Р Е
Ш Е Н
И Е №
гр. Асеновград, 26.10.2020 г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
Районен съд Асеновград, ІІІ
гр. състав, в публично съдебно заседание на петнадесети септември през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Районен съдия: Е. Калпачка
при секретаря Неделина Рабаджиева,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 138 по описа на АРС за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, евентуален иск
с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК и
чл. 11, т. 9 от ЗПК.
Ищецът Т.К.Т.,
чрез процесуалния си представител адв. Е.И., твърди, че на 07.10.2016 г. между
нея и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен договор за кредит, по силата на който
й е предоставена сумата от 1700 лева, а тя се е задължила да върне същата,
ведно с договорна лихва в размер на 40,08% , уговорен годишен процент на
разходите от 48,945 % и срок за погасяване на заема на 24 месечни вноски в
размер на 85,24 лв.
Освен
това е постигната договореност за заплащане на неустойка по договора при
непредставяне на обезпечение по договора – поне едно от следните - банкова
гаранция или поръчител на едно или две физически лица, които да отговарят
кумулативно на изброени условия. Размерът на неустойката при неизпълнение на
това задължение бил уговорен на 2171,04 лв., която била платима на вноски от по
90,46 лв., заедно с погасителната вноска по договора, като се кумулирала към
нея. Така месечната вноска и дължимата сума по договора нараствала значително
до 175,70 лв..
Ищецът
счита, че по този начин се цели увеличение на възнаграждението за дадения заем,
като неустойката представлява скрита печалба за дружеството. Така договорната
лихва надхвърля значително размерът на дадения заем, като прави размерът и
уговорен в противоречие с добрите нрави и принципът на добросъвестност, тъй
като надхвърля повече от три пъти размера на законната лихва. Поради това
счита, че по договора следва се приеме, че уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва е нищожна, съответно не дължи заплащането и по договора.
Твърди
също, че неустойката е уговорена за да бъде заобиколена императивна правна
норма на закона – чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се поставят неизпълними условия за
представяне на обезпечения пред заемателя.
Твърди,
че самата неустойка е уговорена в разрез с добросъвестността, извън присъщите и
функции, не отговаря на присъщата не неустойката обезпечителна функция, с оглед
разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС, тъй като не цели
обезпечаване на изпълнението на главното задължение, а е уговорена за
неизпълнение на условие за отпускане на кредита. Твърди, че уговорената
неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като, с оглед санкционният и
характер, е уговорена като са поставени изисквания, създаващи предпоставки за
начисляването и. Предвидено е неустойката да се кумулира към погасителните
вноски на договора, като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита.
Така уговореният лихвен процент е различен от прилагания при действието на
договора, като за него заемателят не е бил запознат с предоставяне на
стандартен европейски формуляр, според изискванията на чл. 5 от ЗПК.
Твърди,
че така сключеният договор е нищожен поради противоречие с добрите нрави и
поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като не е посочен точния размер
на дължимия лихвен процент и на ГПР, тъй като не е включено вземането на
кредитора за лихва, прикрита като неустойка, представляващо част от
компонентите на ГПР.
Неустойката
е опредЕ.в размер, който не отговаря на вредите от неизпълнението, тъй като е
съизмерима с размера на заетата сума, поради което заобикаля изискването на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Така уговорена неустойката в чл. 8 от Договора съставлява и
неравноправна клауза в договора по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП, тъй
като представлява необосновано високо обезщетение или неустойка.
Освен
това и посочване на ГПР който е различен от действителния представлява
заблуждаваща търговска практика, по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2, т.1 от ЗЗП.
На това основание също се обосновава неравноправност на клаузата в договора,
уреждаща неустойката.
С оглед
неспазване на нормите на чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК договорът се твърди
да е нищожен, на осн. чл. 22 от ЗПК. Ето защо се дължи връщане само на чистата
стойност на заема, на осн. чл. 23 от ЗПК.
Нищожността
на клаузата за неустойка води до нищожността на целия договор, тъй като тя не
може да бъде заместена от повелителни разпоредби на закона, а кредиторът не би
сключил договор за заем без определено възнаграждение, а договорената неустойка
всъщност е част от възнаграждението по договора, който по дефиниция е
възмезден. Ето защо моли да бъде постановено решение, с което да се прогласи
нищожността на целия договор с ответника, сключен на 07.10.2016 г., евентуално
да се обяви за нищожна клаузата на чл. 8 от Договора, като противоречаща на
принципа на добрите нрави, заобикаляща закона – чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките
на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, относно същественото съдържание на договорите за
кредит.
Ответникът
„Сити Кеш“ ООД не оспорва допустимостта на исковете, но счита същите изцяло
неоснователни. Не оспорва твърдението за сключен договор за заем между страните
от 07.10.2016 г.
Оспорва,
че уговорената възнаградителна лихва е в противоречие с добрите нрави, като
сочи задължителна практика на ВКС според която, с оглед новата разпоредба на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, следва същата да се приложи с приоритет, като счита
същата императивна норма за спазена.
Оспорва
твърдението, че уговорената неустойка представлява скрито възнаграждение по
договора. Твърди, че разсроченото плащане на задължението, както е посочено в
погасителния план, е ясно за заемателя и той е бил запознат с него, за което
свидетелства подписа му под погасителния план, договора и общите условия към
него, като фактът, че задължението е разсрочено и съвпада с падежите на
вноските по кредита не означава задължително, че се касае за скрито
възнаграждение.
Оспорва,
че неустойката следва да бъде изчислена като част от ГПР, като обосновава
твърденията си с посочения начин в Приложение № 1 на ЗПК, където няма посочена
неустойка за неизпълнение на задължения. Счита, че ако се приеме, че
неустойката е уговорена в противоречие с добрите нрави, то клаузата за уговорката
и е недействителна, като не може да се трансформира в друг вид задължение.
Счита, че
е неоснователно и твърдението, че разпоредбата на чл. 8 от Договора е нищожна,
поради заобикаляне на закона, тъй като, за да е налице тази хипотеза, то следва
да има действително съглашение, каквото ищецът твърди, че няма, с което
страните умишлено да са целели постигане на забранен от закона резултат, а в
настоящия случай ищецът твърди, че тази цел е била известна само на кредитора,
което изключва общия умисъл и следователно и наличието на този фактически
състав.
Оспорва,
че посоченият в договора ГПР не е действителният, а при положение, че, въпреки
посочения начин на изчислението му, съдът приеме, че в него следва да бъде
включена и неустойката, то само последната клауза е нищожна, а не води до
нищожност на договора, тъй като не може съдът да обоснове обявяване на
нищожност на целия договор единствено с по-благоприятните последици за
потребителя.
Оспорва,
че възнаградителната лихва е нищожна, поради уговаряне в противоречие с добрите
нрави, като счита, че ако съдът счете същата за нищожна следва да се дължи
главница и законна лихва по договора, който се запазва като валидно сключено
съглашение.
Оспорва,
че размерът на неустойката е прекомерен. Твърди, че дори да е така, то подлежи
на намаляване. Не счита, че ако размерът се приеме за прекомерен следва това да
обуславя трансформацията и в ГПР.
По
изложените съображения моли да бъдат изцяло отхвърлени предявените искове, като
неоснователни и недоказани.
Съдът, като прецени поотделно и в
съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за
установено следното:
Прието е за безспорно между страните, а и от събраните в настоящото
производство писмени доказателства се установява, че на 07.10.2016 г. между ищеца,
в качеството му на заемател и ответника „Сити Кеш“ ООД, е бил сключен Договор
за паричен заем № 90398, представен в копие по делото, ведно с погасителен план
към него от ищеца, сключен при общи условия, приложени като доказателство от
ответника. Тези доказателства не се оспорват. От представения договор за заем е
видно, че заемодателят е предал на заемателя сумата от 1700 лв., а заемателя се
е задължил да върне сумата на 24 двуседмични вноски от по 85,24 лв. В чл. 3, т.7
от Договора за паричен заем е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 40,08%
, а в т.5 от същия договор годишен процент на разходите по заема 48,945%. В чл.
3, т. 12 от договора е посочена общата дължима сума в размер на 2045,74 лв.
В чл. 6 от договора за заем е уговорено задължение на заемателя да
представи на заемодателя поне две от посочените обезпечения – запис на заповед,
издаден от заемателя, банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията
на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. Уговорен е срк от три
дни за представяне на обезпечение, съгласно посочените условия, в противен
случай е уговорена неустойка в чл. 8 от договора в размер на 2171,04 лв. с
начин на разсрочено плащане, съгласно погасителен план към договора. В общите
условия към договора за кредит са посочени изискванията, на които следва да
отговаря обезпечението – по отношение на поръчителството е посочено, че следва
да бъде от едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната;в случай на двама поръчители, размерът
на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за
кредит, сключени от кредитора; не са кредитополучатели по сключени и непогасени
договори за кредит, сключени със кредитора; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ
за размерът на получавания от тях доход. По отношение на банковата гаранция
разписаните в общите условия към договорите за кредит изисквания са следните: безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от
сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в
размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща
договорената главница и лихва.
Уговорената неустойка при неизпълнение на това задължение в размер на
сумата от 2171,04 лв. се дължи разсрочено, на равни части от по 90,46 лв.,
добявя се към всяка уговорена парична вноска по договора, на падежа на
погасителната вноска, като така месечната вноска става от 85,24 лв. на 175,70
лв., а общата сума по договора от 2045,74 лв. на 4216,78 лв.
Ответникът изпълнил задължението си и предоставил уговорената с договора
сума на ищеца, което е удостоверено в самия договор, с подписа на ищеца. Последният
не изпълнил задължението си да предостави на заемодателя посочените обезпечения
при така въведените условия. Поради това и му били начислени суми към месечната
погасителна вноска за заплащане на неустойка по договора. Ищецът заплатил
изцяло задължението си.
От приетото без възражение заключение на ССЕ, изцяло възприето от съда, се
установи, че в ГПР са включени единствено като разход възнаградителна лихва в
размер на 345,74 лв., като неустойката по чл. 8 от договора не е включена към
ГПР. При изчисляване на ГПР са взети предвид единствено срокът и фиксирания
лихвен процент. Начислена била договорна лихва в размер на 345,74 лв., като
вещото лице посочва по месеци и сравнява в табличен вид със законната лихва.
Сочи, че, според извършените изчисления, оскъпяването на кредита, уговорено в
чл. 8 от договора, възлиза месечно между 61,60% - 262,32%. Или със средно
годишен процент на оскъпяване от 135,52%. От изслушването на вещото лице в
съдебно заседание се установи, че ако се включи и неустойката по договора при
изчисляване на ГПР, то той ще се повиши многократно, над 50%.
Всички тези обстоятелства не са спорни между страните и са установени с
представените писмени доказателства. Спорът е дали договорът е действителен и
породил ли е задължение за заплащане на сумата и уговореното оскъпяване,
включително и сумата, уговорена като неустойка и съответно какъв е нейният
характер и следва ли да бъде включвана към ГПР, или това ще противоречи на
императивните норми на ЗПК.
В исковата молба се сочи недействителност на договорната разпоредба,
уговаряща 40,08 % фиксиран годишен лихвен процент, като прекомерна, поради това
и в противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, която влече
недействителност на целия договор, доколкото не може да бъде заместена с
императивна норма на закона, нито договорът, уреден нормативно като възмезден,
да може да бъде сключен без клауза за заплащане на възнаграждение за
предоставената услуга.
Съдът счита, че процесният договор за паричен заем е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, доколкото кредиторът е
юридическо лице, което предоставя кредит в рамките на своята търговска дейност
на физическо лице, което не е търговец и не действа в рамките на своята
професионална дейност, срещу задължението да заплати стойността на услугата
чрез извършване на периодични вноски. Характера на договора не е спорен между
страните. Доколкото има специални разпоредби, уреждащи отношенията между
страните по повод на сключени потребителски договори, съдът счита, че следва да
бъдат прилагани тези норми, а не общите такива, уредени в ЗЗД. В ЗПК, в чл. 19,
е приета нова разпоредба, в сила от 23.07.2014 г., преди сключване на процесния
договор, следователно приложима към него, съгласно която „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България“.
Доколкото в ГПР се включва и размерът на уговорената възнаградителна лихва, то
съдът счита, че следва да приеме, че приложима е тази специална разпоредба на
закона, а съдебната практика, постановена преди приемането на специалната
разпоредба, не следва да намира приложение, доколкото е налице различна
нормативна уредба. Или дали е налице прекомерност на уговореното възнаграждение
и в следствие на това нарушаване на добрите нрави, следва да бъде преценявано
през призмата на нормата на чл. 19 от ЗПК.
Поради това съдът следва да се произнесе по възражението за
недействителност на целия договор, направено от ответника, на основание неспазване
на императивна правна норма на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и т.11 от ЗПК, противоречие
с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, респективно наличие на неравноправни договорни клаузи влечащи
недействителност на целия договор, доколкото в договора не е посочен реалния
размер на годишния процент на разходите.
Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК предвижда да бъде посочен в договора лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, както и др.
обсотяетелства. В процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент и
неговия размер. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда задължителното
съдържание на договора за потребителски кредит да включва годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №
1 начин.
Действително съдебната практика е противоречива по отношение на това дали
следва да са посочени изрично компонентите на ГПР, освен годишния лихвен
процент, доколкото, при фиксиран лихвен процент, както е в настоящия случай, и
разлика между годишния лихвен процент и годишния процент на разходите и липса
на посочване на други компоненти на ГПР, не става ясно на потребителя какво
друго се включва в ГПР. Според настоящия състав, доколкото неизпълнението на
посочената норма влече недействителност на договора, по силата на разпоредбата
на чл. 22 от ЗПК, то не следва същата да бъде тълкувана разширително. Никъде в
закона не е посочено, че съдържанието на договора следва да съдържа изброяване
на компонентите, които образуват годишния процент на разходите. Законът дава
определение на термина в чл. 19 ЗПК, в който е посочено какво изразява годишния
процент на разходите - общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Нормата
сочи и как се изчислява, като препраща към формула в приложение, какви разходи
не следва да се включват. Именно като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит е посочен и годишния процент на разходите в процесния
договор, поради което съдът счита, че не е налице липса на задължително
съдържание на договора, поради непосочване на компонентите, които са включени в
годишния процент на разходите.
Съдът счита, че с оглед изложеното, не е налице и реално посочване на
годишния процент на разходите по кредита, тай като посоченото в договора – обща
сума за плащане в размер на 2045,74 лв. и ГПР в размер на 48,945 % не отговарят
на уговорените в действителност с договора. В този смисъл съдът споделя
становището на ищеца за наличие на скрити разходи още при отпускане на кредита,
както и наличие на заблуждаваща търговска практика, по смисъла на
потребителското общностно право. Още със сключване на договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължение, което е извън характерния предмет на договора за
потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл. 9 от ЗПК, а за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора за кредит,
което е допълнително, второстепенно задължение. Действително, наличието или не
на обезпечение може да мотивира страните да сключат или не договора, или да го
сключат при различни условия, най-вече различна цена на услугата, но не следва
да води до промяна на същественото съдържание на договор за кредит, опитвайки
се да се заобиколи императивна разпоредба за максимален размер на ГПР, визирана
в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано задължението за кредитополучателя цели
единствено получаване на допълнително парично заплащане по договора от
потребителя, уговорено още при сключване на договора, водещо до нарастване на
погасителната вноска по кредита до 175,70 лв.. Така уговорения начин на
заплащане, въведените изисквания за вида обезпечение, с посочване на почти
неизпълними критерии по отношение на доход и други условия, на които следва да
отговарят във връзка с кредната си история, въведени ограничения на лицата,
които могат да бъдат поръчители в зависимост от това дали са юридически или
физически и др., краткият срок за изпълнение на задължението, изключая, че
втората хипотеза не касае обезпечение по смисъла на ЗЗД, но също въвежда ненужно
завишени критерии като срок и размер на гаранцията, налага извода, че още с
възникване на задължението се препятства неговото изпълнение. Кредиторът следва
да се съобрази с платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне на
кредита преди сключването му, задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК.
Непредставяне на обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди
за кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя. Уговорената неустойка
не може да се счита и уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските
задължения по договора, доколкото задължението е именно за предоставяне на
обезпечение. Това води до извода, че задължението е уговорено така, че да бъде
препятствано изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената
санкция. Самата тя е уговорена така, че да се кумулира към погасителните
вноски. Всичко това налага извода, че уговорената наустойка не притежава
присъщите за неустойката обезпечителната и обезщетителната функция, а води
единствено до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната
лихва и представлява печалба за заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не
е посочена в общата сума за погасяване на кредита и не е включена в годишния
процент на разходите. Поради това и съдът приема, че е част от договорената
печалба на дружеството кредитор, независимо, че с цел заобикаляне на закона не
е включена като размер в уговорената възнаградителна лихва, какъвто характер в
действителност има тази уговорка. За това е следвало да бъде взета предвид при
изчисляване на годишния процент на разходите, тъй като по същността си не
представлява неустойка, а скрита печалба на дружеството кредитор, поради което
и не приема възраженията на ответника, че при прибавяне към ГПР по кредита, би
се нарушила императивната норма на закона, определяща съдържанието на тези
разходи.
