Р Е Ш Е Н И Е
№….............../13.07.2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на четиринадесети юни през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 13563 по описа на съда за 2020 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.к.н.п.з.” ЕООД, ЕИК , със седалище и адрес на
управление:***, срещу М.П.Г., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес: ***, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове
с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК във вр.
чл. 99 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответницата дължи на ищеца следните суми: сумата от 1200 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за кредит „Бяла карта“ № ***г.,
сключен между „Аксес файнанс“
ООД и ответника, вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца с
приложение № 1 от 25.09.2019 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 11.11.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на заявлението в съда – 30.06.2020 г., до окончателното изплащане на
задължението, сумата от 80,16 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва, начислена за периода от 12.03.2019 г. до 08.05.2019 г.,
както и сумата от 106,15 лв., представляваща обезщетение
за забава, начислено за периода от 09.05.2019 г. до 16.06.2020 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 7232/2020 г. по описа на Районен съд – Варна.
По твърдения
в исковата молба, между „Аксес файнанс“ ООД, в качеството му на кредитор, и М.Г. –
кредитополучател, бил сключен процесният договор за кредит „Бяла карта“ № ***г.
при Общи условия, по силата на който кредиторът се задължил да предостави на
ответницата револвиращ кредит в максимален размер на
разрешения кредитен лимит от 1200 лв., усвоим чрез кредитна карта, срещу насрещното нейно задължение да върне ползваните парични средства
заедно с договорна възнаградителна лихва от 0,12 % на ден върху усвоената и
непогасена главница в срок до 2-ро число на текущия месец. При подписване на
договора кредиторът предоставил на ответницата кредитната карта в запечатен
плик, съдържащ и ПИН код за ползването й. Ответницата активирала картата и
вследствие на извършените операции по същата усвоила кредитния лимит в пълен
размер, както следва: на 12.03.2019 г. изтеглила сумата от 400 лв., на
13.03.2019 г. – сумата от 400 лв. и на 15.03.2019 г. – сумата от 400 лв. Посочените
суми следвало да бъдат върнати в срок до 02.04.2019 г., което не било сторено и
ответницата изпаднала в забава, считано от 03.04.2019 г. Поради това и на
основание чл. 21, ал. 1 от договора кредиторът обявил кредита за предсрочно
изискуем на 08.05.2019 г., за което уведомил ответницата чрез SMS на посочения
в договора неин мобилен номер. Въпреки това не били извършени плащания по
кредита, като неизплатени останали следните суми: 1200 лв. главница, 80,16 лв.
договорна лихва за периода 12.03.2019 г. – 08.05.2019 г. и 106,15 лв. мораторна
лихва върху главницата за периода от 09.05.2019 г. до 16.06.2020 г.
Вземанията по договора били цедирани от „Аксес файнанс“ ООД в полза на ищеца и последният се снабдил със
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата, която подала възражение
по чл. 414 ГПК.
По
изложените съображения по същество моли ищецът за уважаване на предявените
установителни искове и претендира разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител. Предварително
депозира писмена молба, с която поддържа предявените искове и формулираното
искане по същество, и представя списък на разноските по чл. 80 ГПК. Счита, че в случая е
приложимо Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС, поради което, дори при
ненастъпила предсрочна изискуемост на договора, искът следва да бъде увеличен
до размер на падежирали вноски по кредита. Поддържа, че с получаване на препис
от исковата молба и приложенията в нея ответникът е надлежно уведомен за
сключения договор за цесия. По отношение оспорвания размер на договорната лихва
заявява, че поради естеството на кредита, а именно револвиращ
такъв, лихвата се начислява на ден, тъй като не може изначално да се предвиди
кога ще бъде усвоена цялата или част от позволения кредитен лимит и колко време
ще бъде ползвана до момента на връщането му. Изтъква, че уговореният лихвен
процент не представлява единствено възнаграждение за ползването на главницата
до нейното връщане, а цена на услугата по предоставения заем и към момента на
сключване на договора действащото законодателство не е имало ограничение за
максималния размер на цената на услугата, като законната лихва за забава по
никакъв начин не ограничава страните да уговорят цена в различен размер.
Отделно посочва, че уговореният ГПР от 45.9 % не надвишава пет пъти размера на
законната лихва.
В срока по чл. 131 ГПК
ответницата депозира отговор на исковата молба, в който оспорва
предявените искове като неоснователни. Релевира възражение за недействителност
на процесния договор за кредит на основание чл. 22 във вр.
чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа ГПР и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, с посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, както и
възражение по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за
нищожност на клаузата, предвиждаща плащане на възнаградителна лихва, поради
накърняване на добрите нрави. Отделно оспорва да е настъпила твърдяната
предсрочна изискуемост на кредита, понеже не била надлежно уведомена за това
преди сезирането на заповедния съд.
По изложените съображения по същество моли за
отхвърляне на предявените искове и претендира разноски.
В открито съдебно ответницата не се явява
лично и не се представлява. Процесуалният й представител адв.
П.Н. предварително депозира писмена молба, с която поддържа отговора и
представя списък на разноски по чл. 80 ГПК. Счита, че договорът за кредит не
отговаря на законовите изисквания, респ. същият е нищожен на основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, и тя дължи само чистата стойност на отпускания кредит, но не и
начислените лихви. Излага правни аргументи за нищожност на клаузата, в която е
договорена възнаградителна лихва, поради противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и
добрите нрави, както и за нищожност на клаузите на чл. 21, ал. 4 и 5 и чл. 20
от договора, в които е уговорено заплащането на такси, разходи за събиране на
вземането, мораторна неустойка и неустойка за непредоставено допълнително
обезпечение.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
От съдържанието на представения договор за кредит „Бяла карта“ от
09.03.2019 г. (л. 7 и сл.) се изяснява, че същият е сключен между „Аксес файнанс“ ООД, в качеството
му на кредитодател, и ответницата М.П.Г. –
кредитополучател, като е подписан от страните на всяка страница. Съгласно чл.
2, ал. 1-3 от договора кредитодателят се задължава да
предостави на кредитоплучателя револвиращ
кредит в максимален размер на 1200 лв. под формата на разрешен кредитен лимит,
който се усвоява чрез международна кредитна карта Бяла карта, последната
предадена на кредитополучателя при подписване на договора заедно с отделен
запечатан плик, съдържащ ПИН код за нея. Според чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от
договора кредитополучателят се задължава до всяко 2-ро число на текущия месец
да заплаща текущото си задължение, формирано като сбор от усвоената и
непогасена главница между 01 и 19-то число на текущия месец, усвоената и
непогасена главница между 20-то и последно число на предходния месец, начислената и непогасена
договорна лихва върху тези главници, както и начислените през текущия месец
неустойки за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране. В чл. 4, ал.
1, т. 2 от договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент по заема в
размер на 43,2 % и дневен лихвен процент от 0,12 % върху усвоената главница, която
лихва се начислява ежедневно (чл. 8, ал. 1), в т. 3 от същата клауза е посочено
как се формира общата дължима сума по кредита, а в т. 4 е отразено, че ГПР
възлиза на 45,9 %, като са изброени и взетите предвид допускания при неговото
изчисляване. В клаузата на чл. 19 от договора се съдържа описание на правата на
кредитополучателя, в т.ч. и правото му да се откаже от договора и условията за
това (т. 2). Според чл. 21, ал. 1, в случай че кредитополучателят изпадне в
забава за плащане на което и да е задължение по договора с повече от 10 дни или
не е заплатил минимум 15 % от одобрения кредитен лимит в рамките на два последователни
месеца, кредитодателят има право да обяви цялото му
задължение за предсрочно изискуемо по начините, посочени в чл. 27, вкл. чрез
СМС на телефона за кореспонденция. В чл. 17, т. 3 от договора е уговорено
правото на кредитодателя да прехвърли правата си по
договора в полза на трето лице.
От представения рамков договор за продажба и прехвърляне на задължения
(цесия) от 11.11.2016 г. (л. 13 и сл.) се установява,
че цедентът „Аксес файнанс“ ООД се е задължил да прехвърля на цесионера „А.з.к.н.п.з.” ЕООД (сега ищец) свои
ликвидни изискуеми вземания, произтичащи от договори за заем по ЗЗД, ТЗ и ЗПФУР
и договори за потребителски кредит по ЗПК, сключени с физически лица, ведно с
привилегиите и другите им принадлежности, вкл. изтекли лихви, които вземания ще
се индивидуализират в приложение № 1 към договора (чл. 2.1. във вр. чл. 1.2. от договора). Според чл. 4.5 от договора с
подписването му цедентът упълномощава цесионера с
правата за уведомяване на длъжниците за прехвърлянето на вземанията, като
допълнително се задължава да издаде и изрично пълномощно с нотариална заверка
на подписа.
Представено е и приложение № 1 от 25.09.2019 г. към
рамковия договор (л. 19), в което под № 988 е отразено вземане по договор за
кредит № ***г. срещу длъжника М.П.Г. в общ размер на 1769,19 лв., включващо
главница от 1200 лв., договорна лихва от 89,19 лв., лихва за забава от 46,53
лв. и такси, неустойки и разходи от общо 442, 50 лв.
Приобщено е също пълномощно с нотариална заверка на
подписа на упълномощителя от 20.12.2016 г. (л. 18), издадено съобразно
уговорките в рамковия договор, с което цедентът
упълномощава цесионера да уведоми от негово име всички длъжници по прехвърлени
вземания.
От приетото и неоспорено от
страните заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза (л. 87 и сл.) се
установява, че кредитният лимит от 1200 лв. е усвоен в пълен размер чрез
извършени на 12.03.2019 г., 13.03.2019 г. и 15.03.2019 г. три последователни
тегления на сумата от по 400 лв. Установява се още, че по кредита не са
извършени никакви плащания, като по същия е начислявана редовна лихва до
08.05.2019 г., след което е начислявано обезщетение за забава върху
просрочената главница. Вещото лице определя дължимите суми по договора към
датата на депозиране на заявлението (30.06.2020 г.) в следните размери:
главница от 1200 лв., договорна лихва от 80,16 лв. за периода 12.03.2019 г. –
08.05.2019 г. и обезщетение за забава върху главницата от 134,67 лв. за периода
09.05.2019 г. – 16.06.2020 г.
Видно от материалите по приобщеното ч. гр. д. № 7232/2020
г. по описа на Районен съд – Варна, въз основа на подадено на 30.06.2020 г.
заявление от „А.з.к.н.п.з.” ЕООД срещу М.П.Г. е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК за процесните суми. Заповедта е връчена на
длъжника на 25.08.2020 г. и в рамките на едномесечния срок по чл. 414 ГПК – на
10.09.2020 г. същият, действащ чрез адв. П.Н., е
подал бланкетно възражение, с което оспорва
вземанията и претендира разноски за адвокатско възнаграждение. В указания
едномесечен срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил установителните искове,
предмет на настоящото производство.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Обективно кумулативно
съединените положителни установителни искове, с които съдът е сезиран, са допустими,
доколкото са налице общите предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на правото
на иск, както и специалните такива, свързани с реда за търсената защита по чл.
422, ал. 1 ГПК (съгласно т. 10а от Тълкувателно решение по тълк.
дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Предмет на исковете е
установяване със сила на присъдено нещо съществуването на обективираните
в оспорената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК парични вземания за главница,
възнаградителна лихва и обезщетение за забава по договор кредит, цедирани в полза на ищеца, поради което основателността
на претенциите е обусловена от следните кумулативни материалноправни
предпоставки, а именно: 1.) наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение по процесния договор за кредит, 2.) усвояването на уговорения
кредитен лимит от 1200 лв., 3.) настъпила изискуемост на задълженията в
претендирания размер, 4.) неизпълнение на същите от страна на ответницата,
както и 5.) наличието на валидно сключен договор за цесия, по силата на който
ищецът е придобил вземанията по договора за кредит, и уведомяването на ответницата
за това. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е
да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно
предявените вземания. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен
факт от действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната
страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт, който го
изключва, а именно точно изпълнение.
От приобщените писмени доказателствени средства се установява, че на 09.03.2019
г. между „Аксес файнанс“ ООД
и ответницата М.Г. е сключен процесният договор за
кредит „Бяла карта“. Същият
има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9,
ал. 1 от Закона за потребителския кредит (обн.
ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила
от 12.05.2010 г.), поради което възникналото облигационно правоотношение
се регулира от разпоредбите на посочения специален закон в редакцията му, изм. ДВ. бр.17 от 26 февруари 2019
г., действаща към момента на сключване на сделката. Материалноправните
норми на закона са императивни и за спазването им, в т.ч. и за наличието на
неравноправни клаузи в договора, съдът следи служебно – арг.
от чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 5 и чл. 7, ал. 3 ГПК и т. 1 от Тълкувателно решение
по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
От гореизложеното съдържание на договора се установява, че са спазени изискванията на ЗПК и същият е валиден, а възраженията на
ответницата в обратна насока - неоснователни. Уговорените между страните клаузи са обективирани на
хартиен носител и са формулирани по ясен и разбираем начин, както и с еднакъв
шрифт по вид, формат и размер, не по-малък от 12, с което е спазена
регламентираната в чл. 10, ал. 1 ЗПК форма за действителност на договора. В
съдържанието му е поместена и необходимата за потребителя задължителна
информация по чл. 11, ал. 1, т. 7-10 и т. 20 ЗПК относно общия размер на
кредита и начина на усвояването му, приложимия лихвен процент, годишния процент
на разходите, вкл. взетите предвид допускания за определянето му и общата сума,
дължима от потребителя, както и правото на последния да се откаже от договора в
определен срок. Предвид спецификата на уговореното предоставяне на кредита чрез
кредитна карта, респ. обусловеност на задълженията на потребителя от размера на
усвоените средства, които не са известни предварително, между страните не е
подписан отделен погасителен план.
Въпреки това обаче в договора се съдържат ясни условия за издължаването на дълга,
включително информация за начина на формиране на текущото месечно задължение и
датата за неговото заплащане.
Изричното посочване на ГПР отговаря на условията по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът не е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, каквито доводи
навежда ответната страна. Евентуалното непредвиждане на отделни разходи за
потребителя, които следва да бъдат включени в този ГПР, не опорочават цялата
сделка, а се считат за нищожни само тези отделни клаузи, надвишаващи нормативно
установения лимит от петкратния размер на законната лихва за забава – арг. от чл. 19, ал. 5 във вр. ал.
4 ЗПК. Отделно от това, уговорените размери на ГЛП от 43,2 % и ГПР от 45,9 % не
надвишават посочения лимит, нито водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитора и потребителя, което да обуслови
неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП или противоречието
й с добрите нрави. Възнаграждението на финансовата институция под формата на
договорна лихва е съобразено със спецификите на дейността по кредитиране и свързания
с нея риск, в рамките на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Останалите
разходи за неустойки, такси и разходи за изискуемост съдът не намира за необходимо
да обсъжда, доколкото същите са извън предмета на делото (заявлението за тези
вземания е отхвърлено с влязло в сила разпореждане на заповедния съд).
Договорът е подписан от страните и автентичността на документа не е
оспорена, включително
в частта, обективираща признание за получената
кредитна карта и необходимия за ползването й ПИН код, поради което настоящият съдебен състав намира, че е налице валидно
възникнало облигационно правоотношение между кредитора „Аксес
файнанс“ ООД и ответницата М.Г..
Вземанията по потребителския договор са прехвърлени от кредитора на
ищцовото дружество по силата на подписаното приложение № 1 към рамковия договор за цесия, каквато възможност
за промяна в титуляря на паричните притезания е
предвидена в самия договор, съобразно изискването на чл. 26, ал. 1 ЗПК.
За да породи прехвърлянето действие по отношение на длъжника, то следва да
му бъде съобщено от предишния кредитор – арг. от чл.
99, ал. 4 ЗЗД, респ. чл. 26, ал. 4 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД
и съдебната практика по нейното приложение, която настоящият съдебен състав
напълно споделя (напр. решение № 137 от 02.06.2015 год. по гр.д. № 5759/2014
год., III г.о. на ВКС), уведомяването на длъжника следва да се осъществи от
цедента, като няма пречка същият да упълномощи изрично цесионера за това
действие. Освен това, доколкото законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, получаването на същото
в рамките на съдебното производство по предявен иск с предмет прехвърленото
вземане не може да бъде игнорирано, а следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК (в този смисъл - решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. №
12/2009 год., II т. о., ТК, решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г.
на ВКС и др.).
В конкретния случай няма данни длъжникът да е уведомен за прехвърлянето
преди завеждане на делото, поради което и с оглед цитираната по-горе съдебна
практика, съдът намира, че уведомяването
е надлежно осъществено с получаването на препис от исковата молба, ведно с
приложените към нея книжа, в т.ч. договора за цесия и приложението към него,
както и изричното пълномощно от цедента за цесионера (сега ищец) с правото да
съобщи за прехвърлянето от негово име. Отделно от това,
длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.
Подобни твърдения не са наведени от ответницата в хода на процеса, нито са
представени доказателства в тази насока.
Посочените аргументи налагат извод, че прехвърлянето на вземанията –
предмет на производството, е породило действие по отношение на ответницата, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и ищецът се явява неин кредитор и активно
легитимирана надлежна страна в процеса.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно
изготвено, правилно и обосновано, се доказва, че кредитният лимит от 1200 лв. е изцяло усвоен, поради което за
ответницата е възникнало насрещното задължение да върне усвоените парични
средства заедно с уговорената възнаградителна лихва на посочения падеж.
Във връзка с изискуемостта на вземанията ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на кредита при
условията на чл. 21, ал. 1 от договора. Въпреки формално заявените претенции по
този начин, съдът намира, че в случая
изобщо не се касае до подобна едностранна промяна в срока за изпълнение на
задълженията, съответно и възраженията на ответницата в тази връзка са
ирелевантни.
Според самите условия в договора усвояването на кредита не се изразява в
еднократното предоставяне на паричните средства и разсроченото им връщане на конкретни
падежи до определен краен срок, което да обуслови правото на кредитора да
изисква предсрочното им заплащане. Предоставеният по картата предварително
определен кредитен лимит е на разположение на потребителя, но разходването му
се подчинява на неговата воля, като цялата усвоена главница и начислената върху
нея договорна лихва се включва в текущото му месечно задължение по чл. 3, ал. 3
от договора и дължи до 2-ро число на съответния месец. Неизпълнението на това
негово задължение препятства последващото револвиране на кредита чрез увеличаване на разполагаемия
лимит със сумата на погасената главница (чл. 7, ал. 3) и при липса на друг
разполагаем остатък на практика цялата сума става изискуема на същия или
следващия месец (в зависимост от датата на усвояването), без да е налице
същинско разсрочване на задължението и предварително определен срок, в който
част от главницата да не е изискуема.
Така в случая се установява от експертното заключение, че цялата главница е
усвоена в периода 12.03 – 15.03.2019 г., поради което същата е включена в
текущото задължение за м. март 2019 г. и падежът й е настъпил на 02.04.2019 г.
Тогава е станала изискуема също и договорната лихва по кредита върху усвоената
главница. Подневното начисляване на лихвата е
продължило до 08.05.2019 г., при условията на чл. 4, ал. 2 от договора, като
натрупаният общ размер е отразен в следващите текущи задължения, последното от
които е падежирало на 02.06.2019 г. Следователно към
30.06.2020 г., когато е подадено заявлението
в съда, е настъпила изискуемостта както на претендираната главница от 1200 лв., така и на начислената за
периода 12.03.2019 г. – 08.05.2019 г. възнаградителна лихва от 86,19 лв. Исковете за тези суми се
явяват доказани по основание и размер, поради което следва да бъдат изцяло
уважени, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
заявлението до окончателното й изплащане.
Предвид установената забава на ответницата, на основание чл. 33, ал. 1 ЗПК
за същата е възникнало и задължение за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва. Такава се претендира само върху непогасената
главница, като според заключението на съдебно-счетоводната експертиза размерът
й за исковия период от 09.05.2019 г. до 16.06.2020 г. възлиза на 134,67 лв. и
надвишава размера на предявеното вземане от 106,15 лв., поради което и този иск следва да бъде уважен изцяло.
С оглед на гореизложеното и при липсата на данни за извършени плащания по
кредита, респ. отнасяне на заплатените суми за погасяване на други задължения, в
т.ч. такси, неустойки и разходи, които суми евентуално биха подлежали на
приспадане от дълга, при начисляването им въз основа на нищожни клаузи, съдът
намира за безпредметно обсъждането на валидността на тези клаузи.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното искане, в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство
разноски в общ размер на 422,27 лв.,
от които 122,27 лв. за заплатена държавна такса (л. 36), 200 лв. за депозит за
вещо лице (л. 78) и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено по
реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Такива са присъдени с издадената заповед за
изпълнение в размер на 65,63 лв. за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от
заявлението, като същата сума следва да бъде възложена в тежест на ответницата.
Предвид изхода на делото, разноски на ответната страна не се следват нито
за исковото, нито за заповедното производство.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че ответницата М.П.Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, дължи на ищеца „А.з.к.н.п.з.” ЕООД, ЕИК , със седалище и
адрес на управление:***, следните суми: сумата
от 1200 лв. (хиляда и двеста
лева), представляваща непогасена главница по договор за кредит „Бяла карта“ № ***г.,
сключен между „Аксес файнанс“
ООД и ответницата, вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца с
приложение № 1 от 25.09.2019 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 11.11.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на заявлението в съда – 30.06.2020 г., до окончателното изплащане на
задължението, сумата от 80,16 лв. (осемдесет лева и шестнадесет
стотинки), представляваща договорна възнаградителна лихва, начислена за периода
от 12.03.2019 г. до 08.05.2019 г., както и сумата
от 106,15 лв. (сто и шест лева и
петнадесет стотинки), представляваща обезщетение за забава, начислено върху главницата
за периода от 09.05.2019 г. до 16.06.2020 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7232/2020 г. по
описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА
М.П.Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати н. „А.з.к.н.п.з.” ЕООД, ЕИК , със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 422,27 лв. (четиристотин двадесет и два лева и двадесет и
седем стотинки), представляваща сторени в исковото производство
съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
ОСЪЖДА
М.П.Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати н. „А.з.к.н.п.з.” ЕООД, ЕИК , със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 65,63 лв. (шестдесет и пет лева и шестдесет и три
стотинки), представляваща сторени в заповедното производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във вр.
чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: