СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публичното заседание на пети декември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
16242 по описа за 2017 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 167430 от 06.07.2017 г. по гр. д. № 48288/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 32 състав, е признато за
установено, че Б.И.М. и А.М.М. дължат солидарно на „Т.С.”
ЕАД сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
№ 29642/2016 г. по описа на СРС, 32 с-в, в размер на 2 121,69 лв. - за
доставена от дружеството топлинна енергия за периода м.5.2013 г. до м.4.2015 г.,
в ап. 20, находящ се в гр. София, общ. „Н.“***, ведно със законна лихва за
периода от 3.6.2016 г. - датата на подаване на заявлението, до изплащане на
вземането и сумата от 103,97 лв. - обезщетение за забава за периода от
30.6.2013 г. до 26.4.2016 г. С решението Б.И.М. и А.М.М. са
осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, сумата
от 1 242,77 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от Б.И.М. и А.М.М., в която са развити съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение. Отправено е
искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Въззивниците твърдят, че между
страните липсва правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия,
както и че общите условия на ищеца не ги обвързват. Претендират разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от третото лице-помагач на страна на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба,
подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя
изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в
жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 33 състав е бил сезиран с обективно и субективно
кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК.
За уважаването на така предявения
иск, ищецът следва да установи по реда на пълното и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания,
т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника
като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия;
стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона
за енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за доставка на ТЕ до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена ТЕ,
респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този
договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия -
арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното
предприятие публикува общите условия най-малко в един централен и един местен
всекидневник, които влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без
изрично писмено приемане. В срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат при
съответния краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да
предложат специални условия (чл. 150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора
за доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи условия, които
обвързват ответниците, дори и без да са ги приели изрично съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ - няма данни ответниците да са
упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 ЗЕ.
Основният спорен по делото въпрос е дали между
страните е съществувало валидно договорно отношение за продажба на топлинна
енергия.
По делото е установено обстоятелството,
видно от представените и приложени нотариален акт № 70, том I, рег. № 2097, дело № 69 от 2004
г., нотариален акт № 111, том I, рег. № 1936, дело № 100 от 2005 г. и нотариален акт № 10, том II, рег. № 11148, дело № 02 от 2008
г., че Б.И.М. и А.М.М. са собственици на имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„********, за отоплението на който е открита партида по аб. № 53522.
От протокол от дата 2002 г. от ОС
на собствениците на сграда, находяща се в гр. София, ж.к. „********и приложения
към него списък със съгласие на собствениците, се установява, че
квалифицираното мнозинство съсобственици в етажната собственост са дали
съгласие за доставка на индивидуални разпределители и за индивидуално разпределяне
на топлинната енергия, съгласно системата за индивидуално разпределяне,
прилагана от „Т.С.“ ЕООД. По смисъла на Тълкувателно решение № 2 от
27.05.2017г. по т.д. № 2/ 2016г. на ОСГК на ВКС: „Поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде
направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той
може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна
енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.“
Съдържанието на договора за
доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени
от ДКЕВР, които обвързват ответниците, дори и без да са ги приели изрично
съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не
се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни
ответниците да са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в
срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Следователно, установено е принципното
съществуване на облигационно договорно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответниците дължат заплащане на
стойността на ползваната услуга.
Съгласно изложените по-горе
мотиви, въззивният съд приема, че между ответниците и ищеца е възникнало и
съществува облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия,
сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна
енергия за посочения обект с абонатен № 53522, като ответниците имат качеството
потребител на топлинна енергия и на това основание дължат заплащането на
доставената топлинна енергия.
Като страна по посоченото
правоотношение, потребителят дължи заплащане на реално потребената въз основа
на отчетени единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение -
топломери, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от
стойността на топлинната енергия отдадена от сградната инсталация, по данни от
общия топломер монтиран в абонатната станция, с оглед въведения с разпоредбата
на чл. 156 ЗЕ принцип за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, при уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие
и потребителите на ТЕ в сграда - етажна собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действащите към
процесния период Наредба за топлоснабдяването (отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004
г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 г. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда-етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ и съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като според
чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда-етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
В хода на първоинстанционното
производство са изготвени и приети СТЕ и ССчЕ, които съдът счита за задълбочени
и компетентно изготвени от лица с необходимите познания и опит, поради което
кредитира същите с доверие. По делото е било установено, че в конкретния казус
е била въведена системата за дялово разпределение. От заключенията на приетите
по делото СТЕ и ССчЕ се установява какво е действителното количество потребена
ТЕ и БГВ през очертания от ищеца исков период, както и обстоятелството, че при
отчитането на стойностите са спазени законовите изисквания.
Според заключението на вещото
лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза през исковия период в
процесния имот е потребявана топлинна енергия, сумите за която са начислявани в
съответствие с действащата нормативна уредба. Вещото лице се е запознало с
изравнителните сметки за процесния период, изготвени от „Т.С.“ ЕООД, както и с
ежемесечния отчет на топломер на СЕС за отчетена и начислена енергия, въз
основа на който се установява количеството топлоенергия, потребена от абоната.
От заключението на вещото лице по СТЕ се установява, че за процесния период
сумата за реално потребена енергия възлиза на 2 427, 19 лв.
От заключението на вещото лице по
ССчЕ се установява, че по посочените задължения, плащания от ответника не са
постъпили, като за процесния период незаплатените суми възлизат на 2 121, 69
лв., а законната лихва върху главницата възлиза на 103,97 лв.
По иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК.
С чл. 33 от ОУ е определен срок
за заплащане на дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна
енергия - 30 дни от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. В този смисъл и на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД, считано от деня
следващ последния ден от горния срок, купувачът на топлинна енергия изпада в
забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на доставената
му топлинна енергия и дължи обезщетение чл. 86 ЗЗД. Съгласно данните на ССчЕ,
размерът на законната лихва за забава е в размер на 103,97 лв.
При тези съображения и поради
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението на
първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна. „Т.С.“ ЕАД претендира
юрисконсултско възнаграждение, което искане е своевременно направено, но е
неоснователно. Действително, съгласно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза
на юридическите лица и едноличните търговци се присъжда адвокатско
възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Нормата на чл. 37, ал. 1 ЗПП предвижда, че заплащането
на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се
определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Тоест, самият
законодател предпоставя присъждане на юрисконсултско възнаграждение от активно
поведение - осъществяване на защита. В случая, въззиваемата страна нито е подала
отговор на въззивна жалба, нито се е явила в съдебно заседание. Единственото
процесуално действие, което е извършила е подаването на бланкетна молба.
Липсата на активно процесуално поведение изключва възможността да бъдат
присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като би се нарушил
основният за българското гражданско право принцип на забраната за неоснователно
обогатяване.
Предвид изложените съображения, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 167430 от 06.07.2017 г. по гр. д. № 48288/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 32 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.