Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 18.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров
гр. д. № 14020/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№141315 от 13.06.2019 г., постановено по гр. д. №38304/2017 г., по описа на СРС,
127 състав, са уважени предявените от П.С.З. обективно кумулативно съединени осъдителни искове
като К.Г.Ф. е осъден да заплати на П.С.З.,
на основание чл. 74 ЗЗД, сумата 6266,37 лв., представляваща размер на
заплатеното от П.С.З. на „Р.К.” ООД чуждо задължение, възникнало в тежест на К.Г.Ф.,
по решение от 29.05.2015 г. на собствениците на самостоятелни обекти във вход „А“
на сграда, находяща се на адрес в гр. София, кв.
„Горна баня”, ул. „********ведно със законната лихва върху сумата от 12.06.2017
г., до окончателното ѝ изплащане, а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и
сумата от 156,97 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 03.02.2017 г. до 03.05.2017 г. Със
същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати
на ищеца направените в производството съдебни разноски в общ размер от 954,65
лв.
Така постановеното решение е обжалвано от ответника К.Г.Ф. с
оплаквания за неговата неправилност,
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Оспорват се изводите на СРС, че претендираните
суми са във връзка с извършен ремонт на покрив, представляващ обща част на
сграда в режим на етажна собственост. Поддържа, че в случая е налице
първоначално изграждане на покрив, тъй като съдът не бил обсъдил направените от
ответника доводи и възражения, че процесната сграда в
режим на етажна собственост е останала недовършена, включително и в частта на процесния покрив. Сочи, че с единствения документ, с който
е снабдена сградата относно степента на нейното изграждане (констативен
протокол с рег. № АБ-94-Д-154 от 08.01.2007 г. на СО, р-н „Овча купел”), на
основание чл. 181, ал. 2 от ЗУТ се установявало завършването ѝ до етап „груб
строеж“ по смисъла на §5, т. 46 от ЗУТ. Поради недоказаното завършване на
сградата в годен за ползване вид чрез издадено от компетентните държавни органи
разрешение за ползване, въззивникът поддържа, че част
от собствениците на самостоятелни обекти във вход „А“ на сграда са решили и извършили
ремонт на все още недостроената, респ. недовършената, сграда, включително в
частта ѝ, съставляваща покрив над обектите в същия вход, т.е. направили
са „ремонт“ на строежа в покривната му част. Изтъква, че тези действия не са
били уместно и полезно предприети и в този смисъл не се е обогатил
неоснователно, спестявайки си съответните разходи за извършването им. Предвид
това счита, че неправилно СРС е приел, че отговорността на въззивника
произтича от разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 9 ЗУЕС, защото всички изброени в
нормата дейности по отношение на общите части на сграда в режим на етажна
собственост касаят една завършена вече сграда, чието завършване е надлежно
обследвано, констатирано и признато с нарочен акт на компетентен орган.
Въззивникът се позовава и на съдържанието на Протокол от 03.04.1998 г.
от заседание на общото събрание на етажната собственост на сградата, находяща се в гр. София, кв. „Горна баня” ул. „********, чиято
доказателствена стойност не била обсъдена от СРС.
Твърди, че от това писмено доказателство се установявало, че К.Ф. като един от
собствениците на парцела, върху който се изгражда процесната
недовършена сграда, е имал договорка с приемателя на правото на строеж, както и
с останалите собственици на право на строеж, респ. на самостоятелни обекти, да
не заплаща никакви суми до приемане на сградата с Протокол Образец Акт 15.
Счита, че по силата на този протокол е имал задължение единствено за
заплащането на членските вноски, свързани с ползването и поддържането на процесната сграда в изправност, но за разходи за СМР,
касаещи нейната рехабилитация и възстановяване на увредени от времето и външни
неблагоприятни фактори нейни общи части, можело да възникнат задължения за
ответника едва, след като същата е била надлежно завършена в цялост и във
всичките й части, инсталации и съоръжения, тъй като преди това причините за
повредата, респ. необходимостта от рехабилитация на отделни части от сградата
могат да се дължат и на причини, свързани с непълното, неточно или некачествено
изпълнение в отделните етапи на строителството. Като пример сочи покриването на
сградата, но недовършването на изграждането на самия покрив, свързано с
нанасяне на антикорозионен слой, респ. боядисването с корабна боя, каквато
констатация на вещото лице инж. Т.Т.се съдържала в
извършената по възлагане на ищеца частна техническа експертиза, приложена към исковата
молба, но неприета като доказателство по делото.
Сочи още, че преди този момент всички дейности следвало да
се приемат за такива за текущото ѝ първоначално строителство. Твърди, че
по делото е установено, че сградата не е надлежно завършена към 2015 г., като
според показанията на ищцовите свидетели покривът е
бил довършен през 1998г., но доколко обаче е бил цялостно и качествено изграден
към същата дата, било недопустимо да се установява чрез свидетелските
показания, тъй като тези факти се удостоверявали чрез Протокол - образец, Акт №15,
Счита, че достигането на етап „груб строеж“ в строителството на дадена сграда
или постройка не означавало, че покривът на същата е напълно и качествено
завършен, предвид уточнението, което се съдържа в легалната дефиниция в § 5, т.
46 от ЗУТ.
Изтъква, че СРС не е обсъдил релевираното
от ответника възражение за недоказаност на извършените СМР по видове и обем,
тъй като било недопустимо ищецът да установява чрез свидетелски показания
факти, за чието удостоверяване самият ищец е договарял с фирмата, извършила
ремонта на покрива „Р.К.” ООД.
Оспорва се и размера на ищцовата
претенция с доводи за нищожност на решението по т. 1, взето от общото събрание
на етажните собственици във вход „А” съгласно Протокол от проведено на
29.05.2015 г. ОС на ЕС, с което е гласувано частта от покрива на сградата върху
вход „А” да бъде обща само на собствениците на самостоятелни обекти в същия
вход. Счита, че решението не е взето от лицата,
имащи право да вземат такова решение, а именно собствениците на всички
индивидуални жилищни и нежилищни обекти в трите входа на цялата сграда, като се
позовава на решение №2295 от 07.10.1971 г. по гр. д. № 1455/71 г., I г. о. на
ВКС.
Излага съображения, че ищецът не е доказал оспорената от
ответника дата на провеждане на ОС на ЕС от 29.05.2015 г., а показанията на
доведения от въззиваемия свидетел - управителя на „Х.И.“
АД не установявали взето от общото събрание позитивно решение за разделянето на
трите входа на самостоятелни по смисъла на чл. 38, ал. 2 от ЗС. Противоречие
съществувало и между отразеното в протокола изказване на собствениците на
самостоятелни обекти във вход „Б“ - Е.Г., М.Л.и П. П., че покривът на техния
вход и над този на вх. „В“ вече били ремонтирани и показанията на ищцовия свидетел К.Г.Я., че покривът на тези два входа не
бил ремонтиран преди този на вх. „А“ през 2015 г.
При условията на евентуалност на оплакванията, и в случай се приемело, че
ремонтът е бил извършен и заплатен, сочи че липсвало съгласие от всички
собственици за отделянето на покрива над вх. „А“, поради което разпределението
на сумата по ремонта само между собствениците на самостоятелни обекти във вход
„А“, респ. определената на ответника припадаща се част от ремонта на покрива,
била необоснована и завишена и следвало да бъде редуцирана съгласно
притежавания от него процент идеални части от общите части на цялата сграда, включваща
и трите входа.
Счита, че от съдържанието на процесния протокол за проведено ОС на ЕС от 29.05.2015 г.
било изводимо, че е взето решение единствено покривът на вх. „А“ да бъде
отделен като самостоятелна обща част на входа и то за само за целите на
извършване на процесния ремонт, което било в противоречие
с чл. 38, ал. 2 от ЗС.
Поддържа, че видът на извършения
ремонт има характера на „основен ремонт“ по смисъла на §5, т. 42 от ДР на ЗУТ и
като такъв незаконосъобразно е бил извършен въз основа на решение на ОС на ЕС,
взето с обикновено мнозинство, а не с предвиденото в чл. 17, ал. 2, т. 5 от ЗУЕС абсолютно квалифицирано мнозинство – минимум 67 % ид.
ч. от всички общи части, а не само от представените. Предвид това оспорва
валидното упълномощаване на ищеца от ОС на ЕС да изпълни от името на ответника
задължението му за заплащане на исковите суми, поради което за последния не е
възникнало задължение за тяхното възстановяване.
При условията на евентуалност
оспорва размера на уважената ищцова претенция, тъй
като съгласно представения протокол от 29.05.2015 г. от процесното
общо събрание на етажните собственици на вх. „А“ на ответника е определена
сумата от 4998,24 лв., поради което липсвало основание да бъде осъден за
разликата до претендираните 6266,37 лв., още повече
че тази разлика не е била одобрена от ОС на ЕС впоследствие.
Предвид
гореизложеното, моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове
изцяло отхвърлени. Претендира сторените по делото разноски.
Въззиваемият
ищец - П.С.З. оспорва въззивната жалба по
подробно изложени в отговора съображения и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно. Счита, че с завършването на сградата
в груб строеж е възникнала етажна собственост, поради което неоснователни били
доводите на ответника за липсата на доказателства, удостоверяващи годността на
ползване на сградата.
Третите лица помагачи на страната на
ищеца – П.С.С., „Р.К.“ ООД и П.Г. П. не са изразили
становище по подадената въззивна жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса
за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна
по следните съображения:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно
основание чл. 74 от ЗЗД, произтичащ от твърденията на ищеца П.С.З., че е
заплатил приспадащата се на ответника на К.Г.Ф. сума от 6266,37 лв.
за извършен от изпълнителя
„Р.К.” ООД неотложен капитален ремонт на покрива на сградата на вход „А“, находяща се на адрес в гр. София, кв. „Горна баня”, ул. „*******,
поради което и ответникът следвало да му възстанови тези средства. Изложено е
твърдение, че решението за ремонта на покрива и определянето на суми на всеки
от собствениците на самостоятелен обект в процесния
вход на сградата са взети на проведено общо събрание на 29.05.2015 г. на
етажните собственици на самостоятелни обекти във вход „А“ на сградата. Въпреки
отправената до К.Ф. нотариална покана за възстановяване на заплатената сума, не
е последвало плащане, поради което се претендира и мораторна
лихва за периода 03.02.2017 г. – 03.05.2017 г., в размер на 156,97 лв.
Страните не спорят а и от
представените по делото писмени доказателства е безспорно установено, че те са
етажни собственици на самостоятелни обекти във вх. „А“ на горепосочената
сграда, както и че последната е снабдена с удостоверение за завършеност на
строежа на етап „груб строеж“ към 22.12.2006 г. Не се спори още, че процесната сума е заплатена от ищеца, както и че ответникът
е бил поканен в тридневен срок да я върне с връчена му на 30.01.2017 г.
нотариална покана.
По аргумент от чл. 38, ал. 1 ЗС етажната
собственост възниква по право в момента, в който отделните обекти в сградата,
етажи или части от етажи в нея принадлежат на различни собственици, като общи
стават изброените в нормата части на сградата, включително и нейният покрив,
както и земята, върху която е изградена сградата.
Предвиденото в чл. 41 от ЗС
задължение на всеки етажен собственик, съразмерно с дела си в общите части, да
участва в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, и
в полезните разноски, за извършване на които е взето решение от общото
събрание, ясно сочи, че законодателят не е обвързал това задължение с
определена етапност в строителството на сградата, щом
същата е достигнала „груб строеж“ по смисъла на §5, т. 46 от ЗУТ, тъй като това
е началният момент, от който възниква право на собственост върху
самостоятелните обекти в сградата. В практиката на ВКС (определение №245 от
16.05.2013 г. по гр. дело №2370/2013 г. на ВКС, I г.о., определение
№845/07.12.2018 по дело №1535/2018 на ВКС, ГК, III г.о.), споделяна и от
настоящия състав, константно се приема, че разноските за довършване и въвеждане
в експлоатация на изградена в груб строеж сграда - етажна собственост са
полезни разноски и вземане на решение за тяхното извършване е от
компетентността на общото събрание на етажната собственост. Предвид това е несъстоятелна
тезата на въззивника, че претендираните
разходи са недължими, тъй като ЗУЕС вменявал такова задължение на етажните
собственици едва от момента на завършване на сградата, но не и на етап „груб
строеж“.
Според показанията на разпитания
пред СРС свидетел К.Я., които съдът кредитира като безпротиворечиви,
последователни и придобити въз основа на непосредствени впечатления, се
установява, че покривът на сградата е бил изграден още около 1998 г. и бил
покрит с метални керемиди, българско производство, грундирани с грунд за метал
и заковани за дървена скара посредством пирони, като горната част на всеки
пирон била изолирана посредством силикон. Свидетелят сочи, че с течение на
времето, след поставянето на керемидите, са възникнали повреди по покрива в
резултат изработката и влошените атмосферните условия и това е наложило
извършването на ремонта. Заявява, че ревизия на такъв тип покриви се прави на
10 г., а в процесния случай етажните собственици са
установили след повече от 15 г., че керемидите са започнали да се разковават и
покривът се е компрометирал. Категорично твърди, че покривът е бил завършен, като
в цялата сграда, включително и във вход „А“, е имало живеещи.
Показанията на този свидетел
сочат, че независимо от невъвеждането на сградата в експлоатация, покривът
ѝ е бил изпълнен в завършен вид. Тяхната достоверност се потвърждава и от
показанията на доведения от ответника свидетел А.А.,
собственик на самостоятелен обект на последния етаж на вх. „В“ на същата
сграда, който сочи, че след като първоначалният строител на сградата е изпаднал
във финансова невъзможност да я изгради напълно, е започнало събирането на пари
и през 1998 г. е изграден покривът на сградата, който представлява обща част и
на трите входа.
Неоснователни са оплакванията във
въззивната жалба за недопустимост на свидетелските
показания за установяване на състоянието на покрива и неговата завършеност, тъй
за доказването на тези факти липсва изрична забрана в процесуалния закон. Обстоятелството,
че за сградата не е издаден Протокол образец Акт №15 по Наредба № 3 от
31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството има
отношение към установяване годността на цялата сграда, а не само към
завършеността на отделни нейни елементи, какъвто е покривът, и с този документ
се уреждат вътрешните отношение между строителя и възложителя касателно предаването на строежа, но несъставянето му не
обосновава еднозначно, че покривът на сградата не е завършен. Следва да се
отбележи, че самият ответник не е въвел никакви конкретни твърдения, нито е
ангажирал доказателства, за такова състояние на покрива, което да води до
извод, че той не е бил функционално изграден. В периода около соченото от свидетеляЯ. завършване през 1998 г. липсват данни да е
имало каквито и да било проблеми по покривната конструкция, а констатация за
такива е едва в един значителен период след това – около 15 г. според
показанията на свидетеляЯ.. Сочената от ответника
техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. Т.Т.и
приложена към исковата молба, не представлява годно доказателство по смисъла на
чл. 195 ГПК, тъй като не е изготвена и приета в настоящото исково производство.
Неотносимо е позоваването от страна на въззивника на съдържанието на т. 3.2.1 от Протокол от
03.04.1998 г. от заседание на общото събрание на етажната собственост на процесната сграда, според който ОС на етажните собственици
е взело решение до приемането на сградата с Протокол образец Акт 15
собствениците на земята, сред които е и ответникът, да не заплащат суми за
дострояването на сградата. По гореизложените съображения ищцовата
претенция касае извършването на дейност по ремонт на вече изграден покрив, а не
такава за неговото дострояване, и като етажен собственик К.Ф. не е освободен от
задължение да поеме за своя сметка такива разходи.
С оглед гореизложените
съображения настоящият състав намира за правилен крайният правен извод на СРС,
че на основание чл. 6, ал. 1,
т. 9 ЗУЕС за ответника е възникнало задължението да участва в ремонта на
покрива сградата, като извършването му се установява, както от писмените
доказателства (приложените към исковата молба Договор за доставка и монтажа на
покривна конструкция от 30.05.2015 г., сключен с „Р.К.“ ООД и приемо-предавателен протокол от 18.09.2015 г.), така също и
от показанията на свидетелите К.Я., който е контролирал извършването на
ремонтните дейности и А.А., който заявява „вижда се отдалече, че през 2015 г. бе
хубаво направен ремонт на покрива на сградата откъм пощата – вх. А“. Извод
в обратен смисъл не следва от наведеното във въззивната
жалба оплакване за липса на приложен акт образец 19, доколкото е представен
подписан приемо-предавателен протокол между изпълнителя
и представляващите етажната собственост. Този документ представлява годно доказателство
относно установяване точното изпълнение на възложената работа поради факта, и
не губи своята доказателствена стойност, че не
съдържа количествено-стойностна сметка. Макар в самия договор да е било
уговорено такова съдържание на протокола, правилото е диспозитивно
и страните могат да се отклонят от него, а доводите за недопустимост на
свидетелски показания за установяване вида и обема на извършения ремонт са
неоснователни, доколкото подобна забрана процесуалният закон в разпоредбата на
чл. 164 ГПК не съдържа. Същественото е, че представените писмени доказателства
кореспондират със свидетелските показания, а в приемо
– предавателния протокол страните не са констатирали отклонение от договорените
във офертата труд и материали, като са изразили взаимна воля, че възложената
работа е изпълнена без забележки. Самият въззивник
също не твърди и не доказва конкретни факти, от които да може да бъде направен
извод, че възложеният ремонт е извършен в отклонение от договореното.
От съдържанието на представения в
първоинстанционното производство протокол от
29.05.2015 г. за проведено общото събрание на собствениците на самостоятелни
обети в във вход „А“, „Б“ и „В“ на жилищната сграда в гр. София, кв. „Горна
баня”, ул. „******* (л. 144-150 от делото на СРС), се установява, че е взето
решение собствениците на жилища от всеки вход на сградата да ремонтират
самостоятелно покрива си над него, без участие на собствениците на обекти от
другите входове, като покривите над трите входа да бъдат обща част само на
собствениците на самостоятелни обекти от съответния вход. На същата дата е проведено
и заседание на общото събрание на собствениците на самостоятелни обекти във вх.
„А“ на същата сградата, като според приложения като доказателство протокол (л.
6-16 от делото), по т. 1 от дневния ред, е взето решение частта от покрива на
сградата върху вход „А” да е обща част на собствениците на самостоятелни обекти
в същия вход, доколкото преди това етажните собственици от съседните входове са
отказали да участват в разходите за ремонт на покрива над вх. „А”. За нуждите
на предстоящия ремонт на покрива, разпростиращ се върху вх. „А”, са
преразпределени идеалните части от общите части на сградата за всеки
самостоятелен обект от вх. „А”, и въз основа на това е определена сумата
дължима от всеки етажен собственик, като за ответника тя е била в размер на
4998,24 лв. с ДДС (т. 2 от решението).
Наличието на специални изисквания,
уредени в ЗУЕС, към изготвянето и съдържанието на протокола му придават доказателствена сила, подобна на официалните свидетелстващи
документи, като след изтичане на срока за оспорване на съдържанието му,
протоколът се стабилизира и има обвързваща етажните собственици, третите лица и
съда доказателствена сила (в този смисъл
Решение № 8 от
24.02.2015 г. по гр. д. № 4294/2014 г., І г.о. на ВКС). Поначало всеки от
собствениците има право да оспори законосъобразността на провеждането и на
взетите решения на общото събрание. 3ащитата срещу незаконосъобразни решения на
общото събрание обаче се реализира по специален ред, предвиден в чл. 40 ЗУЕС -
чрез предявяване на конститутивен иск за тяхната
отмяна пред районния съд в преклузивен 30-дневен
срок, считано от получаване на решението по реда на чл. 16, ал. 7 от закона
(така и Решение № 24 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 2795/2016 г., ІІ г.о., на
ВКС).
В конкретния случай не се твърди,
а и не се установява, ответникът да е оспорил по реда и в срока по чл. 40 ЗУЕС
взетите решения от проведените общи събрания, поради което решенията са влезли
в сила и съдът следва да се съобрази с приетото от мнозинството етажни
собственици. Именно с оглед специалната процедура по оспорване на решението,
пропускането на срока по чл. 40 ЗУЕС прави недопустими релевираните
от ответника възражения за: нищожност на решението по т. 1, взето от общото
събрание на етажните собственици във вход „А”, с което е гласувано частта от
покрива на сградата върху вход „А” да бъде обща само на собствениците на самостоятелни
обекти в същия вход; за липсата на съгласие от всички етажни собственици за
отделянето на покрива над вх. „А“; че така взетото решение за отделяне само на
покрива като самостоятелна обща част на входа и то за само за целите на
извършване на процесния ремонт е в противоречие с чл.
38, ал. 2 от ЗС. Изтъкнатите доводи подлежат на изследване единствено в
производството по чл. 40 ЗУЕС, като след пропускане на определения от закона
срок не може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните
решения. В случая е неприложим принципът, че нищожност може да се установява
без срок, в който смисъл е и споделяната от съдебния състав практика на ВКС, обективирана в решение № 39 от 19.02.2013 г., по гр. д.
№657/2012, I ГО. Следва да се отбележи, че ответникът не е провел успешно
доказване на оспорената дата на провеждане на ОС на ЕС от 29.05.2015 г., какво
се установява да се е състояло според показанията на доведения от въззиваемия свидетел - управителя на „Х.И.“ АД В.П.. Ирелевантно за съществуването на валидно взето и влязло в
сила решение на етажните собственици е дали е налице противоречие между
отразеното в протокола от ОС на ЕС на трите входа изказване на собствениците на
самостоятелни обекти във вход „Б“ - Е.Г., М.Л.и П. П., че покривът на техния
вход и над този на вх. „В“ вече били ремонтирани и показанията на ищцовия свидетел К.Г.Я., че покривът на тези два входа не
бил ремонтиран преди този на вх. „А“ през 2015 г. В тази си част протоколът
отразява твърдения на трети за спора лица за факти, неотносими
към предмета на настоящия спор.
Предвид гореизложеното, в
настоящото производство не следва да се проверя валидността и законосъобразността
на решението на ОС на ЕС относно определянето на дължимата от К.Ф. сума 4998,24
лв. за извършване ремонт на покрива. При зачитане правното действие на така
взетото решение на етажните собственици на вход „А“, приетата пред настоящата
инстанция СОЕ е неотносима, доколкото изчисленият дял
на разходите по извършения ремонт, приспадащ се на ответника, касая хипотезата
на разпределението им между собствениците на трите входа на сградата. Влязлото
в сила решение обвързва въззивника да заплати
гласуваните разходи за ремонт, а въпросът за тяхното законосъобразно определяне
не следва да се разглежда в настоящото производство по изложените вече
съображения. С погасяването на тези задължение от страна на ищеца П.З. и при
съществуващ за последния правен като собственик на самостоятелен обект на
последния етаж във вх. „А“, се е осъществил и фактическия състав на суброгацията по чл. 74 ЗЗД. Доколкото обаче в исковата
молба претенцията е изведена от твърдението за наличието на взето решение на ОС
на ЕС от 29.05.2015 г., по силата на което е определено задължение за ответника
за заплащане на сумата от 4998,24 лв., а не се твърди неоснователно обогатяване
/гестия/, именно до този размер се явява и доказана
претенцията за главницата. За разликата до претендираните
6266,37 лв. липсва валидно взето решение на етажните собственици. Следва да се
отбележи, че гласуваната на събранието оферта е на стойност 48 957,90 лв.,
а ден по-късно в подписаният договор за доставка и монтаж на покривна
конструкция общата сума на ремонта и на приспадащия се дял от нея на ответника са
на по-висока стойност - съответно 54 906,91 лв. и 5604,60 лв. с ДДС.
Обстоятелства, оправдаващи посоченото разминаването и завишаването в гласуваните
от етажните собственици суми спрямо договорените с изпълнителя и заплатените от
ищеца 6266,37 лв., не се установяват, поради което исковата претенция над
сумата от 4998,24 лв. следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
При това положение дължимата мораторна лихва в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 03.02.2017 г. до 03.05.2017 г., изчислена от съда по
реда на чл. 162 ГПК, се равнява на сумата от 124,96 лв., като за разликата над
този размер до присъдените 156,97 лв. акцесорната
претенция се явява неоснователна.
Тъй като
правните изводи на двете инстанции не съвпадат изцяло, решението на СРС следва
да бъде отменено в частта, с която главният иск е уважен за разликата над
сумата от 4998,24 лв. до присъдените 6266,37 лв. и в частта, с която е уважен акцесорният иск за
разликата над 124,96 лв. до присъдените 156,97 лв. върху уважения размер на главницата
за периода от 03.02.2017 г. до 03.05.2017 г., както и в частта с присъдени в полза
на ищеца съдебни разноски за разликата над сумата от 761,42 лв. до присъдените
такива в размер на 954,65 лв.
При този изход
на спора ищеца следва да бъде осъден да заплати на ответника, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 161,93 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство,
както и разноски за въззивното производството в общ
размер на 258,77 лв.
Предвид
частичната неоснователност на въззивната жалба, в
полза на въззиваемия следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение за производството пред СГС в размер на 518,43 лв.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №141315 от 13.06.2019 г., постановено по гр. д.
№38304/2017 г., по описа на СРС, 127 състав, в частта, с която К.Г.Ф. е
осъден да заплати на П.С.З., на основание чл. 74 ЗЗД, заплатеното от П.С.З. на
„Р.К.” ООД чуждо задължение, възникнало в тежест на К.Г.Ф., по решение от
29.05.2015 г. на собствениците на самостоятелни обекти във вход А, на сграда, находяща се на адрес в гр. София, кв. Горна баня, ул. „********за
разликата над сумата от 4998,24 лв. до присъдената сума от 6266,37 лв., ведно
със законната лихва върху тази разлика, считано от 12.06.2017 г., до
окончателното ѝ изплащане, в частта, с която на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е присъдено обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху уважения размер на главницата за
периода от 03.02.2017 г. до 03.05.2017 г. за разликата над 124,96 лв. до
присъдения размер от 156,97 лв., както и в частта, с която в полза на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК са присъдени разноски за разликата над сумата от
761,42 лв. до присъдените такива в размер на сумата от 954,65 лв., като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:.
ОТХВЪРЛЯ предявените от П.С.З., ЕГН **********, със съдебен адрес ***-
адв. А. Ц., срещу К.Г.Ф., ЕГН **********,***,
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 74 и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждането на ответника да заплати на ищеца погасеното от
П.С.З. на „Р.К.” ООД чуждо задължение за заплащане разходи за ремонт на покрива
на вход „А“, на сграда, находяща се на адрес в гр.
София, кв. „Горна баня”, ул. „********възникнало в тежест на К.Г.Ф., по решение
от 29.05.2015 г. на собствениците на самостоятелни обекти във етажната
собственост на сграда, находяща се на горепосочения
адрес – за разликата над сумата от 4998,24 лв. до присъдения размер от
6266,37 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от
12.06.2017 г., до окончателното ѝ изплащане, както и за присъденото
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
от 03.02.2017 г. до 03.05.2017 г. за разликата над сумата от 124,96 лв.
до присъдения размер от 156,97 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №141315 от 13.06.2019 г., постановено по гр. д.
№38304/2017 г., по описа на СРС, 127 състав, в останалата обжалвана част, с
която П.С.З., ЕГН **********, със
съдебен адрес *** - адв. А. Ц., е осъден да заплати
на К.Г.Ф., ЕГН **********,***, на основание чл. 74 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 4998,24 лв., представляващи погасеното от П.С.З. на „Р.К.” ООД чуждо
задължение за заплащане разходи за ремонт на покрива на вход „А“, на сграда, находяща се на адрес в гр. София, кв. „Горна баня”, ул. „********възникнало
в тежест на К.Г.Ф., по решение от 29.05.2015 г. на собствениците на
самостоятелни обекти във етажната собственост на сграда, находяща
се в гр. София, кв. „Горна баня”, ул. „********и сумата от 124,96 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 4998,24 лв. за периода от 03.02.2017 г. до 03.05.2017 г.
ОСЪЖДА П.С.З.,
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. А. Ц.,
да заплати на К.Г.Ф., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 161,93 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство,
както и разноски за въззивното производството в общ
размер на 258,77 лв.
ОСЪЖДА К.Г.Ф., ЕГН **********,***, да заплати на П.С.З., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адв.
А. Ц., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред СГС в размер
на 518,43 лв.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието на третите лица помагачи на страната на ищеца – П.С.С. с ЕГН **********, „Р.К.“ ООД с ЕИК********и П.Г. П. с ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: