Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 23.04.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на десети март през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11394 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.03.2019 год., постановено
по гр.дело №23978/2016 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, поправено с решение
от 17.07.2019 год., е признато за установено по предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „ДЗИ-Ж.“ ЕАД срещу Р.А.Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 164, ал. 3 вр. с ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8 501.35 лв. – непогасена
главница, представляваща 80 % от получени от ответника месечни и тримесечни
бонуси по договор за застрахователно агентство №L-00000807 от 29.08.2011 год. и анекси № 1 и 2 от 29.08.2011 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №10794/2016 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в – 26.02.2016 год. до окончателното
й изплащане и сумата от 1 642.02 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 03.04.2014 год. до 25.02.2016
год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени
размери и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 073.27 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 745.61 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Р.А.Т..
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел за
доказано, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 6 715.02 лв.,
представляваща месечен бонус за ЖЗ агенти и сумата от 3 911.66 лв.,
представляваща тримесечен бонус за ЖЗ агенти. По делото липсвали данни за
осъществяването на такива плащания. Установяването на тези обстоятелства можело
да се извърши с писмени доказателства, а не чрез заключението по
съдебно-счетоводната експертиза. Последното било необосновано и не следвало да
бъде кредитирано. Вещото лице било изготвило заключението си въз основа на
застрахователни полици, месечни отчети от ответника, преводни нареждания и
извлечение от системата за администриране на полиците. От тях ищецът бил
представил по делото единствено месечните отчети от ответника за сключени от
него застраховки. Следователно вещото лице било събирало доказателства, което
противоречало на нормата на чл. 195 ГПК. Като било дало заключението си въз
основа на доказателства, които не били приложени по делото, вещото лице било
дало необосновано заключение, чиято правилност съдът не можел да провери.
Неправилно СРС бил приел, че претендираните вземания не са погасени по давност.
Исковете били основани на т. 3.3 от анекс №1 от 29.08.2011 год. към договора за
застрахователно агентство, съгласно която ако по дадена застраховка, сключена с
посредничеството на агента, дължимите застрахователни премии не са платени до
три месеца след края на двумесечния рисков период, агентът, в чийто портфейл е
застраховката, следва незабавно да върне на застрахователното дружество 80 % от
получените месечни и тримесечни бонуси, свързани с конкретната полица, ако застраховката
е в първата година на издаването й. Съгласно чл. 21.1 от договора за
застрахователно агентство, застрахователният агент носел пълна отговорност за
обслужване на създадения от него за сметка на застрахователя застрахователен
портфейл. Уговорката между страните за връщане от агента на 80 % от получените
от него бонуси имала характера на неустойка, поради което и произтичащите от
тази уговорка вземания се погасявали с изтичането на кратката тригодишна
давност съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Касаело се за договорно
установена клауза, с която страните предварително били определили последиците
от евентуалното неизпълнение на длъжника. В случая макар страните не били
нарекли задължението на агента за връщане на част от получения бонус неустойка,
от предвидените в договора правопораждащи факти следвало, че с това задължение
е установена предварително имуществената отговорност на длъжника ако той не
изпълни договорното си задължение. Задължението съдържало в себе си всички
функции на неустойката, а именно: превантивна /обезпечителна/ функция – целяща
да осигури точното изпълнение на задължението като стимулира длъжника под страх
от имуществена санкция към осъществяването на дължимия резултат; обезщетителна
функция – целяща да компенсира евентуалните вреди от неизпълнението на договора
и санкционна функция при неизпълнението. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „ДЗИ-Ж.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че по делото било доказано по несъмнен начин, че
между страните са съществували договорни отношения и при неизпълнение на
задълженията по тях се дължало обезщетение за нанесените вреди – чл. 79, ал. 1,
пр. 2 ЗЗД. Неизпълнението от страна на ответника било установено, като
предвиденото в договора връщане на суми не представлявало неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, а вземане под условие, което възниквало
при настъпване на определените в договора обстоятелства. Възникването на това
задължение по договора било поставено в зависимост от настъпването на бъдещо
несигурно събитие – ако дължимите премии по сключените застрахователни договори
с трети лица не са платени до 3 месеца след края на двумесечния рисков срок.
Сбъдването на условието било обусловено от обстоятелства, поставени извън
волята на страните, което по същество представлявало договорка като условие по
смисъла на чл. 25 ЗЗД. В този смисъл клаузата на т. 33 от договора не
установявала вземане за обезщетение и неустойка от неизпълнен договор. В случая
не били налице типичните за неустойката санкционна, обезпечителна и
обезщетителна функции, тъй като с постигната уговорка не се целяло компенсиране
на евентуалните вреди от неизпълнението на договора и осигуряване на точно
изпълнение на задълженията по него, а същата представлявала модалитет, като
връщането на част от получените бонуси било поставено под условие. Това задължение
не било такова за периодично плащане отново с оглед обстоятелството, че било
обвързано с настъпването на бъдещо несигурно събитие, при което настъпвала и
изискуемостта на задължението за връщане на сумата, получена под формата на
бонуси. Периодичността на вземането предполагала предварително определени
повтарящи се падежи на вземането – Тълкувателно решение на ВКС по тълк. дело №
3/2011 год., ОСГТК. По делото нито се твърдяло, нито се установявало да е била
договорена периодичност на изплащане на възнаграждението. Изплащаните на
ответника бонуси нямали характера на периодично задължение, тъй като за
заплащането на всеки отделен месечен и тримесечен бонус следвало да са
осъществени допълнителни условия: за тримесечния бонус – сключване на минимален
брой нови полици през тримесечието, брой допълнителни пакети към тях и записана
премия за нови полици за тримесечието, а за едномесечните бонуси – минимален
брой нови застраховки със срок 15 и повече години, минимален брой сключени
допълнителни пакети и минимална платена месечна премия за всяка полица /чл.
33.1 от договора/. В този смисъл правилно СРС бил приел, че по отношение на
процесните вземания е приложима петгодишната погасителна давност. На следващо
място сочи, че въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза
било установено, че периода от м.август 2011 год. до м.декември 2011 год. с
посредничеството на ответника били сключени 20 застрахователни договора по
застраховка „Живот“, които били регистрирани в неговия портфейл, подробно
описани в представената справка за сключените от застрахователния агент
застрахователни полици от 22.04.2016 год. На основание анекс №1 от 29.08.2011
год. към процесния договор на ответника били изплатена сума в общ размер на 11
826.68 лв. По делото било доказано, че ответникът следва да възстанови на ищеца
80 % от месечните и тримесечните бонуси, като общо дължимата от него сума
възлизала на 9 701.34 лв. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 164, ал. 3 вр. с ал. 1 КЗ /отм
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно
е по делото, че на 29.08.2011 год. между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за застрахователно агентство №L-00000807 от 29.08.2011 год. и анекси към него № 1
и 2, по силата на което ответникът е приел да посредничи при сключването на
застрахователни договори и да ги обслужва от името и за сметка на ищеца, срещу
комисионна на базата на внесени от клиентите премии в съответствие със Схема за
комисионни и бонуси /Приложение №1, представляващо неразделна част от
договора/. Ответникът имал право и на допълнително възнаграждение „доход за
начинаещи“ – през първите четири месеца от действието на договора в размер на
300 лв., изплащането на което било обвързано от следните условия: 1/ лично
сключена поне една полица месечно, с годишна начислена премия не по-малко от
800 лв. и 2/ редовността на обслужвания портфейл от ответника трябвало да бъде
не по-малко от страните. В т. 2 и 3 от анекс №1 към договора били предвидени
изплащането съответно на месечен бонус при сключването на определен брой
застраховки за месеца, техния срок, общ брой на сключени допълнителни пакети и
минимална платена премия за всяка полица, като бонусът възлизал от 0.50 % до 1
% от застрахователната сума и на тримесечен бонус при наличието на определен
брой нови сключени полици през тримесечието, общ брой сключени допълнителни
пакети и записана премия при нови полици за тримесечие, като бонусът варирал
между 500 евро и 1 000 евро.
Между
страните било постигнато съгласие, обективирано в клаузите на чл. 33.1 от договора и т. 3.3 от анекс № 1 към него, че
ответникът поема задължението да възстанови всички суми, получени под формата
на „доход за начинаещи“, в случай че действието на договора за агентство бъде
прекратен по вина или по инициатива на ответника, преди изтичането на една
година от сключването му. Ответникът, в чийто портфейл била застраховката,
трябвало да върне незабавно 80 % от получените бонуси, свързани с конкретната
полица, ако застраховката е в първата година от сключването и 50 % от
получените бонуси, свързани с конкретната полица, ако застраховката е във
втората година от сключването в случаите, когато дължимите премии по
конкретната застраховка не са заплатени до три месеца от края на двумесечния
рисков срок.
Не се
спори също така, че през периода от м.август 2011 год. до м.декември 2011 год.
с посредничеството на ответника били сключени 20 застрахователни договора
„Живот“ про продукти „ДЗИ Диамант“ и „Опал“, по които били заплатени между една
и три последователни премии, след което плащанията били преустановени, т.е.
дължимите премии не са били заплатени в продължение на 2 последователни месеца
от последната месечна внесена договорена премия в рамките на първата година от
сключването на полиците.
Спорните
между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с
това дали ищецът е заплатил на ответника за периода от м.август 2011 год. до
м.декември 2011 год. месечни бонуси в размер на 6 715.02 лв. тримесечни бонуси
в размер на 3 911.66 лв., с правното естество на задължението на ответника по чл.
33.1 от договора и т. 3.3 от анекс № 1 към него и дали същото е погасено по
давност, в т.ч. дали по отношение на същото е приложима общата петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД или кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД.
Въз основа
на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства – месечни
отчети, които са подписани от ответника, като авторството им не е оспорено и
надлежно опровергано в процеса, поради което същите като части документи се
ползват с формална доказателствена сила /чл. 180 ГПК/ и заключението на вещото
лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано, въззивният съд приема за установено по несъмнен
начин, че ищецът е заплатил по банков път на ответника през процесния период
месечни бонуси в размер на 6 715.02 лв. тримесечни бонуси в размер на 3 911.66
лв.
Във връзка
с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че счетоводните книги
и вписванията в тях могат да служат като доказателство на страната, която ги е
водила, според тяхната редовност, която не се презумира, а следва да бъде
установена, и с оглед останалите доказателства. Съгласно разпоредбите на чл.
182 ГПК и чл. 55 ТЗ, редовно водените счетоводни книги на търговеца могат да
служат като доказателство в негова полза, но те не се ползват със задължителна
доказателствена сила, а същата трябва да бъде преценена от съда с оглед всички
събрани по делото доказателства. Поради това, че счетоводните книги са
производни, тъй като се изготвят на базата на първични счетоводни документи,
същите трябва да бъдат редовно водени, което не се предполага, а трябва да бъде
установено чрез съдебно-счетоводна експертиза /виж например Решение № 169 от
31.01.2013 год. на ВКС по т.дело № 664/2011 год., II т. о., ТК/. В разглеждания случай при извършената
проверка в счетоводството на ищеца вещото лице е констатирало наличието на
първични счетоводни документи – преводни нареждания, данните по които за
основанието за плащане и размера на преведената по банков път сума съответстват
на записванията в счетоводните книги /т.е. установено е, че счетоводството на
ищеца е редовно водено/.
На
следващо място настоящият съдебен състав приема, че според разпоредбата на чл.
164 КЗ /отм./, застрахователният агент е физическо лице или търговец, вписан
във водения от комисията регистър по чл. 30, ал. 1, т. 11 от Закона за
комисията за финансов надзор, което срещу възнаграждение по възлагане на
застраховател извършва застрахователно посредничество от негово име и за негова
сметка. Застрахователните агенти биват обвързани и необвързани. Обвързаният
застрахователен агент /какъвто вид агент е и ответникът – според уговореното в
процесния договор/ не може да събира премии и да извършва плащания към
потребителите на застрахователни услуги.
В процеса
на подготовката, сключването и изпълнението на застрахователния договор
застрахователният агент изпълнява следните основни функции: 1/ информационна
функция – свързана с предоставяне на кандидатите за застраховане на всякаква
законодопустима за публичност информация относно застрахователното дружество,
пазара и предлаганите застрахователни продукти, включително техните предимства
и ползата от тях; уведомяване на застрахователя за всички настъпили изменения в
рисковата ситуация на застрахованите обекти; 2/ консултантска функция –
консултиране на кандидатите или застрахованите по застрахователни въпроси,
условия, тарифи, подходи на застрахователя, ликвидационни проблеми и др.; 3/
пласментна /аквизиционна/ функция – свързана с издирването, набирането,
селектирането и сключването на застраховки; 4/ ликвидационна функция –
определени случаи застрахователният агент може да участва в ликвидацията на
щетите /ако в договора е предвидена такава клауза/; 5/ контролна функция – тя
се проявява както в подготвителния за застраховането етап, така и особено при
поддържането на застрахователния договор, като се изразява в проследяване за
изменение в рисковата ситуация, за редовността на плащанията, за необходимите
превантивни мерки и др. и 6/ рекламна функция.
В
разглеждания случай при осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на чл.
33.1 от процесния договора и т. 3.3 от анекс № 1 към него и съобразяване на
основните задължения на застрахователния агент да посредничи при сключването на
застрахователни договори и да ги обслужва, уговорените условия за заплащане на
месечен и тримесечен бонус, които са свързани и със сроковете на полиците, т.е.
с очакването на застрахователя да инкасира всички застрахователни премии
/неплащането на които се отразява и на поддържания от агента застрахователен
портфейл, доколкото при прекратяване на действието на сключените договори за
застраховка същите на практика се изключват от застрахователния портфейл/, както
и с оглед преценената от страните еквивалентност на престациите предвид техния
правен интерес /чл. 9 ЗЗД/, въззивният съд приема, че изрично договореното
между страните в горепосочените клаузи ответникът да дължи връщането на част от
получените бонуси ако по конкретна застраховка дължимите премии не са платени
до 3 месеца след края на двумесечния рисков срок, разкрива действителната им
воля, че застрахователният агент е станал носител на вземане под условие – поставено
в зависимост от бъдещо несигурно събитие /осъществяването на фактите по което зависи
само от волята на трето лице – виж чл. 25 ЗЗД/, при сбъдването на което се
внася изменение във вече настъпилите правни последици чрез точно уреждане на
параметрите на имуществените отношения между страните в зависимост от момента
на настъпване на въведеното условие, без налагане на предвидените в договора
санкции.
В този
смисъл не може да бъде възприета тезата на жалбоподателя, че уговорката между
страните за връщане от агента на 80 % от получените от него бонуси, има
характер на неустойка. Неустойката е съглашение за обезпечение на вредите от
неизпълнението, без те да се доказват. Тя е проявна форма на договорната
отговорност, като основните й функции са обезпечителна, обезщетителна и
санкционна /наказателна/. Фактическият състав за пораждане на вземане за
неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото пълно или
забавено изпълнение от страна на длъжника по договора – чл. 92, ал. 1 ЗЗД, виж
и Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСТК. В
случая в обсъжданите клаузи липсва уговорка между страните, че длъжникът /застрахователният
агент/ следва да направи плащане на определена или определяема парична сума,
ако не изпълни свое задължение по основния договор.
Следователно
в разглеждания случай по отношение на процесното главно вземане е приложима
общата петгодишна погасителна давност – чл. 110 ЗЗД, а не уредената в чл. 111,
б. „б“ ЗЗД тригодишна погасителна давност /арг.
и от чл. 55, ал. 1 ЗЗД, виж и Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр.дело №
1/1979 год., Пленум на ВС/. На основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – в частност от деня на сбъдване на уговореното
условие. При липсата на твърдения и данни за настъпването на обстоятелства,
обосноваващи спиране и/или прекъсване на давността по смисъла на чл. 115 и 116 ЗЗД, въззивният съд намира, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №10794/2016 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в –
26.02.2016 год. /чл. 422, ал. 1 ГПК/, е подадено преди изтичането на давността,
поради което и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че своевременно
направеното от ответника възражение да давност е неоснователно, а релевираната
главна претенция подлежи на уважаване в размер на 8 501.35 лв. /сбор от 80 % от
получените месечни бонуси – 5 372.02 лв. и тримесечни бонуси – 3 129.33 лв./,
ведно със законната лихва, считано от 26.02.2016 год. до окончателното
изплащане.
Във
въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на първоинстанционното
решение в частта му по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предметът на въззивното производство, което
се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на
спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет
императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения,
установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за
установено от фактическа страна.
При установените по делото фактически положения –
че на 19.03.2014 год. ответникът е бил поканен от ищеца да му заплати
процесната главница в 14-дневен срок, който е изтекъл на 02.04.2014 год., то същият
е в забава през процесния период и дължи на ищеца обезщетение за забава в
размер на законната лихва в размер на 1 642.02 лв. /определен по реда на чл.
162 ГПК/, както по същество е приел и СРС, чийто правни изводи въззивният съд
също споделя.
С оглед
изложеното,
бланкетната въззивна жалба, чийто полезен ефект
по отношение на разрешаване на спора по същество, съответно косвено
преценка относно правилността на решението на СРС в обсъжданата част, е твърде
ограничен, е
неоснователна. В посочената част обжалваното решение е постановено в
правилно приложение на материалния закон и следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо
въззвината жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно в обжалваната му част.
По
отношение на разноските:
При този
изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/
следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 800.03
лв. /с ДДС/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.03.2019 год., постановено по гр.дело
№23978/2016 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, поправено с решение от
17.07.2019 год., в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Р.А.Т. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „ДЗИ-Ж.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 800.03 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/