Р Е Ш Е Н И Е
Номер 1**2
Година
02.11.2018 Град
-
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На деветнадесети септември Година
2018
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 626 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Ищцата
А.С.С. твърди в исковата си молба, че на **.04.2010 г.
сключила с ответника договор за отдаване под наем на собствените й апартамент **
в -, ---, заедно с прилежащото му мазе, и гараж в -, ---. С договора ответникът
се задължил да й плаща 150 лева месечен наем до 15-то число на месеца, както и всички
разходи, свързани с ползването на имота, за ел.енергия, В., смет и др. Договорът
бил сключен без определен срок. Поради неизпълнение на задълженията му да й плащал
дължимите наеми и консумативи, с едностранно уведомление от 17.03.2016 г.,
получено от него на 22.03.2016 г. чрез писмо с обратна разписка, прекратила
договора за наем. След прекратяването му обаче, въпреки противопоставянето й,
ответникът продължил да ползва наетите имоти, което станало причина да предяви
искове за предаване на държането им и заплащане на дължимите й се от 01.05.2013
г. до 28.04.2016 г. наеми и консумативи. С решението по гр.д. № 2029/2016 г. на
СтРС, ответникът бил осъден да освободи и й предаде
държането на тези имоти, в която му част решението влязло в сила на 22.06.2017
г., но и след това ответникът не й предал държането на тези имоти. Поради това
било образувано изп.д. № 311/2017 г. на Д. и едва въз
основа на предприетите по него действия държането на имотите й било предадено по
принудителен път на 28.08.2017 г., когато била въведена в тяхното владение.
Ползваните от ответника имоти й били предадени в изключително занемарено и
увредено състояние, което било и причината да направи допълнителни разходи за
почистване на жилището, в размер на 400 лева. Отделно се наложило да бъдат
сменени патроните и ключовете на входните врати на същото и сградата, в която
се намирало, като общо с извършените ключарски услуги направила допълнителен
разход в размер на 118.10 лева. За периода от 28.04.2016 г. до въвеждането й в
имотите, ответникът я лишил от тяхното ползване, поради което й дължал
обезщетение от 400 лева месечно за апартамента и мазето, и 100 лева месечно за
гаража. Общият му размер възлизал на 6400 лева за апартамента и 1600 лева за
гаража. По време на ползване на жилището, ответникът не плащал и ползваните В.
услуги, като поради многократни предупреждения от В. дружеството, била
принудена да ги плати. С решението по гр.д.№ 2029/2016 г. на СтРС ответникът бил осъден да й плати разноските, които
платила за негова сметка до 28.04.2016 г. След тази дата платила и подробно
посочените в исковата й молба суми за В. услуги. След допуснатото намаляване в
размера на предявения иск по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, искането е да се осъди
ответникът, да заплати на ищцата, сумата от 8000 лева за обезщетение за
продължаване ползването от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., въпреки
противопоставянето й, на горепосочени апартамент с мазе и гараж, сумата от 400
лева за обезщетение на причинените й загуби от заплатени в същия размер разходи
за почистване на същия апартамент, и сумата от 169.07 лева за заплатени разходи
за ползвани в имота В. услуги от 20.07.2016 г. до 25.08.2017 г., и законна
лихва върху тези суми от подаване на исковата молба в съда до изплащането им,
както и сторените по делото разноски.
Ответникът
Р.Н.Т. оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли и му присъди
сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно в
подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяването на исковете факти, от значение за спорното право, намери за
установено следното:
По иска за обезщетение
по чл. 236, ал. 2 ЗЗД
С
влязлото в сила в тази му част на 22.06.2017 г. решение № 233/13.03.2017 г. по
приложеното гр.д. № 2029/2016 г. на СтРС, ответникът е
осъден да освободи и предаде на ищцата държането на процесните
наети апартамент ** в -, на ---, с прилежащото му мазе, и гараж в -, на ---. За
да постанови този резултат съдът е приел в това решение, че предявеният от
ищцата иск по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да й върне тези
наети имоти, е основателен, тъй като валидно съществувалото между страните
наемно правоотношение, възникнало въз основа на сключения между тях на **.04.2010
г. договор за наем, по силата на което ищцата е предоставила същите имоти на
ответника за временно и възмездно ползване под наем, е било прекратено с изтичането
на даденото му с уведомлението й от 17.03.2016 г., получено на 25.03.2016 г., седемдневно
предизвестие за прекратяването му, поради неплащане на дължимия наем (л. 160).
А след като с това решение със сила на пресъдено нещо
е бил разрешен съществуващият между страните до влизането му в сила спор за
съществуването в периода от **.04.2010 г. до 01.04.2016 г. на валидно
възникналото въз основа на процесния договор за наем
от **.04.2010 г. - наемно правоотношение между тях за процесните
имоти, този спор не може да бъде пререшаван по настоящото дело (чл.
299, ал. 1 ГПК). Ето защо, въз основа на това задължително не само за съда
съгласно чл. 297 ГПК, но и за страните по делото, горепосочено решение, съдът
намери за безспорно установено по делото, че въз основа на сключеният от
страните на **.04.2010 г. договор за наем, между тях е съществувало до
01.04.2016 г. валидно възникнало наемно правоотношение, по силата на което
ищцата е предоставила на ответника за временно и възмездно ползване под наем процесните имоти, като на 01.04.2016 г. е прекратила/развалила
с горепосоченото си предизвестие сключеният между страните договор за
възникване на това правоотношение, поради неплащане от ответника на дължимия
наем, и предявила срещу него на 28.04.2016 г. иска си по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД по приложеното дело за осъждането му да й върне същите имоти, поради
прекратяването му.
Поради това възражението на ответника в
отговора му, че изразеното в този договор съгласие било привидно, е преклудирано от силата на пресъдено
нещо на същото решение по гр.д. № 2029/2016 г. на СтРС,
в което дело, видно и от представените с отговора му протокол и негов отговор
по същото дело, той вече е и направил същото възражение (л. 29 и 31). Поради
това, силата на пресъдено нещо на решението по това
друго дело е преклудирала това му възражение и то не
може да бъде пререшавано в настоящото производство между същите страни за
следващият период от живота на възникналото от този договор между тях спорно наемно
правоотношение за същите имоти, респективно - последиците по чл. 233 и 236, ал.
2 ЗЗД от прекратяването му (Р 990-1957-IV г.о., Р 987-1990-I г.о. и Р 1**-20**-II
г.о. на ВКС). Поради това съдът не обсъжда същото му възражение в настоящото
решение и представените в негова подкрепа с отговора му доказателства. Забраната
на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение,
по същество означава преклудиране на всеки факт и
основаните на него възражения, осъществен преди постановяване на влязлото в
сила решение, независимо дали те са били релевирани
от ответника в съдебното производство (Р 1**-20**-II г.о. на ВКС). Поради това
и в случая посоченото възражение на ответника е преклудирано,
независимо дали ответникът го е заявил в приложеното друго дело между същите
страни. Ето защо съдът не може и не обсъжда същото възражение в настоящото
производство (аргумент и от чл. 439, ал. 2 ГПК).
С исковата си молба от
28.04.2016 г. по приложеното дело, с която е поискала и осъждането на ответника
да й върне процесните наети имоти на основание чл.
233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, поради прекратяване на договора за наема им, ищцата се
е противопоставила на продължаващото им и след това ползване от ответника по
смисъла на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Поради това, доколкото задължението за връщане
на наетата вещ от наемателя, след прекратяване на облигационната връзка, е
предвидено в чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и подлежи на доказване от наемателя, то
тежестта да докаже по делото, че е изпълнил това си задължение и поради това не
е ползвал наетите имоти за исковия период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г.,
лежи по делото върху ответника (Р 73-2016-IV
г.о.). Според ВКС, връщането на наетата недвижима вещ по смисъла
на посочения законов текст, не се изчерпва с непосещаването й от наемателя
занапред, нито само с изнасянето на вещите му от нея. Наетият имот е върнат, когато
наемателят осигури достъп на наемодателя до него във вида му, в който е бил към
момента на сключване на наемния договор – имотът трябва да е напълно опразнен
от вещи на наемателя и той трябва да предаде ключа за него на наемодателя. Само
при кумулативното наличие на тези две предпоставки имотът се счита за върнат от
наемателя, като законът не предвижда това му задължение да отпада, ако по
някаква причина, наемодателят е имал достъп до имота чрез свой ключ (Р
73-2016-IV г.о.).
В случая по делото ответникът,
чиято е тук според изложеното доказателствената
тежест, не само не представи и по делото няма доказателства, от които пълно и
главно, тоест несъмнено, да се установява, да е изпълнил задължението си по чл.
233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и да е върнал доброволно до 28.08.2017 г. процесните наети имоти на ищцата, респективно – да ги е
опразнил от свои вещи и да й е предал ключовете си за тях, но се и установява
от съвкупната преценка на кредитираната част от показанията на разпитаните свидетели
М., Л., Г. и А., и представеният от ищцата и неоспорен от ответника протокол за
въвода й във владение на същите имоти на 28.08.2017
г., че въпреки противопоставянето й, ответникът е ползвал тези имоти през целия
исков период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., като едва на 28.08.2017 г.
ищцата е била въведена във владение на същите по изп.дело
№ 3110/2017 г. на Д., образувано въз основа на издаденият й по приложеното дело
на 22.06.2017 г. изпълнителен лист за опразването им от ответника (л.
99 от последното). От протокола за въвод
във владение се установява, че едва на 28.08.2017 г. ответникът е предал на държавния
съдебен изпълнител по посоченото изп.дело, а той след
това на ищцата - ключовете за тези имоти, като на същата дата ответникът е
освободил и гаража от вещите си в него (л. 165). Без
правно значение при това положение е обстоятелството, дали ответникът е ползвал
до 28.08.2017 г. тези имоти по предназначение или само за съхраняване в тях на свои
вещи, защото и в двата случая не е изпълнил до 28.08.2017 г. задължението си по
чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да ги върне на ищцата, като не само ги опразни от всички
свои вещи, но кумулативно й предаде и ключовете си за тях (Р 73-2016-IV г.о.). Поради
това й дължи за исковия период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., през който,
въпреки прекратяването на договора за наема им и противопоставянето й, е продължил
да ползва тези имоти, обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД (Р 73-2016-IV г.о.).
Този извод не търпи
промяна от обстоятелството, че видно от протокола за въвод
във владение, ищцата също е имала поставен катинар на външната метална врата на
процесния гараж, който катинар е отключила в деня на въвода й в него. Защото на същата външна врата на този
гараж ответникът е имал, видно от същия протокол, още други два катинара, които
лично е премахнал едва в деня на въвода, а същият
гараж е имал и друга вътрешна заключена врата, която също е била отключена едва
при този въвод с помощта на посочения в протокола
ключар. А без отключването на същата и на двата му външни катинара, ищцата очевидно
не е имала достъп и до този гараж, от който едва след отключването му на
28.08.2017 г. ответникът е изнесъл и вещите си (л. 165).
Поради това, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, съдът намери за безспорно
установено по делото, че за исковия период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г.
ответникът е ползвал без основание процесните наети
апартамент с мазе и гараж, въпреки прекратяването на 01.04.2016 г. на сключения
от страните договор за наема им и противопоставянето на ищцата да продължи да
ги ползва след това. Поради това й дължи за този период обезщетение по чл. 236,
ал. 2 ЗЗД (Р 73-2016-IV г.о.).
Доколкото в случая
ищцата претендира същото обезщетение в размер над уговорения от страните наем
за ползването им, който е 150 лева месечно, видно от влязлото в сила на 11.06.2018
г. въззивно решение № **6/27.10.2017 г. по
приложеното в.гр.д. № **77/2017 г. на СтОС (л. 163), с което този въпрос също
е разрешен със сила на пресъдено нещо между страните
и поради това не може да бъде пререшаван в настоящото дело (чл.
297 и чл. 299, ал. 1 ГПК), то размерът на това
обезщетение не може да бъде по-нисък от този наем и същото е съизмеримо със
средния пазарен наем на същите имоти за исковия период, който подлежи на
доказване от ищцата (Р 73-2016-IV г.о.).
От т. 5.8 и 5.16 на
заключението на назначената по делото комплексна съдебна технико - икономическа
експертиза (ЗКСТИЕ), което съдът
възприема, поради липсата на противоречие с останалите доказателства по делото,
се установява, че за исковия период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., средният
пазарен наем на процесния апартамент е 6921 лева, а
на процесния гараж е **66.68 лева или общо средният
пазарен наем за същия период за тези имоти е 8367.68 лева (л.
66 и 68). До този размер следователно ответникът дължи на ищцата обезщетение
по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползването им въпреки противопоставянето й, но тъй
като с предявения иск ищцата претендира това обезщетение в по-малък размер от
8000 лева, до същия този й иск следва да бъде уважен, като основателен, с оглед
диспозитивното начало в процеса, заедно с акцесорното й искане за присъждане и на законна лихва върху
същото обезщетение от подаване на исковата й молба в съда до изплащането му (чл.
6, ал. 2 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
Съдът не възприема
заключението на назначената по искане на ответника нова съдебно-техническа
експертиза (ЗНСТЕ, л. **0), защото със същото вещото
лице е дало заключение за средния пазарен наем само на югозападната част от процесния апартамент, без по делото да е доказано
възражението на ответника да е ползвал само тази част от този апартамент, и то за
периода от 01.01.2017 г. до 05.05.2018
г., който е различен от процесния (чл.
202 ГПК). Тежестта да докаже несъмнено възражението си, че е
ползвал за исковия период само една стая от процесния
апартамент, лежи по делото върху ответника (чл. 154, ал. 1 ГПК). В
подкрепа на същото са само показанията на посочените от него свидетели Г. и А.,
от които обаче, не се установява несъмнено това му възражение. Тъкмо напротив.
От кредитираната част на показанията на свидетеля Г. се установява само, че
през май 2017 г. свалял с ответника негови сандъци с багаж от една от стаите в
апартамента, която ответникът му отключил, а няколко месеца след това свалял с него
от друга стая на същия апартамент, която не била заключена, една секция, но не
и че останалите стаи от този апартамент са били заключени, и ответникът не е
имал достъп до тях и не ги е ползвал през исковия период (л.
150). А в останалата им част, в която дава показания, че при
първото му горепосочено посещение в този апартамент, този свидетел видял силует
на жена, която не бил сигурен дали била ищцата, която жена отворила вратата на
друга стая на този апартамент и после я затворила без да каже нищо, съдът не
кредитира показанията на този свидетел. Не само защото са твърде общи и неконкретизирани.
Но и защото са непоследователни и вътрешно противоречиви, което оправдава
напълно недоверието, с което съдът се отнася към тяхната достоверност (чл.
172 ГПК). А от кредитираната част на показанията на свидетеля А. се
установява само, че през март 2017 г. с ответника посетили процесния
апартамент, който ответникът му отключил и в който нямало осветление, като в
една от стаите му, която ответникът също отключил, същият свидетел снимал
негови картини, а през август 2017 г. този свидетел присъствал на въвода във владение на ищцата на процесния
гараж, в който били вещите на ответника, при който въвод
той отключил двата катинара на този гараж, а третият отключила ищцата (л.
151). В останалата им част, в която същият свидетел дава
показания, че в съседните стаи на апартамента се чували шумове и гласове на
други хора, че при въвода във владение на гаража
станало спречкване между страните, при което ищцата ударила ответника няколко
пъти с нейния катинар по ръката и един път по врата, за което присъстващите
двама полицаи им направили забележка, както и че ответникът нямал ключ за
мазето на апартамента и гаража, съдът не кредитира показанията на този
свидетел, защото са изолирани в частта им за спречкването между страните, тъй
като не се подкрепят от нито едно друго доказателство по делото и противоречат в
същата част на протокола за въвод, в който няма
вписано такова спречкване, а в останалите им некредитирани части тези показания
не са непосредствени, а почиват на само на споделеното на този свидетел от
ответника, което напълно оправдава недоверието, с което съдът се отнася към
тяхната достоверност (чл. 172 ГПК).
Съдът не кредитира и
показанията на свидетеля М.в частта им, че след въвода
на ищцата във владение на процесния апартамент,
посетил същия в края на септември 2017 г., когато се върнал от работа на
морето, защото в тази им част показанията му са непоследователни и вътрешно
противоречиви, което в съчетание с близката му родствена връзка с ищцата (неин
син), оправдава напълно недоверието, с което съдът се отнася и към
тяхната достоверност в тази им част (чл. 172 ГПК).
Първоначално същият свидетел дава категорични показания, че след извеждането на
ответника от процесния апартамент от съдебен
изпълнител, посетил за пръв път същия апартамент в края на миналата или
началото на тази година, а след това напълно непоследователно и вътрешно противоречИ.на горното същият този свидетел дава показания,
че това му посещение в този апартамент било в края на септември, а след това „..че
нямал точен спомен кога влязъл в този апартамент…“ (л. **9).
В останалата им част, съдът кредитира показанията на този свидетел, както и
изцяло показанията на свидетеля Л., защото са последователни, логични и не
противоречат на останалите доказателства по делото (чл. 172 ГПК).
По иска по чл. 236, ал.
2 ЗЗД за неплатени разходи
Според нормата
на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването на наетата вещ
въпреки противопоставянето на наемодателя, освен обезщетение, трябва да
изпълнява и всички свои задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.
Такова задължение е и това по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, според който, наемателят
е длъжен да плаща и разходите, свързани с ползването на наетата вещ, сред които
несъмнено са и тези за цената на доставената до наетия имот питейна и отведена
и пречистена канална вода. В случая от представените по делото от ищцата и
неоспорени от ответника фискални и системни бонове/фактури (л. 7-**), преценени в съвкупност с т. 7 от ЗКСТИЕ (л. 69), се установява несъмнено,
че ответникът не е платил следните разходи за цената на доставена питейна и
отведена канална вода, свързани с ползването на процесния
апартамент, за периоди и в размери, както следва: 13.27 лева разходи с лихва за
доставената от 20.07.2016 г. до 18.08.2016 г. питейна и отведена канална вода
по квитанция № 10**065809/01.09.2016 г.; 17.70 лева разходи с лихва за доставената от 18.08.2016 г. до
16.09.2016 г. питейна и отведена канална вода по квитанция № 10**154745/01.10.2016
г.; 17.45 лева разходи за доставената от 16.09.2016 г. до 20.10.2016 г.
питейна и отведена канална вода по квитанция № 10**211166/01.11.2016 г.;
13.20
лева разходи за доставената от 20.10.2016 г. до 18.11.2016 г. питейна и
отведена канална вода по квитанция № 10**263258/01.**.2016 г.; 16.62 лева
разходи за доставената от 18.11.2016 г. до 19.**.2016 г. питейна и отведена
канална вода по квитанция № 10**329366/01.01.2017 г.;
**.84
лева разходи с лихва за доставената от 19.**.2016 г. до 19.01.2017 г. питейна и
отведена канална вода по квитанция № 10**388076/01.02.2017 г.; 5.95 лева
разходи за доставената от 19.01.2017 г. до 10.02.2017 г. питейна и отведена
канална вода по квитанция № 10**421726/01.03.2017 г.; 7.01 лева разходи за доставената от 10.02.2017 г. до
15.03.2017 г. питейна и отведена канална вода по квитанция № 10**483089/01.04.2017
г.; 13.85 лева разходи с лихва за доставената от 15.03.2017 г. до 15.04.2017
г. питейна и отведена канална вода по квитанция № 10**5**383/01.05.2017 г.;
13.63
лева разходи с лихва за доставената от 15.04.2017 г. до 22.05.2017 г. питейна и
отведена канална вода по квитанция № 10**624930/01.06.2017 г.; 8.17 лева
разходи за доставената от 22.06.2017 г. до **.07.2017 г. питейна и отведена
канална вода по квитанция № 10**728430/01.08.2017 г.; и 27.38 лева разходи за доставената от 22.05.2017 г. до 22.06.2017
г. и от **.07.2017 г. до 25.08.2017 г. питейна и отведена канална вода по
квитанции съответно №№ 10**664455/01.07.2017 г. и № 10**800367/01.09.2017 г.
или общо 169.07 лева.
Тежестта да докаже при
това положение, че е платил тези дължими се от него разходи с лихви, свързани с
ползването на наетия апартамент, лежи по делото върху ответника (чл. 154, ал. 1 ГПК). Последният обаче не представи и по делото няма доказателства да ги е
платил до приключване на съдебното дирене. Нещо повече. От представените от
ищцата системни и фискални бонове се установява, че именно тя е платила (доколкото
именно тя представя тези бонове за плащането им по делото)
на В. тези
разходи с лихви, за доставената питейна и отведена канална вода. При това
положение, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, съдът намери за установено по
делото, че ответникът не е платил и на ищцата тези дължими се от него горепосочените
разходи до приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). Това
му неизпълнение се явява виновно, защото по делото няма данни да се дължи на
причина, която да не може да му се вмени във вина (чл. 81 ЗЗД).
При това положение ищцата има право да иска изпълнението/плащането им, което е
и сторила с предявеният по делото иск за плащането им (чл. 236, ал. 2, пр. 2,
във вр. с чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД).
Поради това съдът
намери и този иск за напълно доказан по основание и размер, и следва да го уважи,
като основателен, ведно с акцесорното искане на ищцата
за присъждане и на законна лихва върху претендираната
с него сума от 169.07 лева от подаване на исковата й молба в съда до
изплащането й (чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
По иска по чл. 233, ал.
1, изр. 2 ЗЗД
Според
разпоредбите на чл. 233 ЗЗД, наемателят
дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването на вещта,
освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която не отговаря. Предвидената
тук отговорност на наемателя за вредите, причинени през време на ползването на
вещта, почива на една презумпция за виновно им причиняване от него, тъй като са
настъпили през време на ползването на вещта, която обаче презумпция е оборима с доказване, че вредите се дължат на причина, за
която той не отговаря. Поради това ищцата носи тежестта да докаже по делото по
този й иск, че именно през време на ползването на процесния
апартамент от ответника са й причинени в пряка причинно-следствена връзка твърдените
в исковата й молба вреди – загуби в размер на 400 лева за почистване на този
апартамент от „изключително занемереното и увредено
състояние“, в което твърди с исковата си молба, че е била въведена във владение
на същия на 28.08.2017 г., след ползването му от ответника, едва след което последният
следва да докаже, че макар и настъпили през време на ползването на този
апартамент, тези вреди се дължат на причина, за която не отговаря (чл. 233 ЗЗД).
В подкрепа
на този си иск ищцата представи фактура и фискален бон за платени от нея на
28.08.2017 г. 400 лева на третото лице З., за почистване на процесния
апартамент (л.
5). По делото обаче,
няма доказателства същият апартамент да й е бил предаден на 28.08.2017 г. в
посоченото в исковата й молба „изключително занемарено и увредено състояние“ (л. 2). Няма и доказателства това му състояние
да е било причинено именно през време на ползването му от ответника до същата
дата. А тежестта да докаже наличието и на такава пряка и непосредствена
причинно-следствена връзка е на ищцата (чл. 154, ал. 1 ГПК). Това означава, че тя следваше по пътя на
пълното и главно доказване да установи по делото несъмнено и обстоятелството,
че твърдяното в исковата й молба увреждане на процесния
ползван от ответника апартамент, изразяващо се в „изключително занемареното му
и увредено състояние“, предшества въвода й във
владение на същия на 28.08.2017 г. и поради това е породило загубите й в размер
на 400 лева, които твърди, че е платила поради същото му състояние за
почистването му. Защото, за да има отговорност за вреди и по чл. 233, ал. 1,
изр. 2 ЗЗД, е необходимо деянието да причинява вредите, което означава, че то
следва да ги предхожда, за да е тяхна причина. За доказване в случая на времето
на настъпването на твърдените от нея загуби и причинната връзка с ползването,
ищцата ангажира само показанията на свидетеля М.. От кредитираната им част
обаче се установява само, че този свидетел е посетил този апартамент за пръв път в края
на 2017 г. – началото на 2018 г., когато го е заварил в посоченото в
показанията му „безобразно състояние – неподдържан, с петна и залепени вестници
по земята, и мръсна тоалетна“, след принудителното отстраняване преди това на
ответника от него още на 28.08.2017 г. и твърдяното му от ищцата почистване на
същата дата за 400 лева, поради предаването му на тази дата 28.08.2017 г. в
такова състояние (л.
**9).
А след
като самата ищца поддържа в исковата си молба, че е претърпяла на 28.08.2017 г.
твърдените от нея загуби от 400 лева за почистване на същата дата на предадения
й на тази дата в „изключително занемареното му и увредено състояние“ ползван до
същата дата от ответника апартамент, а свидетелят М.дава показания, че след
това е заварил този апартамент в такова състояние, при посещението му в същия след
това в края на 2017 г. – началото на 2018 г., след твърдяното му от ищцата
почистване преди това на 28.08.2017 г. след принудителното отстраняване на 28.08.2017
на ответника от ползването му, е очевидно недоказано последното да е причинило
тези й загуби, защото те предшестват посоченото от свидетеля М.„безобразно състояние“
на този апартамент, а не са негово следствие. Поради това съдът намери за
недоказан още в своето основание този предявен от ищцата иск (чл. 233, ал. 1,
изр. 2 ЗЗД). Последното обуславя отхвърлянето му, като неоснователен, без преди
това да бъде обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се явява
безпредметно.
При този изход на делото,
сторените от ищцата разноски за същото в общ размер от 1380.22 лева (от
които **8 лева внесена д.т. за образуване на делото, 15 лева внесена д.т. за
съдебни удостоверения, 100 лева внесен депозит за вещи лица и 917.22 лева
платено адвокатско възнаграждение), следва да бъдат
възложени в тежест на ответника съразмерно с уважената част от исковете или
сумата от **97.90 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК). Неоснователно е възражението му за
прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение от 917.22 лева и
искането му за намаляването му, защото данъчната му основа е в минималния
размер от 764.36 лева по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, върху който е начислено и дължимото
се ДДС от 152.87 лева съгласно § 2а от ДР на същата Наредба, а под този му размер
то не може да бъде намалявано от съда поради прекомерност (чл. 78, ал. 5 ГПК, Опр. 364-2015-II т.о., Опр.
422-2015-II т.о. и Опр. 209-2015-I г.о.). При този
изход на делото, сторените от ответника разноски за същото в общ размер от **1.36
лева (от които 1.36 лева внесена д.т. за преписи, **0 лева внесено възнаграждение
за вещо лице и 200 лева платено адвокатско възнаграждение), следва да бъдат
възложени в тежест на ищцата съразмерно с отхвърлената част от исковете (в
която насока съдът взе предвид съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК и допуснатото по
искане на пълномощника й намаляване със 118.10 лева на размера на иска й по чл.
233, ал. 1, изр. 2 ГПК, поради отказ от същата част от този иск - л. **7-**8)
или сумата
от 20.36 лева (чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК). Не са обаче разноски по делото, които могат да
му бъдат присъдени, не само посочените в списъка му 60 лева адвокатско
възнаграждение за проучване на делото (л. 168-169),
защото са включени в заплатената от него и невърната от пълномощника му след
това част от 200 лева от адвокатското възнаграждение за защитата му по делото,
видно от представената разписка (л. 171), но
и посочените в списъка му 45 лева такса за ЛКК (л. 168).
Не само защото за плащането й е представил само издадено му медицинско
удостоверение, в което не е посочено да е платил такава такса за издаването му
(л. 174). Но и защото, според изчерпателното изброяване в чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК
(който и според т. 1 от мотивите на ТР 6/20** ОСГТК изчерпателно регламентира
кои от вече заплатените разноски страната може да претендира), само заплатените
от страната държавни такси, разноски по производството (изчерпващи се с
възнагражденията на свидетелите, вещите лица и особените представители – чл. 75 ГПК) и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от другата
страна съразмерно с уважената/отхвърлената част от иска. Сред последните не е претендираната от ответника такса за ЛКК, която поради това
не му се и присъжда (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден от горните
мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Р.Н.Т., с ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на А.С.С., с ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 8000 лева за главница от неплатено обезщетение по чл.
236, ал. 2 ЗЗД за продължено от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., въпреки
противопоставянето й, ползване на наети апартамент № ** в гр. -, на ---, с прилежащото
му мазе, и гараж в гр. -, на ---, след прекратяване на договора от **.04.2010
г. за наема им, сумата от 169.07 лева за главница от неплатени разходи за доставена
в периода от 20.07.2016 г. до 25.08.2017 г. питейна и отведена канална вода,
свързани с ползването на наетия със същия договор апартамент, след прекратяване
на договора за наема му, и законна лихва върху тези главници от 02.02.2018 г. до изплащането им, както и сумата от **97.90
лева за разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете, КАТО
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от А.С.С. с
п.с., иск за осъждането на Р.Н.Т. с п.с., да й заплати сумата от 400 лева за обезщетение
по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД на причинените й през време на ползването загуби
от заплатени в същия размер по фактура № 313/28.08.2017 г. разходи за
почистване на същия апартамент, както и искането за присъждане на законна лихва
върху това обезщетение от 02.02.2018 г. до
изплащането му.
ОСЪЖДА
А.С.С. с п.с., да заплати на Р.Н.Т. с п.с., сумата от
20.36 лева за разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: