Р Е Ш Е Н И
Е № 2250
гр. Пловдив, 04.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 13416 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба
от „Профи Кредит България” ЕООД против С.Ф.Р., с която е предявен установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД.
В
исковата молба ищецът твърди, че на **между страните по спора бил сключен
договор за потребителски кредит № ** по силата на който на ответника била
предоставена сумата в размер на 2000 лв., която следвало да бъде върната на 24
месечни вноски, всяка в размер на 123,64 лв. Ищецът посочва, че съгласно
Декларации т.А към процесния договор неразделна част били Общи условия, с които
длъжникът се бил запознал и приел. Поддържа, че заемната сума била изплатена от
ищеца на ответника на **Предвид факта, че длъжникът не изпълнявал точно поетите
с договора задължения и не изпълнил нито една пълна вноска, съгласно уговорено
в т.12.3 от Общите условия към договора, на **договорът бил прекратен
автоматично от страна на ищеца и била обявена неговата предсрочна изискуемост.
Неизплатената сума по договора възлизала на 5368,32 лв. Поради неизпълнение на
договорното задължение, ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, по което била образувано
ч.гр.д. № 5845/2018 г. на РС Пловдив. Заповедта за изпълнение била връчена на
длъжника на основание чл.47, ал.5 ГПК, поради което обосновава правен интерес
от предявяване на настоящия установителен иск. Моли за уважаването му и за
присъждане на сторените разноски.
С определение от 27.11.2018 г., влязло в сила, съдът е
прекратил производството по делото в частта му за разликата над 2000 лв. до
пълния претендиран размер от 5386,32 лв., като недопустим. Затова предмет на
разглеждане в настоящото производството е предявеният установителен иск за
признаване за установена дължимостта на сумата от 2000 лв., представляваща
главница, дължима по договор за потребителски кредит от **В срока по чл. 131,
ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника С.Ф.Р., чрез назначения му
особен представител адв. М.П., със становище за неоснователност на предявения иск.
Оспорва ответникът да е получил заемната сума, предмет на договора, поради
което и не дължал връщането й. Поддържа, че длъжникът не бил надлежно уведомен
за настъпване на твърдяната предсрочна изискуемост, като счита, че в случая
намирали приложение разясненията, дадени в т.18 от ТР № 4/2013 г. ма ОСГТК на
ВКС. Моли за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и
доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 5845 по описа за 2018 г. на ПРС, V бр.с., се
установява, че ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение за процесната сума по чл.410 ГПК № 4316/11.05.2018
г. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което с разпореждане от 09.07.2018 г. на заявителя било указано да
предяви иск за установяване на вземанията си. Предявеният иск е в срока по
чл.415, ал.4 ГПК. Претенциите, предмет на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5845 по описа за 2018 г. на ПРС, и предмет на настоящата
искова молба са напълно идентични, поради което и производството по
установителните искове е допустимо.
По основателността на предявения иск:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила предсрочна
изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя, на която се позовава ищецът; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
на **е сключен договор за потребителски кредит № **между ищеца, в качеството му
на кредитор, и ответника С.Ф.Р., в качеството му на кредитополучател, по силата
на който ищецът предоставил на ответника в заем сумата от 2000 лв. Кредиторът е
изпълнил задължението си по договора, като сумата от 2000 лв. е преведена на
ответника на дата 27.06.2017 г., видно от платежно нареждане – л. 39 от делото.
Заетата сума следвало да се върне за срок от 24 месеца. Видно от погасителния
план към договора за потребителски кредит датата на първото плащане по кредита
е 20.08.2017 г., а на последното – 20.07.2019 г.
Ищецът
в исковата молба се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на вземането
си по договора, считано от 05.09.2017 г., на основание т.12.3 от Общите
условия. Съгласно цитираната клауза в случай, че кредитополучателят просрочи
една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на договора за потребителски кредит и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на
кредитополучателя уведомление, покана, предизвестие и други. От така цитираната уговорка
ищецът извлича правото си да обяви кредита за „автоматично” предсрочно изискуем
само с настъпването на обективния факт на неплащане на една месечна погасителна
вноска. Така изложените доводи поставят следните въпроси, които са релевантни
за разрешаването на правния спор, а именно: допустима ли е уговорка за
настъпване на автоматична предсрочна изискуемост и постановките на т.18 от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС приложими ли са при небанкови финансови институции.
По първия поставен въпрос е налице
съдебна практика на ВКС. Съгласно решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по
т.д. № 665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. предсрочната изискуемост
на вземането по договор за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, уредена в нормата
на чл.71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщане на заетата парична сума, като се преобразува от срочен
в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на кредитора до
длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и за кредитора
възниква възможността да иска плащането му от длъжника – заемател. Страните по
договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата
на чл.9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства
целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да достигне до длъжника.
Такава уговорка за „автоматично” настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем не поражда
действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост на
преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с неговото едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока,
уговорени в договора или предвидени в закона.
В този смисъл, съдът приема, че
уговорката в т.12.3 от Общите условия към процесния договор за потребителски
кредит за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на вноските по
договора, без да е уведомен кредитополучателят за това, не поражда правно
действие. Затова е необходимо длъжникът (ответник) да е уведомен за
предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит, като съдът счита,
че това уведомяване следва да е извършено преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
т.е. постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложими не
само при банките, но и при небанковите финансови институции. В този смисъл е
налице съдебна практика на ВКС – решение № 123/ 09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по
описа за 2014 г. на ВКС, II т.о. Вземането, предмет на
заявлението по чл.410 ГПК (а не само по
чл.417 ГПК), следва да бъде изискуемо към
момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в
хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, тъй като за
кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по
чл.410 ГПК за твърдяна предсрочна изискуемост на кредита. Още веднъж следва да
се подчертае, че началният момент на изискуемостта на вземането по договор за
потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпване на предсрочна
изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. В случая, по делото не се ангажираха доказателства ищецът да е
уведомил длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по
процесния договор.
Освен това, следва да се има предвид
и следното: Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване
на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва
на длъжника и до произнасяне на съда заповедното производство е едностранно.
Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер
на уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, защото
заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа
волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Това уведомяване обаче не може да се вземе предвид като
факт, настъпил в хода на процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК, доколкото от значение
е моментът на връчването, а именно преди подаване на заявлението. Това
уведомяване би могло да се вземе предвид като ново основание за предявяване на
осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Така
решение № 161/08.02.2016 г., постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на
ВКС, II т.о.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, доколкото се установи
по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор на потребителски
кредит от **между страните, то следва, че искът е доказан по своето основание.
Уговорката на страните да разсрочат изплащането на кредита на 24 месечни
погасителни вноски, първата от които с падеж – 20.08.2017 г., а последната –
20.07.2019 г., не би могла да се отрази на правото на кредитора да получи
изпълнение. Той би могъл обаче да претендира заплащане само на тези вноски,
чийто падеж е настъпил към датата на приключване на съдебното дирене пред
инстанцията по същество. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени в
т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които е допустимо предявеният
иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предявеният
по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по
договор за кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение.
Освен това в т.2 от цитираното
тълкувателно решение се прие, че разграничението на вноските с настъпил и
ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в
исковата молба, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на
иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Затова съобразно правилото
на чл.162 ГПК, при доказване от страна на ищеца на основанието за дължимост на
сумите – чрез доказване на сключен договор за кредит, предоставянето на сумите
от кредитодателя на кредитополучателя и настъпила, съобразно уговореното
изискуемост на отделните вземания, за съда възниква задължението служебно да
съдейства за определяне на размера на просрочените вноски, доколкото не би бил
установим от самите договорни клаузи.
В случая, размерът на всяка
погасителна вноска се установява от представения от ищеца погасителен план, в
който е налице разграничение между дължимата главница, лихва и пакет
допълнителни услуги. Претенцията на ищеца по настоящото дело обхваща единствено
главницата, като за вноските с настъпил падеж до приключване на съдебното
дирене в настоящата инстанция – 15.05.2019 г., искът е основателен. Видно от
погасителния план тези вноски обхващат периода от 20.08.2017 г. до 20.04.2019
г. и са на обща стойност 1653,04 лв. До този размер искът е основателен и
следва да се уважи, а за разликата от сумата от 1653,04 лв. до пълния
претениран размер от 2000 лв. искът подлежи на отхвърляне.
Следва за пълнота да се отбележи, че
уважаването на иска поради настъпил падеж на вземането, а не поради предсрочна
изискуемост не означава промяна на основанието, доколкото правното основание,
на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на
предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка
претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността
на кредитора да иска изпълнение на вземането. В този смисъл са мотивите на т.
1.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Като законна последица от уважаване на
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД до размера на сумата от 1653,04 лв., е
присъждането на законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 11.04.2018
г., до окончателното й изплащане.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл. 78,
ал.1 ГПК ищецът има право на разноски пропорционално на уважената част от иска.
Същият е доказал заплащането на държавна такса в размер на 40 лв. съответна на
цената на предявения иск за главница, както и възнаграждение за назначения на
ответника особен представител – 370 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр. НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 370
лева. Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото размерът на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100
лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на
510 лева, като по съразмерност следва да му бъдат присъдени 421,52 лв. За
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 90 лева
– 40 лв. за ДТ и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като следва да му се
присъдят по съразмерност 74,39 лева. Ответникът на основание чл. 78, ал.3 ГПК има
право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, но не е представил
доказателства да е сторил такива, поради което не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Ф.Р.,
ЕГН: **********, адрес: ***, че дължи на
„Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх.В, ет.7 сумата от 1653,04 лв. (хиляда шестстотин петдесет и три лева и четири стотинки) - главница,
дължима по договор за потребителски кредит № **от 27.06.2017 г., за вноските с
настъпил падеж за периода от 20.08.2017 г. до 20.04.2019 г. включително, ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 11.04.2018
г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 4316/11.05.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5845/2018 г.
на ПРС, V бр. с-в., КАТО ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата от 1653,04 лв. до пълния предявен размер от 2000 лв.
ОСЪЖДА
С.Ф.Р., ЕГН: ********** да заплати на
основание чл. 78, ал.1 ГПК съразмерно с уважената част от иска на „Профи Кредит
България” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 421,52
лв. (четиристотин двадесет и един
лева и петдесет и две стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
исковото производство и сумата от 74,39 лв. (седемдесет и четири лева и тридесет и девет стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/П/
ВЕСЕЛА
КЪРПАЧЕВА
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА.
В.С.