№ 50
гр. Варна, 07.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на деветнадесети
януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Елена Ян. П.
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Търговско дело №
20223100900395 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба предявена Д. К. К., с ЕГН **********,
с адрес: ******, със съдебен адрес: гр.Варна, ул.“Юджийн Скайлер“ №1, ет.1, ап.4, чрез
адв.С. А., против “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков-Казанджията“ №4-6, с
която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.439 от
ГПК вр. чл.124, ал.1, пр.3 от ГПК и чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за установяване недължимостта
на сумите, за които по ч.гр.д.№13739/2011г. по описа на РС Варна в полза на праводателя на
ответника-“Обединена Българска Банка“ АД, с ЕИК *********, срещу ищеца са издадени
Заповед за незабавно изпълнение от 26.09.2011г. и Изпълнителен лист от 06.10.2011г., а
именно за сумите от 17301.97лв.-главница, ведно със законната лихва върху нея;
17261.85лв.-мораторна лихва за периода 19.09.2011г.-09.07.2021г. и 152.63лв.-присъдени
разноски по заповедното производство поради погасяване на вземанията по давност, както и
за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца недължимо платената на
отпаднало основание по изп.дело №268/2012г. по описа на ЧСИ рег.№711 в КЧСИ сума от
1667.75лв., от която 1167.75лв. преведени на 18.01.2022г. в следствие на наложен запор на
банкова сметка на длъжника и 500лв. преведени на 23.03.2021г. въз основа на запор на
трудовото възнаграждение на длъжника.
В исковата молба се излага, че по силата на Заповед за незабавно изпълнение от
26.09.2011г. и Изпълнителен лист от 06.10.2011г., издадени по ч.гр.д.№13739/2011г. по
описа на РС Варна, ищецът бил осъден да заплати в полза на “ОББ“ АД, горецитираните
суми. По искане на кредитора било образувано изп.дело №268/2012г. по описа на ЧСИ с
1
рег.№711 в КЧСИ, като към сумата по изпълнителния лист били добавени и 785.34лв.-
разноски по изп.дело. В следствие на получена ПДИ, на 02.03.2012г. и на 05.03.2012г.
ищецът информирал съдебният изпълнител, че желае да заплаща ежемесечно сумата от 50лв.
за погасяване на задължението си. По молба на взискателя от 19.07.2012г., на 29.08.2012г. е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, суми от който обаче не са
постъпвали, като се преустановени и доброволните плащания. На 12.02.2016г. взискателят
поискал налагането на запор на банкови сметки на длъжника в “ПИБ“ АД, като от своя
страна на 31.03.2016г. ищеца възобновил доброволните плащания, които продължили до
16.01.2019г. На 12.06.2018г. съдебният изпълнител бил уведомен, че вземането по делото е
цедирано в полза на “ЕОС Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, като длъжника не е
получавал уведомление за цесията. На 03.09.2019г. новият взискател поискал запорирането
на банковите сметки на длъжника, но от сметките на длъжника в “Банка ДСК“ АД и “Първа
инвестиционна банка“ АД, не са постъпвали суми по изп.дело. На 27.11.2019г. е подадена
нова молба за налагане на запор на сметки в същите банки. На 14.06.2021г. съдебният
изпълнител запорирал банковите сметки на длъжника в “Българо-Американска Кредитна
Банка“ АД. На 17.06.2021г. било поискано налагането на запор върху трудовото
възнаграждение и банковите сметки на длъжника. В следствие на последното искане, на
25.06.2021г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на ищеца, като на 23.03.2021г.
по делото са постъпили 500лв. На 24.06.2021г. е поискано налагането на запор върху
банковите сметки на ищеца в “Българо-Американска Кредитна Банка” АД, в следствие на
което на 18.01.2022г. по делото са постъпили 1167.75лв. Поддържа се, че тъй като в
изп.дело не е искано, а и не са извършвани изпълнителни действия, в продължение на две и
повече години, изп.производство е прекратено по силата на закона, без за това да нужен
нарочен акт на ЧСИ. Поддържа се, че въпросната перемпция, е настъпила, считано от
30.08.2014г.-първият ден след изтичане на две години от последното валидно изпълнително
действие. По тази причина, след посочената дата, задълженията на ищеца не подлежат на
принудително удовлетворяване по изп.дело. Сочи се, че съгласно ТР №2/2013г. по тълк.дело
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсвала единствено с искането за
предприемане на конкретно изп.действие, каквито са гореописаните такива. По отношение
на последните постъпили суми в изп.дело, а имено сумите от 500лв. на 23.03.2021г. и от
1167.75лв. на 18.01.2022г., се твърди, че са били събрани принудително по едно вече
прекратено производство и те не съставляват изрично признание за дължимостта на
задълженията, предмет делото. Твърди се, че правният интерес на ищеца от предявяване на
иска по чл.439 от ГПК, се обосновава от възможността погасяването на вземанията по
давност да бъде установено единствено по съдебен ред и с възможността кредиторът да
засегне негативно правната му сфера, чрез образуването на ново изпълнително дело,
въпреки перемирането на предходното такова и въпреки погасяването на вземанията по
давност. Твърди се, че макар прехвърлянето на вземанията да не е било надлежно съобщено
на ищеца, то иска му следва да се насочи срещу цесионера, тъй като съобщаването за
цесията може да бъде извършено от пълномощник на цедента, включително и в хода на
висящ исков процес, като се сочи относима съдебна практика. Досежно иска по чл.55, ал.1
2
от ЗЗД интереса се обосновава с неправомерното, след перемиране на изп.дело и
погасяването на вземанията по давност, принудително събиране на сумата в общ размер от
1667.75лв. На следващо място се излага се, че перемпцията е институт, който бил приложим
и при действието на ППВС №3/1980г., като промяната, която е извършена с приемането на
ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, засяга приложимото до 26.06.2015г. схващане, че
давността започва да тече едва след прекратяване на изп.дело /вкл. и чрез перемирането му/,
но не и докато то е висящо. В новоприетото си решение, ВКС е приел, че давност започвала
да тече от последното валидно изп.действие, независимо дали то е било предприето по
искане на взискателя или по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане на
взискателя. Сочи се, че според цитираното тълк.решение давността в изп.дело не се спира,
тъй като развитието на производство зависи изцяло от волята на взискателя. Сочи се още, че
в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изп.производство се прекратява ex lege, а издаваното
от съдебния изпълнител постановление за прекратяване има само декларативен характер. В
този смисъл се поддържа, че предприетите действия, след прекратяването по силата на
закона на процесното изп.дело, не са породили валидни правни последици. По-конкретно се
поддържа се, че в процесния случай не е налице прекъсване на давността по изп.д.
№20127110400268/2012г., тъй като предприети от взискателя действия за принудително
изпълнение, са следните: запор върху трудово възнаграждение на длъжника в “Алфа груп“
ЕООД; молба с искане за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в “Първа
Инвестиционна Банка“ АД от 12.02.2016г.; молба за налагане на запор върху всички банкови
сметки от 03.09.2019г. и съответно изпратените запорни съобщения до “Банка ДСК“ АД на
18.09.2019г. и до “Първа Инвестиционна Банка“ АД на 20.09.2019г.; молба за запор на
банкови сметки в “Банка ДСК“ АД и “Първа Инвестиционна Банка“ АД от 27.11.2019г.;
постановление за запор на банкови сметки в “Българо-Американска Кредитна Банка“ АД от
14.04.2021г.; молба за запор на банкови сметки и трудово възнаграждение от 17.06.2021г.;
молба за запор на банкови сметки в “Българо-Американска Кредитна Банка“ АД от
24.06.2021г. и постановление за налагане на запор върху трудово възнаграждение на
длъжника от 25.06.2021г. Поддържа се още, че тъй като между първото и второто от
посочените действия, е изминал период от време, надвишаващ 2-годишния срок на
перемпция и делото вече е било прекратено, то второто изпълнително действие това от
12.02.2016г., както и всички последващи такива действия, не се ползват с правен ефект и
нямат никакво правно значение за прекъсването на давността спрямо длъжника. Ето защо се
поддържа, че към настоящия момент е изтекъл необходимият период от време за погасяване
на вземането по давност, като на основание чл.119 от ЗЗД с изтичане давността по главното
вземане, се погасяват и акцесорните такива-за лихви и разноски, които наред с това се
погасяват и на собствено основание с изтичане на 3г. по реда на чл.111, б.“в“ от ЗЗД. В
заключение се твърди, че понастоящем както главното, така и акцесорните вземания, са
погасени по давност и не подлежат на удовлетворяване по принудителен ред, съответно
ищеца се позовава изрично на изтекла погасителна давност относно процесните вземания на
ответника. По отношение на иска по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД се поддържат всички въведени
до момента фактически твърдения, като се излага, че общата сума от 1667.75лв. е събрана на
3
отпаднало правно основание, а именно въз основа на запори, наложени по прекратено
изп.дело и погасено по давност вземане. Твърди се, че по отношение на ищеца е проведено
принудително изпълнение, като с претенцията си неоснователно обогатяване, той се брани,
против материалноправната незаконосъобразност на проведеното принудително
изпълнение, поради липса на изпълняемо право. Сочи се, че искът на длъжника, срещу
взискателя, е за връщане на недължимо платено по чл.55, ал.1 от ЗЗД, като по принцип
приложимостта на една от трите визирани хипотези, следва да се прецени /реши/ от съда, но
според ищеца претенцията му попада в условията на третата хипотеза на цитираната правна
норма-дадено на отпаднало основание. Твърди се, че ако отрицателният установителен иск
бъде уважен, то с решението по него ще се отрече съществуването на едно вече събрано
вземане и ще се установи несъществуването на част от изпълняемото право-фактически
събраното вземане по проведено принудително изпълнение, спрямо ищеца. Ето защо се
сочи, че ищецът претендира ответника, да му върне въпросното вземане, като недължимо
платеното при условията на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД в хипотезата на отпаднало основание.
Развити са подробни доводи за приложимостта на цитираната хипотеза на института на
неоснователното обогатяване и се сочи относима съдебна практика. В заключение се
поддържа, че удържаната сума в изп.дело сума, не е била платена доброволно или в
изпълнение на нравствен дълг, като и че сумата е станала изискуема от деня, в който е
отпаднало съответното основание или от момента на обедняването на ищеца.
С депозирания от ответното дружество отговор на исковата молба, се оспорват
предявените исковете като неоснователни и недоказани, и се моли за тяхното отхвърляне.
Оспорва се погасяването на вземанията по давност поради наличието на регулярно искани и
предприемани изпълнителни действия. Твърди се, че дори делото да е било перемирано,
давността е била прекъсната с поисканите и реализирани изпълнителни действия. Сочи се
съдебна практика, според която перемпцията има значение само при действието на ППВС
№3/1980г., тъй като до обявяването му за загубило сила с ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС
на 26.06.2015г., давността е започвала да тече от прекратяването на изп.дело. Сочи се според
нововъзприетото становище давността в изпълнителния процес, се прекъсва многократно, с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ, без значение дали действията по
реализиране на способа са били предприети от съдебния изпълнител или не и дали са дали
резултат. Твърди се, че обстоятелството дали прилагането на способа е поискано от
взискателя или е било предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане на
взискателя, не оказвало влияние за прекъсване на давността ката се цитира относима
съдебна практика. Сочи се, че действията способите прекъсващи давността в изп.процес са
дефинирани в т.10 от ТР №2/2013г. На следващо място се сочи, че по аргумент от чл.118 от
ЗЗД погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а само на
възможността за реализирането му по принудителен ред, като така се запазвала
възможността задължението да бъде изпълнено доброволно. Ето защо се поддържа, че
процесният иск с предмет установяване на несъществуване на вземане се явява
неоснователен, тъй като то съществува, без да е възможно да се реализира по принудителен
4
ред.
В срока по чл.372, ал.1 от ГПК ищецът е депозирал допълнителна искова молба, с
която поддържа становището си за перемиране на изп.дело и погасяване на задълженията по
давност. По същество се излагат аргументи припокриващи се с тези изложени в
първоначалната искова молба, като се прави уточнение, че доколкото към момента на
перемиране на делото, е било приложимо ППВС №3/1980г., то е следвало да бъдат
съобразявани разясненията, дадени в него по отношение на прекратяването на
изп.производство, началния момент на давността, незачитането и непроявяването на правни
последици на изп.действия, извършени при перемирано производство. В този смисъл с
прекратяването на изп.дело ex lege на 30.08.2014г., е започнала да тече и погасителната
давност, тъй като след перемирането вече е нямало висящо изп.дело, по време на което
давността да е спирала и да не е текла. Твърди се, че давността е изтекла на 30.08.2019г., тъй
като не е била надлежно прекъсната от кредитора, с образуването на ново изп.дело и
предприемането на изп.действия по него. Поддържа се, че доколкото перемпцията, е
настъпила при действието на ППВС №3/1980г., а не след постановяването на ТР №2/2013г.,
то разрешението дадено с Решение №37/24.02.2021г. по гр.д.№1747/2020г. на ВКС, IV г.о., е
неотносимо към настоящия случай.
С постъпилият отговор, ответното дружество заявява, че поддържа първоначално
изразеното си становище, доколкото в допълнителната искова молба не се съдържат нови
факти или обстоятелства, а са развити само правни съждения по отношение на приложимата
съдебна практика спрямо вече наведените твърдения.
В съдебно заседание ищеца, чрез пълномощник, поддържа исковата молба и моли за
уважаване на иска, ведно с присъждане на деловодни разноски.
Ответника, чрез пълномощник, оспорва иска, поддържа отговора си и моли за
отхвърляне на претенцията, както и за присъждане на разноски.
Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
съвкупност, и въз основа на своето вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа
страна следното:
От книжата по изп.д.№20127110400268 на ЧСИ с рег.№711 в КЧСИ, преписка от
което е приложена към настоящото дело, се установява, че по заявление на “Обединена
Българска Банка“ АД, е образувано ч.гр.д.№13739/2011г. по описа на РС Варна, където е
издадена Заповед №8306 от 26.09.2011г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК, постановено е незабавното изпълнение и е издаден
Изпълнителен лист от 06.10.2011г. за сумите, както следва: 17301.97лв.-главница, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 19.09.2011г.; 863.67лв.-договорна лихва за периода
23.01.2011г.-18.09.2011г. и 67.79лв.-наказателна лихва за периода 23.01.2011г.-18.09.2011г.,
които вземания произтичат от Договор за кредит от 01.07.2010г. Установява се още, че
цитираната заповед, се е стабилизирала при условията на чл.416 от ГПК на 16.03.2012г.,
когато е изтекъл двуседмичният срок за подаване на възражение, считано от връчване на
5
ПДИ, ведно със ЗНИ, на лице от домашните на длъжника, поело задължение да предаде
книжата. Установява се още, че въз основа на цитираните ЗНИ и ИЛ, на 13.02.2012г. е
образувано изп.производство /изп.д.№268/2012г. на ЧСИ рег.№711/ като по същото са
предприети редица изпълнителни действия, в това число: на 05.03.2012г. длъжника е
информирал съдебният изпълнител, че желае доброволно да погасява ежемесечно по 50лв.
като по този ред регулярно почти всеки месец са постъпвали плащания до 16.01.2019г.; на
29.08.2012г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение длъжника; на 12.02.2016г.
взискателят поискал налагането на запор на банкови сметки на длъжника в “ПИБ“ АД;
молба на взискателя за налагане на запор върху всички банкови сметки от 03.09.2019г., като
в резултат са изпратени запорни съобщения до “Банка ДСК“ АД и до “Първа Инвестиционна
Банка“ АД; молба за запор на банкови сметки в “Банка ДСК“ АД и “Първа Инвестиционна
Банка“ АД от 27.11.2019г.; налагане на запор на банкови сметки в “Българо-Американска
Кредитна Банка“ АД от 14.04.2021г.; молба за запор на банкови сметки и трудово
възнаграждение от 17.06.2021г.; молба за запор на банкови сметки в “Българо-Американска
Кредитна Банка“ АД от 24.06.2021г. и налагане на запор върху трудово възнаграждение на
длъжника от 25.06.2021г. Освен това на 12.06.2018г. е постъпила молба, с която съдебният
изпълнител бил уведомен, че вземането по делото е цедирано в полза на “ЕОС Матрикс“
ЕООД, респективно дружеството е конституирано като взискател.
По делото, са прието доказателства установяващи, че в началото на 2018г.
процесното вземане, е надлежно преминало от патримониума на “ОББ“ АД в този на ищеца,
по силата на договор за цесия.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
По допустимостта на иска с правно основание чл.439 от ГПК:
Според възприетото в трайната съдебна практика за преценка на допустимостта на
иска за установяване на недължимостта на сумите, за които е издаден изпълнителен лист, от
значение е дали ищеца се позовава на настъпили обстоятелства след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В
случая ищеца се позовава на изтекла петгодишна погасителна давност, след стабилизиране
на изпълнителният титул въз основа, на който е образувано изп.дело №268/2012г. по описа
на ЧСИ рег.№711 в КЧСИ, респективно след извършването на 29.08.2012г. на последното
валидно изпълнително действие в изпълнителното производство, т.е. на ново възникнали
обстоятелства. Наред с горното по делото не е налице спор, че ответникът е настоящият
взискател, след като през м.01.2018г. е придобил процесното вземане, съответно на
15.05.2018г. е конституиран в изп.производство. Ето защо иска е допустим.
По основателността на отрицателният установителен иск:
С оглед характера на предявеният иск, а именно отрицателен установителен, с който
се иска съдебно установяване на несъществуването в полза на ответника на вземане срещу
ищеца, за което има образувано производство за принудителното му събиране,
6
доказателствената тежест се носи от втория.
В разглеждания казус, както бе посочено по-горе ищецът основава претенцията си на
изтекла в негова полза давност, считано от последното валидно извършено изпълнително
действие на 29.08.2012г. и на прекратяването по право на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК
на изпълнителното производство, след изтичане на две години от посочената дата, което
прекратяване води до невалидност и заличава ефекта от последващите изпълнителни
действия, предприети в изп.дело.
По отношение на института на погасителната давност в контекста на образувано
изп.производство, са постановени ППВС №3/18.11.1980г. и ТР №2/26.06.2015г. по т.д.
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според тълкуването даденото с ППВС №3/1980г.,
образуването на изп.дело прекъсва давността, като по време на изп.производство давност не
тече, а считано от евентуалното му прекратяване започва да тече нова давност. С приетото
на 26.06.2015г. на ТР №2/2015г. е дадено друго разрешение, според което по време на
изпълнителния процес давността не спира, а се прекъсва от всяко изпълнително действие,
като ППВС №3/1980г. е обявено за загубило сила. Настоящият съдебен състав възприема
застъпеното в актуалната и последователна съдебна практика разбиране, че постановеният
нов тълкувателен акт, с който се изоставя вече даденото задължително тълкуване и се
възприема ново такова, поражда действие за в бъдеще. Прилагането на новият тълкувателен
акт с обратна сила би довело до правна несигурност, доколкото правните субекти са били
длъжни и са съобразявали поведението си с едно предходно дадено, също задължително
тълкуване, което се ползва с действие “ex tunc“. Ето защо извършената с т.10 от ТР
№2/26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г. на ВКС промяна в тълкуването се прилага от датата на
обявяването му и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Наред с това визираното в
горепосочената т.10, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство, е прекратено по
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, не се отклонява от постановки на ППВС №3/1980г., тъй като
последното не третира изобщо въпроса относно прекратяване на изпълнителното
производство, а разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е идентична с тази на чл.330, ал.1,
б.“д“ от ГПК /отм./.
В случая изп.дело №268/2012г. по описа на ЧСИ рег.№711 в КЧСИ, е образувано по
молба на взискателя от 13.02.2012г., следователно до 26.06.2015г. относно основанията за
прекъсване на давността, са приложими постановките на ППВС №3/80г. Според възприетото
с това постановление погасителната давност е прекъсната с образуване на производството
на 13.02.2012г. и не е текла до неговото прекратяване. Видно е от материалите по делото, че
върху вземания за трудово възнаграждение на длъжника са налагани запори както следва: на
29.08.2012г.; на 12.02.2016г.; изпратени запорни съобщения до “Банка ДСК“ АД и до “Първа
Инвестиционна Банка“ АД по молба на взискателя от 03.09.2019г.; налагане на запор на
14.04.2021г.; молба за запор от 17.06.2021г.; молба за запор на банкови сметки в “Българо-
Американска Кредитна Банка“ АД от 24.06.2021г. и налагане на запор върху трудово
7
възнаграждение на длъжника от 25.06.2021г. Всяко едно от посочените изпълнителни
действия /способи/, включително и уважените исканията за налагане на запор, представляват
юридически факт, прекъсващ давността. В нито един момент между предприемане на
съответното изпълнително действия, не е изтекъл период от над пет години, поради което
процесният дълг, не е погасен по давност. Тук е мястото да се посочи, че дали е било налице
основание за твърдяното от ищеца прекратяване на изпълнителното производство по право
в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, считано от 30.08.2014г., е ирелевантно за спора.
Това е така защото при прекратяване на изпълнителното производство, поради перемпция
материалното право на взискателя остава незасегнато. Прекратяването също така не
изключва принудителното изпълнение в случай, че изпълняемото право е непогасено. Дори
при настъпила перемпция по право, когато по изпълнителното дело е направено искане за
прилагане на нов изпълнителен способ, съдебният изпълнител не може да откаже
изпълнение, тъй като той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че
съдебният изпълнител, следва да образува новото искане в ново-отделно изпълнително дело,
тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността,
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, в който смисъл е
и съдебната –практика обективирана в Решение №127 от 12.07.2022г. на ВКС по гр.д.
№2884/2021г., III г.о.
С оглед горното не могат да бъдат споделени доводите на ищеца, че възприетата в
актуалната съдебна практика ирелевантност на перемпцията за валидността на предприетите
изпълнителни действия, е неотносима към разглежданият казус, доколкото е прекратяването
на изп.дело по право настъпило при действието на ППВС №3/1980г., а не след
постановяването на ТР №2/2013г. Още повече, че както вече се посочи ТР №2/2013г. не се
отклонява от постановки на ППВС №3/1980г., досежно прекратяването на изпълнителното
производство при условията на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, която разпоредба е идентична с тази
на чл.330, ал.1, б.“д“ от ГПК /отм./.
На следващо място процесният дълг не е погасен по давност и поради многобройните
доброволни плащания извършени през всяка една от годините включени в периода от
13.02.2012г. до 16.01.2019г., които плащания имат значението на признание на дълга по
смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД. Въпросните плащания поддържат висящността на
изпълнителния процес, респективно освобождават взискателя от нужда той да я поддържа
със свои действия, които изграждат съответни изпълнителни способи. Ето защо
възможността за принудително изпълнение на задължението на ищеца към ответника, не се
е погасила по давност.
Воден от гореизложеното съдът намира, че предявеният иск за установяване на
недължимостта на сумите предмет на изпълнителният лист издаден по реда на чл.417 от
ГПК по ч.гр.д.№13739/2011г. по описа на РС Варна, поради погасяване на задължението по
давност, е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
По иска за неоснователно обогатяване:
8
Предвид гореизложените доводи за неоснователност на твърденията на ищеца, че
процесното задължение е погасено по давност и че е недопустимо събиране на дълг в
границите на перемирано изп.производство, неоснователна се явява и претенцията за
връщане на събрани в изп.дело суми, поради отпадане на основанието за получаването им
на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на ответника
принципно се дължат деловодни разноски, но в случая такива не са претендирани, поради
което и не следва да бъдат присъждани.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Д. К. К. , с ЕГН **********, с адрес: ******, с правно
основание чл.439 от ГПК вр. чл.124, ал.1, пр.3 от ГПК за приемане на установено, че не
дължи на “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков-Казанджията“ №4-6, сумите, за които
по ч.гр.д.№13739/2011г. по описа на РС Варна, в полза на праводателя на
ответника-“Обединена Българска Банка“ АД, с ЕИК *********, срещу ищеца са издадени
Заповед за незабавно изпълнение от 26.09.2011г. и Изпълнителен лист от 06.10.2011г., а
именно за сумите от: 17301.97лв.-главница, ведно със законната лихва върху нея;
17261.85лв.-мораторна лихва за периода 19.09.2011г.-09.07.2021г. и 152.63лв.-присъдени
разноски в заповедното производство, поради погасяване на вземанията по давност, както
и иска с правно основание и чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за осъждане на ответното
дружество да заплати на ищеца недължимо платената на отпаднало основание по изп.дело
№268/2012г. по описа на ЧСИ рег.№711 в КЧСИ сума от 1667.75лв., от която 1167.75лв.
преведени на 18.01.2022г. в следствие на наложен запор на банкова сметка на длъжника и
500лв. преведени на 23.03.2021г. въз основа на запор на трудовото възнаграждение на
длъжника, като неоснователни.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд Варна в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
9