Решение по дело №1200/2023 на Административен съд - Варна

Образувано е по касационна жалба от Директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ - Варна против Решение №576/17.04.2023 г., постановено по АНД №20223110205288/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е отменено Наказателно постановление № 23-0000821/02.09.2022 г., издадено от директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ гр. Варна, с което на „К.Т.2018“ ООД, е наложена имуществена санкция в размер на 3 000 лева на основание чл.96г, ал.1, пр.2 от Закона за автомобилните превози /ЗАвтП/ за извършено нарушение на чл.7а ал.2 пр.3 от ЗАвтП.

Касационният жалбоподателя счита решението на Районен съд – Варна за незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е отразил фактическата обстановка и неправилно е приложил закона. Сочи, че промяната в наредбата е свързана единствено с валидността /срочността/ на удостоверенията, поради което не може да се обсъжда в контекста на приложението на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН. Освен това позовавайки се на съдебни решения, постановени от Административен съд – Варна твърди, че този факт не води до отпадане на задължението на превозвачите да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за психологическа годност. Излага съображения, че с изменението на Наредба № 36/15.05.2006 г. от 21.10.2022 г. е променена срочността на издадените удостоверения, но на тези, които са били валидни към 21.10.2022 година, като изрично посочва, че водачът не е притежавал валидно удостоверение на психическа годност дори и съобразно настъпилите изменения. В заключение посочва, че законодателят изрично е уредил заварените случай, като с обратна сила е валидизирал определена група удостоверения, съответно не е налице нова уредба за останалите удостоверения и съответно прилагането на разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН е незаконосъобразна. В условия на евентуалност на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 631, ал. 1 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК, моли производството по делото да бъде спряно във връзка с образувано пред СЕС дело № С-224, тъй като същото е преюдициално спрямо настоящия спор. Моли решението на въззивният съд да бъде отменено и да се постанови ново, с което да се потвърди издаденото НП. Отправя искане за присъждане на сторените по делото разноски, а в условия на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Ответникът – „К.Т.2018“ ООД в писмен отговор, чрез адв. Г. оспорва жалбата. Посочено е, че дружеството е с правна форма ЕООД, но поради посочване на правилния ЕИК ********* се установява, че отговора е от „К.Т.2018“ ООД. Излага доводи за неоснователност на касационната жалбата, тъй като решението на въззивния съд е постановено спряно събраните по делото доказателства. Твърди, че в издаденото наказателно постановление липсва описание на извършеното нарушение. Сочи, че е налице промяна в чл. 8, ал. 2 от Наредба № 36/2006 г. на МТ, с която удостоверението за психическа годност е обявено за безсрочно, следователно е налице хипотезата на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН. В заключение сочи, че издаденото НП е в противоречие с международен договор, доколкото Наредба № 36/2006 г. е в пряко противоречие с Директива 2006/126/ЕО. В подкрепа на твърденията си е посочил съдебна практика на Административен съд – Варна и Административен съд – Шумен. Отправено е искане оспореното решение да бъде оставено в сила и се претендира присъждане на сторените по делото разноски. Прави възражение за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна, счита касационната жалба за неоснователна и моли оспореното решение да бъде оставено в сила.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, доказателствата по делото и с оглед проверката по чл. 218 от АПК, Административен съд – гр. Варна намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в законния срок, поради което производството по нея е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

РС – Варна е приел за установено следното:

Извършена е комплексна проверка на документацията относно транспортната дейност на превозвача „К.Т.2018“ ООД, от представените от дружеството документи и наличната информация в информационния масив били установените следните обстоятелства: на 04.04.2022 г. лицензирания превозвач „К.Т.2018“ ООД притежаващ лиценз на Общността № 18958 за извършване на автомобилни превози на товари на територията на ЕО, е извършил международен превоз на товари от Саратов /Русия/ до Варна /България/, с МПС марка „Рено“ с ****, кат. N3, с монтиран дигитален тахограф „Siemens AG“ сер. № ********** за дата 04.04.2022 година. Моторното превозно средство е управлявано от А.Н.К., който не притежава валидно удостоверение за психическа годност за периода 04.11.2021 – 10.06.2022 година. Посочената фактическа обстановка е установено въз основа на CMR № 1590/04.04.2022 г., извлечение от монтирания в превозното средство дигитален тахограф за 04.04.2022 г. и справка от информационната система на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“. На 15.07.2022 г. въз основа на констатациите на проверяващите е издаден АУАН № 321468 за нарушение на чл. 7а, ал. 2, т. 3 от ЗАвтП. Въз основа на АУАН е издадено процесното наказателно постановление, с което на основание чл. 96г, ал. 1 от ЗАвтП на дружеството е наложена имуществена санкция в размер на 3000 лева.

Районен съд – Варна е приел, че процесното НП е издадено от компетентен орган – и.д. Директор на регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна. Установил е, че АУАН и НП са издадени в предвидените в закона срокове. За да отмени процесното наказателно постановление въззивният съд е приел, че описанието на нарушението не отговаря на нито една от релевантните за нормата на чл. 96г, ал. 1 от ЗАвтП форми на изпълнително деяние, респективно е посочил, че липса описание на конкретните действия или бездействия, в които се изразява допускането на извършения превоз, предвид което е нарушено правото на защита на дружеството.

Независимо от изложеното въззивният съд е приел, че с новата редакция на разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от Наредба №36/15.05.2006 г. в сила от 21.10.2022 г. има действие за напред, т.е. се отнася за удостоверенията, издадени след тази дата. Посочил е, че с пар. 6 от ПР към Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 36/2006 г., е придадено обратно действие само по отношение на удостоверенията, които са валидни към датата на влизане в сила на измененията – 21.10.2022 година. Предвид факта, че водачът не е имал валидно удостоверение за психическа годност в периода 04.11.2021 г. – 10.06.2022 г., е приел, че настоящият случай не попада в обхвата на обратното действие по пар. 6 от ПР към Наредбата за изменение. Доколкото обаче е приел, че в хода на административнонаказателното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила въззивният съд е отменил процесното НП.

Решението е правилно и законосъобразно, макар и настоящата инстанция да не споделя всички изложени в него мотиви.

В решението е посочено, че "К.Т.2018" ООД е с правна форма ЕООД, но поради посочване на ЕИК на дружеството в НП и цитиране на НП в решението, настоящото инстанция приема, че е допуснатата неточност не се отразява върху законосъобразността на решението, тъй като е ясно, че наказаното дружество от "К.Т.2018" ООД.

Правилно ВРС е преценил, че при издаване на процесното наказателно постановление административнонаказващият орган е допуснал нарушение на процесуалните правила, с което е нарушено правото на защита на наказаното лице. Според АУАН и НП, изпълнителното деяние се изразява в следното: "“К.Т.2018“ ООД е извършил международен превоз на товари с МПС….., управлявано от водача А.Н.К., който не притежава удостоверение за психологическа годност... ". Така формулираното обвинение е непрецизно и създава неяснота както по отношение на субекта на нарушението, така и по отношение на приетото за противоправно негово поведение. Търговецът е юридическо лице по смисъла на чл. 12б, ал. 1 от ЗАвтП и като такъв, в контекста на установените факти и приложената санкционна разпоредба (съдържаща и състав на административно нарушение), може да бъде санкциониран само за това, че е "назначил на работа" или "допуснал водач", който не отговаря на някое от изискванията, определени със ЗАвтП и с подзаконовите нормативни актове по прилагането му, да управлява превозно средство за обществен превоз или превоз за собствена сметка на пътници или товари. Ето защо описаното в АУАН и НП деяние – "извършил международен превоз", не кореспондира с нито една от хипотезите на чл. 96г, ал. 1 от ЗАвтП.

Не се споделят обаче мотивите на въззивният съд, по отношение на материалната законосъобразност на наказателното постановление, по следните съображения: българските материалноправни норми не съответстват на правото на Европейския съюз (във връзка с това е налице и официално изявление на Европейската комисия от 15.07.2021 г., достъпно на интернет-адрес: https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/inf_21_3440.

Наредба № 36/15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (наричана по-нататък за краткост „Наредбата“) урежда множество въпроси, включително изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Eвропейския парламент и на Съвета (наричана по-нататък за краткост „Директивата“), психологическата годност трябва да се разглежда като част от понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата Директива. Ето защо Наредбата би следвало да е хармонизирана с Директивата. Вместо това обаче Наредбата противоречи на Директивата поради следните съображения:

1. Удостоверението за психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи – за 1 година (чл. 8, ал. 2 от Наредбата в редакцията към 24.05.2022 г. – датата на извършване на нарушението). Тези срокове са по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство, които са с 5- или 10-годишна продължителност (чл. 51, ал. 3 – 4 ЗБЛД). Следователно доказването на умствената годност не се извършва „[...] когато свидетелството се издава и периодично след това [...]“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата) посредством медицински прегледи, които да „[...] съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата).

2. Директивата позволява на държавите членки да регламентират „[...] медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност [...]“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата), а чл. 5 от Наредбата предвижда – с цел установяването на психологическата годност – не медицински преглед, а „психологическо изследване“, което се осъществява от психолози (чл. 11в от Наредбата), т.е. от лица, които не са медици.

3. Директивата залага „[...] минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на [...] превозни средства“ (съображение 8 от преамбюла на Директивата), което означава, че държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите национални законодателства. Трябва обаче да се има предвид, че разпоредбата на т. 5 от приложение III на Директивата, уреждайки част от материята на медицинските прегледи, предписва следното: „Стандартите, установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение“. Следователно по-строгите стандарти могат да бъдат въвеждани на национално равнище само и единствено в връзка с първоначалното издаване и последващото подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство. Това означава, че възможността, да се въвеждат по-строги стандарти, не може да бъде използвана, за да се удостоверят отделни аспекти от физическата или умствената годност за управление на моторни превозни средства посредством документ, който – редом със свидетелството за управление на моторно превозно средство – да има свое собствено легитимиращо действие. А тъкмо това е сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за психологическа годност, в резултат на което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната категория, бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността юридическо качество (арг. чл. 7а, ал. 2 ЗАвП).

От изложеното следва, че Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията за физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но при следните конкретни ограничения: – проверката на годността да се извършва изцяло във връзка с издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство; – въпросната проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в срокове, не по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Тези ограничения не са спазени в националната регламентация на психологическото изследване по Наредбата.

Следващият значим за изхода на делото въпрос е дали поради очертаното по-горе противоречие с Директивата настоящата инстанция трябва да откаже да съобрази нормативното задължението на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл. 7а, ал. 2 ЗАвП във вр. с чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от Наредбата. За да се даде отговор на този въпрос, е необходимо да се проследи юриспруденцията на СЕС относно директния ефект на директивите.

Един от многото съдебни актове, поясняващи същността на примата на правото на Европейския съюз, е решение по дело С – 606/10 /ECLI: EU: C : 2012: 348, т. 73:/ „в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза действието на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове на институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на вътрешното право“.

Решение по дело 41/74 /ECLI:EU:C:1974:133/, т. 12, подчертава, че макар по силата на чл.189 от Договор на ЕИО регламентите поради своята същност могат да породят пряко действие, от това не следва, че други категории актове, посочени в този член, не могат никога да породят подобно действие. Би било несъвместимо с обвързващото действие, което член 189 признава на директивата, да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на задължението, което тя налага“. Ето защо чл. 15, ал. 2 от ЗНА не може да се използва като аргумент да се третират директивите само и единствено като източник на косвено приложими норми.

В решение C 107/19 /ECLI:EU:C:2021:722, т. 45, се изтъква следното: „по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг ред“ (вж. също дело 106/77, /ECLI: EU:C:1978:49, т. 24/). Това означава, че несъответствието между правото на Европейския съюз и националното право се установява служебно от съда.

Отново в контекста на принципа на предимство на правото на Европейския съюз, в C 573/17 /ECLI:EU:C:2019:530/, т. 64 се пояснява, че за да се признае директен ефект на разпоредба от директива, е необходимо разпоредбата да бъде „достатъчно ясна, точна и безусловна“. Очертаните по-горе ограничения на Директивата във връзка с възможността държавите членки да завишат изискванията относно физическата и умствената годност за управление на моторно превозно средство, отговарят на критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е налице пречка за прякото им прилагане.

Решение по дело C 384/17,/ECLI:EU:C:2018:810/ отразява една още по-твърда позиция в практиката на СЕС относно зачитането на директивите от националните съдилища. В т. 56 – 57 решението сочи, че дори когато дадена разпоредба на директива няма директен ефект, произтичащото от директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по чл. 4, § 3 ДЕС и на чл. 288 ДФЕС, ги обвързва да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят изпълнението на това задължение, което тежи върху всички органи на държавите членки, включително — в рамките на тяхната компетентност — върху съдебните органи. А какво последните трябва да сторят в тази хипотеза, е пояснено в т. 61 – 62 от решението а именно: да тълкуват националното право в съответствие с лишената от директен ефект разпоредба на директивата или, ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да оставят без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Изложеното налага извод, че директивна разпоредба без директен ефект, не бива да се прилага, но от друга страна, национална правна норма, която противоречи на въпросната разпоредба, също не трябва да се прилага. Следователно, дори да се приеме, че относимите към разглеждания казус правила на Директивата нямат пряко приложение, това не дава право на съда да приложи националните разпоредби, които противоречат.

Трябва също така да се има предвид, че правилата на Директивата имат за цел да улеснят и насърчат „свободното движение и свободата на установяване на хората“ (съображение 2 от преамбюла на Директивата). Следователно неспазването на Директивата води до пряко нарушение на субективните права по чл. 21, чл. 45, чл. 49 и чл. 56 ДФЕС, което е още едно основание да не се приложат националните разпоредби относно задълженията, свързани с удостоверенията за психологическа годност.

Предвид гореизложеното, касационната жалба се явява неоснователна, а решението на Районен съд – Варна следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора и своевременно направеното искане в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски за настоящото производство. Посочено е от ответника в договора за правна защита и съдействие и списъка на разноските, че дружеството е с правна форма ЕООД, но поради посочване на правилния ЕИК ********* се установява, че договора за правна защита и съдействие е сключен с „К.Т.2018“ ООД. Видно от представения с отговора на касационната жалба списък по чл. 80 от ГПК „К.Т.2018“ ООД претендира разноски в общ размер на 880 лева, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения – по 440 лева за всяка съдебна инстанция. Представен е списък за разноски, в който е посочено, че се претендира сумата от 440 лева за настоящата инстанция.

Доколкото с обжалваното решение, Районен съд – Варна е присъдил в полза на дружеството направените от него разноски по договор за правна защита и съдействие № 90 от 29.09.2022 г., с настоящото решение в полза на касационния ответник следва да се присъдят единствено разноските, направени в настоящото производство по договор за правна защита и съдействие от 22.05.2023 г. (л. 13 от делото), в размер на 440 лева.

Възражението на касатора за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар е неоснователно, тъй като същият е определен под минималния размер по чл. 18, ал. 2 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.63д, ал.1 от ЗАНН, вр. чл.143, ал.1 от АПК, следва да се осъди ИА „АА“, която е юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от Устройствен правилник на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" да заплати в полза на „К.Т.2018“ ООД, ЕИК ********* сумата в размер на 440.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 63в, ал. 1 ЗАНН, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 576/17.04.2023 г. по АНД №20223110205288/2022 г. по описа на Районен съд – гр. Варна.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" да заплати на „К.Т.2018“ ООД, ЕИК ********* сумата в размер на 440 /четиристотин и четиридесет/ лева, представляваща възнаграждение за един адвокат.

Решението е окончателно.

	Председател:
	Членове: