Р Е Ш Е Н И Е
№ 165 28.05.2019г. гр.С.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ окръжен
съд,
ГРАЖДАНСКО отделение, ІІ състав
На двадесет
и първи май 2019 г.
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
Секретар
Пенка Василева
като разгледа
докладваното от съдията- докладчик ЗЛАТЕВ
въззивно
гражданско дело N 1161 по описа за 2019 година,
за да
се произнесе съобрази следното :
Производството е на основание чл.269- 273 от ГПК във вр.
с чл.150, пр.1 от СК.
Производството е образувано
по въззивна жалба, подадена в законния 2- седмичен срок по чл.259, ал.1
от ГПК от ищеца Ж.В.И. от гр.С. против Решение № 234/19.02.2019г. по гр.д.№ 3076/2018г. по описа на РС- С., с което са били отхвърлени, като изцяло неоснователни
предявените от него против малолетните му деца Ж.Ж.И. на 13 г. и М.-М.Ж.И. на 11 г., представлявани от тяхната майка и законен представител В.М.П.
искове по чл.150, пр.1 от СК за
намаляване размерите на присъдените им с бракоразводното решение № 111-82-27/01.04.2015г. по гр.д.№ 17491/2013г. на РС- С. ежемесечни издръжки
от по 900 лв. месечно
на 128 лв. месечно за всяко едно от тях, считано от 12.06.2018г. до
настъпване на законни основания, за тяхното изменяване или прекратяване, както и исканията му за присъждане на разноски и
допускане предварително изпълнение на решението. Моли ОС да отмени изцяло същото, като го счита за неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на материалния закон, и да постанови друго
такова, с което да уважи изцяло предявените му искове, със законните последици. Излага подробни фактически и
правни съображения в защита на тезите си. Моли да му бъдат присъдени всички
направени разноски за двете съдебни инстанции, вкл. за адвокатско
възнаграждение. Няма свои нови доказателствени
искания пред настоящата въззивна съдебна инстанция. В този смисъл е и
пледоарията на процесуалния му представител- адвокат пред настоящата въззивна
съдебна инстанция.
В законния 2- седмичен срок по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмени Отговор на въззивната жалба от
ответницата В.М.П. от гр.Ст.Загора сочи,
че счита въззивната жалбата срещу Решението на РС за неоснователна, тъй като според нея първоинстанционният
съд правилно бил преценил всички събрани пред него доказателства и бил направил
съответните правилни фактически и правни изводи, при спазване на всички
процесуални правила, довели до постановяването на това негово изцяло негативно
за ищеца- жалбоподател решение. Излага подробни свои фактически и правни доводи
в подкрепа на защитната си тези по делото. Счита, че атакуваното
Решение на РС съд не страда от сочените
от въззивника пороците, поради което същата
следвало да бъде оставане без уважение, а атакуваното Решение да бъдело изцяло потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира
да й се присъдят деловодните
разноски във въззивното съдебно производство. Тя също няма свои нови доказателствени
искания. В този смисъл е и пледоарията на общия им процесуален
представител- адвокат пред настоящата въззивна инстанция.
Контролиращата страна ДСП- ОЗД-
гр.Ст.Загора не е взела становище по спора пред въззивнита инстанция, не е
изпратила процесуален представител и не е пледирала пред въззивния съд.
Въззивният ОС- Ст.Загора, като се
запозна с изложените във въззивната жалба оплаквания, със съображенията в
Отговорите на в.жалба, с мотивите на атакуваното първоинстанционно решение, със
събраните от РС писмени и гласни доказателства и с приложимите материалноправни
и процесуални норми, счита, че въззивната жалба е процесуално допустима, родово
и местно подсъдна на настоящия въззивен ОС- Ст.Загора, поради което той следва
да се произнесе по същността на направените оплаквания от въззивника- ищец по
делото. Обжалваното в неговата изцяло отхвърлителна
част атакувано първоинтстанционно съдебно решение, е постановено от РС- гр.С. при
условията на иска за изменение/намаляване/ размерите на месечните издръжки и на
двете малолетни деца по чл.150, пр.1 от СК. При анализа на направените от
въззивника оплаквания, настоящият въззивен съд констатира следното :
ОТНОСНО ВАЛИДНОСТТА :
Атакуваното Решение на РС в обжалваната му
част от ищеца- баща е валидно и допустимо, поради което и на осн. чл.271, ал.1,
изр.1 от ГПК настоящия въззивен съд следва да се произнесе по
материалноправната същност на направените във въззивната жалба конкретни
факически и правни оплаквания.
ОТНОСНО ОСНОВАТЕЛНОСТТА :
Установено и доказано по несъмнен и безспорен
начин още пред първата съдебна инстанция РС наличието на фактически и правни основания относно иска
изменяване на издръжката според изменените на фактически и правни обстоятелства
по смисъла на чл.150 от СК, след като тя е била първоначално определена- т.е. нужда от издръжка на всяко едно от
двете малолетни деца и възможността
за осигуряване на издръжката от страна на бащата. Не е необходимо кумулативно
да са се изменили абсолйтно всички обстоятелства, които са взети предвид
при първоначалното определяне на издръжката, чието изменение се иска сега, а именението
може да засяга едни или други
обстоятелства от значение за определяне на издръжката преди предяване на
иска по чл.150 от СК, като е възможно е да е настъпило изменение само относно
нуждите на този, който търси издръжка, или само изменение относно възможностите
на онзи, който дължи издръжката, за да е налице основание по чл.150 от СК.
Напълно мотивирано,
законосъобразно и правилно РС е преценил, че основното задължение на родителите
е визирано в чл.125, ал.1 от СК- че родителите са длъжни да се грижат за
физическото, умственото, нравственото и социално развитие на децата си, за тяхното
образование и за техните лични и имуществени интереси, като конкретно изражение
на грижата за всяко дете е и даването на ежемесечна парична издръжка. Правилен
е фхактическия и правен извод, че задължението за издържане на всяко дете до
навършване на пълнолетие възниква за родителите с факта на раждане на детето,
като съгласно императивната разпоредба на чл.143, ал.2 от СК, родителите дължат
издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са
работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Конкретният
размер на издръжката се определя от нуждите на всяко дете и реалните възможности
на родителите, които я дължат съгласно разпоредбата на чл.142, ал.1 от СК. Правото
на детето да получи издръжка от своите родители е безусловно и е достатъчно
наличието на предпоставката „ненавършило пълнолетие дете”. Закрепеният в
чл.142, ал.2 от СК законодателен подход е насочен към определяне на една
минимална сума за издръжката на всяко дете, чието осигуряване е безусловно
задължение на родителя, независимо дали това ще е за сметка на неговата
собствена издръжка, като липсва законово правило, че при получаването на
минимален доход задълженият да издържа детето си родител следва да заплаща
тъкмо минималния размер на издръжката или сума около този минимум.
В конкретния случай, съществен
факт е, че от момента на определяне на последния размер на издръжка за всяко
едно от двете малолетни деца на страните до предявяване на настоящата искова
молба са изминали повече от 4 г., което
само по себе си е самостоятелно основание за изменение на определената по- рано
издръжка, тъй като за този период от време децата са пораснали, като
същевременно са нарастнали и техните нужди. По делото се установява, че майката
на децата сама полага грижи по отглеждането им, като получавания от нея
ежемесечен трудов доход е малко над установения за страната среден размер на
работната заплата. Безспорно е установено по делото и, че бащата на децата няма
пряко участие в непосредственото отглеждане и възпитание на децата си, като
тези родителски задължения са поети изцяло от майката. Определеният с предходното
бракоразводно съдебно решение размер на издръжка на всяко дете се заплаща от
въззивнсика- баща и до настоящия момент.
При извършената от въззивния съд проверка относно направените в жалбата
оплаквания за незаконосъобразност и
неправилност на изводите на РС, се установи, че въззивникът- ищец/бащата/ доброволно
е прекратил трудовото си правоотношение с дотогавашния си работодател „КНАУФ БЪЛГАРИЯ"- ЕООД още на 23.02.2016г. /след като е работил
там непрекъснато от 1998г./, където
е бил на висока длъжност и по което е
получавал значително по размер трудово
възнаграждение, след това около 1 г. е бил регистриран като
безработен в БТ- С., след което подписва на 31.03.2017г. нов трудов договор с търговското дружеството на съпругата си “А.“- ЕООД, гр.К., обл.С., където тя е
едноличен собственик на капитала му от 5 000 лв. и негов управител и
законен представител, но на ниската длъжност „координатор“ с минималната работна заплата. За тези близо 3 г. от
прекратяване на предишния си трудов договор с високо трудово възнаграждение с „КНАУФ
БЪЛГАРИЯ"- ЕООД, въззивникът- баща
очевидно не е положил достатъчно адекватни
усилия да си осигури подходящи официални лични
доходи, включително да намери подходяща работа за своята много
висока квалификация и със съответното подходящо и високо възнаграждение
с оглед задълженията му за заплащане на висока месечна издръжка на двете си
малолетни деца. Следователно от тези безспорно установени от РС факти и обстоятелства/които не
се оспорват от никоя от страните по делото/, не би могло да се направят някакви други фактически и правни изводи, различни от тези, направени от първоинстанционния съд. В същия общ смисъл е и
заключението на писмения Социален доклад относно двете малолетни деца,
представен пред РС- С..
В тази връзка въззвният съд напълно споделя мотивите и изводите на
първоинстанционния РС- С. и препраща към тях по реда на чл.272 от ГПК,
включително и в частта им, в която е безспорно прието, че въпреки значително
по- ниската за работна заплата, въззивникът- баща е получил при прекратяване на
предишното си трудово правоотношение значително парично обезщетение в размер на
общо 116 885, 34 лв., което му позволява към датата на завеждане на иска
по чл.150 от СК в РС/12.06.2018г./, към датата на обявяване на първоинстанционното
дело за решаване/08.02.2019г./, към датата на обявяване на въззивното дело за
решаване/21.05.2018г./, така и до средата на бъдещата 2021 г. да осигурява тези
размери на месечни издръжки на двете си малолетни деца.
Още повече, че въззивникът- баща нито пред първата, нито пред настоящата
въззивна съдебна инстанция не е представил необходимата официална писмена
Декларация за материално и семейно положение, под страх от наказателна
отговорност по чл.313 от НК, с която да декларира всички относими по процесния спор
факти и обстоятелства, на които е основал своята искова молба пред първоинстанционния
РС- С., и съответно своята въззивна жалба пред настоящия ОС- С.
Предвид всичко
гореизложено въззивният съд счита, че атакуваното
изцяло отхвърлително Решение на РС не страда от сочените
във въззивната жалба пороци, то се явява изцяло
мотивирано, законосъобразно и правилно и по отношение дължимата и възможна
месечна парична издръжка и на двете малолетни деца на въззивника- баща, поради
което тя следва да се отхвърли напълно, ведно с всички законни последици от
това, като се потвърди изцяло атакуваното първоинстанционно Решение.
В
тази връзка и на основание чл.273 във вр. с чл.78, ал.1, 2 и 3 от ГПК, всяка
страна следва сама да понесе разноските си пред настоящата въззивна съдебна инстанция,
ведно със законните последици от това.
Настоящото въззивно съдебно Решение е
окончателно и съгласно изричната разпоредба на чл.280, ал.3, т.2, пр.1 от ГПК, то
не подлежи на по- нататъшно касационно обжалване пред ВКС на Р.България- гр.С..
Ето защо, мотивиран от
горното и на
основание чл.269- 273 от ГПК във вр. с чл.150, пр.1 от СК, въззивният ОС- С.
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 234/19.02.2019г. по гр.д.№ 3076/2018г. по описа на РС- С..
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :