Р Е Ш Е Н И Е № 132
гр. Кюстендил, 31.07.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в открито заседание
на втори юни
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Богоева
ЧЛЕНОВЕ: Евгения Стамова
Веселина Джонева
при секретаря Мая Стойнева
като разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в. гр. д. № 46
по описа за 2020 г. на КнОС и, за да се произнесе взе предвид:
Постъпила е въззивна жалба от К.Д.А.,
с адрес: ***, действащ чрез назначения особен представител адв. Й.Б.,***,
насочена срещу решение № 744 от
Оспорваният първоинстанционен
съдебен акт се обжалва в частта, с която ДнРС е приел за установено по
отношение на ответника К.Д.А., ЕГН **********, с адрес: ***, че на основание
чл. 422 вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 99 вр. с чл.
240 и чл. 86 от ЗЗД, същият дължи на ищеца „********” ЕАД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление гр. София ****, ж.к. *******, бул. „*********” №
**, офис-сграда „*******”, ет. 2, офис 4,
следните неплатени парични задължения по договор за потребителски кредит
№ *******/
Решението на районния съд в обжалваната част се приема за неправилно. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Претендира присъждане на възнаграждение за особен представител. Счита, че договорът за револвиращ кредит е нищожен поради липсва на съгласие – чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, поради противоречие със закона – чл.26, ал.1, пр.1, поради неспазване разпоредбите на ЗПК и поради наличието на неравноправни клаузи в него по смисъла на ЗЗП. Излага, че в случая противно на установеното, договорът първо е подписан от кредитодателя, а кредитополучателят едва впоследствие се е запознал с неговото съдържание. Оспорва и надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия, като приема, че връчването на исковата молба с процесното уведомление на особения представител на длъжника не може да се приравни на надлежно връчване.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „********“ ЕАД чрез юрисконсулт Е. Р. Излага съображения за неоснователност на депозираната въззивна жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса. За обоснован се приема извода на районния съд за приложение нормата на чл.23 от ЗПК, в която насока цитира съдебна практика. Споделя извода на районния съд и за надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия, като излага подробни съображения и цитира съдебна практика.
КнОС след като прецени доводите на страните, събраните по елото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема решението на ДнРС в обжалваната част за правилно и го потвърждава. Съображенията за това са следните:
Фактическата обстановка е установена правилно въз основа на надлежно събрани доказателства, правилно обсъдени от първоинстанционния съд. Между страните няма спор относно релевантните по спора факти и обстоятелства.
Въз
основа н събраните писмени доказателства се установява, че на 24.09.2015 г.,
между „П. Ф. Б. “ ООД като кредитодател и К.Д.А., като кредитополучател, е
сключен договор за потребителски кредит № *******, съгласно който
кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя паричен заем в
размер на 1150.00 лева, който се усвоява в брой, а кредитополучателят се е задължил да го
върне съгласно условията на сключения договор, ведно с договорената лихва в
размер на 226.82 лева, на 60 равни седмични погасителни вноски, в размер на
22.95 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска бил уговорен на
01.10.2015 г., а на последната-на 19.11.2016 г., като дата на падежа на
останалите вноски е ден от седмицата – понеделник.
С
подписването на договора за кредит, кредитополучателят е изразил съгласието си
да заплати съответни по вид такси , които съдът не обсъжда, тъй като
висящността на спора във въззивното производство е относно искът за главницата,
а и останалите претенции, чийто предмет е бил вземане за дължими по договора
такси и за възнаградителна лихва са отхвърлени.
Общата
сума, която кредитополучателят се е задължил да върне на кредитодателя при
сключване на договора за кредит е в размер на 2334.75 лева, която включва:
главница в размер на 1150.00 лева, договорна лихва в размер на 226.82 лева,
такса за оценка на досие в размер на 57.50 лева, такса услуга „Кредит у
дома" за предоставяне на кредита в брой по местоживеене в размер на 270.13
лева и такса услуга „Кредит у дома" за събиране на погасителните вноски по
местоживеене в размер на 630.30 лева.
Крайният
срок за издължаване на всички задължения по кредита е
Като
дължима е начислена и сума в размер на 124.77 лева, представляваща обезщетение
за забава върху дължимите суми в размер на законната лихва, за периода от
08.11.2015 г. до датата на входиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда.
На
01.07.2017 г. е сключен Договор за цесия между „*******" АД, ЕИК ********
и „*****" ЕООД, ЕИК ***** /с предишно наименование „П. Ф. Б. " ООД/,
по силата на който вземането, произтичащо от договор за потребителски кредит № *******/
- 2 -
между „П. Ф. Б. "
ООД и К.Д.А., е прехвърлено в полза на „*******" АД, ведно с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, такси, комисионни и
други разноски.
На
„********"
ЕАД е упълномощена, в качеството си на цесионер по Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от
Между
страните не се спори, че общата сума, която е погасена по горепосочения договор
за кредит е в размер на 220.00 лева. Това
обстоятелство се установява и от приетото в първоинстанционното производство
заключение на в. л.
Въз основа на подадено на 01.11.2018 г. заявление по чл. 410 от ГПК е образувано ч. гр. д.№ 2235/2018 г. на ДнРС, по което в полза на ищеца е
издадена заповед от 05.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК срещу длъжника К.Д.А. да заплати на
кредитора претендираните със заявлението суми.
Установителните искове, предмет на разглеждане в исковото
производство са предявени при наличие на хипотезата по на чл. 415, ал. 1, т. 2
от ГПК.
С обжалваното решение искът за главницата е уважен частично до
размер от 930 лева, като до пълния размер от 1 066, 46 лева искът е
отхвърлен. Отхвърлени са изцяло останалите искове. Решението е обжалвано от
ответника в частта, в която искът е уважен. В останалата част решението на ДнРС
е влязло в сила като необжалвано.
Въззивната жалба е допустима, като подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.разгледана по същество се явява неоснователна.
При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и съответно
допустимо .Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Изложените във въззивната жалба и поддържани в хода на въззивното производство от процесуалния представител на въззивника доводи за неправилност на постановения от първоинстанционния съд съдебен акт, настоящият състав на въззивната инстанция приема за неоснователни. Изрично следва да се посочи, че в голямата си част доводите са излагани съвсем общо при липса на конкретика..въпреки това ще бъдат обсъдени.
Основният правен спор между страните касае въпроса – процесните договори за цесия породили ли са действие спрямо длъжника – ответник в производството.
Във въззивната жалба е застъпено становището, според което волеизявленията спрямо ответника касаещи материалното правоотношение между страните, не могат да породят целените правни последици / в случая уведомлението за извършеното прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит в полза на нов кредитор/, когато са получени от особен представител на страната. Тези доводи не се споделят от въззивната инстанция.
От събраните доказателства, се установява, че между ищеца, в качеството на цесионер, и "*******" АД, в качеството на цедент, е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.07.2017 г. и приложение № 1/01.03.2018 г., с които е прехвърлено вземането на цедента към ответника по договор за кредит.
С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице сключен договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е достатъчно постигане на съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие при сключването на договора не е необходимо. За да породи действие по отношение на длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента има за цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това не означава, че предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в настоящия случай, предвид приложените към договорите пълномощни. Съгласно разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД представителната власт възниква по волята на представлявания, като нейният обем се определя според волеизявлението на упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени никакви изрични ограничения посредством императивни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията. По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити
- 3 -
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че ответникът е платил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че ответникът е платил преди връчване преписа от исковата молба на различно от цесионера-ищец лице. Уведомителните писма за извършената цесия в разглеждания случай не са достигнали до длъжника, видно от известията за доставяне, но същите са приложени към исковата молба и са получени от особения представител, с връчване на книжата по делото. Не се твърди по делото да е извършено плащане на стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за извършената цесия би имало значение.
В съдебната практика /Решение № 3 от
Спорно по делото е обстоятелството дали е налице надлежно уведомяване за извършената цесия, ако исковата молба с приложенията към нея, не е връчена лично на ответника, а на неговия особен представител, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК.
На основание чл. 47, ал. 6 ГПК при наличие на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Настоящият съдебен състав намира, че е налице надлежно уведомяване за извършената цесия, доколкото ответникът се представлява от назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, който е получил книжата по делото, сред които са пълномощното за уведомяване и уведомлението за извършената цесия. Аргумент в полза на това становище е и обстоятелството, че липсва законова забрана уведомяването за извършената цесия да се извърши чрез нотариална покана, връчена на длъжника по реда на чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1 – 5 ГПК, т. е. без да се назначава особен представител на адресата на поканата в нотариалното производство. По аргумент за по-силното основание, уведомяването за извършената цесия е надлежно, ако е извършено в хода на исково производство, в което длъжникът се представлява от особен представител, назначен от съда, за да защитава правата и законните интереси на отсъстващия ответник. Подобни съображения са изложени в Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК, в което се приема, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Липсват основания същото разрешение да не намери приложение и по отношение на уведомяването на длъжника за извършена цесия.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че особеният представител защитава процесуални права на страната, но не е законов или договорен представител на ответника, с когото няма контакт /или правоотношение/, поради което не може да приема адресирани до представляваното лице материално-правни изявления на трети лица, каквото е уведомяването за сключен договор за цесия. Особеният представител се назначава с акт на съда – определение, от което произтича и неговата представителна власт /т. 6 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС/, т. е. по силата на съдебен акт и на основание чл. 29, ал. 3 и чл. 47, ал. 6 ГПК възниква представително правоотношение между ответника и назначения от съда адвокат. Съгласно чл. 29, ал. 5 ГПК особеният представител може да извършва действия, за които се изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се води делото. Действията, за които е необходимо изрично пълномощно, са посочени в разпоредбата на чл. 34, ал. 3 ГПК – сключване на спогодба, намаляване, оттегляне или отказ от иска, признаване на исканията на другата страна, получаване на пари или на други ценности, както и действия, представляващи разпореждане с предмета на делото. От анализа на посочените разпоредби може да се направи извод, че особеният представител на ответника не може да сключва спогодба и да признава иска без одобрението на съда. Липсват други законови основания за ограничаване на представителната власт на особения представител. Той може да прави всякакви възражения от името на представлявания: правоизключващи /за нищожност/, правопогасяващи (за плащане, за давност, за прихващане, за новиране), правоотлагащи (неизискумост), т. е. притежава пълна активна представителна власт. Липсва основание за ограничаване на пасивната представителна власт на особения представител, който може да приема всякакви волеизявления, материализирани във връчените му по делото книжа – както за обявяване на предсрочна изискуемост, така и за уведомяване за извършена цесия.
Ето защо, настоящият състав намира, че ищецът е успял да докаже надлежно качеството си на кредитор.
Въз основа на изложеното съдът намира за основателен предявеният главен иск до размер от 930 лева и същият правилно е уважен от първоинстанционния съд.
Цедираното вземане, произтича от сключен договор за кредит, по който ответникът е страна и по силата на който договор на същия му е предоставена сумата от 1 150 лева. Няма спор, че тази сума подлежи на връщане. Тези обстоятелства са добре известни на ответника. Дори да се приеме за недействителен целия договор, както е приел първоинстанционния съд на основание чл. 22 от ЗПК, то на основание чл. 23 от ЗПК, потребителят връща чистата стойност на кредита, т.е. получената сума. Несъмнено касае се до дължима реституция на получено по недействителен, в смисъла нищожен договор.
В случая обаче настоящата инстанция приема, че разпоредбата на чл. 22 от ЗПК е неприложима, тъй като не е налице нищожност на целия договор поради противоречието му с разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 11 и 20 от ЗПК.
Не е налице основание нищожност на целия договор, поради противоречието му със закона- горепосочените разпоредби.
В случая в съдържанието на сключения договор е инкорпорирано съдържание отговарящо на изискванията на погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В случая доколкото се касае до фиксирана лихва не е приложимо изискването за посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Законът не съдържа изискване в погасителния план да се съдържа информация относно това размерът на вноските как е формиран. Право на това има потребителят съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, но информацията се предоставя при поискване от негова страна.
- 4 -
Спазено е и изискването на чл. 11, ал.1, т. 20 от ЗПК в случая, тъй като има създадени общи условия, с които се регулират договорните правоотношения с потребителите, включително и с ответника. Същите са приети като доказателсдтво по делото. Съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. В случая това изискване е изпълнено, страните са подписали всяка страница от общите условия и същите са неразделна част от процесния договор за потребителски кредит, като в чл.14 от ОУ се съдържа информация съгласно изискването на чл. 11, ал.1, т. 20 от ЗПК.
В обобщение настоящата инстанция приема, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 23 от ЗПК по изложените по-горе съображения. Независимо от различието с възприетото от първоинстанционния съд за нищожност на целия договор, решението в обжалваната му част е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено, в частта, в която искът за главницата е уважен до размер от 930 лева, представляваща неизпълнената част от задължението по процесния договор за предоставената в заем парична сума. Правилно е уважена и претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва, сччитано от датата на подване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 01.11.2018 г. до окончателното й заплашане.
Неоснователни
са изложените във въззивната жалба доводи за нищожност на целия договор за
потребителски кредит, поради липса на съгласие. По делото е приет сключен в
писмена форма договор за потребителски кредит, в който не се спори, че
съществува и подпис на кредитополучателя. При липса на доказателства
установяващи противното, следва извод, че с подписа си същият изразява волеизявленията си, като при съвпадение на
насрещните волеизявления е налице съгласие
Липсват доказателства относно
твърденията за начина, по който е попълвана бланката на договора и др. и още
по-същественото в случая – не се твърди, да е предоставен потребителски кредит
при условия, с които кредитополучателят да не е бил съгласен.
Изложените
във въззивната жалба доводи относно останалите искови претенции не следва да
бъдат обсъждани, тъй като не е налице висящност на производството по тези
искове – същите са отхвърлени и решението в тази част като необжалвано е влязло
в сила. Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви относно
недействителността на клаузите в договора относно задълженията за заплащане на
възнаградителна лихва и такси „Кредит у дома“.
Предвид
неоснователността на въззивната жалба на въззивната страна не се дължат
разноски по водене на делото, а и такива в настоящото производство не са направени.
На въззиваемото ТД обаче се дължат разноски
по водене на делото пред настоящата инстанция. Въззиваемото ТД
претендира разноски за д. т. и юрисконсултско възнаграждение, като в списъка по
чл. 80 от ГПК е претендирана сума от 300 лева.
Съдът
намира, че на въззиваемото ТД се дължат разноски в размер на общо 200 лева, от
които разноски сторени за заплащане на
възнаграждението на особения представител на въззивника/ неправилно посочени
каторазноски за д. т./ и 100 лева юрисконсултско възнаграждение на основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба размерът се определя от
съда, катокато има ограничение относно максималния размер на възнаграждението,
който не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен
по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ. В случая възнаграждението не надхвърля
размерът определен в чл. 25, ал.1 от Наредбата за правна помощ същата предвижда
възнаграждение от 100 до 300 лева при граждански дела с определен материален
интерес.В случая се касае до разглеждане на оценяем иск с определен материален
интерес, но с оглед фактическата и правна сложност на делото сумата от 100 лева
юрисконсултско възнагражзение е напълно достатъчна.
По
делото е постъпила молба от адв. Й.Б. – особен представител на въззивника, с
която иска съдът да „преразгледа“ определената от съда и внесена от „********“
ЕАД сума за възнаграждение на особения представител.Претендира се определяне на
по-висока сума като възнаграждение с оглед обема и сложността на извършената
работа.
Подобна процедура по „преразглеждане“ на
вече определено възнаграждение в ГПК не е предвидена. Отделно от това искането
за изменение размера на определеното възнаграждение на особения представител е
неоснователно. В определението си от 04.06.2020 г. съдът ясно е посочил
основанието и начина на определяне размера на възнаграждението, като е приложил
разпоредбата на чл. 7, ал.2, т. 1 Наредба № 1 /
Воден
от горното, КнОС
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 744 от
ОТХВЪРЛЯ молба вх. № 3967/29.06.2020 г. на адв. Й.Б. за изменение на определеното на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК възнаграждение.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА К.Д.А., с адрес: *** да заплати на „********” ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление гр. София ****, ж.к. *******, бул. „*********” № **, офис-сграда „*******”, ет. 2, офис 4 сумата от 200 ллева, разноски по водене на делото във въззивното производство, от които – 100 лева разноски за възнаграждение на особении представител и 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: