РЕШЕНИЕ
№
гр.София, …………..…….
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на седми
октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Евелина Маринова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 8
028 по описа за 2020 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 119568 от 12.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 73 691/2018 г. по описа
на СРС, І ГО, 40 състав е признато за установено по искове с правна
квалификация чл.415, ал.1 във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.415,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********,
че Б.А.Р., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* следните вземания,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 23
171/2018 г. по описа на СРС, 40 състав: 50,86 лева – стойност на доставена топлинна
енергия за периода от 01.02.2015 г. до 31.03.2016 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ул.“**********, аб.№*****, ведно със законната лихва от 11.04.2018
г. до окончателното й изплащане; 10,94 лева – обезщетение за забавено плащане в
размер на законната лихва върху тази главница за периода от 16.09.2015 г. – 28.03.2018
г., 21,86 лева – такса за извършена услуга „дялово разпределение” и 5,89 лева –
мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение, като предявените искове
относно стойността на доставената топлинна енергия за разликата над сумата от
50,86 лева до пълния предявен размер от 100,93 лева и за периода от 01.10.2014
г. до 31.01.2015 г. и за обезщетението за забава върху главницата за посочения
период, а именно – за разликата над сумата от 10,94 лева до пълния предявен
размер от 21,88 лева са отхвърлени като погасени по давност.
Със същия съдебен акт Б.А.Р. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК разноски по делото в размер на 362,50 и разноски за заповедното
производство в размер на 37,50 лева.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач
на страната на ищеца „П.И.“ ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са отхвърлени
претенциите на ищеца относно главницата за топлинна енергия и обезщетението за
забава върху нея е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД. В жалбата се поддържа, че в атакуваната част решението е неправилно,
постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са доводи, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че сумите за периода до 31.01.2015 г. са погасени по
давност; че съобразно Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти
за битови нужди в гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г.,
в сила от 14.03.2014 г. в х.ІХ „Заплащане на ТЕ“, чл.32, ал.1/чл.33 от ОУ е
определен редът и срокът , по които купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми – 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, като е регламентирано, че не се начислява лихва върху
прогнозните стойности през отоплителния сезон, а такава се начислява, в случа
че клиентът изпадне в забава, т.е. след изтичане на 30-дневния срок от датата
на публикуване на общата фактура за съответния отоплителен сезон. Наведени са
доводи, че СРС не е съобразил обстоятелството, че сумите по фактурата от
31.07.2015 г. стават изискуеми на 16.09.2015 г., а заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е депозирано на 11.04.2018 г., с което процесуално
действие давността е прекъсната.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваната част и да постанови ново решение по съществото на спора, с което да
се уважат изцяло предявените от ищеца искове. Претендира присъждането на
разноски.
Ответникът по жалбата –
Б.А.Р.,***
в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозирала отговор на въззивната жалба. В
проведеното открито съдебно заседание същата чрез назначения й особен
представител адв.П. е оспорила жалбата с изложени доводи за нейната
неоснователност и за правилност на първоинстанционното решение в атакуваната
част.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „П.И.“ ООД, ***
не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Постановеното от
първоинстанционния съд решение № 119568 от 12.06.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 73 691/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 40 състав не е обжалвано и е влязло в сила
в частта, с която
са уважени предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу ответника Б.А.Р., ЕГН **********
с правно основание чл.415, ал.1 във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и
чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, като е признато за установено, че Б.А.Р. дължи
на „Т.С.“ ЕАД сумата 50,86 лева, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се
в гр.София, ул.“**********, аб.№***** в периода от 01.02.2015 г. до 31.03.2016
г., ведно със законната лихва от 11.04.2018 г. до окончателното й изплащане и
21,86 лева – такса за извършена услуга „дялово разпределение”, с
оглед на което със сила на пресъдено нещо по делото е установено наличието на
елементите от фактическия състав на разпоредбите на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.150 ЗЕ за ангажиране на отговорността на ответника по договор за продажба на топлинна енергия с ищцовото топлопреносно
предприятие при публично известни общи условия за посочения период в качеството
му на клиент на топлинна енергия за битови нужди. Не е спорно в производството, че страните са били обвързани с този
договор и в периода
от 01.10.2014 г. до 31.01.2015 г., за който е признато, че вземането на ищеца
за доставената топлинна енергия е погасено по давност.
Настоящият
съдебен състав като съобрази обстоятелствата по делото и изискванията на закона
намира за неоснователни наведените от жалбоподателя доводи във връзка с
приложението на института на погасителната давност относно вземането за главница
за топлинна енергия.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-жества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо, а съгласно ал.2 на същата норма – ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
По отношение на вземанията за
стойността на доставена топлинна енергия за времето от м.10.2014 г. до м.01.2015
г. вкл. – предмет на инстанционен контрол, приложение намира правилото на
чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези вземания са възникнали при действието на Общите условия
за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от
12.03.2014 г. Въпросът с изискуемостта на стойността на доставената топлинна
енергия по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
същите. Мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,
ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни –
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на
чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията
на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С
клаузата на чл.33, ал.1 от тези общи условия е установен падеж за плащане на
месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по
чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е установен
падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане
след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след
публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното
настъпване на падежа на задължението за плащане с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет или смартфон/,
което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет,
го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца.
Потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно
от тях – да извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от клиента-потребител
не може да се изисква да извършва постоянни справки в един неопределен период
от време за това кога точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет
страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определяните
по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид изложеното
мнозинството от решаващия състав на СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП.
Ето защо, по отношение на
вземанията на ищцовото дружество за дължимата стойност за топлинна енергия за времето:
м.10.2014 г. – м.01.2015 г. вкл., които
попадат в приложното поле на общите условия от 2014 г., съдът приема, че при
липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване на изискуемост
на вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД, каквато по
делото не е представена, давността е започнала да тече от датата на възникване
на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на месеца, в
който е осъществена доставката на топлинна енергия. С оглед датата на
предявяване на исковата молба на 11.04.2018 г., когато течението на давностния
срок е спряло, тригодишната погасителна давност е изтекла за дължимите се вземания
за стойността на доставената топлинна енергия за времето от м.10.2014 г. до м.03.2015
г. вкл., а не както е приел първоинстанционният съда – до м.01.2015 г. вкл. Вземането
за стойността на доставената топлинна енергия за м.03.2015 г. е станало
изискуемо на 01.04.2015 г. При липсата на жалба от
насрещната страна обаче с оглед нормата на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК положението
на жалбоподателя не може да бъде влошавано с настоящото решение.
С погасяване на главното вземане се погасяват и
произтичащите от него допълни-телни вземания /чл.119 ЗЗД/, с оглед на което е недължимо
и търсеното обезщетение за забава относно главното вземане – предмет на
обжалване.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинс-танционния съд относно изхода от разглеждането на
спора в обжалваната част, макар и по частично различни мотиви, атакуваното
решение като правилно следва да бъде потвърдено в тази му част.
При приетия изход на спора в
патримониума на жалбоподателя не е възникнало право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
С оглед липсата на заявено искане
по чл.78, ал.3 ГПК от въззиваемата страна съдът не дължи произнасяне на това
основание.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 119568
от 12.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 73 691/ 2018 г. по описа на СРС, І ГО,
40 състав в обжалваната част.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ищеца: „П.И.” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. о.м.2.