Р
Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 21.04.2016 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а въззивен състав, в публично заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА
ПЕТКОВА
КОНСТАНТИН КУНЧЕВ
при секретаря Ц.Д., като разгледа
докладваното от съдия Петкова гражданско дело № 11564 по описа за 2015 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на страните по
гр.д.№ 20780/2014г. по описа на СРС, 36ти състав срещу решението му от
12.01.2015г., с което е осъдена „Ю.Б.” АД да плати на М.Л.М., на основание чл.
55, ал.1, предл.1 во ЗЗД, сумата 15360,06 швейцарски франка, представляваща
платена без правно основание сума по договор за банков кредит от 02.09.2008г.,
изменен с допълнително споразумение от 14.02.2012г., съставляваща формираната в
периода 17.04.2009г. - 10.09.2013г. разлика между размера на договорената между
страните възнаградителна лихва и изменения такъв в резултат от едностранното
увеличаване от страна на банката на размера на дължимата от кредитополучателя
възнаградителна лихва, ведно със законната лихва върху сумата от 16.04.2014г.
до окончателното й изплащане; отхвърлен е искът на М. срещу банката по чл.
55, ал.1, предл 1-во ЗЗД за заплащане на
10 721, 27 лева, представляващи платена без правно основание сума по
договор за банков кредит от 02.09.2008г., изменен с допълнително споразумение
от 14.02.2012г., съставляваща формираната за периода 17.04.2009г.-17.02.2011г.
разлика между левовата равностойност на платените вноски по договора за кредит
в швейцарски франкове и левовата равностойност на месечните вноски в евро,
както и акцесорните искове по чл. 86,
ал.1 ЗЗД за 3 663, 28 швейцарски франка – лихва за забава върху главницата
от 15 360 швейцарски франка, натрупана в периода 17.04.2011г.-16.04.2014г.
и за 3155,24 лева – лихва върху главницата от 10 721, 27 лева, натрупана в
периода 17.04.20109г.-17.02.2011г., и са присъдени разноски по компенсация.
Ищецът М. обжалва решението в частта, с която е
отхвърлен искът му по чл. 55, ал.1 ЗЗД за сумата 10 721, 27 лева, с доводи
за неправилност. Твърди, че изводът на съда за вида на валутата, в която е
усвоен кредита – швейцарски франкове, е необоснован. Заетата сума била получена
от него в евро, без да е ясен еквивалентът й във франкове към момента на
отпускане на кредита. Нито към този момент, нито впоследствие – при погасяване
на вноските, които също се плащали в евро или лева, ищецът нямал информация за
курса, по който се преценявала равностойността на валутата, в която плащал, към
швейцарския франк. От превалутирането и то по
неясни за ищеца курсове на самата
банката се формирала разликата от 10 721, 27 лева, които кредитополучателят платил извън уговорената
възнаградителна лихва. Тази сума не се следвала на банката, тъй като уговорките
в договора, които позволили получаването й, нарушавали правата на потребителя
на информираност и задължението на банката за добросъвестност. С тези доводи се
иска отмяна на решението в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД за сумата
10 721, 27 лева, представляващи разликата между левовата равностойност на
платените вноски по договора за кредит в швейцарски франкове и левовата равностойност
на месечните вноски в евро, и уважаването му.
Ответникът „Ю.Б.” АД обжалва
решението в частта, с която е уважен искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД за сумата
15 360, 06 швейцарски франка, с доводи за недопустимост и неправилност.
Твърди се, че тъй като клаузите на процесния договор за кредит, обусловили
плащането на сумата, не са прогласени по исков ред за нищожни, то осъдителният
иск, основан на тази нищожност, се явява недопустим като предявен в противоречие
с чл. 34 ЗЗД. Възразява се срещу извода на първоинстанционния съд за
неравноправност на клаузите на договора за кредит. Банката спазила задълженията
си по чл. 58 ЗКИ. Изменението на базовия лихвен
процент (БЛП) не съставлявало едностранно изменение на ясно договорената между
страните възнаградителна лихва, чиито елементи (БЛП и надбавка) били
категорично определени в договора. С подписването му страните се били съгласили
размерът на възнаградителната липсва да се влияе от променливата величина –
БЛП, колебанията в която пък били
резултат на обективни фактори, които влияят на банковата дейност и се
санкционирали от изготвена от банката методология. При изменение на размера на
лихвата кредитополучателят имал възможност да се откаже от договора, като върне
непогасения остатък от главницата съобразно уговорените условия за предсрочно
плащане. Отделно, клаузите не били нищожни, тъй като били индивидуално
уговорени - размерът на лихвата бил определен по постигнато взаимно съгласие
между страните, при което кредитополучателят не се възползвал от правото си да уговори
индивидуално конкретни параметри на договора, като не поискал промяна на
условията в предложените му от банката клаузи.
Поддържа се, че в случая било налице изключението на чл.
144, ал. 2 т.1 и 2 и чл. 144, ал.3, т. 1 ЗЗП. Възразява се и срещу
извода на СРС, че възражението за погасителна давност е неоснователно. Настоява
се, че с подписване на допълнителното споразумение от 14.02.2012г. ищецът е
изразил съгласието си за вида на валутата, в която му е отпуснат кредита, а
именно – швейцарски франкове и признал размера на задължението си към датата на
споразумението. С тези доводи се иска отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което искът по чл. 55, ал.1, предл.1 во ЗЗД за сумата 15360,06 швейцарски франка,
представляваща платена без правно основание разлика между размера на
договорената между страните възнаградителна лихва и изменения такъв в резултат
от едностранното й увеличение от страна
на банката, бъде отхвърлен.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
В изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, Софийският градски съд, намира решението за валидно и допустимо.
Нищожността на отделна договорна клауза
може да бъде въведена от ищеца като фактическо основание на осъдителен иск, без
да е била или да стане предмет на
установителен такъв. В подобна хипотеза съдът дължи разглеждане на довода за
нищожност в мотивите си, за да обоснове извода си относно заявения петитум.
Подобно решение, каквото е и процесното, е напълно допустимо. Принципът на реституция,
прогласен от чл. 34 ЗЗД, на който се позовава ответникът, не е обусловен от
начина, по който ще бъде призната нищожността на конкретен договор – дали в
мотивите на решение по осъдителен иск за връщане на даденото по нищожен договор
или с решение по установителен иск за прогласяване на нищожността.
По правилността на решението, в отговор на
оплакванията по жалбите на страните, въззивният съд приема следното:
Ищецът е сключил договор за кредит за покупка на
недвижим имот на 02.09.2008г., в изпълнение на който ответникът му е
предоставил кредитен лимит в размер на равностойността в швейцарски франкове на
250 000 евро по курс „купува” за швейцарски франк към евро на банката в
деня на усвояване на кредита, като за кредитополучателят е възникнало
задължение да върне сумата на месечни анюитетни вноски, съдържащи главница и
лихва, в срок от 348 месеца.
Предвидено е в деня на усвояване на кредита страните
да подпишат приложение, в което да посочат курса „купува” за швейцарски франк на
банката и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в
швейцарски франкове – чл. 1, ал. 4. Такова
не е представено по делото.
В чл.1, ал.5 е определено, че курс „купува” за
швейцарски франк се определя като се раздели официалния курс „продава” на евро
към лева на банката на официалния курс „купува” на швейцарския франк към лева
на банката.
Уговорено е, че разрешения лимит се усвоява по
блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове (чл. 2, ал.1), като
така усвоения кредит се превалутира служебно от банката в евро по търговски
курс „купува” на швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояването
и се превежда по друга, открита в банката сметка на кредитополучателя в
съответната валута, а кредитополучателят дава безусловно и неотменимо съгласие
и оправомощава банката за извършване на тези действия – чл. 2, ал.4.
Съгласно чл. 6, ал.2 от договора погасяването на
кредита се извършва във валутата, в която той е разрешен и усвоен - швейцарски
франкове, но в случай, че кредитополучателят не осигури дължимата сума в
швейцарски франкове по блокираната сметка по чл. 2, ал.1 от договора, а има средства в лева или евро по сметки в
банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката в лева или евро
след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава”
на банката за швейцарски франк към лева/евро,
за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето
неотменимо съгласие и оправомощава банката. В чл. 6, ал.4 от договора е
определен начинът на формиране на курс „продава” за швейцарски франк към евро,
а именно чрез разделяне на официалния курс „купува” за евро към лева на банката
на официалния курс „продава” на швейцарски франк към лева на банката за
съответния ден.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, дължимата годишна
лихва се формира от сбора на БЛП (базовия лихвен процент) на ответника за
жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата, като към датата на сключване на договора БЛП е в размер
на 5 %, плюс договорна надбавка от 0, 85 пункта. Съгласно чл. 3, ал. 5 от
договора, действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за
новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на
видно място в банковите салони. Договорените надбавки не подлежат на промяна.
Съгласно чл. 12, ал.1 от договора, банката запазва правото си по
време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, както и приложимите
лихви по кредита при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21 от
договора, като измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.
Съгласно чл. 22 от договора превалутирането
представлява промяна във валутата, в която се изчислява стойността на
задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент,
приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия.
В чл.23 от договора кредитополучателят е декларирал,
че е запознат и съгласен с обстоятелството, че в резултат от промяна на курса
на банката купува/продава за швейцарски франк към евро/лева и при превалутиране
по договора, е възможно повишаване на размера на погасителните вноски по
кредита изразени в евро/лева и е приел да носи риска от тези операции като
заплаща новите лихви по превалутирания кредит.
Установено е безспорно по делото, че
кредитополучателят се е разпоредил с предоставения му кредит като е изтеглил
сумата 116 000 евро по предоставения му кредит, от сметка в евро, по която
сумата е постъпила след служебно превалутиране от банката.
Платената от ищеца възнаградителна лихва за периода
17.04.2009г. – 10.09.2013г. е в размер на 89 386, 26 швейцарски франка, а
дължимата за същия период при лихвен процент 5,85% ( какъвто е уговорен с
подписване на договора) и 4, 95% (съгласно
допълнителното споразумение ), възлиза
на 74 026 швейцарски франка.
Левовата равностойност на платените анюитетни вноски
за периода 17.04.2009г.-17.02.2011г. по обменния курс на БНБ швейцарския франк/
лева към деня на всяко плащане, възлиза
на 87 699, 01 лева, а тази – изчислена от прилагания от ответника
кръстосан курс швейцарски франк –евро – лева при превалутиране на всяка вноска
за този период, възлиза на 76 777, 74 лева. Разликата между двете
стойности от 10 721,27 лева е формирана от курсовата разлика при превалутиране
на швейцарския франк към евро, извършено служебно от банката в съответния
период.
На 14.02.2012г.
страните са подписали допълнителното споразумение към договора за кредит, с
което са се съгласили кредитополучателят да ползва 12 месечен период, през
който върху дълга му да се начислява фиксирана годишна лихва от 4, 21 % и
погасява дълга си като плаща равни месечни погасителни вноски от по 1350
швейцарски франка. Чрез намаляване на лихвената надбавка със споразумението, считано от 10.04.2013г. възнаградителна
лихва е определена на 4,95% годишно, но банката си е запазила правото
едностранно да я увеличава чрез промяна
на БЛП.
Като има предвид така установеното от фактическа
страна, въззивният съд достига до следните правни изводи :
По жалбата на ищеца:
Валутата на получения от ищеца кредит е евро. Съгласно
чл.1 ал.1 от договора на ищеца е предоставен кредитен лимит в швейцарски
франкове, чиито размер е равностойността им на 250 000 евро. Каква сума
във швейцарски франкове се равнява на 250 000 евро към момента на сключване на
договора в последния не е посочено. Съгласно чл.2, ал.1 от договора тя -
неизвестната равностойност в швейцарски франкове на 250 0000 евро - се превежда
по блокирана сметка, открита на името на кредитополучателя. От тази сметка той
не е усвоил кредита си. Усвоил го е и то в евро ( вж. заключението на в.л.С.)
от друга, открита на негово име от банката съгласно чл. 2, ал.2 от договора
сметка в евро, по която тя е превела сума в евро, след като служебно я е превалутирала
по курса си швейцарски франк/ евро към деня на отпускане на кредита. В периода
на изпълнение на договора от страна на кредитополучателя курсът швейцарски
франк/ евро, лев се покачи. Задължението на кредитополучателя е да връща
кредита си на погасителни вноски в швейцарски франкове - така чл.6, ал.2 т.е.
дължат се анюитетни вноски във валута швейцарски франк. Сметката, по която
такава валута е преведена, (ако въобще е била открита, за което няма данни ) е
блокирана съгласно чл.2, ал.1 от договора. Реално кредитополучателят погасява
кредита си във валутата, в която го е получил т.е. евро ( каквато възможност
има съгласно чл. 6, ал. 2 от договора) по откритата му от банката по чл.2, ал.2
от договора сметка. Курсът, по който се определя евровата/левова равностойност
на дължимата във франкове погасителна вноска, се определя от банката към деня
на съответното плащане, а съгласно чл.
22 от договора банката прилага за превалутираната вноска лихвения процент
за кредити в евро, който е неизвестен за
кредитополучателя. Когато курсът се покачва (както в конкретния случай, тъй
като швейцарският франк устойчиво се повиши в периода 2008 - 2014г. спрямо
еврото и лева), за една и съща като размер във швейцарски франкове вноска
кредитополучателят внася различна, по – голяма сума в евро/лева. Разликата в
курса на швейцарския франк към еврото/лева към момента на отпускане на кредита
и към момента на погасяване на вноските по него, представлява положителна
величина, формирана след служебно превалутиране от банката, по неин търговски курс, към всеки от двата момента, която се
явява печалба за банката, съществуваща и получавана успоредно с договорената
възнаградителна лихва. Тази разлика не е част от основния предмет на договора
за кредит, нито представлява цена на финансова услуга ( така т. 59 от решение
по дело С-26/13 на СЕС). Тя е печалба на банката за сметка на кредитополучателя,
защото именно той я заплаща като част от служебно превалутираната анюитетна
вноска. В резултат потребителят, без да е търговец, поема съществен валутен
риск, а равновесието между правата и задълженията на търговеца /банката/ и
потребителя /кредитополучателя/ значително се нарушава във вреда на последния, което
съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите от
договора, които го позволяват. В случая това са клаузите от процесния договор
касаещи превалутирането, в това число посочените от ищеца разпоредби на чл. 6,
ал.2 и чл. 23, тълкувани във връзка с разпоредбите на чл.1 и чл.2 от договора. Клаузата
на чл.23, ал.1 и 2 представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, като възлага
върху по–слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически
последици ( тези от повишаване на валутния курс швейцарски франк / евро) и прехвърля върху нетърговец риска от
колебанията на валутния пазар. За потребителя не е предвиден механизъм за
противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до
непрекъснато нарастване на размера на анюитетни
вноски в евро/лева, без да се променя абсолютната им стойност в
швейцарски франкове. Разпоредбата на чл. 23 от договора свидетелства за
формалното спазване от страна на банката на принципа на добросъвестност, прогласен
от чл.143 ЗЗП, тъй като в нея кредитополучателят е декларирал, че е запознат с възможността
промяната в курсовете на швейцарския франк към евро/лева и превалутирането да
доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в евро / лева. За да
бъде обаче реално информиран потребителят, а банката – действително
добросъвестна, е необходимо обстоятелствата, за които потребителят декларира
информираност да следват от ясни и прозрачни условия на договора. Съществени
негови параметри са лишени от тези характеристики, а именно: конкретният размер
на кредита в швейцарски франкове ( посочено е единствено, че е на равностойност
250 000 евро); факторите, които определят курса на търговеца, по който
извършва превалутирането ( в договора не е пояснява въз основа на какви
показатели банката определя курсовете „продава” и „купува” за съответните
валути); размерът на месечните погасителни вноска в швейцарски франкове –
валутата, определена в договора за валута на задължението на кредитополучателя
да погасява кредита ( такъв не е посочен нито в договора, нито е представен
погасителния план, от който да е виден). Когато не са ясни конкретните
обстоятелства, върху които определен фактор може да влияе, знанието за самия
него не носи информация за механизма на действието му и резултатите от
проявлението му. В този смисъл, въпреки декларацията в чл.23 от договора,
ищецът е останал неинформиран за начина, по който промяната във валутния курс е
възможно да повлияе върху конкретните му задължения за погасяване на кредита.
Не би могло основателно да се очаква, че ищецът би сключил договор за кредит в
швейцарски франкове, за да купи имот в Р България, ако бе запознат с
възможността за устойчиво нарастване на задължението му като длъжник вследствие
от кръстосаното превалутиране евро-лев-франк и то по начин, че кредитът да
поскъпне с процент, който надвишава процента на лихвите по стандартните кредити
в лева или евро. Не е основателно да се очаква, че ищецът би поел задължение да плаща вноски във
швейцарски франкове, ако му е било надлежно разяснено, че възможността да
погасява кредита в друга валута влече приложение на лихвения процент за кредити
в тази друга валута ( чл.22 от договора)
т.е. останали са неясни за ищеца предимствата
на договора за кредит в швейцарски франкове пред такъв във евро и не е направено нужното да бъде разсеяно
заблуждението му, че във всички случаи ще дължи по – ниските лихви, които се
следват върху вноски в швейцарски франкове, което всъщност го е мотивирало да
направи избора си. Непредоставянето на подобна информация от страна на банката
е в нарушение на изискването за добросъвестност по чл.143 ЗЗП.
Мотивиран от така изложеното въззивният съд намира, че
клаузите от договора, които уреждат превалутиране на погасителните вноски като
предвиждат задължение за връщане на кредита във швейцарски франкове в
равностойност на лева или евро, определена по курса на банката „продава” за
швейцарски франк към деня на падежа, са нищожни като неравноправни по смисъла
на чл. 143 ЗЗП. Получената от банката сума над уговорената възнаградителна
лихва, формирана от курсовата разлика швейцарски франк/евро, лев при
превалутирането в периода 17.04.2009г.-17.02.2011г., е платена без основание. Ето защо подлежи на връщане
на основание чл. 55, ал.1, предл.1 во ЗЗД. По размера на това вземане няма спор
между страните. Същият възлиза на 10 721, 21 лева, съгласно заключението
на в. л.С..
По жалбата на ответника:
Като физическо лице, на което банката е предоставила
кредит за покупка на недвижим имот, ищецът
има качеството на потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Противно на оплакванията в жалбата, клаузите на чл. 3,
чл. 6 и чл. 12 от договора не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Същите са част от стандартни,
изготвени предварително условия на банката и кредитополучателят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на договора.
Липсват доказателства, при тежест на ответника ( вж. чл.146, ал.4 ЗЗП) , че
спорните клаузи в договора са включени в неговото съдържание в резултат на
изричното им обсъждане и съгласие на потребителя. Налице е изключението на
чл.146, ал.2 ЗЗП или ищецът може да се ползва от защитата на потребителите,
предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл.
143 ЗЗП, неравноправна клауза в сключен с потребител договор е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без
изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от цитираната норма неравноправна
е тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание, а според т.12 – неравноправна е тази клауза в
потребителския договор, която дава право на търговеца да увеличава цената без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с уговорената
при сключване на договора.
Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва
е т.нар. плаваща, тъй като нейният размер се определя от променлив компонент –
БЛП и надбавка, която е фиксирана величина. С клаузите на чл. 3, ал. 1, във вр.
с ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.12, ал.1 е уредена възможност за банката да изменя
едностранно размера на дължимата годишна лихва (респ. размера на дължимите
месечни погасителни вноски) чрез промяна на БЛП, която не подлежи на договаряне
между страните и така да увеличи уговорената цена, без да сочи конкретен фактор
за промяната и без потребителят да има право да се откаже от договора. Тези
уговорки покриват признаците на чл.143 т.10 и 12 от ЗЗП. За банката съществува законово изискване при отпускане на кредит да
посочи в писмена форма метода за изчисляване на лихвата и условията, при които
може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита – чл. 58, ал.1 т.2
ЗКИ и то не е спазено с процесния договор.
Не е налице изключението по чл. 144 , ал. 3 т.1 от ЗЗП
от забраните по чл. 143 т.10 и 12, съгласно което последните не се прилагат по
отношение на сделките с финансови инструменти (какъвто съгласно §13 т.12 от ДР
на ЗЗП е договорът за кредит), чиято
цена е свързана с изменения в размера на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Въпросът
за приложението на чл. 144, ал.3 т.1 ЗЗП би бил относим към спора ако
процесният договор съдържаше допустима уговорка за увеличаване на възнаградителна
лихва, каквато, съгласно даденото в постановено по реда на чл.290 ГПК решение №
424/02.12.2015г. на ВКС, ІV ГО, по гр.д. № 1899/2015г. разрешение, е налице при
кумулативно наличие на следните изисквания: 1/ обстоятелствата, при чието
настъпване може да се промени лихвата трябва да са изрично уговорени в договора
или общите условия; 2/ тези обстоятелства следва да са обективни т.е. да не
зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е
поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е
подробно и ясно описана в договора или общите условия т.е. да е ясен начинът на
формиране на лихвата; 4/ при настъпване на тези обстоятелства да е възможно
както повишаването, така и понижаването на уговорената лихва - ако е предвидена
възможност само за повишаване това води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя съгласно чл.143 от ЗЗП.
Процесният договор не отговаря на нито една от
изброените предпоставки. В него не е посочено основанието за промяна на БЛП,
съответно обективния характер на факта, който го налага, нито методиката, по
която се изчислява увеличението; не е предвидена и възможност за понижаване на
уговорената лихва. Не се установи по делото потребителят да е бил уведомен за
приложението на представената Методология за образуване на БЛП (лист 167 от
делото на СРС) и същата действително да действа в отношенията между страните. Дори
тя да бе приложима, изложените в нея правила за определяне размера на БЛП
отричат обективния характер на факта, от който зависи промяната на БЛП.
Изменението на променливия компонент т.е. БЛП е поставено в зависимост както от
обективни фактори : лихвен мерител Либор, 5 годишен кредитен суоп за България,
минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в банките,
рискова премия ( така заключението на в.л. С.), така и от субективни т.е.
такива, върху чието изменение банката може пряко и самостоятелно да влияе. В
случая такъв субективен фактор е буферната надбавка. Освен това, промяната на
БЛП е винаги в резултат на решение от орган на банката (Комитет по управление
на активите и пасивите - КУАП). Определяща е негова воля, а тя не е функция на
изменението на показателите в
компонентите с обективен характер. При упражняване на
дискреция (право на автономна преценка) КУАП
може да измени БЛП, като го увеличава със ставка, която той счете за
целесъобразна. Следователно и
според фактически прилаганата от ответника методология, промяната на
възнаградителната лихва (която се съизмерява с БЛП) зависи единствено от волята
на кредитора, която не е подвластна на проявлението на обективни критерии.
Неоснователно ответникът се позовава и на изключението
по чл. 144, ал.2 т.1 ЗЗП, съгласно което разпоредбата на чл. 143 т.10 не се
прилага за клаузи, при които доставчикът на финансовата услуга си е запазил
правото, при наличие на основателна причина, да промени без предизвестие лихвен
процент, успоредно със поемане на задължение да уведоми за промяната
потребителя, ако последният има право незабавно след уведомяването да прекрати
договора. Клаузите на чл. 8 и чл.9 от договора, на се основава това възражението, предвиждат
възможност за кредитополучателя да изплати предсрочно получения кредит (изцяло
или частично), без да дължи такса.
Разпоредбата всъщност регламентира, че уговореният срок на договора е в
полза на длъжника, който може да изпълни задължението си и преди изтичането му.
Клаузата касае изпълнението на договора, а не неговото прекратяване, поради
което не може да се приеме, че предвижда възможност за едностранен отказ на
кредитополучателя от облигационната връзка в случай, че поради увеличаване на
цената на услугата от страна на търговеца (банката) същата бъде значително
завишена по време на действие на договора в сравнение с тази, уговорена при сключване
на договора
От гореизложеното се установява, че процесните клаузи
не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то
във вреда на последния, тъй като при неизвестни (респ. субективно обусловени) основания, той не би
могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на
такава информация при сключване на договора не може да бъде компенсирана с
това, че в хода на изпълнението му потребителят ще бъде уведомен по предвидения
ред за промяната на лихвения процент, още повече, че ако не иска да приеме тази
промяна, той не би могъл да прекрати договора. В този смисъл клаузите се явяват
неравноправни съобразно чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, което води до
тяхната нищожност - чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Противно на оплакването на ответника, този
извод не би могъл да бъде различен при отчитане на факта, че страните са
подписали допълнително споразумение на 14.02.2012г. Преценката за
неравноправност на договорна клауза се прави предвид обстоятествата към датата
на сключване на договора – чл.145, ал.1 от ЗЗП, поради което последващото изменение на клаузите е без
значение. Отделно, периодът на облекчено погасяване на дълга, определен с
допълнителното споразумение, е изключен от исковата претенция на ищеца.
Възможността за едностранно изменение на лихвата за периода, следващ този на
облекчено погасване на дълга, е запазена и с допълнителното споразумение ( вж.
чл.6 от него), поради което и тя, по
изложените вече съображения, е
недействителна.
Съгласно неоспореното заключение на вещото лице С. (
което е отчело промяната на лихвения процент със споразумението от
14.02.2012г.), размерът на надплатената възнаградителна
лихва за периода 17.04.2009г.
- 10.09.2013г. възлиза на 15360, 06
швейцарски франка. Тази сума представлява разликата между платеното от кредитополучателя съобразно
едностранно изменяния през исковия период БЛП от банката и дължимото от него
съобразно определения при сключване на договора БЛП. Съгласно изложеното по –
горе клаузите, които уреждат право на банката едностранно да измени лихвения
процент чрез изменение на БЛП, са нищожни, поради което плащането на
увеличената в тяхно приложение възнаградителна лихва е лишено от основание или
искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД за връщане на
сумата 15360,06 швейцарски
франка е основателен.
Неоснователно е своевременно направеното ( с отговора
по чл. 131 ГПК) възражение за погасителна давност, поддържано
с въззивната жалба на ответника. За случая – вземанията на ищеца имат
своето основание в чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД - е приложима общата петгодишна давност. Искът е
предявен на 16.04.2014г., а началният момент на периода, в който са извършвани
недължимите плащания, е 17.04.2009г. Следователно никоя част от платеното без
основание не е покрита от петгодишния давностен срок.
Предвид гореизложеното, като намира за основателни
оплакванията по жалбата на ищеца и неоснователни тези по жалбата на ответника,
въззивният съд следва да отмени решението на СРС, в частта, с което е отхвърлен
иска по чл. 55, ал.1 предл.1во ЗЗД за сумата 10721,27 лева и уважи този иск, и потвърди решението, в
частта, с която е уважен иска по чл. 55, ал.1 , предл.1во ЗЗД да сумата 15 360,06
швейцарски франка.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с
която исковете по чл. 86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени.
По
разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на
ищеца се следват сторените пред двете инстанции разноски, съразмерно на
уважената част от исковете. Общо сторените разноски от ищеца в хода на делото
са в размер на 12057, 45 лева – за държавни такси, адвокатско възнаграждение
пред всяка от инстанциите и депозит за вещо лице. И пред двете инстанции
своевременно е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца. Първоинстанционният съд го е намалил до размер от 2800 лева и с този размер, настоящата инстанция следва да
се съобрази. Пред настоящата инстанция заплатеният размер на възнаграждението е
4800 лева при обжалван интерес 35408, 27 лева (сбора от цената на исковете,
които са станали предмет на въззивен контрол). Минималният размер на
възнаграждението при този размер на исковете, определен съгласно правилото на
чл. 7, ал. 2, т.4 от Наредба №4/2001г. за МРАВ , възлиза на 1600 лева. Според
въззивния съд делото се отличава с фактическа и правна сложност, която изисква
определяне на възнаграждение над минималния размер по Наредбата, а именно 3000
лева. Предвид гореизложеното, при отчитане на основателността на възраженията за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, общият размер на следващите се на въззивника- ищец разноски за
адвокатски хонорар пред двете инстанции, възлиза на 5800 лева ( 2800 лева плюс 3000 лева). При обща цена на предявените искове 44 451, 21 лева, цена на уважената част
от исковете – 35 408, 27 лева , а на отхвърлената – 9042, 04 лева и общ
размер на сторените от ищеца разноски за държавни такси, адвокатски хонорар в
намаления размер и депозит за вещо лице от 8257, 45 лева, следващите му се
съобразно уважената част от исковете разноски възлизат на 6577,60 лева.
Разноски на ответника за адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция не се следват, предвид изхода на спора пред
настоящата инстанция. За отхвърлената част от предявените искове, които не са
били обжалвани ( тези по чл. 86, ал.1 ЗЗД), чиято обща цена е 9042,94 лева, на
ответника се дължат съразмерно
разноските пред първата инстанция. При общ размер на направените пред
СРС разноски от 1400 лева ( 1200 лева за адвокатски хонорар и 200 лева за
експертиза), на ответника се дължи сумата 284, 91 лева разноски по делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на СРС, 36 ти състав от 12.01.2015г. по
гр.д.№ 20780/2014г. в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от М.Л.М.
срещу „Ю.Б.” АД иск по чл. 55, ал.1, предл.1 во ЗЗД за заплащане
на сумата 10 721, 27 лева,представляваща заплатена без правно основание
сума по договор за банков кредит от 02.09.2008г., изменен с допълнително
споразумение от 14.02.2012г., която съставлява разликата за периода
17.04.2009г. - 17.02.2011г. между левовата равностойност на платените вноски по
договора за кредит в швейцарски франкове и левовата равностойност
на месечните вноски в евро, КАКТО
И В ЧАСТТА, с която „Ю.Б.” АД е осъдена да заплати на М.Л.М., на основание
чл. 78, ал.1 ГПК сумата 2 170, 19 лева – разноски по делото, изчислени по
компенсация и ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ***, съдебен адрес ***, офис * да плати на М.Л.М. ЕГН **********,
съдебен адрес адв.Д.Д., г*********, на основание чл. 55, ал.1, предл.1 во ЗЗД
сумата 10 721, 27 лева, платена без правно основание по договор за банков
кредит от 02.09.2008г., изменен с допълнително споразумение от 14.02.2012г., формираната
от разликата между левовата равностойност на платените в периода 17.04.2009г. -
17.02.2011г. вноските по договора за кредит в швейцарски франкове и левовата им
равностойност в евро, получена при
превалутиране на вноските от банката, ведно със законната лихва върху
тази сума от 16.04.2014г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 36 ти състав от 12.01.2015г. по
гр.д.№ 20780/2014г. в обжалваната част, с която
„Ю.Б.” АД е осъдена да заплати на
М.Л.М., на основание чл. 55, ал.1, предл.1 во ЗЗД, сумата 15360,06 швейцарски
франка, представляваща платена без правно основание сума по договор за банков
кредит от 02.09.2008г., изменен с допълнително споразумение от 14.02.2012г.,
съставляваща формираната в периода 17.04.2009г. - 10.09.2013г. разлика между
размера на договорената между страните възнаградителна лихва и изменения такъв
в резултат от едностранното увеличаване от страна на банката на размера на
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, ведно със законната лихва
върху сумата от 16.04.2014г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”
АД, ***, съдебен адрес ***, офис*
да плати на М.Л.М.
ЕГН **********, съдебен адрес адв.Д.Д.,
г*********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 6577,60 лева разноски по делото съразмерно на уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА М.Л.М.
ЕГН **********, съдебен адрес адв.Д.Д.,
г********* да плати на „Ю.Б.” АД, ***, съдебен адрес ***, офис *, на основание
чл. 78, ал.3 ГПК сумата 284,91 лева разноски по делото съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК
в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.