Р Е Ш Е Н И Е № 260089
гр.
Враца, 01.04.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд, Гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести
март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в
присъствието на секретар Виолета Вълкова, като разгледа докладваното от мл. съдия Младенова
в.гр.дело № 85 по
описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
260135/19.10.2020 г., постановено по гр. дело № 4869/2019 г., Районен съд –
Враца е отхвърлил предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, против В.М.Ц., ЕГН **********, в
качеството ѝ на солидарен длъжник, установителени искове с правно
основание по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 147 ЗЗД за сумата от 773,94 лв. – главница; с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 147 ЗЗД за сумата от 153,36 лв. –
договорно възнаграждение; и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК, вр. чл. 147 ЗЗД за сумата от 441,74 лв. – възнаграждение за закупен допълнителен пакет
услуги, претендирани въз основа на договор за потребителски кредит №
**********/16.10.2015 г.
Срещу така постановеното решение в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове за сумата от 773,94 лв. –
главница, и за сумата от 153,36 лв. – договорно възнаграждение, е подадена
въззивна жалба от ищеца „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ***, чрез юрисконсулт
Г.Г., в която се излагат съображения за неправилност на същото. В жалбата се
поддържа, че изводите на първоинстанционния съд, че длъжникът В.М.Ц. има
качеството поръчител по процесния договор, противоречат на материалния закон.
Посочва се, че същата на основание чл. 121-127 ЗЗД и ОУ, неразделна част от
договора за потребителски кредит, се е задължила да отговаря солидарно с В. В.
Г. за всички задължения, произтичащи от договора до окончателното им погасяване
към кредитора. Твърди се, че обстоятелството, че ответницата има качеството
съдлъжник, а не поръчител, се установява от подписания от нея договор за
потребителски кредит при ОУ, в които е уговорено, че е поела солидарна
отговорност като "солидарен длъжник". Като допълнителен аргумент се
изтъква разпоредбата на чл. 304 ТЗ, която предписва, че лицата, които при
сключване на търговска сделка поемат общо задължение се смятат солидарни
длъжници, ако от сделката не следва друго. Сочи се, че за да бъде поето солидарно
акцесорно задължение по договор за поръчителство, трябва от съдържанието на
постигнатото съгласие между страните категорично да се изведе волята за
поръчителстване, като от предметното съдържание на процесния договор и чрез
тълкуването му по правилата на чл. 20 ЗЗД не може да се достигне до правен
извод, че ответницата е поела задължение като поръчител. Поддържа се, че
нейното задължение произтича от договора за кредит, а не от акцесорно
правоотношение по договор за поръчителство. Твърди се, че след като ответницата
не е поела солидарна отговорност като поръчител, неоснователно се явява
заключението на районния съд, че поръчителството се е прекратило на основание
чл. 147 ЗЗД.
Иска се от съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част и да признае за установено
съществуването на вземане в полза на ищеца срещу ответницата за главница в
размер на 773,94 лв. и за договорно възнаграждение в размер на 153,36 лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението. Претендират се
и разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на жалбата от насрещната страна В.М.Ц., ЕГН: **********, чрез
адв. М.Д., в който се изразява становище за неоснователност на същата. Поддържа
се, че първоинстанционният съд е направил правилен правен извод, че ответницата
е станала солидарен длъжник в качеството си на поръчител по процесния договор.
Посочва се, че крайният срок за погасяване на кредита е настъпил на 15.11.2017
г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжниците е
подадено от ищеца на 26.09.2019 г., което води до погасяване на отговорността
на поръчителя.
Иска се от въззивния съд да остави
без уважение подадената въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното решение.
Претендират се и разноски.
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките
на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
При
извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав
констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден, а в обжалваната част – и
допустим.
Настоящата
съдебна инстанция споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Районен съд –
Враца, като
по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
Въззивният съд следва да отговори на правните
доводи, релевирани във въззивната жалба.
В договор за потребителски кредит "Профи
Кредит Стандарт" № ********** от 15.10.2015 г., подписан от ответницата
В.М.Ц., последната
е посочена като солидарен длъжник, който съгласно т. 10.1 от ОУ на основание чл. 121 до 127 ЗЗД
се задължава да отговаря за задължението на клиента /кредитополучател/ за погасяване на кредита, за
евентуално наложените договорни санкции и следващи задължения, произтичащи от
ДПК и ОУ. Посочено е, че солидарният длъжник се съгласява да поеме солидарна
отговорност за задължението на клиента за погасяване на възнаграждението за
избран и закупен пакет от допълнителни услуги, в случай че е подписал
споразумението за предоставяне на такъв пакет. Съгласно т. 10.2 от Общите
условия задълженията на солидарния длъжник спрямо кредитора, посочени в
предходната точка, са поети при условията на солидарност и кредиторът има право
да изисква изпълнение както от клиента, така и от солидарния длъжник. Уговорено
е, че до прекратяване на ДПК по смисъла на т. 12 кредиторът комуникира с
клиента по повод размера на задълженията и необходимостта от изпълнение, а в
случай че няма точно изпълнение – и със солидарния длъжник.
Въззивната
инстанция също
приема, че в случая не се касае за общата солидарност, визирана в чл. 121 и сл. ЗЗД. Уговорената солидарност следва да се квалифицира като учредено лично
обезпечение по смисъла на чл. 138 и сл. ЗЗД с произтичащите от тази
квалификация за третото лице правни последици. Както правилно е приел и първоинстанционният съд квалификацията
"солидарен длъжник" е обща, тя не дава информация за същината и
характеристиките на отговорността на длъжниците към кредитора, а солидарна отговорност "по принцип"
не съществува и поради това страната, която се позовава на такава, следва да
докаже правното основание за възникването ѝ, т. е. да установи, че страните са
съдлъжници и за тях трябва да се прилагат само общите правила на чл. 121 и сл. ЗЗД, или че е осъществен фактическият състав на друг вид договор, от който може
да възникне солидарност – обикновено това е договор за поръчителство.
За разлика от отговорността на
солидарните длъжници по чл. 121 и сл. ЗЗД, отговорността на поръчителя има
акцесорен характер. Съгласно чл. 138, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, за да произведе
действие уговореното поръчителство, е необходимо да съществува главно
задължение, което да бъде обезпечено от поръчителя, чието задължение е функция
на главното правоотношение. Солидарните задължения по чл. 121 и сл. ЗЗД от своя страна са
винаги самостоятелни, между тях не съществува функционална връзка, изразяваща
се в съществуването на материалното право на всеки един от солидарните длъжници
в зависимост от наличието на друг валидно възникнал и непогасен главен дълг.
Поръчителят е лице, което се задължава да отговаря за чужд дълг солидарно с
длъжника за
задължението към кредитора, а
съдлъжникът е лице, което отговаря за собствен дълг солидарно с другия длъжник
за едно тяхно общо задължение.
Настоящият
съдебен състав приема,
че ответницата В.Ц.
има качеството на поръчител по процесния договор за кредит. Същата се е задължила при
неизпълнение от страна на кредитополучателя да отговаря солидарно за
задължението му,
състоящо се в погасяване на кредита, т. е. поела е задължение да обезпечи задълженията
на кредитополучателя по договора.
Само по себе
си обстоятелството, че В.Ц.
е посочена в договора като солидарен длъжник, не води до извода за наличие на
солидарност по смисъла на чл. 121 и сл. ЗЗД. Важно е не посочването в договора
на качеството на лицето, а същността на поетото задължение. От писмените доказателства по делото
се установява, че кредитополучател /клиент, съгласно терминологията в договора/ е само В. Г.
и кредитът е усвоен единствено от нея /част от него е послужила за погасяване на предходни нейни задължения към
кредитни институции, а друга част е преведена по личната ѝ банкова
сметка/. ***те в
писмения договор и ОУ права и задължения на страните по него, на съществените
уговорки в договора, и вземайки предвид реалното предаване и преминаваното на
парите в патримониума на кредитополучателя В. Г. и разпоредбата на т. 10.2 от
ОУ /кредиторът ще търси солидарния длъжник, само в случай на неизпълнение от
страна на длъжника, откъдето следва, че при изпълнение от страна на В. Г., няма
да бъде ангажирана отговорността на ответницата/, съдът намира, че намерението
на страните по договора и преследваната от тях цел, е била ответницата да
обезпечи дълга на В. Г. като поръчител.
Ответницата В.Ц. се явява
гарант за изпълнение на поетото от В. Г. задължение, поради което даденото
от нея обезпечение се доближава най-много до правната фигура на поръчителя. Същата се е задължила да отговаря за чужд дълг солидарно
с длъжника към кредитора,
а не да отговаря за собствен дълг солидарно с другия длъжник
за едно тяхно общо задължение. Задължението
ѝ е акцесорно на това по договора за кредит и спрямо нея следва да се
прилагат разпоредбите на чл. 138
и сл. ЗЗД. Цитираните от въззивника в жалбата текстове от ОУ, които
възлагат солидарна отговорност на ответницата, както и приложението на
разпоредбата на чл. 304 ТЗ, не опровергават горния извод, предвид факта, че
съгласно чл.
141, ал. 1 ЗЗД поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник.
След като
ответницата В.Ц.
има качеството на поръчител по договора, следва да се изследва срокът по чл.
147, ал. 1 ЗЗД, който е преклузивен и за чието изтичане съдът следи служебно.
Според чл.
147, ал. 1 ЗЗД отговорността на поръчителя отпада, ако кредиторът не е предявил
иск срещу длъжника след изтичане на шест месеца от падежа на главното
задължение. Шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече от момента,
когато главното задължение е станало изискуемо изцяло, а не от падежа на всяка
отделна анюитетна вноска; респективно тече от момента на настъпването на
предсрочната изискуемост на целия дълг /с достигането на волеизявлението на кредитора за
това до главния длъжник/.
В настоящия случай срокът на договора за кредит е изтекъл на 15.11.2017 г., на
която дата е настъпил падежът на последната погасителна вноска, и към този
момент главното задължение е станало изцяло изискуемо. След тази дата – от 16.11.2017 г., е започнал
да тече шестмесечният срок, в който кредиторът е следвало да заведе иск срещу главния
длъжник, за да запази поръчителството. Срокът е изтекъл на 16.05.2018 г., когато и отговорността на ответницата В.Ц. е
отпаднала. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
депозирано на 26.09.2019,
т. е. след изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Предвид гореизложеното, исковете,
предявени
срещу ответницата В.Ц., са неоснователни
и следва да бъдат
отхвърлени.
Като е достигнал до същия краен извод и е отхвърлил
исковете, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
При този изход на правния спор, предмет на въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата
страна следва да се присъди сумата от 300,00 лв., представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция. Неоснователно е направеното възражение от процесуалния представител
на въззивника за прекомерност на претендирания от въззиваемата страна
адвокатски хонорар, тъй като договореното и заплатено адвокатско възнаграждение
е в минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 272 ГПК,
Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260135/19.10.2020 г.,
постановено по гр. дело № 4869/2019 г. по описа на Районен съд – Враца.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 273 „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на В.М.Ц., ЕГН: **********, с адрес: ***,
сумата от 300,00 лв., представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.