ГПР е над 50 %, а при включване само на главница и възнаградителна
лихва, ГПР е в размер на 48,62 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция по установителния иск,
предвид релевирането й по реда на чл. 422 ГПК, се обуславя освен от наличието на
общите процесуални предпоставки, още и от подаването на възражение от длъжника в
срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от
уведомяването на кредитора, както и от тъждество между вземането по заповедта за
изпълнение и претендираното в исковото производство. Така посочените предпоставки
са налице, което обуславя разглеждане на исковите претенции по същество.
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 79, ал.1,
пр.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК предвид разпоредбата на чл. 154 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че между ответника и „С. К.“ ООД е налице валидно
облигационно отношение по силата на договор за заем от 09.06.2022 г., по който
ответникът е получил заем в сочения размер. В тежест на ответника е да докаже, че е
погасил задълженията си.
От изслушаната по делото СчЕ се установява сключването между „С. К.“ ООД и
ответницата на процесния договор за потребителски кредит с твърдяното в исковата
молба съдържание, както и изпълнението на задължението на кредитодателя за
отпускане на договорената сума от 500 лв., осъществено чрез дружество за електронно
2
разплащане в деня на подписване на процесния договор. В този смисъл неоснователни
се оказват възраженията на ответницата, че липсва облигационно отношение между
страните и че процесната сума не е усвоена.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит (Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Следователно въз основа на сочената разпоредба и в
отклонение от правилото на чл. 240 ЗЗД, установяващо реален характер на договора за
заем, по отношение на договора за потребителски кредит законодателят е предоставил
възможност същият да се сключи както като реален, така и като консенсуален договор.
Във втория случай договорът е двустранен, като пораждащ от една страна
задължението на кредитодателя да предостави договорената сума, а от друга –
задължението на кредитополучателя да я върне.
С оглед установеното по-горе от фактическа страна, по делото се доказа
сключване на договора за кредит и реалното усвояване на сума в размер на 500 лв.
Съобразно вмененото от закона правомощие на съда да проверява валидността
на договора и протИ.речието на същия с императивни правни норми и добрите нрави,
съдът намира следното:
По отношение действителността на процесния договор, приложение намират
разпоредбите на Закон за потребителския кредит и на Закон за защита на
потребителите. В чл. 22 от Закон за потребителския кредит ЗПК) са изброени
хипотезите, в които договорът за потребителски кредит е нищожен, а именно при
неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал.
1 ЗПК. Същият съдържа информация за общия размер на кредита и условията за
усвояването му, разходите по кредита, лихвения процент, съответно – че договорът
съответства на условията за действителност, регламентирани в чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 11 и
12 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
В случая обаче по убеждение на настоящата инстанция клаузата за договорна
възнаградителна лихва, определена на 40,05 % като фиксиран годишен лихвен процент
е нищожна на основание чл. 26, ал.1 пр. 3 ЗЗД като протИ.речаща на добрите нрави.
При преценка за нищожност от значение са не само размерът на договорените лихви и
такси, а и други обективни фактори, преценявани също към момента на сключване на
договора – уговорени обезпечения, срок за ползване на финансовия ресурс.
Добрите нрави са неписани правила, морална категория, мяра за почтеност и
добросъвестност в гражданските правоотношения. Те са признати от значителна част
от обществото, от което следва тяхната релевантност спрямо правия ред.
3
Категоричното разбиране на законодателя за тяхната задължителна сила, равна по
степен с тази на писаните правила, е намерило нормативно изражение в чл. 9 ЗЗД и чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Свободата на договаряне е ограничена в рамките на добрите нрави,
а пристъпването им е основание за нищожност на договора, респективно на
несъобразена с добрите нрави клауза в него.
Добрите нрави имат проявление спрямо всички граждански отношения,
независимо от качеството на субектите. Когато обаче страна по договора е потребител,
нормативната база създава специална защита на тази група субекти чрез предвиждане
на самостоятелни основания за нищожност поради неравноправност на клаузи в
потребителските договори – чл. 143 ЗЗП. Това специфично основание е израз на
подкрепата от страна на държавата спрямо икономически по-слабата страна в
отношенията. Засилената защита обаче не изключва общото задължение на страните за
добросъвестност, напротив акцентира на необходимостта от придържане на
поведението към него. Съответно договаряне във вреда на потребителите и в разрез с
моралните принципи представлява още по-драстична форма на незачитане и
пренебрегване на принципа на добросъвестност, елемент от който се явява
съобразяване съдържанието на договора с моралните норми. Създава се фактическо
положение нетърпимо от правния ред, поради което и не може да получи
потвърждение в съдебно производство по установяване дължимостта на твърдяно
вземане.
Що се касае в частност до процесния потребителски кредит, отпуснат от
небанкова финансова институция, вземането за лихва е предвидено в клаузи,
договорени в протИ.речие с добрите нрави. Съгласно константната практика на
касационната инстанция протИ.речаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за
обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва (в този смисъл например
Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, Второ ГО; Решение по
гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, Второ ГО; Решение по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС,
Второ ГО; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, Четвърто
ГО, Определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г. на ВКС, Трето ГО).
Прекомерното нарастване на дълга посредством начисляване на лихва, надхвърляща
трикратния размер на законната лихва, не може да се приеме за обосновано като
гарантиращо интереса на търговеца от постигане на легитимната цел за реализиране на
обоснована печалба по конкретния договор. Този извод не се разколебава и при
съобразяване на обстоятелството, че кредитът е отпуснат от небанкова финансова
институция, а финансирането на същите за отпусканите от тях кредити се осигурява
единствено от собствени средства, както и от лихви, а не от публично влогонабиране,
както при банките. Това обстоятелство поначало е основание за по-високите лихви
спрямо тези по банкови кредити, но то не може да обоснове прекомерно нарастване на
дълга, дори при точно в темпорално и количествено измерение изпълнение.
Начисляването на лихва в такъв размер може да е насочено и към компенсиране
невъзвращаемостта по други отпуснати от същия търговец заеми, но за постигане на
легитимната и допустима от правото цел за реализиране на печалба от всеки договор
са налице допустими и предвидени от правния ред механизми, а именно чрез
изпълнение на задължението за проверка на кредитоспособността
(платежоспособността) на кредитополучателя. Рискът от упражняваната дейност се
носи от упражняващия я субект, а когато е търговец, като професионалист дори има
вменена от закона засилена грижа за своите работи (чл. 302 ТЗ). Недопустимо е
4
прехвърлянето на риска по договора и неблагоприятните последици от неизпълнение
на собствените задължения върху потребителя, дори в случаите когато добросъвестно
изпълнява задълженията си.
В случая е уговорен годишен лихвен процент от 40,05 % годишна лихва.
Трикратният годишен размер на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, формирана като сбор от основен лихвен процент на БНБ плюс 10 процентни
пункта е 30 % /основен лихвен процент към датата на сключване на договора – 0. 00
%, плюс 10 %/, а дневният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен по ал. 1 /чл. 1 от
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения/. При съобразяване на размера на
отпуснатата сума, срока на ползване и функцията на възнаградителната лихва /цена на
парите като капитал и цена на времето, през което търговецът е лишен от
ликвидността на този капитал/, се налага извод, че клаузата за възнаградителна лихва
от 40,05 % е недействителна поради протИ.речие с добрите нрави.
Всичко гореизложено дава основание за извода, че търговецът неморално се
възползва от уязвимото финансово положение на икономически по-слабата страна, за
да извлече изгода за себе си, което обосновава извода за нищожност на клаузата за
договорна възнаградителна лихва.
Нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради накърняване на
добрите нрави обаче в случая обуславя нищожност на целия договор.
Възнаградителната лихва представлява основна престация по договора – без нея,
кредиторът не би имал интерес от договора и не би го сключил. Поради това
нищожната клауза за възнаградителна лихва не може да се замести с императивна
правна норма. Въз основа на изложеното по убеждение на настоящата инстанция
целият процесен договор за кредит е нищожен.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по
предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-
горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Присъждането на
чистата стойност по кредита може да бъде извършено въз основа на заявеното от
кредитора основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, без да се изисква той да е предявил
кондикционен иск по чл. 55 ЗЗД. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане
следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен
договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би протИ.речало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.
23 ЗПК в специалния ЗПК (в този смисъл Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.
дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело №
5
1023/2020 г. на ВКС, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021
г., III г. о., ГК).
Съгласно приетата по делото СчЕ се установи, че ответницата не е погасила
заетата сума. Следователно предявеният иск с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, следва да бъде уважен за сумата от 500 лв.,
представляваща непогасена част от усвоената сума по договор за паричен заем №
******/09.06.2022 г.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът.
На основание чл. 78, ал. 8 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 575.00 лв. разноски за исковото производство /25 лв. държавна такса,
450 лева депозит за ССчЕ и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение/, и сумата от
34,72 лв. разноски за заповедното производство, или общо сумата от 609,72 лв.
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че
М. К. К., ЕГН **********, дължи на „С. К.“ ООД, ЕИК **********, сумата от 500
лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен заем №
******/09.06.2022 г., ведно със законната лихва от 07.07.2023 г. до окончателното
плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 07.09.2023 г. по ч.гр.д. № 38198/2023 г. по описа на СРС, 56 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 ГПК М. К. К., ЕГН ********** да заплати
на „С. К.“ ООД, ЕИК ********** сумата от 609,72 лв., представляваща разноски
общо за заповедното и исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6