№ 594
гр. Враца, 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Ц. Сл. Григорова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20241400500614 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 6892/16.09.2024г., подадена от „Тивас спед“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: ***, чрез управителя Т. И. В., против решение № 159
от 18.07.2024г. по гр.д. № 74/2024г. на Районен съд – Бяла Слатина в неговата
цялост, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от
него против „Амигос 97“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: ***, осъдителен иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, вр. чл. 367
от ТЗ за заплащане на сумата 1000,00 лева, представляваща неустойка по
чл.14.2. от договор за превоз на товар /Заявка от 22.11.2023г./ за забавено
изпълнение на задължение по заявката, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба - 19.01.2024г., до
окончателно изплащане на вземането.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение на Районен съд - Бяла
Слатина е недопустимо, тъй като в нарушение на диспозитивното начало в
гражданския процес, съдът се е произнесъл по ненаведено от страните
основание (нито с иск, нито под формата на възражение), за да отхвърли
предявения иск, а именно - нищожност на клаузата на т.14.2 от заявката,
1
материализираща сключения между страните договор за превоз. Посочва, че
съдът е приложил Тълкувателно решение № 1/27.04.2022г. по ТД № 1/2020г.
на ОСГТК на ВКС, без да са налице хипотезите, разглеждани в него и без да
спази разписаната в него процедура във връзка с доклада по делото,
уведомяването на страните и предоставяне на възможност на същите да
вземат становище по въпроса за евентуалната нищожност и да ангажират
доказателства.
На следващо място жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е
постановено в нарушение на съществени процесуални правила: същото
противоречи на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022г., постановено по ТД
№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съдът не се е съобразил с мотивите му
относно реда за произнасяне по преюдициален въпрос за нищожност (не е
отразил в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и не е
изпълнил задължението си по чл. 146, т.2 и т.5 ГПК да разпредели
доказателствена тежест във връзка с нищожността; не е информирал страните,
че ще разгледа въпроса за нищожността и не им е дал възможност да изразят
становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства); съдът не е
дал правна квалификация на претенцията му, като е смесил понятията
неустойка и обезщетение за неизпълнение, не е изследвал неизпълнение на
кое точно задължение обезпечава уговорената в т.14.2 от заявката неустойка, в
резултат на което изводите му са произволни и не почиват на действително
уговореното между страните; не е обсъдил доводите му, развити в съдебно
заседание и в писмената му защита; в нарушение на чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 от
ГПК не му е указал в доклада си, при разпределение на доказателствената
тежест, че следва да докаже вреди от забава при доставянето и че не е
ангажирал доказателства за тези обстоятелства, а в решението си е отхвърлил
иска и на основание недоказаност на вреди от забавата. По този начин съдът е
нарушил грубо правото му за защита и възможността му да упражнява
процесуалните си права.
На трето място, жалбоподателят навежда доводи за материална
незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди, че
не е сезирал съда с иск за обезщетение за вреди от забава при доставянето,
нито с иск за неустойка, обезпечаваща такива вреди, при което разпоредбата
на чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR е неприложима в процесния случай,
противно на приетото от съда. При това положение не следва и не е
необходимо да доказва настъпили вреди от забава при доставянето, както
неправилно е приел съдът, подвеждайки казуса към неотносима правна норма.
Поддържа, че уговорката в т.14.2 от заявката е за неустойка за неспазване на
уговорения от страните ден за разтоварване, за неспазване на фиксиран
термин за разтоварване и искът, който е предявил, касае неустойка за
обезпечаване изпълнение на задължението да се достави, да се разтовари до
точно определен ден, а не за обезпечаване на вреди от забавено изпълнение.
Неправилно съдът е приел също, че било налице противоречие на клаузата на
т.14.2 от заявката и на норми от националното ни законодателство с
2
разпоредбата на чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR, тъй като
Конвенцията CMR не урежда изобщо неустойки, а само въпросите за
обезщетенията от неизпълнение на превозния договор и определянето на
техния размер. Посочва, че в доклада си съдът квалифицира иска му като
такъв по чл.92 от ЗЗД, във връзка с чл.367 от ТЗ, но в решението си е променил
тази квалификация. Изтъква, че дори и да се приеме, че в случая не следва да
се прилага националното ни законодателство, а следва да се приложи чл.23,
параграф 5 от Конвенцията CMR, то клаузата на т.14.2 от заявката не
противоречи на тази разпоредба на Конвенцията, както неправилно е приел
съдът, тъй като уговорената между страните неустойка не надхвърля лимита,
установен в чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR, не е по-висок от
превозната цена. Счита, че ако размера на неустойката е надвишавал цената на
превоза, то съдът е следвало да я редуцира до лимита по чл.23, параграф 5 от
Конвенцията CMR, както и че клауза, с която е уговорено обезщетение над
лимита, не е недействителна, както неправилно е приел първоинстанционният
съд, а евентуално би била недействителна над лимита, но не и до него.
Обстоятелството дали е трябвало или не да доказва вреди от забавено
изпълнение, също не води до недействителност на клаузата на т.14.2 от
заявката и не е налице противоречие с разпоредбата на чл.23, параграф 5 от
Конвенцията CMR; доказването или не на вреди от забава е въпрос на
основателност на иска, а не на нищожност и недопустимост. В този смисъл
жалбоподателят счита, че решението е постановено в нарушение на правилата
на формалната логика, като законът е приложен в обратния, противоположния
му смисъл. Моли съда да обезсили, като недопустимо, обжалваното решение
на Районен съд - Бяла Слатина и върне делото за ново разглеждане от друг
състав на същия съд или да го отмени изцяло, като неправилно, и уважи
изцяло предявените искове, както и да осъди ответника да му заплати
разноските по делото и за двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна „Амигос 97“ ЕООД,
ЕИК **********, гр.Бяла Слатина, чрез пълномощник адв. С. П. от САК, е
постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната
жалба. Счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно,
законосъобразно и мотивирано, а подадената въззивна жалба е неоснователна.
Оспорва твърдението във въззивната жалба за недопустимост на обжалваното
решение с доводи, че съдът се е произнесъл по спорното право така, както то е
очертано от страните, че се е произнесъл по нищожността на клаузата за
неустойка с оглед наведените от страна на ответника оспорвания на иска, че
нищожността на клаузата се основава на противоречието й с императивни
законови норми, а не се дължи на порок на волята или друго основание, което
следва да бъде релевирано по надлежния начин от заинтересованата страна.
Твърди, че дори да се приеме, че не е направил изрично възражение за
нищожност на договорената клауза за неустойка, това не е в състояние да
санира противоречащата на закона клауза и да задължи съда да се позове на
нея.
3
На второ място, поддържа, че в проекта за доклад по делото съдът е
възложил в тежест на ищеца да установи валидно уговорена неустойка,
наличието за предпоставки за изискуемост на същата и нейния размер, поради
което ищецът е бил длъжен да докаже по безспорен начин предпоставките за
възникване на отговорността на ответника за заплащане на неустойка, каквото
същият не е направил, а е представил неподписана заявка, в която е посочено,
че превозвачът дължи 200 лева за всеки ден забава. Посочва, че в нито един
момент превозвачът не се е съгласявал с клаузата за неустойка, дори с писмо
по ел.поща от 22.12.2023г. в отговор на претенциите на „Тивас спед“ ЕООД е
отговорил, че „има ЧМР конвенция“. Счита за неоснователно твърдението във
въззивната жалба, че ищецът е бил лишен от възможността да изложи
аргументи за липсата на нищожност на клаузата за неустойка и твърди, че
жалбоподателят не сочи каквито и да било аргументи за валидността на
клаузата. Оспорва и доводите на въззивника, че в постановеното решение
съдът е смесил понятията „обезщетение“ и „неустойка“, като твърди, че
неустойката е вид обезщетение – такова за вредите от неизпълнението. Счита
за неясно твърдението на въззивника, че в случая се претендира обезщетение
за неспазване на уговорения от страните ден за разтоварване и твърди, че при
констатирано неизпълнение на задълженията на превозвача, отговорността му
се урежда от разпоредбите на Глава IV от Конвенцията, като чл. 23, параграф
5, съдържа правилата за обезщетяване претърпените от товародателя вреди от
забава при превоза. Счита за неправилно оплакването на въззивника, че
първоинстанционният съд не е съобразил размера на неустойката, която била
договорена в размер, ненадвишаващ договорената цена за превоза и твърди,
че този максимален размер не освобождава правоимащия от задължението да
докаже вида и размера на вредите. Оспорва като неоснователно твърдението
за допуснато от съда процесуално нарушение, а именно неправилна
квалификация на иска и твърди, че съдът е разгледал иск по сключен договор
за превоз, за което се дължи неустойка и по този иск се е произнесъл. Моли
съда да остави без уважение въззивната жалба, като неоснователна, и да
потвърди постановеното решение на Районен съд - град Бяла Слатина, както и
да му присъди извършените в производството разноски, в това число
адвокатско възнаграждение.
С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не
правят доказателствени искания.
С оглед установеното нарушение на съществени процесуални правила,
допуснато в първоинстанционното производство, с определението по чл.267
от ГПК въззивният съд е дал възможност на страните да изразят становище и
посочат относими за делото доказателства, касаещи действителността, респ.
евентуалната нищожност на процесната клауза за неустойка в чл.14.2 от
Договора за превоз, сключен помежду им. В депозирани в съдебното
заседание писмени молби страните са изразили своите становища, съобразно
4
дадената им възможност.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК,
въззивният съд констатира, че първоинстанционното съдебно решение е
валидно и допустимо, постановено в съответствие е основанието и петитума
на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба.
Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на
решението на районния съд, тъй като съдът се е произнесъл по предявения иск
и в рамките на заявените фактически твърдения. Посоченото в жалбата
основание за недопустимост на решението – констатирането на нищожност на
клаузата на т.14.2 от заявката, материализираща сключения между страните
договор за превоз, в нарушение на диспозитивното начало в гражданския
процес и при неспазване на разписаната в Тълкувателно решение №
1/27.04.2022г. по ТД № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС процедура, представлява
съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с
доклада от районния съд, което с оглед постановките на т. 2. на Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, е
отстранено във въззивното производство.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд – Бяла Слатина е бил сезиран с искова молба от „Тивас
спед“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София, с която против „Амигос 97“ ЕООД, ЕИК
**********, гр.Бяла Слатина, е предявен осъдителен иск с правно основание
чл.92 от ЗЗД, вр. чл. 367 от ТЗ за заплащане на сумата 1000,00 (хиляда) лева,
представляваща неустойка по т.14.2. от договор за превоз на товар /Заявка от
22.11.2023г./ за забавено изпълнение на задължение по заявката, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата
молба 19.01.2024г., до окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че по силата на договор за извършване на
международен превоз на стоки /заявка/ от 22.11.2023г. ищецът възложил на
ответника да извърши превоз и достави определени стоки при уговорена дата
на товарене 23.11.2023г. от товарен пункт на територията на Португалия и
разтоварен адрес на територията на България, гр.София, срок на доставка
29.11.2023г. (т.10 от заявката), като ищецът се задължил да заплати на
ответника навло в размер на 2500,00 лв. без ДДС. Посочва се, че в т.14.2 в
договора-заявка страните уговорили неустойка при неспазен ден за товарене
или разтоварване в размер по 200 лв. за просрочен ден. Поддържа се, че в
5
изпълнение на приетата от него заявка ответникът е осъществил превоза с
товарен автомобил, за което е издал на ищеца фактура за транспорта от
29.11.2023г., сумата по която му е изплатена. Изтъква се, че при процесния
превоз е налице забавено изпълнение от страна на ответника, изразяващо се в
неспазване на уговорения в заявката срок за доставка - доставил е стоката с 5
дни закъснение – вместо на 29.11.2023г., на 04.12.2023г. Твърди се, че на
21.12.2023г. ищецът е отправил рекламация до ответника, изпратена му по
имейл на 22.12.2023г. за сумата 1000 лева, съставляваща неустойка за
неспазен срок на доставката, уговорена в т.14.2 на заявката, и го задължил с
тази сума с фактура от 21.12.2023г. В отговор на този имейл на 22.12.2023г.
ответникът отговорил на ищеца по ел. поща, че имало ЧМР Конвенция и че
няма да плати нищо.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника
„Амигос 97“ ЕООД, ЕИК *********, чрез прокуриста Д. К., в който оспорил
исковата претенция като неоснователна. В отговора са изложени твърдения,
че закъснението на доставката се дължи на чакане на автомобила на
границите (Унгария-Румъния и Румъния-България) и че за закъснението
ищецът бил своевременно осведомен и не е бил възразил разтоварването на
стоката да се извърши на 04.12.2023г. (понеделник).
В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателства, въз основа на които предявеният иск с правно основание чл.92
от ЗЗД, вр. чл. 367 от ТЗ е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Въз основа на събраните в първоинстанционното производство
доказателства въззивният съд приема за установено следното от фактическа
страна:
Между страните не се спори, и от доказателствата по делото се
установява, че помежду им е възникнало валидно облигационно
правоотношение по силата договор за международен превоз на стоки - по
заявка от 22.11.2023г. на ищеца „Тивас спед“ ЕООД /в качеството му на
спедитор по отношение на доверителя си „Метро кеш енд кери“ ЕООД/, по
силата на който ответникът се задължил да извърши превоз на стоки с тегло
6,1 тона, опаковани в 8 бр. палети, при уговорена дата на товарене 23.11.2023г.
от товарен пункт на територията на Португалия и разтоварен адрес на
територията на България, срок на доставка 29.11.2023г., а ищецът - да му
заплати навло в размер на 2500,00 лв. без ДДС. Съгласно чл.14.2 от договора
/заявка/ при неспазен ден товарене или разтоварване – 200 лв. за просрочен
ден.
Като доказателство по делото е приета и товарителница от 23.11.2023г.,
която е подписана от представител на ответното дружество и удостоверява
условията на договора и получаването на стоката от превозвача.
Безспорно е по делото и се доказва от събрания в хода на
първоинстанционното производството доказателствен материал - заявката за
6
превоз, товарителницата, данните за разменена между страните
кореспонденция по електронна поща и събраните гласни доказателства, чрез
разпита на свидетеля Е. К. К. – шофьор на автомобила, с който е извършен
процесния превоз, които в по-голямата си част подлежат на кредитиране като
ясни, последователни и неопровергани от останалите данни по делото, е че
стоката е била доставена от превозвача на адреса на територията на България
и разтоварена на 04.12.2023г., т.е. пет дни след уговорения срок – това
обстоятелство не е спорно и във въззивното производство.
С рекламационно писмо от 21.12.2023г., подадено чрез електронна поща
на 22.12.2023г., „Тивас спед“ ЕООД е предявил пред превозвача „Амигос 97“
ЕООД рекламация за неспазен срок на доставката, като е поискал заплащане
на неустойка по т.14.2 на заявката в размер 1000 лева, и е задължил превозвача
с тази сума с фактура за неустойка от 21.12.2023г., платима в петдневен срок,
която е приложил към писмото.
По делото не е спорно, че нито в срока, посочен в рекламационното
писмо, нито до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция,
претендираната сума не е платена от ответника-превозвач.
Фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е
изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и анализирал
всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал
до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от
районния съд фактическа обстановка, поради което, окръжният съд я
възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК.
В обжалваното решение районният съд обосновано и изчерпателно се е
произнесъл по всички твърдения на ищеца и по всички възражения на
ответника, въз основа на обстоен и обоснован анализ на събраните по делото
доказателства и при правилно приложение на материалния закон. Въззивната
инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на районния съд за
неоснователност на предявеният иск, като препраща към мотивите на
решението на основание чл. 272 ГПК.
В допълнение към изложеното от районния съд и съобразно наведените
във въззивната жалба оплаквания, въззивният съд намира следното от правна
страна:
Претенцията на ищеца за заплащане на сумата 1000 лева с правно
основание чл.92 от ЗЗД, вр. чл. 367 от ТЗ се основава на клауза за неустойка
7
обективирана в чл.14.2 от договор за международен превоз на стоки - по
заявка 22.11.2023г., сключен с ответника.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че
първоинстанционния съд не е дал правна квалификация на претенцията му,
като е смесил понятията неустойка и обезщетение за неизпълнение, че не е
сезирал съда с иск за обезщетение за вреди от забава при доставянето, нито с
иск за неустойка, обезпечаваща такива вреди, както и че в доклада си съдът
квалифицирал иска му като такъв по чл.92 от ЗЗД, във връзка с чл.367 от ТЗ,
но в решението си е променил тази квалификация.
Съдът е длъжен да изведе правното основание на предявеният иск с
оглед на фактическите твърдения, отразени в исковата молба и заявеното
искане (петитум) на молбата. Изложените в исковата молба твърдения, че в
т.14.2 в договора-заявка страните са уговорили неустойка при неспазен ден за
товарене или разтоварване в размер по 200 лв. за просрочен ден, че при
процесния превоз е налице забавено изпълнение от страна на ответника,
изразяващо се в неспазване на уговорения в заявката срок за доставка, че в
отправената рекламация до ответника, ищецът е претендирал сумата 1000
лева, съставляваща неустойка за неспазен срок на доставката, уговорена в
т.14.2 на заявката, както и заявеният петитум за осъждане на ответника да
заплати сумата 1000 лева, съставляваща неустойка за неспазен срок за
доставка, водят до категоричния извод, че предявеният от ищеца иск намира
правното си основание в чл.92 от ЗЗД, вр. чл. 367 от ТЗ. Ето защо съдът
намира, че дадената от първостепенния съд квалификация на предявеният иск
е вярна. Съобразно така определената правна квалификация на иска, в
доклада, обективиран в определението по чл.140 ГПК, първоинстанционния
съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, и в
решението си се е произнесъл именно по предявения иск по чл.92 от ЗЗД, във
връзка с чл.367 от ТЗ, като не е променил тази квалификация.
По отношение на сключения между страните договор за международен
автомобилен превоз на стоки намира приложение Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, тъй като мястото на
приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й се намират в две
различни държави – договарящи страни по Конвенцията, съгласно чл. 1 на § 1
от Конвенцията. Същата урежда отношенията между изпращача, превозвача и
товарополучателя във връзка с международния автомобилен превоз на стоки,
отговорността на превозвача за вреди при загубване, повреждане или
закъснение при доставянето на товара, както и отговорността на изпращача за
вреди от непълното, неправилното или неточното посочване на товара и
неговото естество, от липсата, непълнотата или неточността на
придружаващите го митнически документи и от недостатък на опаковката.
8
Когато са налице условията за нейното прилагане, отношенията между
страните по договора за международен автомобилен превоз на стоки се
уреждат задължително от Конвенция CMR, като страните не разполагат с
възможност да уговарят други клаузи в противоречие с разпоредбите на
конвенцията.
Правните норми на Конвенция CMR, регламентиращи отговорността на
превозвача при цялостна или частична липса или повреда на стоката от
момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за
забавата при доставянето й, основанията за освобождаване на превозвача от
отговорност и доказателствената тежест, съгласно чл. 41, т. 1, са императивни.
Посочената правна норма не допуска уговаряне на други клаузи в
противоречие с разпоредбите на Конвенция CMR. Въз основа на цитираната
разпоредба следва да се направи извод, че правната уредба на договора за
международен автомобилен превоз на стоки, съдържаща се в Конвенция CMR
има императивен характер /в този смисъл и Решение № 48 от 12.06.2017 г. на
ВКС по т. дело № 408/2015 г., II т. о., ТК/.
В разглеждания случай при осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД
тълкуване на процесната клауза за неустойка на чл.14.2 от договора за превоз,
изхождайки от връзката между отделните клаузи и смисъла, който произтича
от целия договор и целите, които обслужва, въззивният съд приема, че
действителната воля на страните е била превозвачът да дължи неустойка за
забава, като отговорността му възниква ако същият не изпълни в договорения
срок задължението си да натовари, респ. разтовари стоката. Този извод следва
от задължението на изпращача да предаде стоката – арг. и от чл. 17, пар. 2 от
Конвенцията CMR /договорът за международен автомобилен превоз е
консенсуален/ и задължението на превозвача да достави товара до
местоназначението и да го предаде на получателя в уговорения срок – виж чл.
13, чл. 17, параграф 1 и чл. 19 от Конвенцията CMR. Необходимо е да се
посочи също, че различно тълкуване не би съответствало на критерия за
добросъвестност при договарянето, установен в чл. 20 ЗЗД.
Изложеното налага извода, че в процесния договор за превоз е
уговорена мораторна неустойка, задължението за заплащането на която се
поражда при забава на превозвача – продължила конкретно определено време,
да натовари стоката в определената в договора дата на товарене и да
9
разтовари същата в определения в договора срок на доставката.
На следващо място въззивният съд приема, че наличието на забава при
доставянето /легална дефиниция на това понятие се съдържа в чл. 19 от
Конвенцията CMR/ е основание за ангажиране на отговорността на превозвача
съгласно чл. 17, т. 1 от Конвенцията CMR.
С оглед на изложеното неоснователни са възраженията на
жалбоподателя-ищец за смесване от първоинстанционния съд на понятията
неустойка и обезщетение за неизпълнение и за неизследване неизпълнението
на кое точно задължение обезпечава уговорената в т.14.2 от заявката
неустойка. Съдът не споделя и доводите на жалбоподателя, че уговорката в
т.14.2 от заявката е за неустойка за неспазване на уговорения от страните ден
за разтоварване, за неспазване на фиксиран термин за разтоварване, а не за
неустойка за забавено изпълнение, тъй като неспазването на уговорения ден
за разтоварване е по същността си забавено изпълнение, за което е уговорена
неустойката в т.14.2 от договора.
В нормата на чл. 23, параграф 5 на Конвенцията CMR е установен лимит
/горна граница/ на размера на обезщетението, дължимо от превозвача при
забава в доставянето, а именно не повече от цената на превоза, като също така
е предвидено, че правоимащият следва да докаже, че от забавата е възникнала
щета.
В настоящия случай между страните е уговорена неустойка за забава,
която е без краен предел /както и фиксиран срок/, до който може да се
начислява, като с постигането на съгласие за дължимостта й се избягва и
доказване на вредите и на техния размер от страна на кредитора, което
противоречи на горепосочената императивна норма, поради което процесната
клауза се явява нищожна и не поражда правно действие по силата на чл. 41 от
Конвенцията CMR.
Не може да бъде споделено и възражението на жалбоподателя, че
разпоредбата на чл.23, параграф 5 от Конвенцията CMR е неприложима в
процесния случай, тъй като не е сезирал съда с иск за обезщетение за вреди от
забава при доставянето, нито с иск за неустойка, обезпечаваща такива вреди.
На първо място следва да се посочи, че в случая се касае не за
приложение на посочената норма от Конвенцията CMR, а за противоречие на
клаузата на чл.14.2 от договора /заявка/ с тази норма, което обуславя
нищожността на клаузата по силата на чл. 41 от Конвенцията CMR.
Както бе посочено по-горе в мотивите, по отношение на сключения
между страните договор за международен автомобилен превоз на стоки
намира приложение Конвенцията за договора за международен автомобилен
10
превоз на стоки /CMR/, съгласно чл. 1 на § 1 от същата, а претенцията на
ищеца е за заплащане на неустойка, която намира правното си основание в
чл.92 от ЗЗД, вр. чл. 367 от ТЗ.
Законът признава възможност за страните по договор да определят
отнапред обезщетение, освобождавайки кредитора от необходимостта да
доказва конкретно претърпяна вреда от неизпълнението и съответно нейния
обем. Съгласно чл. 92, ал. 1, изр. първо ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Несъмнено е, че забавеното
изпълнение е вид неизпълнение на сключения между страните договор.
Когато страните са уговорили неустойка, дължима за неизпълнение, доказване
на претърпените вреди не е необходимо - достатъчно е да се установи от
ищеца, че такава неустойка е уговорена в договора.
В клаузата на чл.14.2 от договора /заявка/ е уговорена неустойка за
забава в размер на 200 лв. за просрочен ден. Тази клауза противоречи на чл.23,
параграф 5 от Конвенцията CMR (който предвижда в случай на забава при
доставянето, ако правоимащият докаже, че от това е възникнала щета,
превозвачът е длъжен да заплати обезщетение в размер на тази щета, но не
повече от цената на превоза), тъй като не предпоставя настъпила щета за
ищеца за изплащане на обезщетението.
Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя, че в нарушение на
чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 от ГПК районният съд не му е указал в доклада си, при
разпределение на доказателствената тежест, че следва да докаже вреди от
забава при доставянето, че не следва и не е необходимо да доказва такива
вреди, че обстоятелството дали е трябвало или не да доказва вреди от забавено
изпълнение, също не води до недействителност на клаузата на т.14.2 от
заявката, както и че тази клауза не противоречи на чл.23, параграф 5 от
Конвенцията CMR, тъй като уговорената между страните неустойка не
надхвърля лимита, установен в посочената норма на Конвенцията. Както бе
посочено по-горе, при предявен иск за заплащане на неустойка по чл. 92, ал. 1,
изр. първо ЗЗД, какъвто е настоящият, не е нужно да се доказват вредите от
неизпълнението, поради което правилно районният съд не е указал на ищеца в
доклада по делото, че следва да докаже вреди от забава при доставянето, респ.
в производството не е необходимо ищецът да доказва такива вреди. Въпросите
относно съотношението на размера на договорената в т.14.2 от заявката
неустойка и лимита на обезщетението, посочен в нормата на чл.23, параграф 5
от Конвенцията CMR, нямат отношение към действителността, респ.
нищожността на посочената клауза, тъй като нищожността на същата е
обусловена от обстоятелството, че изобщо не предвижда настъпване на вреди
за кредитора.
С оглед всичко гореизложено предявеният осъдителен иск с правно
11
основание чл.92 от ЗЗД, вр. чл. 367 от ТЗ е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Като се присъединява изцяло към мотивите на първостепенния съд и
препраща към тях по реда на чл. 272 ГПК, окръжният съд намира, че
първоинстанционния съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен
акт, който следва да бъде потвърден.
Предвид горното, Врачанският окръжен съд намира въззивната жалба за
неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 273 ГПК
и предвид изричното искане в полза на въззиваемия следва да се присъдят
разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лева, съгласно представената фактура № 223/10.09.2024г. и извлечение
от банкова сметка от 18.09.2024г.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззивника не се
следват разноски за въззивното производство.
Предвид гореизложеното, на основание чл.272 ГПК, Врачанският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 159 от 18.07.2024г. по гр.д. № 74/2024г. на
Районен съд – Бяла Слатина.
ОСЪЖДА „Тивас спед“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от управителя Т. И. В., ДА ЗАПЛАТИ на
„Амигос 97“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от управителя Ц. Д. К., сумата 400 лева, представляваща
деловодни разноски във въззивното производство за адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
12
1._______________________
2._______________________
13