Така, според настоящия състав, се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите. В този смисъл и
вторият основен спор между страните и разрешаван противоречиво от съдебната
практика е, дали това от друга страна влече и неизпълнение на задължението за
посочване на задължително съдържание на договора за потребителски кредит –
размер на годишния процент на разходите, или доколкото има посочен такъв,
независимо дали е действителният приложим към договора, се касае единствено за
нищожност на клаузата за уговореното допълнително оскъпяване.
Настоящият състав счита, че доколкото не са включени в годишния процент на
разходите по кредита, разходи, които, съгласно действащата уредба е следвало да
бъдат взети включени при посочване на годишния процент на разходите по кредита,
както и такива, които представляват скрита печалба на дружеството, което води
до посочване в договора на годишен процент на разходите, различен от
действителния, е налице липса на задължително съдържание на договора, а именно
липса на посочване на ГПР. Противното би било в разрез с целите на закона и
въведените в него изисквания и санкции.
Настоящият състав споделя и твърденията, че с така уговорената неустойка се
нарушава разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на потребителите, доколкото
е налице уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на кредитора и потребителя. Така уговорената неустойка задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, забрана въведена в т. 5 на цитирания текст, както и не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора, което пък е въведено като условие за неравноправна клауза в т. 19. Посочването
в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща
информация относно общите разходи по кредита и попада и според настоящия състав
в обхвата на чл. 6, параграф от Директива 2005/29/ЕО, което е още едно
основание за приемане на клаузата относно общата сума, дължима от заемателя, за
неравноправна и влечаща цялостна недействителност на договора, по смисъла на
чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.
С Решение на Съда
на Европейски съюз по Дело C-453/10 от 15 март 2012 г.,
по преюдициално запитване, е прието, че търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11
май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета
(„Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член
4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си
за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия
на потребителя кредит.
Поради изложеното съдът приема, че е налице липса на задължително
съдържание на договора за кредит, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10
от ЗПК, включително поради липса на посочване на действителния лихвен процент и
условията за прилагането му, действителният годишен процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит.
Предвид горното се установява, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 от ЗПК не е било спазено. Договорът е изначално недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК, като предявеният установителен иск се явява основателен и
доказан и като такъв следва да бъде уважен. Налице е предвидена в закона
специална предпоставка за недействителност на договора, поради което същата
следва да бъде прогласена.
Доколкото се уважава главният иск, съдът счита, че не следва да бъде
обсъждан евентуалния такъв за обявяване на клаузата по чл. 4 от договора за
нищожна.
С оглед изхода от
спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски, съобразно
представения списък на разноските по чл.
80 от ГПК. Чл. 38 от ЗА указва, че в случаите на осъществена безплатна правна
помощ на материално затруднено лице, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Ето защо за
осъщественото безплатно процесуално представителство пред настоящия съд следва
да бъде определено възнаграждение, съгласно действащата норма на чл. 7, ал. 2
от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, опредЕ. на
база материален интерес, доколкото така е формулирано в цитираната разпоредба,
в размер на 525,17лв. Ответникът следва да бъде осъден да заплати така
определеното възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. А на ищеца,
съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат възстановени от ответника
сторените по делото разноски, съгласно приложен списък в размер на 100 лв. за
възнаграждение за вещо лице и 168,67 лв. държавна такса, общо 268,67 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т.К.Т.,
ЕГН: **********,***, и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, представлявано от Николай Пенчев, че
сключеният между тях Договор за паричен заем № 90398 от 07.10.2016 г., е
недействителен, на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, представлявано от Николай
Пенчев, да заплати на Т.К.Т., ЕГН: **********,***, сумата от 268,67 лв. (двеста
шестдесет и осем лева и шестдесет и седем стотинки) разноски в производството,
на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, представлявано от Николай
Пенчев, да заплати на адвокат Е. Г.И.,***00122040, с адрес гр. П., ул. „Х.Б.“ №
2, сумата от 250 лв. (двеста и петдесет лева)
адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, за оказаната безплатна правна помощ на Т.К.Т..
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване,
от страните, пред Окръжен съд П., в
двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: