Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 14. 05. 2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди
двадесет и втора година в състав:
Председател:
Татяна Димитрова
Членове:
1. Розалина Ботева
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Алина
Т., като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. дело № 1972 по описа на Софийския градски съд
за 2021 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
сл.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответниците в
първоинстанционното производство Н.Т.К.-Б. с ЕГН ********** и А.Б.Б. с ЕГН **********, и двамата с адрес ***, съдебен
адрес *** (въззивници-ответници), чрез упълномощения представител адвокат В.С., срещу решение № 560001, постановено на 12. 12. 2018 г. от Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. дело № 55570 по описа за
2017 г. (обжалвано решение), поправено по реда на чл. 247 ГПК. С
обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил частично исковете за установяването на
съществуването на задължения за стойността на доставена топлинна енергия и за
обезщетения за забава за тази стойност, а също така е прекратил производството
относно исковете за установяване на съществуването на задължения за цената на
услугата дялово разпределение и за съответно обезщетение за забава.
Въззивниците-ответници обжалват решението като неправилно. Отричат да е възникнало възприетото от първостепенния
съд облигационно отношение между страните по силата на закона и по-точно пар.
1, т. 42 от Допълнителните разпоредби към Закона за енергетиката (ЗЕ). Твърдят,
че цитираната разпоредба влизала в „колизия“
с пар. 1 от Закона защита на потребителите (ЗЗП), според който трябва да се
прилагат по-благоприятните за потребителите разпоредби. Позовават се също така
на чл. 16 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), чл. 17, ал. 3 и чл. 32
от Конституцията, чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основаните свободи (КЗПЧОС), производното право на Европейския съюз и
практиката на Европейския съд по правата на човека. Намират, че обвързването на
потребителя със собственик или ползвател на имот влиза колизия и с чл. 17, ал.
3 от Конституцията. Поради тези доводи намират, че всъщност няма валидно
възникнало облигационно отношение между страните. Ако въззивният съд все пак
приеме, че подобно облигационно отношение е налице, то заявяват, че ищецът не е
доказал категорично доставянето на твърдяното количество топлинна енергия
спрямо топлоснабдения имот за исковия период. Във връзка с това оспорват извода
на първата инстанция, че ответниците не са осигурили достъп до топлоснабдения
имот за отчитане на средствата за търговско измерване, изтъкват, че според
експертното заключение по съдебно-техническата експертиза при изчисляването на
топлинната енергия от щранг-лирата не е бил съобразен обемът на помещението,
през което преминават тръбите, както и че в месечните отчетни документи не е
посочен технологичният разход на топлинна енергия в абонатната станция, който
се приспада от показанията на средството за търговско измерване. Искат от
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца в първоинстанционното производство „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление ***. С писмено изявление за хода на
устните състезания пред въззивния съд заявява, че оспорва въззивната жалба.
Иска от въззивния съд да я отхвърли и да потвърди първоинстанционното решение.
Претендира разноски. Прави евентуални възражения срещу претендираното от въззивниците
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото
лице помагач “Бруната” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление ***
(предходна фирма „Бруната България“).
След като прецени доводите на страните и данните по делото, Софийският
градски съд направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовани страни чрез надлежно
упълномощен процесуален представител и е придружена с документ за
внесена държавна такса в необходимия размер. Отговаря и на останалите формални
изисквания на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което е редовна. Въззивниците-ответници имат правен
интерес да обжалват първоинстанционното решение единствено в частта, в която някои от предявените срещу тях искове са били
частично уважени. Съответно въззивният съд трябва да тълкува въззивната жалба в
смисъл, че тъкмо в тази част се обжалва първоинстанционното решение и се иска неговото
отменяване.
При служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното решение
е валидно и допустимо в обжалваната
част. По отношение на правилността му в обжалваната част въззивният съд
е ограничен от доводите във въззивните жалби (чл. 269, изр. второ ГПК) и приема
следното.
Първостепенният съд е сезиран по реда на чл. 415 ГПК с осем кумулативно
съединени иска за установяването на съществуването на задължения, свързани с
доставянето на топлинна енергия, два от които с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 150, ал. 1 ЗЕ, а другите два – с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По отношение на иска за стойността на услугата
дялово разпределение и за
обезщетението за забава, акцесорен спрямо него,
първоинстанционното решение има характера на прекратително определение, което не е било обжалвано и е
влязло в сила. Що се отнася до останалите искове, предмет на разглеждане във
въззивното производство, в тежест на въззивника-ищец е да установи при
условията на пълно и главно доказване възникването на валидно облигационно
отношение, по силата на което реално е доставил на въззивниците-ответници през периода
01. 03. 2013 г. - 30. 04. 2015 г. топлинна енергия на стойност общо 4 839 лева и 99 стотинки спрямо топлоснабдения недвижим имот ап. № 10, находящ се в
град София, бул. „****, аб. номер 201937, поставянето на въззивниците-ответници в забава, продължителността на забавата и размерът на обезщетението за
забава. В тежест на въззивниците-ответници е да установи при условията на пълно и главно доказване погасяването на
задълженията чрез плащане.
С въззивната
жалба се оспорват извода на първостепенния съд, че през процесния период между страните е било налице
валидно облигационно отношение, свързано с доставянето на топлинна енергия
спрямо процесния топлоснабден имот. Този правилен извод на първата инстанция произтича от
обстоятелството, че облигационното отношение по доставяне на топлинна енергия
възниква автоматично по силата на закона посредством придобиването на право на
собственост върху недвижим имот, находящ се в сграда, присъединена чрез
абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение към топлопреносната мрежа –
чл. 153, ал. 1 ЗЕ, както и от събраните в хода на съдебното дирене
доказателства. А това са завереният препис от нотариалния акт за дарение на
недвижим имот на л. 15 – 16 от първоинстанционното дело, според който на
двамата въззивници-ответници са придобили правото на собственост върху
процесния недвижим имот на 16. 05. 1996 г. и липсват данни след това да са се
лишили от него; и експертното заключение по съдебно-техническата експертиза, от
чиято констативна част се установява, че сградата, в която се намира процесния
недвижим имот, е присъединена към топлопреносната мрежа посредством една
абонатна станция от индиректен тип с пластинчати подгреватели. Във връзка с
доводите, направени с въззивната жалба, въззивният съд трябва да отбележи и
следното. Няма противоречие между чл. 153, ал. 1 ЗЕ, както и законовото
определение за клиент за топлинна енергия за битови нужди по пар. 1, т. 2а от
Допълнителните разпоредби към ЗЕ, от една страна, и ЗЗП, от друга страна. Това
е така, защото самото присъединяване на сградата – етажна собственост и всички
самостоятелни обекти, намиращи се в нея, към топлопреносната мрежа, съставлява
искане на етажните собственици да им бъде доставяна топлинна енергия за битови
нужди. Това искане продължава да е налице и след прехвърлянето на правото на
собственост върху отделните самостоятелни обекти на нови собственици.
Собствениците на самостоятелните обекти продължават да са клиенти на топлинна
енергия (отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела в сградата, ако
такива има) дори и да прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си (чл. 153, ал. 6 ГПК). Окончателното прекратяване на
топлоснабдяването може да се осъществи само въз основа на писмена декларация до
топлопреносното предприятие от собствениците, притежаващи най-малко две трети
от собствеността в сградата – етажна собственост (чл. 153, ал. 2 ГПК). Понеже в
настоящия случай сградата – етажна собственост продължава да е присъединена
чрез абонатна станция към топлопреносната мрежа и няма данни собствениците,
притежаващи поне две трети от собствеността в сградата да са поискали по
съответния ред прекратяване на топлоснабдяването, то съдът е длъжен да приеме,
че етажните собственици, в това число и въззивниците-ответници, продължават да
искат да им бъде доставяна топлинна енергия. При това положение възникването на
облигационното отношение автоматично по силата на закона само въз основа на
факта на придобиването на правото на собственост върху процесния недвижим имот
(чл. 153, ал. 1 ЗЕ) не противоречи нито на чл. 62 ЗЗП, нито на който и да е
друг текст от последния нормативен акт, поради което изобщо не може да бъде
поставен въпроса за прилагането на ЗЗП като по-благоприятен за потребителите
закон. В този смисъл са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от
2017 г. по тълк. дело № 2 от 2016 г. на ОСГК на ВКС.
Така
възникналото по силата на закона облигационно отношение е при публично известни
писмени общи условия на топлопреносното предприятие. Действително, съобразно
чл. 16, ал. 1 ЗЗД приемането на общите условия трябва да бъде писмено
потвърдено. От друга страна, съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ, общите условия на
топлопреносното предприятие се обнародват в два ежедневника и влизат в сила в
30-дневен срок от този момент насетне, освен по отношение на клиентите, които
са подали заявление за специални условия (ал. 3). При това положение действително
е налице противоречие („колизия“)
между чл. 150, ал. 2 ЗЕ и чл. 16, ал. 1 ЗЗД. Това противоречие обаче се
разрешава съобразно правилото, че специалният закон изключва приложението на
общия закон (lex specialis
derogat legi generali). В случая
чл. 150, ал. 2 ЗЕ, който се отнася само до облигационните отношения за
доставяне на топлинна енергия, намира приложение като специален закон за сметка
на общия чл. 16, ал. 1 ЗЗД, който се отнася до всички облигационни отношения.
Възникналото
автоматично по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ облигационно отношение не
противоречи на Конституцията. Действително, според чл. 17, ал. 3 от основния
закон частната собственост е неприкосновена. При доставянето на топлинна
енергия спрямо един недвижим имот обаче не е налице увреждане на недвижимия
имот, накърняване на субстанцията или някаква друга форма на неблагоприятно
засягане, която да е несъвместима с ползуването на вещта. Напротив: процесният
недвижим имот е жилище и доставянето на топлинна енергия спрямо него напълно съответства
на това негово предназначение. Тук следва да се напомни освен това, че
отделните собственици винаги могат да преустановят подаването на топлинна
енергия към отоплителните тела в имота си, а собствениците, които притежават
две трети от сградата, винаги могат да поискат цялостното прекратяване на
доставянето на топлинна енергия спрямо сградата. Що се отнася до позоваването
на чл. 32 от Конституцията, съдът намира, че то няма връзка с предмета на
делото. Неприкосновеността на личността е неимуществено право, което цели да
защити индивида преди всичко от упражняването на неоправдано насилие и принуда,
лишаване от свобода и т.н. В обобщение, както приема и Конституционният съд, „разпоредбите на чл. 153, ал. 1 и 6 ЗЕ
изпълняват конституционните изисквания да защитават правата на потребителите за
ползване на топлинна енергия“ (Решение на Конституционния съд № 5 от 22.
04. 2010 г. по к. дело № 15 от 2009 г.). По същите съображения няма
противоречие и с неприкосновеността на личността, уредена в чл. 8 КЗПЧОС. За
пълнота въззивният съд трябва да отбележи, че чл. 153, ал. 1 ЗЕ не противоречи
и на правото на Европейския съюз. Според Съда на Европейския съюз общностното
право „допуска национална правна уредба,
която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент“ (Решение на Съда на Европейския съюз от
05. 12. 2019 г. по съединени дела C-708/17 и C-727/17).
Що се отнася
до доводите на въззивниците-ответници, че първостепенният съд неправилно е
приел за доказано доставянето на топлинна енергия в твърдяното от ищеца
количество и на съответна стойност, въззивният съд приема следното. От
експертното заключение по съдебно-техническата експертиза се установява, че през
процесния период в топлоснабдения имот е имало монтирани три отоплителни тела с
устройства за дистанционно отчитане, както и щранг-лира, която е без техническа
възможност за поставяне на средство за търговско измерване. Поради
неосигуряване на достъп на представителите на третото лице помагач реално
отчитане е било извършено само на средствата за дистанционно измерване,
поставени на отоплителните тела. Не е било извършено реално отчитане на
топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване и съответния измервателен
уред (водомер) през процесния период. Служебното изчисление на топлинната
енергия за битово горещо водоснабдяване е било извършено въз основа на
предходен период. Вещото лице обобщава, че изчисленията на третото лице помагач
относно доставеното количество топлинна енергия, в това число и отдадената от
сградната инсталация, съответства на изискванията на законодателството в
областта на топлоснабдяването. Технологичните разходи в абонатната станция за
процесния период са били отчислявани от топлинната енергия преди разпределянето
ѝ спрямо отделните топлоснабдени имоти, в това число и процесният. При
това положение правилно първостепенният съд е възприел данните от експертното
заключение по съдебно-техническата експертиза и приел за доказано доставянето
на топлинна енергия през процесния период на стойност общо 4 755 лева и 80
стотинки, като е осъдил всеки един от ответниците да заплати половината от тази
сума.
Въззивната
жалба не съдържа други доводи за неправилност на обжалваното решение в частта
относно уважените искове за установяване на съществуването на парични
задължения за стойността на доставената топлинна енергия. Тя не съдържа каквито
и да било доводи за неправилност на обжалваното решение в частта, в която
частично са били уважени акцесорните искове за установяването на съществуването
на задължения за обезщетения за забава за стойността на доставената топлинна
енергия.
По
изложените съображения въззивният съд намира, че следва да потвърди решението
на първата инстанция в обжалваната част.
Разноски. Предвид
неоснователността на въззивната жалба въззивниците трябва да бъдат осъдени да
заплатят на въззиваемия сторените от него разноски във въззивното производство.
Те се свеждат до размера на юрисконсултското възнаграждение, който се определя
от съда на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. В дадения случай въззивното дело не
представлява каквато и да било фактическа или правна сложност. Освен това
процесуалното поведение на въззиваемия и неговите процесуални представители е
било пасивно, като те са пропуснали да подадат отговор на въззивната жалба и не
са се явили в откритото съдебно заседание пред въззивния съд. При това
положение адекватният размер на юрисконсултското възнаграждение е 25 лева.
Понеже отговорността за разноски се носи разделно, всеки един от дватамата
въззивници трябва да бъде осъден да заплати половината от тази сума, тоест по
12 лева и 50 стотинки.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 560001, постановено на 12. 12. 2018 г. от Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. дело № 55570 по описа за
2017 г., поправено по
реда на чл. 247 от Гражданския процесуален кодекс, в обжалваната част, в която се признава за установено по реда на
чл. 422, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс, че всеки един от ответниците Н.Т.К.-Б. с ЕГН ********** и А.Б.Б. с ЕГН **********,
и двамата с адрес ***, дължи на
основание чл. 79, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите
във връзка с чл. 150 от Закона за енергетиката, съответно чл. 86, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите, на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление ***, суми в размер на по 2 377
лева и 90 стотинки, представляващи стойността на незаплатената топлинна енергия
за периода 01. 03. 2013 г. – 30. 04. 2015 г. за топлоснабдения имот с аб. номер
201937, ведно със законната лихва от 05. 04. 2016 г. до окончателното
изплащане, както и суми в размер на по 295 лева и 59 стотинки, представляващи
мораторни лихви, начислени върху стойността на незаплатената топлинна енергия
за периода 01. 03. 2013 г. – 30. 04. 2015 г., считано от падежа на всяко
отделно вземане за главница за доставена топлинна енергия до 25. 03. 2016 г.
ОСЪЖДА всеки един от въззивниците Н.Т.К.-Б. с ЕГН ********** и А.Б.Б. с ЕГН **********,
и двамата с адрес ***, да заплати в
полза на въззиваемия „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление ***, суми в размер на по 12
лева и 50 стотинки, представляващи разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Решението е постановено при участието на
третото лице помагач „Бруната“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление ***.
Председател: Членове: 1. 2.