РЕШЕНИЕ
№ 17024
гр. София, 20.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. А.
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20221110146167 по описа за 2022 година
ЮЛ е предявило срещу В. Д. Д. обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл.
240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, за признаване
на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500 лв.,
представляваща главница по договор за кредит „***“ № 572834 от 20.02.2019
г., сключен между В. Д. Д. и ЮЛ, вземанията по който са прехвърлени на ЮЛ
на 28.01.2020 г. по силата на приложение № 1 към рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., ведно със
законна лихва от 02.09.2020 г. до изплащане на вземането, възнаградителна
лихва в размер на 45.60 лв. за периода от 21.02.2019 г. до 06.07.2019 г., лихва
за забава в размер на 38.25 лв. за периода от 07.07.2019 г. до 27.08.2020 г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 41875/2020 г.
по описа на СРС, 39 състав.
Ищецът твърди, че на 20.02.2019 г. между В. Д. Д. и ЮЛ бил сключен
договор за кредит „***“ № 572834, в резултат на който на ответника бил
предоставен револвиращ кредит в максимален размер от 500 лв., който бил
изцяло усвоен Съгласно договора за кредит размерът на възнаградителната
лихва бил 45.60 лв., като кредитът би обявен за предсрочно изискуем на
06.07.2019 г. Ищецът бил начислил на ответника обезщетение за забава
считано от 07.07.2019 г. до подаване на заявлението в съда. Твърди се, че
вземанията на ЮЛ по договор за кредит „***“ № 572834 от 20.02.2019 г.били
прехвърлени на ЮЛ по силата на приложение № 1 от 28.01.2020 г. към рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г.
Посочва, че ответникът бил уведомен за цесията от уведомлението изпратено
по пощата, както и от уведомлението приложено към исковата молба.
Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител на ищеца
поддържа исковата молба, претендира разноски, за което представя списък по
чл. 80 от ГПК.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не е подал отговор на исковата
молба. Пред съда страната не се явява и не изпраща процесуален
представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Производството се развива след постъпване на възражение против
заповед за изпълнение, издадена в полза на ЮЛ. Предвид разпоредбата на чл.
415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита.
По делото e представен договор за кредит „***“ от 20.02.2019 г., сключен
между В. Д. Д., като кредитополучател и ЮЛ, като кредитодател, по силата на
който на ответника е предоставен револвиращ кредит в размер на 500 лв., под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна
кредитна карта „***“. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора кредитополучателят
можел по всяко време да усвоява суми от главницата до максималния
предвиден размер на кредитния лимит, а в ал. 2 е предвидено през целия срок
на валидност на този договор, кредитополучателят се задължавал да заплаща
текущото си задължение до 2-ро число на текущия месец. Съгласно чл. 4, ал.
1, т. 2.1 от договора е предвидено, че за първите 60 календарни дни, считано
от датата на активиране на кредитната карта и в случай, че картата е
активирана до 06.03.2019 г. – 0 %,; т. 2.2 за останалия период от срока на
договора след изтичане на срока по т. 2.1 върху усвоения размер на кредита
кредитополучателя дължи, дневен лихвен процент в размер на 0.12 %, като
лихвата се изчислявала върху усвоената непогасена главница, като за
изчислението се приема, че календарният месец е с продължителност от 30
дни. В чл. 15 ал. 1 от договора е предвидено, че в случай, че
кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, съгласно
условията на договора, същият се задължавал в срок от 3 дни след падежа, да
предостави на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, който да
отговарял на определени условия. Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора в случай
на непредоставяне от кредитополучателя на допълнително обезпечение в
посочени срок по чл. 15 от договора се дължала неустойка в размер на 10 %
от усвоената главница, която се включвала в текущото задължение за месеца.
В чл. 21, ал. 3 е предвидено, че при забава за плащане, на което и да е
парично задължение по настоящият договор, кредитополучателят дължал
законна лихва за забава за всеки ден забава. В чл. 21, ал. 4 от договора е
посочено, че при забава за плащане на текущо задължение или на сумата по
чл. 12, ал. 1 кредитополучателят дължал разходи за действия по събиране на
задължението в размер на 2.50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното
текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1. Представено е приложение
№ 1 към договор за кредит „***“ с кид 572834 от 20.02.2019 г.
представляващо рамков договор за предоставяне на кобрандирана платежна
карта ******.
По делото е представен рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., сключен между ЮЛ, като продавач и ЮЛ
в качеството му на купувач, по силата на който продавачът прехвърля на
купувача всички свои ликвидни и изискуеми вземания, които са
индивидуализирани в приложение № 1 към договора.
Съгласно приложение № 1 от 28.01.2020 г. към рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г. сключен между
ЮЛ в качеството му на продавач и ЮЛ в качеството му на купувач е видно,
че под номер 629 е посочен договор от 20.02.2019 г. с длъжник В. Д. Д. и
общо задължение в размер на 902.08 лв.
Приложено и потвърждение от ЮЛ на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за
2
извършване на цесия на всички вземания, цедирани от ЮЛ на ЮЛ, съгласно
рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016
г., които са индивидуализирани в приложение № 1 от 28.01.2020 г.,
представляващо неразделна част от договора.
Представеното е пълномощно с нотариално удостоверяване на подписи,
от което се установява, че ЮЛ е упълномощен от ЮЛ да уведоми от името на
ЮЛ всички длъжници по всички вземания на дружеството, които ЮЛ е
цедирало, съгласно рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ 11.11.2016 г., сключен между ЮЛ като цедент и ЮЛ като цесионер,
включени в което и да е приложение № 1 подписано между страните, което са
станали неразделна част от договора. С пълномощното са предоставени права
за преупълномощаване на други лица с правата по същото.
Представено е уведомително писмо за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ от ЮЛ, чрез ЮЛ, съгласно което ищецът, в качеството си на
пълномощник на ЮЛ, уведомява ответника, че на основание рамков договор
за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г. и приложение
№ 1 от 28.01.2020 г., сключен между ЮЛ и ЮЛ е прехвърлило на ЮЛ изцяло
вземането произтичащо от договор за кредит „***“ от 20.02.2019 г.
По делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че на
22.02.2019 г. и на 05.03.2019 г. били извършени усвоявания на сума в общ
размер на 500 лв. Съгласно заключението по процесния договор за кредит
било извършено плащане на 29.05.2019 г. в размер от 75 лв., с която била
погасена сумата от 55 лв. за разходи по чл. 21, ал. 4 от договора и сумата от
20 лв. начислена неустойка по чл. 20 от договора. Вещото лице е посочило,
че договорът бил обявен за предсрочно изискуем на 06.07.2019 г., когато било
приключило и начисляването на договорна лихва. Съгласно заключението
дължими се явявали сумите, както следва: за главница в размер на 500 лв.,
договорна лихва в размер на 45.60 лв. за периода от 22.04.2019 г. до
06.07.2019 г., неустойка по чл. 20 от договора в размер на 130 лв., неплатени
разходи за събиране на вземането по чл. 21, ал. 4 в размер на 77.50 лв.,
неплатени разходи за събиране на вземането по чл. 21, ал. 5 в размер на 120
лв., лихва за забава в размер на 58.43 лв. за периода от 06.07.2019 г. до
27.08.2020 г.
С оглед разпределението на доказателствената тежест по исковете
предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание с правно основание с
чл. 240, ал. 1 и ал. 2, ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи
възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит
„***“ от 20.02.2019 г., въз основа, на който на ответника е предоставена на
парична сума, а за ответника е възникнало задължение да върне
предоставената сума и да заплати възнаградителна лихва в претендираните
размери, че претендираните вземания за главница възнаградителна лихва са
станали изискуеми, прехвърлянето на вземанията по договора за
потребителски кредит в негова полза, както и уведомяването на ответника за
това прехвърляне.
По делото не се спори, а и от представения договор за кредит „***“ от
20.02.2019 г., се установява, че между В. Д. Д., като кредитополучател и ЮЛ,
като кредитодател е налице облигационна връзка по договор за кредит, по
силата на който на ответника е предоставен револвиращ кредит в размер на
500 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, като след първите 60
календарни дни след усвояване на сумата не се начислявала лихва, а за
останалия период от срока на договора върху усвоения размер на кредита
кредитополучателя дължи, дневен лихвен процент в размер на 0.12 %, като
лихвата се изчислявала върху усвоената непогасена главница. Като от
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е видно, че по процесния
договор за кредит била погасена сумата в размер от 75 лв., с която била
3
погасена сумата от 55 лв. за разходи по чл. 21, ал. 4 от договора и сумата от
20 лв. начислена неустойка по чл. 20 от договора, като не били заплатени
главница в размер на 500 лв., възнаградителна лихва в размер на 45.60 лв. за
периода от 22.04.2019 г. до 06.07.2019 г., неустойка по чл. 20 от договора в
размер на 130 лв., неплатени разходи за събиране на вземането по чл. 21, ал. 4
в размер на 77.50 лв., неплатени разходи за събиране на вземането по чл. 21,
ал. 5 в размер на 120 лв., лихва за забава в размер на 58.43 лв. за периода от
06.07.2019 г. до 27.08.2020 г.
От представения рамков договор за прехвърляне на парични задължения
/цесия/ от 11.11.2016 г., сключен между ЮЛ, като продавач и ЮЛ в
качеството му на купувач, от приложение № 1 от 28.01.2020 г. към рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., от
представеното потвърждение от ЮЛ за сключена цесия на основание чл. 99,
ал. 3 ЗЗД, се установи и обстоятелството, че ЮЛ е прехвърлило на ЮЛ
вземането си срещу В. Д. Д. по процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това, като предишният кредитор е длъжен да съобщи
на длъжника за прехвърлянето. Нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява, че
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, от
деня, в който е то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Следователно, докато длъжникът не бъде уведомен от предишния си кредитор
за извършената цесия, последният остава титуляр на вземането. Правата по
цесията преминават върху цесионера със сключването на договора за
прехвърляне на вземането, но това прехвърляне има действие спрямо
длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. При
това, релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера. В тази връзка следва
да се отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът да делегира
правата си по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто е и
настоящият случай. По делото е представено пълномощно, с които ищецът е
надлежно упълномощен да уведоми длъжника от името на цедента за
извършеното прехвърляне на вземането. Касае се за упълномощаване за
извършване на самото уведомяване. Тъй като съобщаването не е лично
непрехвърлимо право, няма законова пречка извършването на това действие
да бъде възложено на представител, в това число и на последващия цесионер,
като при наличието на такова упълномощаване цесионерът действа спрямо
длъжника не от свое име, а от името на представлявания от него цедент и
именно това му качество е релевантно. При това, упълномощаването следва
да е оповестено, т. е. длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на
представителя, трябва да бъде известен, че правното действие се извършва от
името и за сметка на цедента, като законът не поставя специални изисквания
за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването, нито е
определен срок за това.
С оглед горните съображения съдът намира, че уведомяването,
извършено от ищеца, действал като пълномощник на цедента е породило
правните си последици и цесията от 28.01.2020 г. има действие по отношение
на ответника. По делото е представено пълномощно, съгласно което ищецът е
упълномощен от ЮЛ да уведоми от името на последното, всички длъжници
по всички вземания на дружеството, които ЮЛ е цедирало, съгласно рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ 11.11.2016 г.,
включени в което и да е приложение № 1 подписано между страните. По
делото не са представени доказателства ответникът да е бил уведомен за
извършената цесия преди завеждане на делото, но доколкото рамков договор
за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., приложение
№ 1 от 28.01.2020 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
4
задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., потвърждение от ЮЛ за сключена цесия
на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, пълномощно, както и уведомление за цесията
по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са приложени към исковата молба и са надлежно връчени
на ответника, когато същият е получил разпореждането по чл. 131 ГПК с
препис от исковата молба и приложенията към нея, поради което съдът
приема, че от този момент ответникът е получил уведомлението за
извършената цесия. В тази връзка е налице съдебна практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.
на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.
о., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е
предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането
поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените
решения на ВКС е прието също така, че извършеното по този начин
уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата
молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на
процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при
решаване на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В
съответствие с посочената съдебна практика обстоятелството, че ответникът е
получил с преписа на исковата молба и уведомление за извършената цесия на
вземането, то на основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода на
делото факт от значение за спорното право следва да бъде съобразен от
настоящия състав при постановяване на решението.
Видно от представените по делото доказателства, а именно съдебно-
счетоводна експертиза непогасените суми по кредита са в размер на 500 лв.,
главница, възнаградителна лихва в размер на 45.60 лв., обезщетение за забава
в размер на 145.33 лв., както и такса оценка на досие в размер на 58.43 лв.,
неустойка по чл. 20 от договора в размер на 130 лв., неплатени разходи за
събиране на вземането по чл. 21, ал. 4 в размер на 77.50 лв., както и неплатени
разходи за събиране на вземането по чл. 21, ал. 5 в размер на 120 лв., като
последните три суми не са предмет на настоящото исково производство.
Настоящият състав намира, че доколкото кредитополучателят В. Д. Д. е
физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не
е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, то
същият има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП,
което обстоятелства не е и спорно между страните. С оглед на това
обстоятелство настоящият състав намира, че следва да извърши служебна
проверка за наличието на неравноправни клаузи по процесния договор за
кредит, обстоятелство, което изрично е указано на страните с доклада по
делото.
По делото е несъмнено установено, че на 20.02.2019 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който заемодателят е предоставил парична сума от 500 лв. Процесният
договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има
изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
5
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Настоящия състав намира, че
разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от процесния договор е сключена в условията на
неравнопоставеност водеща до нищожност поради противоречие с добрите
нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се
установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави
са морални норми, на които законът придава правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието „добри
нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота;
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва
се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. В процесния случай е уговорено в чл. 20, ал. 1 от процесния договор,
че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 15, ал. 1 от договора
/осигуряване на поръчител/ на заемателя се начислява неустойка за
неизпълнение в размер на 10 % от усвоената сума, т. е. съгласно
предвидената разпоредба се предвижда задължение за длъжника за заплащане
на обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител/ на
задълженията му по договора. Такава уговорка се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена
облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова
страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което
води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е.
6
същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за
дължимостта нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС,
ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се
дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза
се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат
вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че
вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е
недопустимо. С оглед на горното разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и чл. 15, ал. 1
от процесния договор се явяват нищожни.
По отношение на разпоредбата на чл. 21, ал. 4 от процесния договор за
кредит за разходи за извънсъдебно събиране на вземането, че се явява
нищожна, тъй като противоречи на закона. В случая дължимостта е
изключена от забраната на императивната норма на чл. 33,ал.1 от ЗПК,
предвид обстоятелството, че с договора е установена отделно и изрично
дължимостта на законната лихва за времето на забавата, която лихва е
претендирана в настоящото производство.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които ищецът, в
качеството си на цесионер, основава процесните вземания за неустойка и
разходи за събиране на вземането, са нищожни. А след като цедентът не е
титуляр на прехвърлените вземания за неустойка и разходи за събиране на
вземане, то договорът за цесия не е породил транслативен ефект и тези
вземания не са преминали в правната сфера на цесионера – ищец, поради
което и последният не се легитимира като техен носител. Нищожността на
посочените по-горе клаузи не влече нищожност на целия договор, на
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като при констатиране на неравноправни клаузи,
водещи до недействителност, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е
овластен да изменя съдържанието им.
На следващо място, според приетото в т. 1 от Тълкувателно решение №
3/2017 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК, условията и поредността
за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. и 2 ЗЗД се прилагат, когато
липсва уговорка между страните, която да определя други условия и ред за
прихващане на изпълнението. В случай, че длъжникът не е направил избор
кое от няколкото еднородни задължения погасява, погасяването
задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този
ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните.
Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и
самостоятелно и е определено по основание и размер. За погасяване на
паричните задължения приложение намира специалното правило на чл. 76, ал.
2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за
прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно
задължение, което се формира от поне два от посочените елементи /в
частност главница и лихви/. Разпоредбата предвижда еднаква поредност за
плащане на всички видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита
интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената главница
да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка
погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение
7
с общата погасителна давност за главницата. При плащане, достатъчно да
погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил
кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД и на чл. 76,
ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното
задължение, а след него следващото по обременителност задължение по реда
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се
изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда
по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са
възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях по реда
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В частност съобразно клаузата на чл. 12, ал. 2 от процесния договор,
редът за разпределение на плащанията, които не са достатъчни да покрият
непогасените задължения е следният: 1/ законната лихва за забава, ако такава
е приложима; 2/ разходи за събиране на вземането по чл. 21, ал. 4; 3/ разходи
за събиране на вземането по чл. 21, ал. 5; 4/ неустойка по чл. 20; 5/ договорна
лихва и 6/ главница. Същевременно съдът приема, че кредиторът /цедент/ не
би могъл да осъществи прихващане на изпълнението с несъществуващите
задължения за неустойка и разходи за събиране на вземането, поради което
със заплатената от ответника сума в общ размер на 75 лв./с която са погасени
55 лв. за разходи по чл. 21, ал. 4 от договора и сумата от 20 лв. начислена
неустойка по чл. 20 от договора/ е възможно погасяване само на валидно
възникналите задължения за възнаградителна лихва – изцяло в размер на
45.60 лв. и за главница – частично до размер на 470.60 лв.
В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че ищецът се
легитимира като кредитор на вземане за главница в размер на 470.60 лв. /500
лв. – 29.40 лв. /, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК – 02.09.2020 г. до окончателното изплащане– чл. 422, ал. 1
ГПК, както и на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху горепосочената сума за периода от 07.07.2019 г. до 27.08.2020 г. /след
съобразяване на погасените вноски за главница със сумата от 29.40 лв./, чийто
размер, определен по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 54.92 лв., но с оглед
диспозитивното начало, доколкото страната претендира сумата в по-нисък
размер от 38.25 лв. именно в този размер искът следва да бъде уважен. В
останалата част исковете трябва да бъдат отхвърлени.
Относно възражението за давност, макар и по делото да не е постъпил
отговор на исковата молба в срок, то във възражението по чл. 414 ГПК
ответникът изрично е оспорил вземанията по заповедта поради погасяването
им по давност, поради което възражението за давност не е преклудирано и
съдът следва да се произнесе по същото. В случая с оглед правилото на чл.
422, ал. 1 от ГПК искът се смята предявен на 02.09.2020 г., а процесния
договор за кредит е сключен на 20.02.2019 г., поради което няма погасени по
давност вземания.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното
и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК
заявителят /ищец/ има право на направените от него разноски в двете
производства, като ищецът претендира сумите от 25 лв. държавна такса в
исковото производство, 100 лв. юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, 300 лв. депозит за
вещо лице, 16.01 лв. платена държавна такса в заповедното производство и
32.03 лв. юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство
8
определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. С оглед частичната
основателност на исковите претенции на ищецът следва да му бъде присъдена
сумата в размер на 410.53 лв.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове от ЮЛ, ЕИК
*** със седалище и адрес на управление адрес срещу В. Д. Д., ЕГН
**********, с адрес: адрес, по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД,
че В. Д. Д. дължи на ЮЛ сумата в размер сумата от 470.60 лв.,
представляваща главница по договор за кредит „***“ № 572834 от 20.02.2019
г., сключен между В. Д. Д. и ЮЛ, вземанията по който са прехвърлени на ЮЛ
на 28.01.2020 г. по силата на приложение № 1 към рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., ведно със
законна лихва от 02.09.2020 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в
размер на 38.25 лв. за периода от 07.07.2019 г. до 27.08.2020 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 41875/2020 г. по
описа на СРС, 39 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница по договор за
кредит „***“ № 572834 от 20.02.2019 г., сключен между В. Д. Д. и ЮЛ за
сумата над уважения размер от 470.60 лв., до пълния претендиран размер от
500 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
– 02.09.2020 г. до окончателното изплащане, както и иска за
възнаградителна лихва в размер на 45.60 лв. за периода от 21.02.2019 г. до
06.07.2019 г.
ОСЪЖДА В. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: адрес, да заплати на ЮЛ,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление адрес, на основание чл. 78, ал. 1
във вр. ал. 8 ГПК сумата в размер на 410.53 лв. разноски в исковото и
заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9