№ 19889
гр. С., 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110140237 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК, вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу М. Е. Ф., ЕГН
**********, с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД,
с искане за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: сумата
696,59 лв. - главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от
01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва от 18.03.2024 г. до изплащане на
вземането, сумата 87,47 лв. - мораторна лихва за период от 14.08.2022 г. до 14.02.2024 г.,
сумата 55,92 лв. - главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение на
топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва от
18.03.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 10,83 лв. - мораторна лихва за период от
16.07.2021 г. до 14.02.2024 г. върху главницата за цена на извършена услуга за дялово
разпределение, отнасящи се за имот, находящ се на адрес: гр. С....................., абонатен №
92688, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 01.04.2024 г. по ч.
гр. д. № 15898/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 48 състав.
Ищецът твърди, че ответницата има качеството на клиент на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ като вещен ползвател на процесния имот, въз основа на
договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150
ЗЕ обвързват потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
съгласно тези общи условия е доставил за процесния период до имота на ответницата
топлинна енергия, като съответно тя не е заплатила дължимата цена, формирана по
системата за дялово разпределение. Твърди, че съгласно приложимите общи условия
1
купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок след
периода, за който се отнася, а като не е сторила това, ответницата е изпаднала в забава,
поради което дължи и обезщетение за забава върху главницата в посочения по-горе размер.
Поддържа, че съгласно чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия между клиентите в
сградата – етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение при наличие
на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Сочи, че в настоящия
случай услугата дялово разпределение на ТЕ в сградата се извършва от „Н.” АД (съгласно
молба – уточнение от 11.09.2024 г.) на база реален отчет на уредите за дялово разпределение
в съответствие с Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, за което също се
дължи възнаграждение. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответницата
оспорва исковете. Оспорва да е потребител на топлинна енергия, вкл. да е собственик или
вещен ползвател на имота, както и оспорва да е единствен наследник на Н. В.Ф.. Оспорва
иска за мораторна лихва с доводи, че не е изпаднала в забава за заплащане на процесните
вземания. Счита, че искът за главница за дялово разпределение е недопустим, тъй като
услугата се извършва от трето лице и ищецът няма право да получава възнаграждение за
нея, както и оспорва, че са извършвани някакви услуги от дружеството топлинен
счетоводител. Оспорва иска за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение с
доводи, че липсва покана, която да е поставила ответницата в забава. Евентуално възразява
за погасяване на сумите по давност. Заявява, че не оспорва доставката на топлинна енергия и
нейното количество, размера на дължимите суми съгласно счетоводните записвания на
ищеца, както и съответствието им с действащите цени за топлинна енергия към процесния
период. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
В предмета на делото са включени установителни искове, предявени в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, срещу която е подадено възражение от длъжника по чл. 414
ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК.
За да се уважат предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи, че за исковия период
между страните е съществувало валидно правоотношение (предвид качеството на
ответницата на вещен ползвател на имота), по силата на което се е задължил да доставя до
имота на ответницата топлинна енергия срещу задължение на последната да заплаща
стойността й, че ищецът е изпълнил своите задължения и е доставил конкретно количество
топлоенергия, начислил е суми за него съобразно действащата към съответния момент
нормативна уредба, които са в размер поне на исковата сума, че е извършена услугата за
2
дялово разпределение на топлинна енергия в полза на ответницата, която е поела
задължение да заплати тази сума на ищеца и договорения размер на възнаграждението.
За да се уважат предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи възникването на главен дълг и изпадането на
ответницата в забава - уговорен падеж за плащане на цената на доставената топлинна
енергия, както и отправена и получена от ответницата покана за заплащане на таксата за
дялово разпределение.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже, че е
погасила претендираните вземания, както и всички свои възражения.
По възражението за давност в тежест на ищеца е да установи настъпването на
обстоятелства, водещи до спиране и/или прекъсване на погасителната давност по смисъла на
чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД.
Спорно е дали ответницата има качеството на клиент на топлинна енергия за
процесния имот и абонатен номер през процесния период, което ищецът твърди, че
произтича от качеството на ответницата на вещен ползвател на имота.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
„потребители на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ и с влизане в сила
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“,
което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов
клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (редакция след 17.07.2012 г.) всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36,
ал. 3 ЗЕ. Посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди са собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху имота. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат
и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения
имот със съгласието на собственика, съответно на носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
3
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, например с откриване на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество (така ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа
на ОСГК на ВКС).
Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от
сграда, намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен
(при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора), така и
презюмиран (сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право
на ползване), като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина
(изричен или презюмиран), преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен
договор за същия имот с друго лице. Ето защо за преценката с кого дружеството – ищец е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил
сключен договор за доставка на топлинна енергия.
Настоящият състав на съда приема, че ищецът е изпълнил доказателствената си
тежест да установи, че през исковия период ответницата е имала качеството клиент на
топлинна енергия, доставяна до процесния имот.
По делото е приет Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 79, том I, рег. №
4626, дело № 261 от 2019 г., видно от който на 27.05.2019 г. Н. В.Ф. и М. Е. Ф. са дарили на
сина си Н.Н.Ф.в процесния апартамент № 31, идентификатор 68134.305.152.2.31 съгласно
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-32/01.04.2016
г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. С., район „В.“, жилищен комплекс
„С.“, на осми жилищен етаж в жилищната сграда – блок 14, със застроена площ от 69,04 кв.
м., състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения, заедно с избено помещение №
19 с полезна площ от 3,93 кв. м. и заедно с 1,680 % идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата.
Дарителите Н. В.Ф. и М. Е. Ф. са си запазили правото на ползване върху дарявания
недвижим имот пожизнено и безвъзмездно.
По делото е прието Удостоверение за наследници с изх. № РВЕ21-УГ01-5543 от
06.07.2021 г., издадено от Столична община, район „В.“, видно от което Н. В.Ф., ЕГН
********** е починал на 04.07.2021 г., като е оставил за свои наследници по закон М. Е. Ф.,
ЕГН ********** /съпруга/, Е.Н.а Ф., ЕГН ********* /дъщеря/ и Н.Н.Ф.в, ЕГН **********
/син/. По делото са приети също: Заявление от Н.Н.Ф.в с вх. № 49747/02.09.2021 г. до
Софийски районен съд за вписване в особената книга на съда на отказа му от наследство,
оставено от Н. В.Ф., Заявление от Е.Н.а Ф. с вх. № 49744/02.09.2021 г. до Софийски районен
съд за вписване в особената книга на съда на отказа й от наследство, оставено от Н. В.Ф.,
4
както и Удостоверение с изх. № 10440 от 07.09.2021 г. по ч. гр. д. № 51370/2021 г. по описа
на СРС, 37 състав, според което с решение № 2498/03.09.2021 г. е вписан в особената книга
при съда за отричане от наследство отказът на Н.Н.Ф.в от наследството, останало след
смъртта на Н. В.Ф., ЕГН **********, починал на 04.07.2021 г., като отказът е вписан под №
1673/08.09.2021 г. и Удостоверение с изх. № 10419 от 07.09.2021 г. на СРС, 80 състав, според
което Е.Н.а Ф. се е отказала от наследството, останало след смъртта на Н. В.Ф., ЕГН
**********, починал на 04.07.2021 г., като отказът е вписан в особената книга на съда под
№ 1659/07.09.2021 г.
Въз основа на приетите по делото доказателства се установява, че именно
ответницата притежава вещното право на ползване върху имота, включително и през
исковия период. От 04.07.2021 г. до 30.04.2023 г. вещен ползвател на имота е била само
ответницата, като за периода от 01.05.2021 г. до 04.07.2021 г. вещен ползвател е бил и Н.
В.Ф., като учреденото в негова ползва вещно право на ползване се е прекратило със смъртта
на посоченото лице. С оглед разясненията на цитираното тълкувателно решение именно
ответницата в качеството си на вещен ползвател на имота е клиент на топлинна енергия за
битови нужди по аргумент на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ и има задължение да
заплаща стойността на доставената от ищеца топлинна енергия в имота за процесния
период. При учредено/запазено вещно право на ползване собственикът на имота притежава
т. нар. „гола собственост“ и докато съществува правото на ползване за трето лице, той не би
могъл да упражнява правомощието да ползва вещта и на основание чл. 57, ал. 1 ЗС задължен
да посреща разноските по ползването на имота, в частност за заплащане цената на
доставената топлоенергия, е вещният ползвател. Отговорността на собственика на
топлоснабдения имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на
ползване по някой от способите, уредени в Закона за собствеността и след надлежно
уведомяване за това на насрещната страна по правоотношението. По делото не се твърди и
не се установява правото на ползване, възникнало в полза на ответницата да е било погасено
през процесния период, да е било учредено вещно право на ползване на имота на друго
лице, или да е бил сключен писмен договор с „Т.С.“ ЕАД с трето за спора лице за продажба
на топлинна енергия за исковите имот и период (фактът, че партидата за имота е открита на
името на другия вещен ползвател в случая има само вътрешно счетоводно значение, при
липса на изрична молба от Н. Ф. до ищеца за откриване на партида на негово име, съответно
не изключва отговорността на ответницата за заплащане на задълженията за топлинна
енергия). Следва да се посочи, че в нотариалния акт за дарение не е предвидено, че
ползвателите си запазват правото на ползване върху отделни части от имота, поради което
съдът приема, че ответницата е вещен ползвател на целия имот. Дори да се приеме, че за
периода до смъртта на Н. Ф. отговорността на задълженията на вещните ползватели е
разделна (1/2 част от задълженията за Н. Ф. и 1/2 част от задълженията за М. Ф.), то от
цитираните по-горе доказателства се установи, че единствен наследник по закон на Н. Ф. е
именно ответницата, с оглед вписаните откази от наследството му от страна на Екатерина Ф.
и Нелко Ф., които откази произвеждат действие от момента на откриване на наследството.
Ответницата е оспорила, че е единствен наследник на Н. Ф., но за доказване на това
5
възражение не са ангажирани доказателства, а твърденията й се опровергават от
представените от ищеца доказателства.
Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия
при общи условия възниква между топлопреносното предприятие и потребителя (клиента),
по силата на закона - чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответниците,
включително и относно приемането на общите условия, в който смисъл е и съдебната
практика - решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о.
Предвид тази нормативна уредба съдът приема, че между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия, каквито са общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени
с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „М.“ от 11.07.2016 г., в
сила от 11.08.2016 г., което правоотношение е възникнало по силата на закона предвид
качеството на ответницата на вещен ползвател на имота през процесния период, и именно тя
е задължена да заплаща стойността на доставената до имота топлинна енергия, при доказана
реална доставка.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение.
Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда –
етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и в Наредби
за топлоснабдяването.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост -
арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ.
В разпоредбата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз
основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
С проекта за доклад по делото, обявен за окончателен без оспорване от страните, на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е обявено за безспорно между страните
6
обстоятелството, че през процесния период за процесния имот е доставена топлинна енергия
в количество и на стойност, посочени в исковата молба. Това се установява и от
приобщените по делото писмени доказателства, съгласно които сградата, в която се намира
жилището, е била с непрекъснато топлоподаване през исковия период, следователно и
процесният имот е бил топлофициран. Установява се от представените писмени
доказателства от третото лице – помагач „Н.“ ЕАД (с молба от 26.09.2024 г.), че през
процесния период до имота е доставяна и потребявана топлинна енергия (за отопление на
имот, за БГВ и за сградна инсталация) на стойност 696,59 лв., която сума е изчислена
съобразно действащите през периода цени и в съответствие с нормативната уредба.
От ответницата своевременно е направено възражение за погасителна давност, по
отношение на което съдът намира следното:
Задълженията на потребителя за заплащане стойността на топлинната енергия са
такива за периодични плащания, тъй като са налице повтарящи се през определен период от
време еднородни задължения, чийто падеж е уговорен в общите условия на ищцовото
дружество, като не е необходимо плащанията да са еднакви по размер (така ТР №
3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. по описа на ОСГК на ВКС). Същите се погасяват с
изтичане на тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а в чл. 114, ал. 2 ЗЗД е предвидено, че
ако е уговорено вземането да става изискуемо след покана, давността започва да тече от
деня, в който задължението е възникнало.
Разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД предвижда, че давностният срок се прекъсва с
предявяване на иск относно вземането. Според Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.“ ЕАД от 2016 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 18.03.2024 г., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК – то в
случая от 18.03.2024 г. давността е прекъсната, като периодът, за който се претендират
вземанията е след отпадане на действието на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март
2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за
здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), поради което същият не следва да
се прилага. Ето защо, вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 18.03.2021 г. са
погасени по давност. Най-ранното вземане, което се претендира е за м. 05.2021 г., чиято
изискуемост е настъпила на 15.07.2021 г., т. е. няма вземания, чиято изискуемост да е
настъпила преди 18.03.2021 г., съответно да са погасени по давност. Предвид това, че
ответницата не оспорва иска по размер, то същият е доказан по основание и размер за
сумата от 696,59 лв. и за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. и следва да се уважи
изцяло.
Като законна последица от уважаването на иска, върху главницата следва да се
присъди и законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 18.03.2024 г.
7
до окончателното плащане.
По претенцията за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия:
По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия за периода
са приложими Общите условия към договора, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г.
на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Лихва за забава обаче на основание чл.
33, ал. 3 вр. ал. 2 вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява
единствено след 45-дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от Търговеца.
В ОУ от 2016 г. падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично
определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след
края на отоплителния сезон. По общите правила на договорната свобода страните са
овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, а в случая такава уговорка се
съдържа в общите условия. Предвижда се лихва да се дължи след установяване на
окончателния размер на задължението, с оглед което и след настъпване на падежа купувачът
изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва.
Ето защо за главните вземания за периода м. 05.2021 г. - м. 04.2023 г. в полза на
ищеца съществува вземане за мораторна лихва, която следва да се начислява за периода от
14.08.2022 г. до 14.02.2024 г. (за вземането по общата фактура от 30.06.2022 г. - за периода от
14.08.2022 г. до 14.02.2024 г. и за вземането по общата фактура от 30.06.2023 г. – за периода
от 14.08.2023 г. до 14.02.2024 г.) и е в размер на исковата сума 87,47 лв., определен по реда
на чл. 162 ГПК, чрез използване на лихвен калкулатор, и при съобразяване, че размерът на
мораторната лихва не се оспорва от ответницата, поради което искът е основателен в пълен
размер и следва да се уважи изцяло.
По претенцията за услугата за дялово разпределение на ТЕ за периода:
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото разпределение
на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от
Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС,
като съгласно ал. 2 на същите клаузи – клиентите заплащат на продавача - „Т.С.“ ЕАД
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца от 2016 г. клиентите заплащат цена на
услугата дялово разпределение (извършвана от избран от клиентите търговец), като
стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане
уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия 2016 г. е
предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда
съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на
8
основание чл. 20а ЗЗД има сила на закон за последните. Според чл. 22 от ОУ услугата
„дялово разпределение“ се заплаща на „Т.С.“ ЕАД, от което следва, че именно на ищцовото
дружество следва да бъдат заплатени сумите за дялово разпределение за процесния период и
не се касае за предявяване на чужди права, в какъвто смисъл са твърденията на ответницата.
Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който има право
да получи цената на извършваната услуга дялово разпределение, съобразно което
предявеният иск за установяване дължимостта на тази сума в полза на „Т.С.“ ЕАД и при
наличните доказателства, представени от „Н.“ ЕАД, че през исковия период действително е
извършвана услуга дялово разпределение на топлинна енергия (за което е сключен и
Договор № Д-0-68/03.06.2020 г. при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл. 139в ЗЕ между „Т.С.“ ЕАД като възложител и
„Н.“ АД като изпълнител), е установен по основание. Предвид началото на периода, за който
се претендира цена на услуга дялово разпределение – м. 05.2021 г., съдът приема, че няма
вземания, които да са погасени по давност. Следователно се дължи възнаграждение за целия
процесен период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г. в размер на 55,92 лв. (24 месеца по 2,33 лв.
на месец), съгласно приетото извлечение от сметка, поради което искът е основателен в
пълен размер и следва да се уважи изцяло.
Като законна последица от уважаването на иска, върху главницата следва да се
присъди и законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.03.2024 г.
до окончателното плащане.
По претенцията за мораторна лихва върху главницата за цена на услуга дялово
разпределение на топлинна енергия:
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което същият изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението по чл. 410 ГПК, съответно на исковата молба, поради което
акцесорната претенция в тази част е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на
ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както
в исковото, така и в заповедното производство. В случая предвид изхода на спора право на
разноски има всяка от страните, съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от
исковете.
За исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с
уважената част от исковете, на ищеца следва да бъде присъдена сума в общ размер на 123,40
лв. от претендираните в размер на общо 125 лв., от които 25 лв. – държавна такса и 100 лв. -
9
юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП,
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване на
материалния интерес и фактическата и правната сложност на делото.
За заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с
уважената част от исковете, на ищеца се следват разноски в размер на сумата от 74 лв., от
общо претендираните в размер на 75 лв., от които 25 лв. – държавна такса и 50 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
От ответницата се претендират разноски за безплатна правна помощ в исковото
производство, съгласно договор за правна помощ от 15.08.2024 г., видно от който
процесуалното представителство на ответницата се осъществява в хипотезата на чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. От страна на ищеца е направено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
На основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения съдът приема, че на адвокат И. се дължи възнаграждение в
размер на общо 400 лв., определено съобразно цената на исковете и фактическата и правната
сложност на делото. Настоящият състав приема, че когато с една искова молба са предявени
от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми
искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове - определение № 29/20.01.2020 г. по ч.
т. д. № 2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., като в конкретния случай не се дължи отделно
възнаграждение за всеки иск, с оглед свързания им предмет, цената им и извършените в хода
на делото процесуални действия, които са в защита по всички искове. Съразмерно с
отхвърлената част от исковете, в полза на адвокат Н. И. следва да се присъди сумата от общо
5,09 лв.
От ответницата се претендират и разноски за оказана безплатна правна помощ в хода
на заповедното производство в размер на 450 лв. съгласно договор за правна помощ и
съдействие от 24.04.2024 г.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е
прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При
наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се
твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. В определение №
50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о. е прието, че посочените в
10
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото. С оглед така дадените разрешения, при
определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от
посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимални размери. Възнаграждението следва да бъде определено при
съобразяване на фактическата и правната сложност на делото и действително извършената
работа. Съобразявайки изложеното, съдът определя дължимите на процесуалния
представител на ответницата разноски за заповедното производство в размер от общо 100
лв., при съобразяване, че се касае за подадено възражение по чл. 414 ГПК, което не е
необходимо да бъде допълнително мотивирано. От тях на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в
полза на адвокат Михаел Любомиров следва да се присъди сумата от 1,27 лв., съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Я.“ № 23Б,
срещу М. Е. Ф., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „С.“, бл. 14, ет. 8, ап. 31, искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. Е. Ф., ЕГН
**********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, следните суми: сумата 696,59 лв. -
главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до
30.04.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
18.03.2024 г., до изплащане на вземането, сумата 87,47 лв. - мораторна лихва за период от
14.08.2022 г. до 14.02.2024 г., сумата 55,92 лв. - главница за цена на извършена услуга за
дялово разпределение на топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно
със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 18.03.2024 г., до
изплащане на вземането, отнасящи се за имот, находящ се на адрес: гр. С.....................,
абонатен № 92688, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
01.04.2024 г. по ч. гр. д. № 15898/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 48 състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Я.“ № 23Б, срещу М. Е. Ф., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ж. к. „С.“, бл. 14, ет. 8, ап. 31, иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено, че М. Е. Ф., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
********, сумата 10,83 лв. - мораторна лихва за период от 16.07.2021 г. до 14.02.2024 г.
11
върху главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 01.04.2024 г. по ч. гр. д. №
15898/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 48 състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА М. Е. Ф., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „С.“, бл. 14, ет. 8, ап. 31, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Я.“
№ 23Б, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата от 74 лв. - разноски за ч. гр. д. №
15898/2024 г. по описа на СРС, 48 състав, и сумата от 123,40 лв. - разноски за исковото
производство, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „Я.“ № 23Б, да заплати на адвокат М.Л.Л. от САК, ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул.
„Г.“ № 31, ет. 1 (партер) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.
сумата от общо 1,27 лв. - разноски за ч. гр. д. № 15898/2024 г. по описа на СРС, 48 състав, за
оказана безплатна правна помощ на ответницата М. Е. Ф., ЕГН **********, съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „Я.“ № 23Б, да заплати на адвокат Н. И. И. от САК, ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул.
„Г.“ № 31, ет. 1 (партер) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.
сумата от общо 5,09 лв. - разноски за исковото производство, за оказана безплатна правна
помощ на ответницата М. Е. Ф., ЕГН **********, съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Решението е постановено при участието на „Н.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „Х.Г.“ № 58, като трето лице - помагач на страната на ищеца
„Т.С.“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от съобщаването му чрез връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12