№ 121676
гр. София, 04.08.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Частно
гражданско дело № 20251110134981 по описа за 2025 година
РАЗПОРЕЖДАНЕ
гр. София, 04.08.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на
четвърти август през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия Васил Александров ч. гр. д. № 34981/2025 г. по описа
на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Подадено е заявление за издаването на заповед за изпълнение от ..... срещу К. М. А..
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде отхвърлено, тъй
като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тоест същото противоречи на закона и
добрите нрави, като съображенията за това са следните:
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
1
В случая обаче следва да се вземат предвид и постановките на Тълкувателно
решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, в което е възприето,
че „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор,
без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.
Процесното вземане произтича от Договор за паричен заем № ..../11.03.2020 г.,
сключен между .... – в качеството на кредитор от една страна и К. М. А. – в качеството на
кредитоплучател, като вземанията са цедирани от кредитора на настоящият заявител.
С уточнителна молба с вх. № 248053/17.07.2025 г., заявителят е уточнил, че по
договора общо е заплатена сумата от 267,00 лева, като последният е посочил какво
прихващане на изпълнението е извършено.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5
Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително възникващите вземания
на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по вид, така
и по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична нищожност
съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от императивния
максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се дължат. Тъй като не
се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци на формата, не са приложими и
правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК. При нищожността наличието на
индивидуално договаряне е без значение.
Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума, която се дължи
автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея кредиторът да дължи
никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай тя цели да покрие
евентуално допълнително положени от него усилия по събирането на кредита.
Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва). При така
наведените твърдения и при липса на доказателства за противното изглежда, че клаузата
противоречи на горепосочените специални норми, които изключват правилата на чл. 309а ТЗ
и договорни клаузи в подобен смисъл.
Според твърденията на заявителя при сключване на договора, съобразно клаузата му,
длъжника – потребител е поел допълнително задължение да обезпечи изпълнението му,
респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез поръчител, отговарящи на определени
условия. Очевидно е, че това допълнително задължение има за цел да се възстанови
основният дълг (главница и възнаградителна лихва) от трето платежоспособно лице по един
относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му може да доведе до, първо, липса на
ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска дейност, и по този
начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения, поради което да
претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от другаде); второ,
необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на секвестируемо
имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или трудно могат да бъдат
възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка, независимо от
номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да се окаже
несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно поради
акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до самостоятелни
неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира възможен механизъм
за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално несигурен –
кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит.
Съгласно твърденията на заявителя в договора е предвидена неустойка при
2
неизпълнение на обсъжданото задължение. Ако се приеме, че неустойката служи за
покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на вредите, които всъщност са
типичните вреди при забава на длъжника за плащане на основния дълг, то кумулирането й с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху основния дълг, води до
превишаване на законовия максимум на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът
би имал само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен
дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на
главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба и то спрямо същия длъжник.
Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно
обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за неоснователно
обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на горепосочените разпоредби на
ЗПК.
Следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение
обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на алтернативен
финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на кредит. Българското
законодателство предвижда лихва за забава, която значително (в сравнителноправен план)
надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, па
макар и дължима разсрочено, е от естество значително да надхвърли размера на вредите при
едно краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Тоест, по начина на
уговарянето си тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции – така т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поради което последната е нищожна.
По отношение вземането за неустойка за разходи и такси за извънсъдебно събиране
на вземането (именувано от заявителя мораторна неустойка) съобразно, то срещу тази такса
не се дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно безспорно е, че
това не е никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото
наименование прикрива истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от
забавата. В действителност таксата нараства с всеки ден забава, като нейното начисляване не
е свързано с извършване на каквото и да е действия или разноски. Тоест в случая е налице
клауза за неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в
договора и това е лихвата за забава, за която съдът вече е издал заповед за изпълнение.
По изложените съображения процесната клауза, респ. вземане преследва забранена от
закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. По тази причина тя влиза в пряко
противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за
нищожна. Тази „наказателна“ клауза е и в пряко противоречие на забраната за
неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън
присъщите й от закона функции, поради което се явява нищожна. Размерът на тази
неустойка е по-голям от размера на самото главно вземане, което е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да
постигане неоснователно обогатяване.
Тоест, в процесния договор са налице неравноправни и нищожно клаузи, като съдът
намира, че в случая не е ясно и в рамките на настоящото производство не може да се
направи прихващането на изпълнението по смисъла на чл. 76 ЗЗД. Според постановките на
Решение по дело C-170/2021 „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува
в смисъл, че макар тази разпоредба да задължава националния съд, сезиран със заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, да изведе всички последици,
3
които съгласно националното право произтичат от констатирането на неравноправния
характер на клауза в договор за потребителски кредит, сключен между потребител и
продавач или доставчик, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза,
посочената разпоредба по принцип не задължава този съд служебно да извърши
прихващане между плащането, направено въз основа на посочената клауза, и останалата
дължима сума по договора, при условие обаче че са спазени принципите на равностойност
и ефективност.”. Тъй като обаче в случая в рамките на заповедното производство предвид
неправилно извършеното прихващане на изпълнението от заявителя, респ. неговия
праводател, то за да се осигури ефективна потребителска защита предвид констатираните
неравноправни клаузи по които потребителят очевидно е заплатил – с оглед уточнителната
молба на заявителя – то заявлението следва да бъде отхвърлено в цялост.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РАЗПОРЕДИ:
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло заявление за издаването на заповед за изпълнение от ....., ЕИК:
.... срещу К. М. А., ЕГН: **********.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от връчването
на заявителя пред Софийски градски съд с частна жалба.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4