№ 2078
гр. ...., 08.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:.........
при участието на секретаря ...
като разгледа докладваното от ......... Гражданско дело № 20231110131513 по
описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „......., със
седалище и адрес на управление: .... срещу К. М., ЛНЧ: **********, адрес: ....,
с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно
съединени установителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 153 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми за топлоснабден имот, представляващ апартамент 22,
находящ се в ......
1476,94 лв., представляваща главница за цена на доставена от
дружеството в горепосочения имот топлинна енергия за периода от
01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от 08.12.2022 г.
до изплащане на вземането;
249,10 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 24.11.2022 г.;
41,64 лв., представляваща главница за цена на извършена услуга за
дялово разпределение за периода от 01.01.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно
със законната лихва от 08.12.2022 г. до изплащане на вземането;
8,34 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода от 31.01.2020 г. до 24.11.2022 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 18.02.2023 г. по ч. гр. д. № 67195/2022 г. по описа на СРС, 59-ти състав.
В исковата молба се твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия
по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, поради което за него са приложими всички
нормативни актове в областта на енергетиката. За процесния период били в
1
сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от ......
на потребители в гр. ...., приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на
Съвета на директорите на ...... и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г.
на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. В чл. 33, ал. 1 от Общите условия бил
определен 45-дневен срок за заплащане на месечните дължими суми за
топлинна енергия, който започвал да тече след изтичане на периода, за който
се отнасяли. Ответникът използвал доставената от ищеца топлинна енергия до
следния топлоснабден имот, а именно: ап. 22, находящ се гр. ...., ....., с
абонатен № ...... за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., но не бил заплатил
цената на същата. Топлоснабденият имот се намирал в сграда в режим на
етажна собственост, за която бил сключен договор за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия с .... През отоплителния сезон
ищцовото дружество начислявало прогнозни месечни вноски, а в края били
изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото
разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За
имота, собственост на ответника, били издадени изравнителни сметки, което
означавало, че сумите за топлинна енергия за този имот били начислени по
действителен разход на уредите за дялово разпределение, инсталирани на
отоплителните тела в него. Въпреки настъпването на падежа, задължението не
било погасено. За вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление
за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено и била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.02.2023 г.
по ч. гр. д. № 67195/2022 г. на СРС, 59-ти състав, но ответникът възразиа в
срока по чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на настоящите искове от
ищеца.Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника за
отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпил такъв чрез адв. Х. Л..
Процесуалният представител оспорва предявените искове като неоснователни.
Оспорва наличието на договорни отношения между страните за доставка на
топлинна енергия, както и ответникът да е получавал фактури за исковия
период. Оспорва общите условия на ищеца да са взлезли в сила, доколкото по
делото липсвали доказателства за публикуването на същите в един местен и в
един централен ежедневник, поради което същите не обвързвали ответника.
Оспорва и съществуването на валиден договор за топлинно счетоводство
между ЕС на сградата, в която се намира процесния имот, и ............., както и
между последното и ищеца. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Третото лице-помагач ............. не изразява становище по исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са кумулативно обективно съединени установителни
2
искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По исковете за главници за цена на доставена от дружеството
топлинна енергия и за цена на извършена услуга за дялово
разпределение:
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията по енергийно и водно
регулиране, като в ал. 2, изр. 1 е предвидено, че топлопреносното предприятие
задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване, а в ал. 2, изр. 2 е предвидено, че общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от страна на клиентите. Настоящият съдебен състав
приема, че публикуването на общите условия в един централен ежедневник е
безспорно установено, доколкото приложените по делото в заверен от
страната препис общи условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди са представени именно като извлечение от публикация във в-к .....,
спциализирано приложение – Финанси от 11.07.2016 г. Следователно, общите
условия са влезли в сила на 11.08.2016 г., без да е било необходимо
приемането им от страна на клиента. Освен това, съгласно чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не
са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като
предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия
специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. По
делото не са релевирани в срока за отговор на исковата молба твърдения, нито
има данни ответникът или неговият праводател, да е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Предвид
изложеното, неоснователно е възражението на ответника, че приетите от
ищеца и одобрени от КЕВР общи условия не го обвързват.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия. С оглед на тези норми следва да се приеме, че клиенти (потребители)
на топлинна енергия, с които възниква облигационно правоотношение по
договор за продажба на топлинна енергия, са собствениците или вещните
ползватели на топлоснабдените имоти. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Правоотношението възниква по силата на закона, без да е необходимо изрично
волеизявление в тази насока от страна на потребителя.
3
В настоящия случай, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 ГПК е прието за
безспорно и ненуждаещо се от доказване, че през исковия период ответникът е
бил потребител на топлинна енергия в процесния имот. Посоченото
обстоятелство освен безспорния си характер се установява и от съвкупния
анализ на заключението на съдебно-техническата експертиза, което съдът
кредитира като обективно, пълно, ясно и компетентно изготвено, и
приложения по делото Нотариален акт за покупко-продажба на ............м I,
.......... на нотариус ........ От заключението на СТЕ се установява, че в рамките
на заявения с исковата молба период процесният имот е бил непрекъснато
топлоснабден, а от посочения нотариален акт – че ответникът е придобил
правото на собственост върху процесния .... находящ се в гр. ...., ......
Следователно с оглед на посочените норми от Закона за енергетиката
ответникът се явява потребител на топлинна енергия в този имот и задължен
въз основа на облигационно правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия, възникнало по силата на закона, да заплаща на ищцовото
дружество стойността на доставената топлинна енергия.
От заключението на съдебно–техническата експертиза се установява, че
в процесния имот е извършвано дялово разпределение на топлинната енергия
от третото лице-помагач ............., при което са спазени законовите изисквания.
Вещото лице е посочило, че общият топломер в абонатната станция е
преминал първоначална, както и последваща метрологична проверка съгласно
свидетелства за последваща проверка № ...... г. (т.е. извън двугодишния
период), с които е документирана изправността на топломера. Настоящият
съдебен състав приема, че за преценка годността на средството за търговско
измерване и дали същото отговаря на изискванията по Ззакона за
измерванията е необходимо да се установи, че същото съответства на
одобрения тип, като е ирелевантно при тази констатация дали периодичните
метрологични проверки са били извършвани в установения двугодишен
период (така решение № 3436/11.06.2024 г. по в. гр. д. № 4288/2023 г. на СГС),
като последното би било от значение евентуално за ангажиране на
административно-наказателната отговорност на топлопреносно предприятие,
но не за дължимостта на цената на доставената в топлоснабдения имот
топлинна енергия. Ето защо релевираните от ответника възражения, че
отчитането на доставяната в абонатната станция топлинна енергия е
извършено без наличието на технически годен и изправен топломер са
неоснователни. Заключението на СТЕ е категорично, че към датата и на двете
проверки същият е бил технически изправен.
На следващо място, вещото лице е посочило, че от отчетеното
количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи в
абонатната станция за сметка на топлопреносното дружество и разликата се
разпределя между всички потребители за отопление. Според заключението в
рамките на процесния период от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. по прогнозни
данни е начислена топлинна енергия на стойност 2029,15 лв. (1841,46 лв. –
стойност на топлинната енергия за отопление на имота и 187,69 лв. – стойност
4
на топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване). Вещото лице е
изчислило, че след извършено изравняване за двата отоплителни сезона
(м.05.2019 г. – м.04.2020 г. и м.05.2020 г. – м.04.2021 г.) е налице сума за
доплащане от потребителя в размер на 26,44 лв. Следователно за процесния
период от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. стойността на реално доставената в
имота на ответника топлинна енергия възлиза на 2055,59 лв.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, няма
данни за извършени от ответника плащания на суми, касаещи процесния
период.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав приема, че от
ангажираните по делото доказателства се установява, че ответникът дължи на
ищцовото дружество общо сумата 2055,59 лв. – стойност на топлинна енергия
за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. и с оглед спазване на принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 6, ал. 2 ГПК, искът по чл.
422 ГПК,вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ следва да се уважи узцяло в
предявения размер от 1476,94 лв.
Нормативната уредба на разпределението за дяловото разпределение на
топлинната енергия се съдържа в глава 10, раздел 6 на ЗЕ. Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение,
регламентирана за процесния период в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ. Според чл. 139, ал.
2 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по
дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ. Съгласно чл. 139в ЗЕ, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139 а ЗЕ, те сключват писмен договор за
извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите
по реда на чл. 139 б (при ОУ), в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от
страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово
разпределение на топлинна енергия. Съгласно чл. 140, ал. 5 ЗЕ избраното от
ЕС, регистрирано да извършва дялово разпределение лице, предлага на
клиентите в сграда етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат
условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение. В
нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на
границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи
заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици
топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
5
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. На следващо място,
следва да бъде отбелязано, че с договора сключван по реда на чл. 139в ал. 3, т.
4 ЗЕ между топлофикционното дружество и търговеца, извършващ дялово
разпределение се определя само цената на услугата дялово разпределение, а в
този по чл. 140, ал. 4, т. 8 ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ
услугата дялово разпределение – само условията и начинът на плащане на
услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета на
правоотношенията във връзка с цената, защото те се определят от закона.
Поради изложеното, съдът приема, че законът установява задължение на
купувача на топлинна енергия (потребителя) да заплаща на
топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се
определя от договора между тях, като няма значение дали топлофикационното
дружество е платило предварително, впоследствие или дали въобще е платило
тази цена на търговеца, извършващ дялово разпределение или само извършва
дяловото разпределение, вкл. и без значене дали общите условия на
топлофикационното дружество установяват задължения за купувача да
заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение.
Единственото условие /основание/ за задължението на потребителите за
заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество е
услугата дялово разпределение да е извършена. Независимо от това, следва да
бъде отчетено и обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от ОУ от
2016 г., изрично е предвидено, че дяловото разпределение на топлинната
енергия се извършва възмездно от продавача или чрез възлагане на търговец,
избран от клиентите в СЕС, а в чл. 36, ал. 1 от същите е уредено задължение на
потребителите да заплащат стойността на тази услуга на топлопреносното
предприятие.
В случая, с оглед приетото заключение на съдебно-техническата
експертиза, съдът приема, че услугата дялово разпределение е била реално
извършена за имота на ответника (изготвени са изравнителни сметки и
документи за главен отчет) от третото лице-помагач ............., в съответствие с
действащата нормативна уредба, поради което претенцията за заплащането й е
установена в своето основание, а нейният размер се установява от приетото по
делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено. Видно от заключението
на ССчЕ извършената услуга за дялово разпределение за исковия период от
01.01.2020 г. до 30.04.2021 г. е на обща стойност 41,64 лв. С оглед изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че от ангажираните по делото
доказателства се установява, че ответникът дължи на ищцовото дружество
общо сумата 41,64 лв. – цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.01.2020 г. до 30.04.2021 г. Ето защо съдът приема, че искът е
доказан по основание и размер и следва да се уважи изцяло.
По исковете за мораторни лихви:
На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответникът дължи на . обезщетение за
6
забава от деня на изпадането си в забава. Съгласно чл. 84, ал.1 ЗЗД, когато
денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава
след изтичането му.
За процесния период са приложими ОУ от 2016 г., съгласно които за
изпадането в забава не е нужно да се отправя покана от ищеца. Уредбата на
изпадането в забава и възникването на вземане за обезщетение за забава е
уредено в разпоредбите на чл. 32 и на чл. 33 от ОУ. С тях е направено ясно
разграничение между месечните вземания, които са прогнозни и тези, които са
определени на месечен реален отчет. За първите обезщетението за забава
съгласно чл. 32, ал. 1 вр. с ал. 3 вр. с чл. 33, ал. 4, пр. 1 се дължи след изтичане
на 45 дни от периода на изравнителната сметка. За вторите обезщетението за
забава съгласно чл. 32, ал. 2 вр. с чл. 33, ал. 4, пр. 2 се дължи след изтичане на
45 дни след периода, за който се отнасят. Тези ОУ не уреждат възникване на
вземане за обезщетение за забава върху суми, които са определени прогнозно.
В случая приетите по делото съобщения към фактури и фактура установяват,
че за имота начисленията са ежемесечно по прогнозни суми, като след
изравнителната сметка са издавани обобщени фактури и такива са издавани
през юли месец на съответната година, в която е края на отчетния период.
Краят на отчетния период е април месец на съответната година. Така срокът за
плащане на задълженията по изравнителните сметки изтича 45 дни след края
на април, тоест на 15.06. от съответната година. Към този момент обаче по
делото е установено, че нито една от обобщените фактури за процесните три
отчетни периоди не е била издадена, не е установено и изравнителните сметки
да са били връчени на потребителите и на абонатите и да са били
стабилизирани, тоест да е изтекъл срока за възражения срещу тях и такива да
не са подадени. При така възприето съдът приема, че доколкото не е
установено възможното изпълнение на задължението в уговорения в чл. 33,
ал. 4 от ОУ срок – до 45 дни след периода за който се отнася изравнителната
сметка, то изтичането на този срок не е поставил в забава ответника за
плащането на задълженията. Налице е хипотезата на чл. 95 и чл. 96 от ЗЗД –
забава на кредитора, която освобождава длъжника от последиците от
собствената му забава. Това е така, защото точното изпълнение на длъжника е
било възможно само при съдействие от страна на кредитора – измерване на
потреблението и разпределяне на енергията, посочването на дължимата сума
за реално потребената сума в издадена за същото фактура след стабилизирана
изравнителна сметка. Неиздаването на изравнителна сметка и на фактура по
нея в срок преди да изтече срока за плащане от 45 дни след края на съответния
отчетен период, прави невъзможно точното изпълнение на задължението на
длъжника да плати в уговорения в ОУ срок. Така кредиторът е изгубил
привилегията по общите условия за уговорения падеж за плащане на
задълженията по изравнителните сметки. В такава хипотеза, за да изпадане
потребителя в забава на плащането на главницата за топлинна енергия той е
следвало да бъде уведомен от кредитора, че е преустановил забавата си, тоест
че е издал фактура за сумите по изравнителните сметки, съответно да изпрати
7
покана за плащане. Последното не се твърди и не се установява по делото,
поради което искът за обезщетението за забава на плащането на главницата за
топлинна енергия следва да се отхвърли (така решение № 491/24.01.2025 г. по
в. гр. д. № 7103/2023 г. на СГС, решение № 492/24.01.2025 г. по в. гр. д. №
10292/2023 г. на СГС, решение № 215/13.01.2025 г. по в. гр. д. № 14346/2023 г.
на СГС, решение № 1878/29.03.2024 г. по в. гр. д. № 12675/2022 г. на СГС,
решение от 15.10.2020 г. по в. гр. д. № 15700/2019 г. на СГС и др.).
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия,
поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По делото не са представени доказателства за отправена и получена от
ответника покана за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на исковата молба, поради което акцесорната претенция в тази
част се явява неоснователна.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да
се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. При този изход на спора, право на
разноски имат и двете страни, които своевременно са направили искане за
присъждане на такива.
В настоящото исково производство ищецът е сторил разноски за
държавна такса и депозити за експертизи в общ размер на 973,56 лв., а в
производството по ч.гр.д. № 67195/2022 г. на СРС, 59 с-в, за държавна такса в
размер на 35,52 лв., като претендира и юрисконсултско възнаграждение, чийто
размер съдът като взе предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, както и че се касае за еднотипни дела, по които ...... е ищец, на осн.
чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25 и чл. 26 НЗПП определи в
минимален размер от 100 лв. –за исковото, и от 50 лв. – за заповедното
производство. На осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски, съразмерно с уважената част от исковете, а именно
сумата от 917,94 лв. за исковото и 73,12 лв. за заповедното производство.
Ответникът е сторил разноски в общ размер на 890 лв., от които 490 лв.
за адвокатско възнаграждение и 400 лв. за депозити за експертизи. Ищецът в
исковата молба е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът
намира за основателно. Предвид фактическата и правна сложност на делото и
8
извършените от процесуалния представител на ответника действия в исковото
производство, съдът счита, че заплатеният хонорар следва да бъде намален до
сумата от 400 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да бъдат
присъдени разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно
сумата от 115,96 лв.
В т. 2 от особените искания в исковата молба е направено изрично
искане за компенсация на разноски. Възможността на съда да извърши
съдебна компенсация по искане на някоя от страните при наличие на две
насрещни вземания за разноски не е препятствана от липсата на ликвидност
на вземанията, в който смисъл са и дадените разрешения с ТР № 2/2020 г. от
18.03.2022 г. по т. д. 2/2020 на ОСГТК на ВКС. Ето защо, след извършване на
компенсация на разноските, с оглед изхода на делото ответникът няма право
на разноски пред СРС, а същият следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 801,98 лв. – разноски по компенсация в исковото производство и
сумата от 73,12 лв. – разноски в производството по ч.гр.д. № 67195/2022 г. на
СРС, 59 с-в.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „......., със седалище
и адрес на управление: .... срещу К. М., ЛНЧ: **********, адрес: ...., по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правна квалификация чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, че К. М. дължи на ......, сумата от 1476,94 лв.,
представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна
енергия в топлоснабден имот, находящ се в ...., с абонатен № ......, за периода
от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от 08.12.2022 г. до
изплащане на вземането; сумата от 41,64 лв., представляваща главница за цена
на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.01.2020 г. до
30.04.2021 г., ведно със законната лихва от 08.12.2022 г. до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 18.02.2023 г. по ч. гр. д. № 67195/2022 г. по
описа на СРС, 59-ти състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявените от „......., със седалище и адрес на управление:
.... срещу К. М., ЛНЧ: **********, адрес: ...., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителни искове с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено, че К. М. дължи на ...... сумата от 249,10 лв., представляваща
9
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2020 г. до 24.11.2022 г.; сумата от 8,34 лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.01.2020 г. до
24.11.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 18.02.2023 г. по ч. гр. д. № 67195/2022 г. по
описа на СРС, 59-ти състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, К. М., ЛНЧ: **********,
адрес: .... , да заплати на „......., със седалище и адрес на управление: .... сумата
от 801,98 лв., представляваща разноски по компенсация за исковото
производство пред СРС, и сумата от 73,12 лв., представляваща разноски за
производството по ч.гр.д. № 67195/2022 г. на СРС, 59 с-в.
Решението е постановено при участието на .............
.., седалище и адрес на управление: гр. ...., ............. като трето лице-помага на
страната на ищеца .......
Банкова сметка на ищеца ......:
IBAN: ..............
B.............
.....
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10