РЕШЕНИЕ
№ 672
гр. гр. Хасково, 17.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Диана Д. Пашова
при участието на секретаря Калина Ст. Христова
като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело №
20245640100361 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Б. Д. М. против
„ВИВА КРЕДИТ“ АД, с която са предявени следните искове: иск с правно
основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо
от ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за паричен заем
Standard 14 № 5869750, сключен между страните и иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предложение първо ЗЗД за сумата от 60,85 лв., представляваща
платена без основание сума по договор за паричен заем Standard 14 №
5869750, ведно със законна лихва от 15.02.2024 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди да е сключил с ответник на 10.11.2022 г. договор за
паричен заем Standard 14 № 5869750, с който ответникът се задължил да му
предостави заемна сума в размер на 500 лв. за рефинансиране на
задълженията на ищеца към ответника по договор за паричен заем № 5848022
от 25.08.2022г., а заемателят да се е задължил да върне заемната сума при
условията и сроковете на договора. Твърди да е уговорено сумата да бъде
предоставена в брой и върната на 18 месечни вноски с дати на плащане на
всяка от погасителните вноски: 08.12.2022г., 22.12.2022 г.; 05.01.2023 г.;
19.01.2023 г.; 02.02.2023 г.; 16.02.2023 г.; 02.03.2013г., 16.03.2023 г.; 30.03.2023
г.; 13.04.2023 г.; 27.04.2023 г.;11.05.2023 г.; 25.05.2023 г.; 08.06.2023 г.;
22.06.2023 г.; 06.07.2023 г.; 20.07.2023 г., фиксиран годишен лихвен процент
40.32%, приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит, лихвен
процент на ден, приложим при отказ от договора – 0,11%, общ размер на
всички плащания с включена такса за експресно разглеждане 822,42 лв. като
1
същият е сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по
кредита при взети предвид посочените допускания в т.8., ГПР – 49,39%.
Твърди в чл. 1, ал.2-4 от Договора заемателят да е заявил, че преди подписване
на договора е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем,
предоставена от кредитора, което обстоятелство е декларирано в попълненото
от него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване или чрез средство за
комуникация от разстояние. Страните са се договорили за извършената от
кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за
паричен заем заемателят да дължи такса за експресно разглеждане на
документи за предоставяне на паричен заем в размер на 245,52 лв. Твърди
страните да са се уговорили таксата за експресно разглеждане на заявката за
паричен заем да се заплати от заемателя разсрочено като се раздели на равни
части и се включи в размера на всяка от погасителните вноски. С Анекс №1
към Договор за паричен заем №5869750 от 10.11.2022 г., сключен на
10.11.2022 г., страните да са се споразумели в чл. 2, ал. 1 от същия за отстъпка
от таксата за експресно разглеждане и „да бъде приспадана от всяка вноска по
кредита, при изпълнени условия на чл. 1 от настоящия анекс, а именно
вноската да бъде платена до или на падежната дата. Отстъпката ще е в размер
на 13,64 лв. (разпределена към вноската, част от такса експресно разглеждане
на документи) и ще се приспада от всяка вноска, платена до или на падежната
дата. В този случай, след направените отстъпки, Заемателят ще заплаща
погасителна вноска в размер на 41,14 лв. Твърди от клаузата на чл.2, ал.1 от
Анекса да следва, че размерът на таксата за бързо разглеждане се определя
като се съобрази размерът, определен в чл. 1, ал. 3 от Договора и от него се
извади стойността на направената отстъпка в Анекса, от което следва, че
приложимата такса за бързо разглеждане по договора ще е в размер на 231,88
лв. (245,52 -13,64 лв. = 231,88 лв.).
Твърди страните да са се уговорили в чл. 5, ал. 1 от договора, че
заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора
да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията
му по този договор, а именно: 1. Поръчител - физическо лице, което да
представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано
от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е
навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да
има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да
няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има
кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е
поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, която е
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
Заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
Банковата гаранция се изпраща от Заемателя в срока по предходното
2
изречение в оригинал на адреса за кореспонденция на Заемодателя, а именно -
гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, офис 73Г.
С клаузата на чл. 5, ал. 2 от Договора страните да са се уговорили, че в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
посочено в ал. 1, Заемателят дължи неустойка в размер на 163,62 лева.
Страните да са се уговорили, неустойката да се разсрочи и да се заплаща на
равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т.4
като в този случай дължимата вноска е в размер на 54.78 лева, а общото
задължение по Договора става в размер на 972,4 лева (след приспадане на
отстъпката по чл.2, ал.1 от Анекс №1 към Договора).
Развива съображения договорът да е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК
поради това, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради
това, че таксата за експресно разглеждане на документи не е посочена като
включена в ГПР, поради което има неправилно посочване на ГПР.
Като допълнителен аргумент за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
сочи, не е упоменато кои разходи са включени точно в ГПР и кой разход какъв
процент от ГПР формира. Твърди това да поставя потребителя в
неравностойно положение и да го възпрепятства да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение. Твърди като е посочено само
цифрово размера на ГПР без да са посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР да е нарушено
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Навежда доводи таксите и комисионните за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит да са разходи за потребителя по
см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и да е трябвало да бъдат включени в ГПР. Като не са
включени в ГПР да е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като
начисляването и събирането им не представлява плащане на услуга, а прикрит
разход по кредита, с който се стига до надхвърляне на ограниченията на
закона за максималния размер на ГПР. В този смисъл твърди клаузата за такси
и комисионни за допълнителни услуги да е недействителна и на основание чл.
19, ал. 4 във вр. с ал. 5 от ЗПК.
Развива съображения клаузата за неустойка при непредоставяне на
обезпечение, предвидена в чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор да води
единствено до скрито оскъпяване на кредита и да излиза извън присъщите й
функции. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката да
се явява добавък към възнаградителната лихва и да представлява сигурна
печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостга и в чл. 5, ал. 2 от Договора
да е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Развива съображения размерът на възнаградителната лихва, предвиден
в клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 5 от процесния договор да противоречи на добрите
нрави, договорената между страните лихва в размер на 40.32 % годишно да
надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави,
3
тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради това
счита, че клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 5 от Договора, която урежда
възнаградителната лихва по договора, накърнява равноправието между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Твърди да е заплатил към момента на предявяване на иска сума в
размер на 560,85 лв. Твърди да дължи връщане само на заемната сума в размер
на 500 лв. поради това, че договорът е недействителен. Освен това, твърди, че
дори и съдът да приеме, че не е недействителен целия договор, са
недействителни клаузите за неустойката при непредоставяне на обезпечение,
възнаградителна лихва и таксата за експресно разглеждане. Претендира
връщане на сумата от 60,85 лв. като дадена без основание.
Претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 ЗАдв. в размер на 480 лв. с ДДС за всеки иск.
В становище от 29.04.2024г. оспорва отговора на ответника,
включително относно претендираното адвокатско възнаграждение.
Ответникът оспорва исковете. Твърди ГПР, посочен в договора, са
съответства на законовите изисквания, единственият компонент, който
определя ГПР да е възнаградителната лихва, която твърди да е с фиксиран
лихвен процент. Навежда доводи, че с клаузата на чл. 1, ал. 3 (услуга за
експресно разглеждане) на документи не следва да се включва в ГПР и не
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Развива съображения, че клаузата
за таксата за експресно разглеждане на заявката на кредита не противоречи на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК; че тази такса е дължима за услуга,
предхождаща възникването на заемното правоотношение, като въпреки
посочената предоставена клауза може да не възникне по решение на която и
да е от страните; сочи, че потребителят е имал възможност свободно и
доброволно да реши, дали да се възползва от услугата за експресно
разглеждане на заявката, или да изчака 10 дни, а искането за ползване на
посочената услуга да създава за заемодателя допълнително задължение за
бърза реакция и съответно за ангажирането на допълнителни ресурси; че
таксата за експресно разглеждане представлява цената на предоставяната от
кредитора услуга - а именно по експресно разглеждане на документите - и
поради това той да е свободен да определи какъв да е нейният размер; цената
на услугата е резултат от осъществена от ответника насрещна престация.
Навежда съображения, че клаузата на чл. 1, ал. 3 от процесния договор не
противоречи на добрите нрави. Навежда съображения, че клаузата на чл. 5, ал.
2 (за предоставяне на обезпечение) съответства на закона. Оспорва
уговорената с чл.5, ал. 2 от договора неустойка да представлявала добавък
към лихвата, поради което следвало да се включи при калкулацията на ГПР.
Развива съображения, че клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 5 (за възнаградителна
лихва) съответства на закона. Твърди, че ЗПК не въвежда лимит на
4
възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а
единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-
висок от петкратния размер на законната лихва. По отношение на иска по чл.
55, ал.1, предл. първо ЗЗД твърди да е недоказан. По разноските на ищеца:
Развива съображения, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение
по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА - за предоставена безвъзмездна правна помощ на
материално затруднено лице. Сочи, че ищецът през сравнително кратък
период от време е предявил множество искови претенции срещу ответното
дружество и други кредитни институции за нищожност на договори за кредит
и/ или клаузи по тях, по които се иска заплащане на възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ като счита, че исковите претенции са
предявени в нарушение на предвидения в чл.3 от ГПК принцип за
добросъвестно упражняване на права. от страната и процесуалния
представител на процесуални действия по раздробяване на исковите
претенции. Сочи, че възнаграждението на процесуалния представител следва
да е без ДДС. Прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и
като прецени представените по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, счита за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото е прието за безспорно установено между страните, а и се
установява от доказателствата по делото, че между ищеца и ответника е
сключен договор за паричен заем Standard 14 № 5869750 от 10.11.2022 г., на
основание на който ответникът е предоставил на ищеца заемна сума в размер
на 500 лв., а ответникът се е задължил да я върне на 18 вноски в рамките на 36
седмици, с дати на плащане на всяка вноска: 08.12.2022г.; 22.12.2022г.;
05.01.2023г.; 19.01.2023г.; 02.02.2023г.; 16.02.2023г.; 02.03.2023г.; 16.03.2023г.;
30.03.2023г.; 13.04.2023г.; 27.04.2023г.; 11.05.2023г.; 25.05.2023г.; 08.06.2023г.;
22.06.2023г.; 06.07.2023г.; 20.07.2023г., с размер на вноската: 45,69 лв., в която
са включени част от главницата, лихва, такса за експресно разглеждане, с
фиксиран годишен лихвен процент: 40.32%; лихвен процент на ден, приложим
при отказ от договора до 14-тия ден - 0.11%; oбщ размер на всички плащания
с включена такса за експресно разглеждане 822,42 лв. като същият е сборът от
общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети
предвид посочените допускания в т.8.; ГПР: 49,39 %.
Не е спорно по делото, че с Анекс №1 към Договор за паричен заем
№5869750 от 10.11.2022 г., сключен на 10.11.2022 г., страните са се
споразумели да се приложи отстъпка от таксата за бързо разглеждане в размер
на 13,64 лв. и да бъде приспадана от всяка вноска по кредита в случай, че
вноската е плащане до или на падежната дата и, че след направените отстъпки,
заемателят ще заплаща погасителна вноска в размер на 41,14 лв.; с
приложената отстъпка и таксата за бързо разглеждане става 231,88 лв. (245,52
-13,64 лв. = 231,88 лв.).
5
Процесният договор е с предмет предоставяне на заемна сума,
заемодателят е юридическо лице, което е небанкова финансова институция по
см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПК, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, ищецът е физическо лице, което е действало извън рамките
на своята професионална дейност. Следователно, процесният заем има
характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК. Следователно, в отношенията между страните са приложими
специалните разпоредби на ЗПК и процесният договор за заем следва да
съответства както на общите изисквания за валидност на правните сделки,
така и на специалните изисквания, предвидени в императивните разпоредби
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т.
7 -9 ЗПК.
По установителния иск за прогласяване недействителността на
договора за паричен заем:
От приложения договор се установява, че съгласно чл. 5 от процесния
договор страните са се договорили в 3-дневен срок от усвояване на сумата по
договора заемателят да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1/ Поръчител -
физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от работодателя
си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на
следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по
безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.;
през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период
на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е поръчител по друг договор за паричен
заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател
ИЛИ Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след
падежа за плащане по договора. Банковата гаранция се изпраща от заемателя в
срока по предходното изречение в оригинал на адреса за кореспонденция,
посочен в клаузата на договора.
Установява се, че съгласно чл. 5, ал. 2 от договора в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в
ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 163,62 лева. Страните са се
уговорили неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към
всяка от погасителните вноски, посочени в чл.2, ал.1, т.4 като в този случай
дължимата вноска е в размер на 54,78 лева, а общото задължение по Договора
става в размер на 986,04 лв.
Съгласно чл. 8 от процесния договор ГПР при изчисление на ГПР са
взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в
него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и
6
неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Клауза, като уговорената в чл.5, ал. 2 от договора за паричен заем, според
която се дължи неустойка в размер на 163,62 лева при неизпълнение на
задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на
заемната сума на някое от предвидените обезпечения, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На
практика, подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място,
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Неблагоприятните за кредитора последици от
непредставяне на предвиденото в т.5 от договора обезпечение са свързани с
евентуални затруднения при събиране на вземането. Освен това, поставянето
на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване
на договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв
срок, завишените изисквания, на които трябва да отговаря поръчителя и
непосилните условия за предоставяне на банкова гаранция показват, че
единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция
да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението.
Следователно, клаузата е нищожна (в т.см. т.3 от Тълкувателно решение
№1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС).
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на
договорени обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Дори да се приеме, че дружеството е допускало възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
7
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Не е спорно по делото, че неустойката в размер на 163,62 лв. не е
включена в определения размер на ГПР. Спорно е дали неустойката следва да
бъде включено в ГПР.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Не е ясно по какъв начин е формиран
ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формира годишното оскъпяване на заема. В договора трябва изрично
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 на ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. С уговорената неустойка се въвеждат именно
допълнителни разходи и същата следва да е включена в ГПР. Като не е
включена неустойката в размера на ГПР потребителят е въведен заблуждение
да прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия
за връщането на заетата сума. С включването на неустойката към ГПР от
49,39%, действителния такъв нараства многократно над допустимата
стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени
задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. С оглед това, съдът намира,
че при сключването на процесния договор за заем и чрез предвиждане на
неустойка, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния
8
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива. Очевидно потребителят е
въведен в заблуждение за реалното оскъпяване на кредита при условията на
процесния договор. Следователно, на чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът е недействителен. В случая, не е налице някоя от хипотезите на чл.
26, ал. 4 ЗЗД хипотези- нищожната клауза на процесния договор за кредит
относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни
норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен
като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че искът е основателен и следва
да бъде прогласена нищожност на сключения между страните договор на
осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК като противоречащ на императивните
разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
За изчерпателност, по наведените възражения за нищожни клаузи
следва да се отбележи следното:
От процесния договор за предоставяне на заем, се установява, че
уговорения размер на възнаградителна лихва на годишна база е 40,32%. Няма
предвидено законово ограничение за максималния размер, до който страните
могат да договарят размера на възнаградителната лихва, освен предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на ГПР. С оглед изискването на закона при договаряне
между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че
именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Съгласно съдебната практика
противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.
ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща
двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение №
378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение
№901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в
процесния необезпечен договор възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите
нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. трето ЗЗД.
Таксата за експресно разглеждане на документи в размер на 245,52 лв.
противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, тъй като е свързана с
усвояването на кредита, а цитираната разпоредба предвижда изрична забрана
за заплащане на такси и/или комисионни за действия, свързани с усвояването
или управлението на кредита. Таксата е такава по усвояването на кредита, тъй
като заплащането й и е свързано със срок, в който ще бъде заплатена заемната
9
сума, т.е., ако таксата за експресно разглеждане на кредита бъде заплатена,
заемната сума ще бъде отпусната в по-кратък срок. Липсват данни как точно и
въз основа на какви критерии е формиран размерът на таксата за експресно
разглеждане, който е и необосновано висок. Таксата противоречи на добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) заради основанието, на което се дължи и което е
вписано в чл. 1, ал. 3 от договора за паричен заем.
Клаузата е неравноправна на основание общите критерии, предвидени
в разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, съгласно която неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Клаузата за такса за експресно разглеждане е във вреда на
потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец
(стойността й е 49% от цената на договора за потребителски кредит).
Въпреки, че клаузата е включена в индивидуален договор между
страните, същата не е индивидуално договорена и това е служебно известно
на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти
между същия заемодател и различни потребители. Освен това, при липса на
доказателства за противното, съдът приеме, че клаузата не е индивидуално
уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието й. Следователно, процесната клауза
е нищожна, защото е неравноправна и не е индивидуално уговорена (арг. чл.
146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП).
Процесната клауза заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
според която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД:
От приетите по делото писмени доказателства – разписки за плащания
чрез Изипей и приходни касови ордери се установява, че ищецът е платил на
ответника сумата от 560,85 лв. за погасяване на задълженията по процесния
договор (л. 117-120).
Съгласно чл. 23 ЗПК Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От платената в общ
размер 560,85 лв. като се извади сумата от 500 лв. (главница) остава сумата от
60,85лв. Следователно, искът е основателен и следва да бъде изцяло уважен.
Поради уважаване на главния иск, следва да бъде уважен и
акцесорния иск за законна лихва считано от 06.03.2024г. (датата на
депозиране на исковата молба) до окончателното плащане на вземането.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищеца. Ищецът е
10
освободен от държавна такса. На осн. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да плати в полза на РС-Хасково държавна такса в размер на 100 лв. –
по 50 лв. за всеки иск.
По претенцията за адвокатско възнаграждение:
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
съдействие/, се установява, че между ищеца и процесуалния представител e
постигната уговорка за оказана правна помощ и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. за оказване помощ на материално затруднено лице.
Процесуалният представител претендира възнаграждение в размер на 480 лв.
с ДДС по всеки от исковете. Ответникът е направил своевременно възражение
за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето
на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба,
издадена на основание чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид работа. С
разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК определянето на адвокатско възнаграждение
от съда при предоставена безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и
намаляването му при прекомерност на уговореното възнаграждение е
ограничено до минималния размер по тази наредба.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС, е прието, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат
да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените
ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни
цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални
запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Р България.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи
(например, при представителство от адвокат по Закона за правната помощ,
11
възнагражданията в които случаи са предвидени в Наредбата за заплащане на
правната помощ, приета от Министерския съвет, и са значително в по-нисък
размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа), без възможност
на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа,
създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По
изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредбата за заплащане на
правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото (в т.см. Определение
№50015/16.02.24г. по т.д. № 1908/2022 на ВКС, ТК, I отд., съдия – докладчик
Т. К.).
В конкретния случай, делото не се отличава с фактическа сложност,
произнасянето на съда е на база представени писмени доказателства,
приключило е в едно съдебно заседание, в което не са се явили страните и
техните процесуални представители. По въпросите за неравноправни клаузи в
потребителските договори, включително със заемодател ответника има
постановени влезли в сила съдебни решения, които са непротиворечиви. Това
прави делото без затруднения при доказването, с ясен отговор, който съдът ще
даде по правни въпроси. Следователно, делото не се отличава с правна
сложност.
Освен това, съдът е запознат, че адв. А. Д. е представител на ищеца по
дела в РС-Хасково, имащи за предмет прогласяване недействителност на
неравноправни клаузи или договори или осъдителни искове за връщане на
неоснователно получени суми с твърдения, че са получени на основание
нищожни клаузи или недействителен договор: гр.д. №20245640100353, гр.д.
№20245640100354, гр.д. №20245640100355, гр.д. №20245640100357, гр.д.
№20245640100358, гр.д. №20245640100359, гр.д. №20245640100362, гр.д.
№20245640100363, гр.д. №20245640100360, гр.д. №20245640100361, гр.д.
№20245640100362, гр.д. №20245640100363, гр.д. №20245640100364, гр.д.
№20245640100365, гр.д. №20245640100366, гр.д. №20245640100367, гр.д.
№20245640100368, гр.д. №20245640100369, гр.д. №20245640100370, гр.д.
№20245640100371, гр.д. №20245640100372, гр.д. №20245640100373, гр.д.
№20245640100374, гр.д. №20245640100378, гр.д. №20245640100573, по
всички адв. Д. е представлявал Б. Д. М.. При служебен преглед на исковите и
12
уточнителните молби съдът установява, че изложените доводи, както и
процесуално поведение на адв. Д. са идентични. Следователно, в конкретния
случай, е очевидно, че времето и усилията на процесуалния представител за
защита и съдействие по делото са по-малки в сравнение с грижата, която е
нормално да бъде предоставена от адвокат по защита и съдействие на дела,
които не само, че не се отличават с фактическа и правна сложност, но са дела,
по които има непротиворечива съдебна практика.
Като съобрази изложеното, съдът намира, че на процесуалния адвокат
на ищеца следва се да присъди възнаграждение в размер на 200 лв. за
установителния иск. При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС,
дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. параграф 2а от Наредба
1/2004г. за минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения
следва да включва ДДС (Определение №44 от 28.01.2022г. на ВКС по ч.т.д. №
2525/2021г., II т.о., докладчик съдията П. Х., Определение №45 от 28.01.2022г.
на ВКС по ч.т.д. № 2526/2021г., II т.о., докладчик съдията П. Х., Определение
№98 от 08.03.2022г. на ВКС по ч.т.д. № 1544/2021г., II т.о., докладчик съдията
Б. Й.). Следователно, ответникът следва да бъде осъден да плати на адв. Д.
възнаграждение в общ размер на 240 лв. с ДДС за предоставена защита и
съдействие по установителния иск.
Относно адвокатското възнаграждение по осъдителния иск:
Произнасянето на съда по този иск пряко следва от произнасянето му по иска
за недействителност на договора. Всъщност, ако ищецът беше предявил само
осъдителния иск, същите аргументи, които са изложени за установителния иск
щяха да бъдат изложени и за обосноваване на осъдителния иск. Следователно,
освен формулиране на исковата претенция, както и прилагане на писмени
доказателства за плащане не е направено нищо повече и различно от защитата
по установителния иск. Поради това, и предвид съдебната практика, че
възнаграждение се определя по всеки иск, съдът счита, че следва да определи
възнаграждение и по този иска, но в размер от 150 лв., върху което да се
начисли ДДС, т.е. общо 180 лв. с ДДС.
Следователно, ответникът следва да бъде осъден да плати на адв. Д.
възнаграждение в общ размер на 420 лв. с ДДС за предоставена защита и
съдействие на ищеца в производството по двата иска.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за паричен заем
Standard 14 №5869750 от 10.11.2022г., сключен между Б. Д. М., ЕГН
********** и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 10, ал. 1 ЗПК,
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
13
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, ДА ПЛАТИ на Б. Д.
М., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23
ЗПК, сумата от 60,85 лв., представляваща неоснователно получена сума по
недействителен договор за паричен заем №5869750 от 10.11.2022г., ВЕДНО
СЪС ЗАКОННАТА ЛИХВА, считано от 15.02.2024г. до окончателното
плащане на задължението.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, на осн. 78, ал. 6
ГПК, да плати в полза на Районен съд -Хасково държавна такса в размер на
100 лв. общо за двата иска.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, да плати на адв. А.
Д., вписан в САК, сумата от общо 420 лв. с ДДС, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на Б.
Д. М., ЕГН ********** по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис да се връчи на страните. На ищеца – чрез процесуалния
представител адв. А. Д. на посочения в исковата молба ел. адрес за
призоваване, на ответника – на посочения съдебен адрес в отговора на
исковата молба в гр. Хасково.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Н. Д.
14