РЕШЕНИЕ
№ 890
гр. Варна, 13.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивелина Владова
Членове:Антония Якимова
мл.с. Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Антония Якимова Въззивно гражданско дело
№ 20253100501207 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 32110/08.04.2025 г., подадена
от Г. М. М. (ищца в първоинстанционния процес), действаща чрез назначения
й по реда на чл. 95 от ГПК във вр. чл. 23, ал. 3 от Закона за правната помощ
процесуален представител адв. П. К., срещу решение № 1014/****** г.,
постановено по гр.д. № ******** г. по описа на Районен съд – Варна, 9-ти
състав, с което е отхвърлен предявеният от въззивницата срещу
Министерството на правосъдието осъдителен иск с правно основание чл.
441, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК вр. чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди за периода от 08.09.2018 г. до 08.09.2023
г., изразяващи се в болки, страдания и чувство на беззащитност, вследствие на
противоправните действия на държавния съдебен изпълнител при СИС при
РС-Варна по изп. дело № ******** г., състоящи се в запориране и
принудително изпълнение върху сумата от 30 лева, преведена на 08.09.2018 г.
от ищцата по сметката на брат й М.Л.Ж., изтърпяващ наказание „доживотен
затвор“ в З. – гр. Варна. Със същото съдебно решение ищцата (въззивник) е
осъдена да заплати на Министерството на правосъдието сумата от 100 лв.
разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението по гр.д. № ******** г. по описа на Районен съд - Варна е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника –
Д.И.М. в качеството й на държавен съдебен изпълнител по изп.дело №
1
******** г. по описа на СИС при Районен съд - Варна.
С въззивната жалба въззивницата оспорва първоинстанционното
решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Счита, че
наложеният запор на средствата по личната партида на брат й, вкл. и дарените
му от нея 30 лв. за закупуване на стоки от първа необходимост, е в нарушение
на закона – чл. 86, ал. 1, т. 4 ЗИНЗС и чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС. По силата на
посочените разпоредби лишените от свобода, какъвто е брат й, може да
разполагат с парични средства, предназначени за задоволяване на личните им
нужди, които средства се съхраняват в касата на затвора, независимо от
техния източник – трудово възнаграждение, пенсия, дарение и т.н. Понеже
тези средства са предназначени за задоволяване на екзистенциалните нужди
на лишените от свобода, те представляват несеквестируемо имущество, срещу
което не може да се насочва принудително изпълнение. Намира, че ДСИ не се
е съобразил с тези разпоредби и е предприел незаконосъобразни
изпълнителни действия, изразяващи се в запор на несеквестируемото дарение
от 30 лв. Твърди, че в резултат от това негово поведение тя е претърпяла
неимуществени вреди, понеже извършеното от нея дарение в полза на брат й,
което така и не е достигнало до него, й е давало успокоение и надежда, че ще
допринесе той да се почувства по-добре в затвора.
С тези аргументи по същество моли за отмяна на решението.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна – Министерство на
правосъдието (ответник в първоинстанционния процес) е депозирал отговор
на въззивната жалба, в който излага становище за нейната неоснователност.
Счита за правилни изводите на съда, според които няма данни по личната
сметка на лишения от свобода брат на въззивницата да са постъпвали парични
суми, представляващи несеквестируем доход, и на общо основание
постъпилото дарение от 30 лв. може да бъде удържано в пълен размер от
съдебния изпълнител по наложения запор на сметката. Сочи, че възможност
за удръжки от личната партида на лишените от свобода е допустима при
определени обстоятелства – чл. 114а ППЗИНЗС. Поддържа, че предоставената
от въззивницата като дарение на брат й сума не е несеквестируема,
независимо от предназначението й. Изтъква, че базовите екзистенциални
потребности на лишените от свобода са гарантирани по закон – чл. 84 ЗИНЗС,
а доколко и дали обемът на предоставената от държавата издръжка е
достатъчна, е въпрос на държавна политика и няма касателство към
разглеждания иск. Отделно намира, че в случая не са доказани подлежащи на
обезщетяване действително претърпени вреди.
По същество моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Отговор не е постъпил от третото лице помагач на страната на
ответника – ДСИ Д.М..
В открито съдебно заседание въззивницата, чрез процесуалния й
представител адв. П. К., поддържа въззивната жалба и обективираното в нея
искане.
Въззиваемият, чрез юрк. Ю. Б., поддържа депозирания отговор и моли
за присъждане на разноски за въззивното производство за юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер.
Третото лице помагач не се явява и не се представлява.
Съдът констатира следното:
2
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Г. М.
М. срещу Министерството на правосъдието осъдителен иск с правно
основание чл. 441, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК във връзка с чл. 49 вр. чл. 45, ал.
1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени в периода от 08.09.2018 г. до 08.09.2023 г. неимуществени
вреди, изразяващи се в болки, страдания и чувство на беззащитност,
вследствие на противоправните действия на държавния съдебен изпълнител
при СИС при РС-Варна по изп. дело № ******** г., състоящи се в запориране
и принудително изпълнение върху сумата от 30 лева, преведена на 08.09.2018
г. по сметката на брат й М.Л.Ж. в З. – гр. Варна.
В исковата молба са изложени твърдения, според които на 08.09.2018 г.
ищцата е изпратила на брат си М.Л.Ж. в О.З. - Варна пощенски запис на
стойност 30 лв., за да си посрещне нуждите от първа необходимост. Доколкото
брат й е задържан под строг режим в затвора, целта на ищцата е била да му
помогне с малка сума пари, за да може той да си закупи от лавката на З. стоки
от първа необходимост. Това й е давало успокоение и надежда, че така може
да допринесе той да се почувства по-добре. Този паричен превод обаче не
достигнал до М.Ж., тъй като по отношение на него е било насочено
незаконосъобразно принудително изпълнение от ДСИ Д.М., въпреки че
дарената парична сума от 30 лв. е несеквестируема и неподлежаща на
принудително изпълнение. С действията си ДСИ Д.М. е причинила
неимуществени вреди на ищцата, изразяващи се в безсъние, интензивна
тревожност, нервност и колебание в действията и самооценките, съществено
влошаване на здравословното състояние до почти пълна невъзможност на
ищцата да се чувства като нормален, пълноценен човек. Според ищцата
съдебният изпълнител е нарушил закона и носи отговорност за причинените й
вреди по реда на чл. 441 от ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Министерство на правосъдието е
депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва
основателността на предявения срещу него иск. Твърди, че изпълнително дело
№ ******** г. по описа на СИС при РС-Варна е образувано по негово
заявление на ******* г. срещу М.Л.Ж. въз основа на изпълнителен лист №
********* г. на Адм. съд – Варна за сумата от 400 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение. В заявлението си взискателят е направил
искане да бъде наложен запор на личната партида на лишения от свобода,
намиращ се в З. - Варна. След налагане на запора с платежно нареждане от
13.09.2018 г. по партидата е постъпила сумата от 34 лв., като на 02.10.2018 г.
на взискателя е преведена сумата от 30.36 лв., а сумата от 3.64 лв. - на РС-
Варна като държавна такса по чл. 53 от ТДТССГПК. Други изпълнителни
действия по изпълнително дело № 6100/18 г. не са извършвани. На 10.05.2023
г. е издадено постановление за прекратяване на изпълнителното производство
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК поради настъпила перемпция, след
което бил отменен наложеният запор върху личната партида на длъжника в З.-
Варна. Поддържа, че ищцата не е страна по изпълнително производство и по
отношение на нея не е провеждано принудително изпълнение, от което да
може да търпи вреди. Оспорва твърденията, че паричните суми по партидите
на лишените от свобода са несеквестируеми, като е допустимо да се налага
запор по личната партида в затвора на лишеното от свобода лице, както и да се
правят удръжки от постъпващите по същата суми. Счита, че изпълнителните
3
действия на държавния съдебен изпълнител не се намират в причинно-
следствена връзка с твърдените вреди и последните не са пряка и
непосредствена последица от действията на ДСИ. Отделно оспорва размера на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди като прекомерен.
Предявява в условията на евентуалност - в случай че бъде уважен
изцяло или частично иска срещу него, обратен осъдителен иск с правно
основание чл. 54 ЗЗД срещу ДСИ Д.М., конституираната като трето лице
помагач на негова страна, за заплащане на сумата от 500 лв. – частичен иск от
сума в общ размер на 20 000 лв., която Министерството на правосъдието е
осъдено и е платило в изпълнение на постановеното осъдително решение по
първоначалния иск.
Отговор на обратния иск не е постъпил.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият съдебен
състав намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно между страните, че брат на ищцата е М.Л.Ж., както и че
последният е лишен от свобода с наложено наказание доживотен затвор, което
изтърпява в З. - гр. Варна.
От материалите по приложеното изпълнително дело № ******** г. по
описа на СИС при Районен съд – Варна е видно, че изпълнителното дело е
образувано на ******* г. по молба на Министерство на правосъдието срещу
длъжника М.Л.Ж., въз основа на приложен изпълнителен лист от 23.05.2018 г.,
издаден по адм.д. № ********* г. по описа на Административен съд – Варна,
за сумата от 400 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане на ДСИ Д.М. от 06.07.2018 г. по изпълнителното дело е
наложен запор върху вземането на длъжника от личната му партида в З. в гр.
Варна, като запорното съобщение е получено от началника на затвора на
13.07.2018 г. На същата дата е получено и уведомление за наложения запор,
адресирано лично до длъжника М.Ж..
Покана за доброволно изпълнение по делото е изпратена и получена от
длъжника на 15.09.2018 г.
С писмо рег. № 20103/19.07.2018 г. началникът на З.-гр. Варна е
уведомил ДСИ, че М.Ж. е постъпил в затвора на ******* г. и от тогава не е
работил, респ. не получава трудово възнаграждение.
В изпълнение на наложения запор на 13.09.2018 г. от страна на З. – гр.
Варна е преведена по сметка на РС-Варна сумата от 34 лева с посочено
основание – „плащане по изп. дело № ***************, М.Л.Ж.“.
На 02.10.2018 г. е извършено разпределение на постъпилата сума по
изпълнителното дело, като 30,36 лв. са разпределени в полза на ГДИН за такси
и разноски по изп.дело, а 3,64 лв. – в полза на РС-Варна за начислена
пропорционална такса.
Срещу наложения запор е депозирана жалба от длъжника по реда на чл.
435, ал. 2, т. 2 от ГПК, по която е образувано в. гр. д. № ********* г. по описа
на ВОС. С постановено по делото и влязло в сила определение №
************* г., потвърдено с окончателно определение № *********** г. по
в.ч.гр.д. № ******** г. на Апелативен съд - Варна, жалбата е оставена без
разглеждане поради просрочие.
На 28.02.2020 г. ищцата Г. М. М. е депозирала молба до началника на З. -
4
гр. Варна, в която сочи, че е сестра на лишения от свобода М.Л.Ж. и желае
паричните средства, които му изпраща, да бъдат използвани по
предназначение, а именно: за закупуване на санитарни принадлежности,
фонокарти и всичко друго, което е длъжен и може да закупи само и
единствено от затворническата лавка. Молба с идентично съдържание е
подадена от ищцата М. на 11.03.2020 г. и по изп. дело № ******** г. по описа
на СИС при РС-Варна.
За установяване на твърдените неимуществени вреди по делото са
събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на ангажирания от
ищцовата страна един свидетел – Е.И. (без дела и родство със страните).
Същата разказва, че е приятелка на ищцата от около десет години. Знае, че
брат й е в затвора с доживотна присъда и ищцата е единственият човек, който
го посещава в затвора и му помага, вкл. финансово, като двамата имат много
добри взаимоотношения. Ищцата й е споделила за случай, при който е
изпратила на брат си парична сума в размер на 30 лв., за да си купи шампоан,
сапун, самобръсначка и др. хигиенни консумативи, които лишените от свобода
трябвало сами да си купят, но парите били отнети неправомерно и така и не
достигнали до него. Според свидетелката това се е отразило много зле на
психиката на ищцата. Последната започнала да получава паник атаки, да
плаче редовно и да се самообвинява, затворила се в себе си и не искала да
излиза навън, страдала от обща тревожност.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат
следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
от ГПК, от надлежна страна – ищец в първоинстанционния процес и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на
преценка относно нейната основателност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания
в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели, съдът намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата
правилност, съобрази следното:
Предмет на разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 441,
ал. 1, изр. 2-ро от ГПК във връзка с чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Посочената разпоредба предвижда имуществена отговорност за вреди,
причинени от държавен съдебен изпълнител в резултат от незаконосъобразно
принудително изпълнение. Следователно основателността на иска е
обусловена от кумулативното наличие на следните материалноправни
предпоставки, а именно: противоправно деяние (действие или бездействие),
извършено от съдебния изпълнител по повод възложената му дейност по
принудително изпълнение, настъпили вреди, причинно-следствена връзка
между деянието и вредите, както и вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се
предполага.
В случая тези предпоставки не са налице - липсва проведено от
държавния съдебен изпълнител незаконосъобразно принудително изпълнение,
5
респ. противоправно негово деяние, което да обуславя деликтната му
отговорност, съответно тази на възложителя – ответник, за претърпените от
ищцата (сега въззивник) вреди.
Неоснователни са твърденията на въззивницата, че наложеният запор
върху дарените от нея парични средства в размер на 30 лв. в полза на брат й,
постъпили по личната му партида в З. – гр. Варна, представляват
несеквестируемо вземане, върху което запорът и принудителното изпълнение
са недопустими.
В разпоредбата на чл. 446 от ГПК са определени категориите
несеквестируем доход, като такива са вземанията за трудовото
възнаграждение или друго възнаграждение за труд, пенсия, стипендия или
издръжка. Съгласно чл. 446а от ГПК несеквестируемостта на доходите по чл.
446, както и на помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт (напр.
социални помощи съгласно чл. 14 ЗСП), се запазва и ако са постъпили по
банкова сметка, но не по-рано от един месец преди налагане на запора.
От друга страна, според чл. 213 и чл. 216, ал. 1 от ППЗИНЗ осъдените на
доживотен затвор се настаняват в отделни затвори или в отделения на другите
затвори в обособени зони с повишена сигурност, като се държат в постоянно
заключени помещения при засилен надзор и охрана. Те могат да работят в
помещенията, в които са настанени, или в специално оборудвани работни
места в работилници и цехове при наличието на подходяща работа. Съгласно
разпоредбата на чл. 56, ал. 2 от ЗИНЗС лишените от свобода могат да
разполагат с парични средства до размера на една минимална заплата.
Принципната възможност за полагане на труд от лишените от свобода и
получаване на възнаграждение за това е регламентирана и в разпоредбите на
чл. 77 и сл. от ЗИНЗС.
В случая не се твърди, че братът на въззивницата полага труд в З. – гр.
Варна, нито това се установява от материалите по делото. Напротив – според
обсъденото по-горе писмо рег. № 20103/19.07.2018 г. на Началника на З.-гр.
Варна от постъпването му в затвора на ******* г. М.Ж. не е работил и не
получава трудово възнаграждение. Следователно паричните средства по
личната му партида в затвора са от източник, различен от възнаграждение за
труд.
Безспорно е установено, че постъпилите по тази партида средства, които
са преведени по изп.дело № ******** г. по описа на СИС при ВРС, в
изпълнение на заложения запор, са дарение от въззивницата. Вземането за
тази сума не представлява нито несеквестируем доход по смисъла на чл. 446
от ГПК, нито друг доход, чиято секвестируемост да е изключена съгласно друг
нормативен акт, поради което липсва законова забрана за принудително
изпълнение върху него. При това положение и предвид установения произход
на средствата по личната партида на лишения от свобода, налагането на запор
на вземанията по нея е допустимо и на общо основание постъпилата като
дарение от въззивницата сума може да бъде удържана в пълен размер и да
бъде превеждана изцяло на съдебния изпълнител за погасяване на
задължението на лишения от свобода длъжник, което е сторено и в случая.
Не следва друго и от обстоятелството, че дарените парични средства са
били предназначени за закупуване на стоки от първа необходимост и
задоволяване на екзистенциални потребности на лишения от свобода брат на
въззивницата.
6
Според разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС, на която се позовава
последната, лишените от свобода имат право на парични суми за задоволяване
на лични нужди. Липсва обаче предвидена в закона несеквестируемост на
вземането за тези суми, като същата не може да се предполага. Няма и
законоустановена забрана за изпълнение върху сумите по личните партиди на
лишените от свобода лица. Дори напротив – предвидена в чл. 114а от
ППЗИНЗС е възможност за удръжки от личната сметка на лишения от свобода
при определени обстоятелства, в хипотезата на ангажиране на имуществената
му отговорност за липси по чл. 125 от ЗИНЗС.
Неприложима е и посочената във въззивната жалба норма на чл. 78, ал. 3
от ЗИНЗС, доколкото тя касае допустим размер на удръжките от получавано
от лишените от свобода възнаграждение за труд, каквото братът на
въззивницата изобщо не получава. Освен това и при тези удръжки се прилагат
общите правила на чл. 446 ГПК, към които бланкетната норма на чл. 57, ал. 1
от ППЗИНЗС препраща.
Служебно известно на съда е, че със Заповед № ЛС-04-267/17.06.2022 г.
на Министъра на правосъдието е одобрен списък на разрешените лични вещи,
предмети и хранителни продукти, който могат да получават и държат при себе
си или на определени за целта места лишените от свобода, част от които могат
да бъдат придобити само от затворническата лавка, вкл. някои тоалетни
принадлежности (сапун за бръснене, тоалетен сапун, шампоан, четка и паста
за зъби, прах за пране и др.), но това не променя извода за характера на
преведената от въззивницата парична сума като подлежаща на принудително
изпълнение за парично задължение на лишения от свобода неин бенефициер.
Както е изтъкнал и първоинстанционният съд в мотивите на обжалваното
решение, базовите екзистенциални нужди на лишените от свобода, в това
число на брата на въззивницата, са гарантирани по закон – съгласно чл. 84 от
ЗИНЗС на същите е признато право на безплатна храна, непрекъснато време
за сън не по-малко от 8 часа на денонощие, самостоятелно легло и спални
принадлежности, а лишените от свобода, които нямат собствени дрехи и
обувки, имат право и на безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния
сезон, на здравно осигуряване от момента на задържането, като здравните
вноски са за сметка на държавния бюджет. Дали и доколко обемът на
предоставяната от държавата издръжка на лицата, лишени от свобода, е
достатъчна за покриване на битовите им нужди, е въпрос на държавна
политика и няма пряко касателство към относимите по делото въпроси.
По изложените мотиви съдът намира, че твърдените в исковата молба
като незаконосъобразни действия на ДСИ Д.М. по изп.дело № ********г. по
описа на СИС при Районен съд – Варна, изразяващи се в налагането на запор
на средствата по личната партида на брата на въззивницата в З. – гр. Варна и
принудително изпълнение върху преведената на 08.09.2018 г. от въззивницата
по тази партида сума в размер на 30 лв., не са в нарушение на закона и не
могат да послужат като основание за ангажиране на деликтната отговорност
на възложителя Министерство на правосъдието по реда на чл. 441, ал. 1, изр.
2-ро от ГПК във връзка с чл. 49 от ЗЗД. Затова и предявеният на това
основание иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Поради съвпадение между крайните изводи на настоящата съдебна
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение се явява
правилно и следва да бъде потвърдено.
7
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, с оглед изхода на делото и
направеното искане, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски за въззивното производството за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., определен по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК
във вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, ред. изм., ДВ бр. 74 от 2021 г., в сила от 1.10.2021 г.
Съобразно изхода на делото, разноски на въззивницата не се следват, а
такива не са и претендирани.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1014/****** г., постановено по гр.д. №
******** г. по описа на Районен съд – Варна, 9-ти състав.
ОСЪЖДА Г. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ж.к. „В.В.“, бл.
10, вх. 6, ет. 2, ап. 7, да заплати на Министерство на правосъдието с адрес:
град София, ул. „С.“ № 1, представлявано от министъра на правосъдието Г.Г.,
сумата от 100 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8
от ГПК.
Решението е постановено при участие на трето лице помагач на
ответника Министерство на правосъдието, а именно: Д.И.М., в
качеството й на държавен съдебен изпълнител по изп.дело № ********г.
по описа на СИС при Районен съд - Варна.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8