№ 2533
гр. София, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506187 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 15066 от 22.12.2022 г., постановено по гр. д. № 33488 по
описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 138 състав е осъден „Л.А.“ ЕООД,
ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Подуяне“,
ж.к. „Хаджи Димитър“, ул. ****, да заплати на „Е.“ ЕООД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. ****, на основание чл. 59 ЗЗД
сумата от 12 000 лева – стойността на предаден на 12.12.2012 г. двигател №
27396130015347, както и 1 420 лева – разноски по делото.
С Решение № 4225 от 20.03.2023 г., постановено по гр. д. № 33488 по
описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 138 състав в производство по реда
на чл. 250 ГПК е допълнено Решение № 15066 от 22.12.2022 г., постановено
по гр. д. № 33488 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 138 състав
като е осъден „Л.А.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район „Подуяне“, ж.к. „Хаджи Димитър“, ул. ****, да заплати на
„Е.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул.
****, законна лихва върху главницата от 12 000 лева от 24.11.2017 г. до
окончателното плащане.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу Решение №
15066 от 22.12.2022 г., постановено по гр. д. № 33488 по описа за 2022 г. на
Софийски районен съд, 138 състав e подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство – „Л.А.“ ЕООД, ЕИК: ****, който го
1
обжалва с оплаквания за недопустимост, неправилност и
незаконосъобразност. Въззивникът поддържа, че обжалваното решение е
недопустимо с доводи, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Счита, че
в исковата молба липсвали фактически твърдения, които да обосноват правна
квалификация на предявения иск по чл. 59 ЗЗД. Излага, че ищецът
недопустимо е изменил основанието на предявения иск в производството
пред въззивния съд при първото разглеждане на делото. На следващо място
поддържа, че предявеният иск е неоснователен. Излага, че не се установяване
обогатяване на ответника със сумата от 12 000 лева, тъй като не е получил
тази сума от ищеца, като при ответника се намира и съхранява един
неработещ двигател, като ищецът не е искал неговото връщане, не било
налице и обедняване на ищеца за сметка на ответника, както и връзка между
твърдяното обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. Моли съда да
обезсили обжалваното решение като недопустимо, респ. да го отмени като
неправилно и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „Е.“ ЕООД, ЕИК: ****
– ищец в първоинстанционното производство, не е депозирала писмен
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу Решение № 4225
от 20.03.2023 г., постановено по гр. д. № 33488 по описа за 2022 г. на
Софийски районен съд, 138 състав e подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство – „Л.А.“ ЕООД, ЕИК: ****, който го
обжалва с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Поддържа, че
липсва искане за присъждане на лихва върху предявената претенция за
неоснователно обогатяване, като такова искане не било направено и до
приключване на съдебното дирене в първа инстанция, както и с молбата за
отстраняване на нередовност на исковата молба, депозирана във въззивното
производство при първото разглеждане на делото. Предвид изложеното счита,
че липсва основание за присъждане на законна лихва върху главницата. Моли
съда да отмени обжалваното решение.
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „Е.“ ЕООД, ЕИК: ****
– ищец в първоинстанционното производство, не е депозирала писмен
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивните жалби, за
наличието на пороци на атакуваните съдебни актове, приема следното:
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от
надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащи на
обжалване съдебни актове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
2
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваните решения са валидни и допустими, постановени в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела в
съответствие с основанието и петитума на исканията за съдебна защита.
Неоснователни са доводите на въззивника за недопустимост на Решение
№ 15066 от 22.12.2022 г., постановено по гр. д. № 33488 по описа за 2022 г. на
Софийски районен съд, 138 състав, като аргументите за това са следните:
Първоинстанционното производство е образувано след като с влязло в
сила Решение № 262325 от 8.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 8859 по
описа за 2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б състав, на което не е
допуснато касационното обжалване с Определение № 507 от 03.06.2022 г.,
постановено по гр. д. № 94 по описа за 2022 г. на Върховен касационен съд на
Република България, трето гр. отделение, е потвърдено Решение № 55020 от
01.03.2019 г. по гр. д. № 16222/2018 г. по описа на СРС, 170 с-в, в частта, с
която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Е.“ ЕООД, ЕИК: ****
срещу Л. Л. М., ЕГН ********** иск по чл. 195, ал. 1 ЗЗД за връщане на
продажна цена в размер на 12 000 лева по договор за продажба на двигател,
сключен на 26.11.2012 г., както и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3
ГПК в полза на Л. Л. М. са били присъдени разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 900. 00 лв. и е обезсилено Решение № 55020 от
01.03.2019 г. по гр. д. № 16222/2018 г. по описа на СРС, 170 с-в, в частта, с
която е отхвърлен като неоснователен предявения от „Е.“ ЕООД, ЕИК: ****
срещу „Л.А.“ ЕООД, ЕИК: **** иск по чл. 195, ал. 1 ЗЗД за връщане на
продажна цена в размер на 12 000 лева по договор за продажба на двигател,
сключен на 26.11.2012 г., както и в частта, с която в полза на „Л.А.“ ЕООД са
били присъдени разноски в размер на 900. 00 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение и е прекратено производството по в. гр. д. № 8859/2019 г. по
описа на СГС в посочената част, а делото е върнато за ново разглеждане на
СРС от друг състав и произнасяне по предявения иск.
В Решение № 262325 от 8.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 8859 по
описа за 2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б състав е прието, че след
дадените от въззивната инстанция указания с определение от 7.12.2020 г.,
ищецът е уточнил исковата си молба, като е посочил, че предпочитан
ответник за връщане на сумата по разваления договор за продажба на
автомобилен двигател е Л. Л. М., с когото е сключен договорът. В случай, че
искът срещу Л. Л. М. бъде отхвърлен, ищецът е поискал да бъде осъден
„Л.А.“ ЕООД да върне сумата, тъй като е получил върнатия от купувача
(ищец) двигател и с това се е обогатил неоснователно за негова сметка.
Уточнението на исковата молба се е наложило поради
неконкретизираност на основанието и петитума спрямо двамата ответници,
с оглед и на становище на ищеца с вх. № 5001/23.01.2018 г. по описа на РС
Варна. В задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2013 г. ОСГТК, т. 5 е
посочено, че въззивният съд може да констатира нередовности на исковата
молба и да даде указания за поправянето им с цел да обезпечи постановяване
на допустим акт по съществото на спора. В случая въззивният съд е направил
3
точно това. След уточняването на исковата молба от ищеца, въззивният съд е
приел, че срещу „Л.А.“ ЕООД е предявен евентуален иск по чл. 59 ЗЗД, който
не е разгледан в предметните му рамки от първоинстанционния съд. Затова,
след като е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на
главния иск срещу Л. Л. М., е обезсилил първоинстанционното решение,
постановено срещу „Л.А.“ ЕООД по иск с пр. осн. чл. 195 ЗЗД и е върнал
делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск по чл.
59 ЗЗД. Неоснователно е и възражението на въззивника, че липсва искане за
присъждане на законна лихва върху главницата от датата на исковата молба
до окончателното плащане. Такова искане е било направено още с исковата
молба.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК относно правилността
на първоинстанционното решение, въззивният съд е обвързан от посочените в
жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба доводи,
които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, настоящият
състав на въззивния съд намира следното:
Производство по гр. д. № 16222/2018 г. по описа на СРС, 170 с-в е
образувано по искова молба на „Е.“ ЕООД, ЕИК: **** срещу Л. Л. М. и
„Л.А.“ ЕООД. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил,
че е сключил договор за покупка на движимата вещ – двигател с първия
ответник – Л. Л. М., като е заплатил продажната цена. Пояснил е, че вещта не
е била прегледана при покупката поради нейната специфика, тъй като преглед
на стоката за недостатъци – явни и скрити е можело да се извърши едва при
монтирането на МПС, което е станало в един по-късен момент след
доставката от гр. София в гр. Варна. След констатиране, че вещта е негодна
за ползване по предназначение поради недостатъци е върнал същата за
ремонт на продавача Л. Л. М. с указания, че ако това не бъде сторено в
определен срок, то ще счита договора за развален, като желае връщане на
заплатената цена. Във въззивното производство по в. гр. д. № 8859/2019 г. по
описа на СГС във връзка с дадени указания за отстраняване нередовности на
исковата молба, ищецът е пояснил, че желае осъждане на ответника Л. Л. М.
да върне заплатената цена за вещта по разваления договор за продажба или
при отхвърляне на този иск поддържа претенцията си към втория ответник –
„Л.А.“ ЕООД, който се е обогатил без основание с получаване на двигателя на
стойност 12 000 лв. на 12.12.2012 г.
Както беше посочено по-горе, с влязло в сила Решение № 262325 от
8.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 8859 по описа за 2019 г. на Софийски
градски съд, ГО, ІІ-Б състав е потвърдено Решение № 55020 от 01.03.2019 г.
по гр. д. № 16222/2018 г. по описа на СРС, 170 с-в, в частта, с която е
отхвърлен като неоснователен предявения от „Е.“ ЕООД, ЕИК: **** срещу Л.
Л. М., ЕГН ********** иск по чл. 195, ал. 1 ЗЗД за връщане на продажна цена
в размер на 12 000 лева по договор за продажба на двигател, сключен на
26.11.2012 г.
Отхвърлянето на главния иск означава, че съдът следва да разгледа и да
се произнесе по евентуалния. Както беше посочено, предвид непроизнасянето
на първоинстанционния съд по предявения евентуален иск за осъждане на
4
втория ответник „Л.А.“ ЕООД да върне сумата в размер 12 000 лева, с
твърдения, че този ответник е получил двигателя и с това се е обогатил без
основание за сметка на ищеца, делото е върнато на първата инстанция за
произнасяне по предявения иск – чл. 59, ал. 1 ЗЗД, който е предмет на
първоинстанционното производство, по което е постановено обжалваното
пред настоящата въззивна инстанция съдебно решение.
Не е спорно между страните, а и се установява от събраните по делото
писмени и гласни доказателства и заключение на САТЕ, че: на 26.11.2012 г.
между ищеца – купувач и Л. М. – продавач, е сключен договор за покупко-
продажба на двигател, който е доставен на ищеца от гр. София в гр. Варна на
27.11.2012 г.; по договора за покупко-продажба на двигателя от 26.11.2012 г.
продавачът е получил цената на стоката – 12 000 лв.; двигателят е върнат от
купувача на 12.12.2012 г.; двигателят не е годен за ползване по
предназначение; двигателят е върнат на адреса на „Л.А.“ ЕООД и се намира и
съхранява от него; с покана от 17.10.2017 г. ищецът е отправил изявление до
продавача за разваляне на договора и е поискал от него – ремонт на двигателя
и връщането му на ищеца, или - връщане на цената на закупената вещ; не е
заплатена нито стойността на вещта, нито последната е върната на ищеца;
между ищеца и „Л.А.“ ЕООД не са възниквали и не съществуват договорни
отношения във връзка с процесния двигател.
От заключението на вещото лице по САТЕ се установява, че след
получаването му, двигателят е разглобен в сервиза „Л.А.“ ЕООД и от него е
наличен само цилиндровия блок, който се съхранява в сервиза. Цилиндърът
не отговаря на техническите изисквания. След връщане на двигателя на
12.12.2012 г. по него не са извършвани ремонтни дейности, видно от съС.ието
на основната му част – цилиндровия блок, причинител на техническата
неизправност на целия двигател.
Източниците на облигационни отношения, като белег на основно
разграничение за възникване на задълженията се делят на няколко групи,
еманиращи институти на облигационното право, които поради различната си
правна природа следва да бъдат възприемани като самостоятелни и съответно
изрично обособени като правен регламент. Основният източник на
облигационни задължения е договорът, като неговото съдържание е изведено
от възможността гражданскоправните субекти да регулират автономно
отношенията си по начин, който те определят като най - добър за тях. Друг
основен източник на задължения е деликтът, който като институт
регламентира защитата на вече придобитите права срещу противоправни
посегателства, като обхватът на тази защита на плоскостта на гражданското
право съставлява преразпределение на неблагоприятните последици в тежест
на правния субект, отговорен за настъпването им. Третият основен източник
на задълженията е неоснователното обогатяване. Самостоятелната и различна
правна природа на тези институти, както вече бе отбелязано, изисква и
различна и самостоятелна правна уредба. Както съдебната практика, така и
доктрината последователно и еднозначно поставят неоснователното
обогатяване в групата на извъндоговорните отношения, с оглед разгледания
по-горе основен критерий на делението, обусловен от източника на
5
облигаторното отношение. В обособената група на извъндоговорните
задължения, макар и вътрешно нееднородна, имплицитно се съдържа идеята,
че към тях не се прилагат принципите и правилата на договорните облигации.
Този извод се налага от това, че при неоснователното обогатяване
задълженията възникват независимо от това дали са желани и съдържанието
им се определя от закона, а не от волята на страните. Или обобщено – като
източник на задължения неоснователното обогатяване поражда конкретни
правоотношения имащи извъндоговорен, облигационноправен характер.
Субективният състав на това правоотношение включва лицето, което е дало
нещо без основание и този който е получил облагата. Съдържанието на
правоотношението обхваща правото на обеднелия да иска връщане на
неоснователното даденото и задължение на обогатилия се да върне
неоснователно получената облага. Или субективният и обективен обхват на
правоотношението изключва приложението на правилата на договорната
отговорност, която се поражда от друг фактически състав, респективно
самото облигационно отношение има различно съдържание обусловено от
източника му – договорът между страните. В този смисъл е задължителна
съдебна практика по чл. 290 ГПК на ВКС формирана, както по отношение на
неприложимостта на правилата на договорната отговорност спрямо
специалните състави на неоснователното обогатяване по чл. 55-58 ЗЗД, така и
спрямо субсидиарния по чл. 59 ЗЗД (вж. решение № 64/11. по т. д. №
558/2010 г. на ВКС, I т. о. и решение № 96/16 г. по гр. д. № 5405/15 г. на ВКС,
III г. о.).
Законът за задълженията и договорите урежда фактическите състави на
неоснователното обогатяване – първият от тях, уреден в чл. 55 - 58 ЗЗД,
включва даване и получаване на нещо без основание. Уреденият в чл. 59 ЗЗД
е общ субсидиарен състав. Последователно, както доктрината, така и
тълкувателната и формираната по чл. 290 практика на ВКС приема, че
основателността на иска по чл. 59 ЗЗД предполага установеност на следните
обстоятелства – увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на
имуществото на друго лице, липса на друга възможност за защита на
обеднелият, обедняването и обогатяването да произтичат от едни и същ факт
или обща група факти като връзката между тях не е причинно-следствена.
Неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне само
онова, с което се е обогатил, и то само до размера на обедняването, като е
дължима по-малката от двете стойности при разлика между тях- вж. ПП ВС
№ 1/79 г., решение № 251 от 04.04.2017 г. по т. д. 1023/15 г. на ВКС, II т. о.
решение 135/17 г. по т. д. № 512/16 г. на ВКС, II т. о. и т. н., решение №
398/14 г. по гр. д. 1933/13 г. на ВКС, IV г. о. и т. н.
Според задължителните за съдилищата постановки в ППВС № 1/ 28.
05.1979 г. неоснователно обогатяване е налице всякога при неоснователно
разместване на имуществени ценности, т.е. не само при увеличаване
имуществото на дадено лице, но и при спестени му средства за сметка на
имуществото на друго лице. Такава е хипотезата, когато собственикът е
лишен от ползване на вещта, а друго лице я ползва без основание.
Обстоятелството, че ответникът реално не е използвал тази чужда вещ или не
6
е реализирал приходи от същата е правноирелевантно за успешното
провеждане на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, когато е установено, че ответникът я
ползва без правно основание, а ползването обективно е било възможно.
Възприетото разрешение е възпроизведено и доразвито и във формираната по
реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС. Същата е в смисъл, че с
разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е създадена възможност при неоснователно
разместване на имуществени блага, имущественото равновесие между
отделните субекти да бъде възстановено, като всеки, който се е обогатил за
сметка на другиго, бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването.
С оглед предмета на конкретния спор, следва да бъде разгледана
хипотезата, формираща предметния обхват на чл. 59 ЗЗД. Служенето с чужди
блага без основание е една от проявните форми на неоснователното
обогатяване, чието съдържание включва използване на материално или
нематериално благо, защитено с абсолютно субективно право. С цитираното
вече ПП ВС № 1/79 г. е разяснен, със задължително за съдилищата тълкуване,
посоченият по-горе фактически състав на иска по чл. 59 ЗЗД. Неоснователно
обогатяване има и при спестяване на разходи, които иначе обогатилият се е
трябвало да понесе, като най-честата хипотеза – тази на ползване на чужд
имот без основание, извежда обогатяването от облагодетелстването на
ползващия със спестения наем, който би плащал, а обедняването като
пропуск да бъдат придобити имуществени блага. Общият факт, от който
произтичат обедняването и обогатяването е ползването без правно основание
на чуждото благо. В посочената хипотеза на ползване на чужда вещ -
обедняването на ищеца по иск по чл. 59 ЗЗД се изразява в лишаването му от
възможността да ползва сам собствената си вещ или да я отдава под наем,
съответно да извлича други ползи от нея според предназначението , а
обогатяването за ответника съставлява спестяване на разходи за наем или
разходи за други ползи от ползване на вещта в зависимост от
предназначението , като и обедняването и обогатяването произтичат от едни
и същ факт – ползването на вещта без правно основание. Безспорно, този общ
факт следва да е налице винаги когато се извършва преценка за наличие на
неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД. Поведение или съС.ие,
променящо или изключващо този общ факт, следователно има пряко
отношение към преценката за съществуване на неоснователно обогатяване
въобще. Освен това настоящият казус съдържа в себе си специфика, която
следва да бъде разгледана в контекста на института на неоснователно
обогатяване и неговите предпоставки в хипотезата, при която поведението на
твърдящия обедняването, фактически го обуславя като правна последица на
това поведение.
На първо място, в разглеждания случай такъв общ факт не е налице след
като по твърдения на самия ищец, изложени в исковата молба и поддържани
от него в производството, което се установява и от събраните по делото
доказателства, при получаването на вещта от ответника, същата не е била
годна за ползване. По този начин е изключен общият факт на ползването без
основание, като го променя във факт неотносим към неоснователното
7
обогатяване – държане на чуждата вещ, което по начало е факт, от който сам
по себе си не може да бъде изведено нито обогатяването на ответника, нито
обедняването на ищеца. Следователно, липсата на установен юридически
факт, установяващ едни от елементите от фактическия състав на иска по чл.
59 ЗЗД, води до извод, че в разглеждания случай не е налице неоснователно
обогатяване. Този който твърди, че се е обеднил поради ползване без
основание на негово собствено благо, следва да установи всички елементи от
фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, като е задължен да докаже наличие на общ
факт, от който произтича обедняването респ. обогатяването.
Имуществените блага имат материално естество, оценими са в пари и се
изразяват или в увеличаване актива на имуществото на получателя на
облагата – чрез придобиване на една вещ или на едно право, или в намаляване
на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи,
които той иначе е трябвало да понесе. В тази последна хипотеза, според
правната доктрина и приетото в решение № 252 от 23. 01.2015 г., по гр.д.№
2858/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС, спестяването на разходи води до обогатяване,
но в случай, че те са били необходими и ответникът по иска, основан на чл.
59, ал. 1 ЗЗД, е следвало да ги понесе от собственото си имущество, без да
съществуват изгледи за тяхното връщане. Следователно правно -
релевантното обогатяване по см. на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всякога е свързано или с
придобиване на нови имуществени блага за обогатения, или с избягване на
иначе необходимо изразходване на налични, включени в патримониума му
блага, като за общия фактически състав на неоснователното обогатяване са
без значение формите, чрез които се реализира обогатяването. Съществено
условие е, обаче, то да е станало за сметка на друго лице. Поради това
отсъствието на последното условие прави невъзможно прилагането на чл. 59,
ал. 1 ЗЗД, дори и да е налице обогатяване на дадения субект.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло разрешенията, възприети
във формираната задължителна практика по приложението на чл. 59, ал. 1
ЗЗД. С оглед дадения с тях отговор и при съвкупната преценка на
доказателствата по делото относно съС.ието на вещта при нейното
получаване от ответника, намира, че в конкретния случай необходимите
предпоставки на закона за пораждане на вземане от неоснователно
обогатяване по см. на чл.59, ал.1 ЗЗД за ищеца не са осъществени.
Страните по делото не спорят относно релевантните за предмета на
спора факти, установени от съда и изложени по-горе. Спорният по делото
въпрос е дали осъщественото от ответника държане без основание на
процесната вещ, е довело до създаване на възможност за неговото
обогатяване за сметка на ищцовото търговско дружество. Въззивният съд
намира за основателно защитното възражение на ответника за отсъствие на
обективна възможност за реално придобиване имуществени блага или за
реално използване на чуждата вещ предвид негодното техническо съС.ие,
довело до лишаването от предназначението . Следователно препятстването
на собственика-ищец да я ползва в съответствие с нейното функционално
предназначение и в обема на притежаваните от него права лично или да
реализира от нея имуществени блага по друг начин, не е по причина
8
държането и без правно основание от ответника, за да намери приложение
законовото правило на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Доколкото постъпването на чужда вещ във фактическата власт на
дадено лице, дори и без основание, само по себе си не е достатъчно, за да
възникне обогатяване по смисъла на общия фактически състав на
неоснователното обогатяване, нито е равнозначно на увеличаване на
имуществото на получателя, освен ако той обективно може да използва вещта
за свои нужди или да придобива плодовете от нея, каквито доказателства по
делото липсват, исковата претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД неправилно е уважена
от СРС като основателна. В този смисъл е и съдебната практика, постановена
по близки/сходни хипотези - Решение № 88 от 28.08.2017 г. на ВКС по т. д. №
834/2016 г., II т. о., Решение № 198 от 26.11.2010 г. на ВКС по т. д. №
1025/2009 г., II т. о., Решение № 179 от 18.05.2011 г. на ВКС по т. д. №
13/2010 г., II т. о., и др. В случая не се установява ищецът да се е обогатил без
основание за сметка на ответника. Безспорно между страните и установено от
доказателствата по делото е, че фактическата власт е получена от ответника,
но вещта не е била годна да бъде ползвана по предназначение, поради което
не е увеличила и имуществото на ответника. Неизвличането на ползи от
вещта не е било поставено в зависимост от волята на упражняващия
фактическа власт – дори да би искал да извлече ползи, съС.ието на вещта не е
позволявало това, поради което патримониумът на ответника не се е увеличил
от упражняваната фактическа власт. Още повече, че при всички хипотези на
неоснователно обогатяване, получената без основание вещ, по правило следва
да бъде върната в натура на лицето, чиято имуществена сфера се е обеднила в
резултат на отнемането (чл. 57 ЗЗД), което обаче в случая не е искането на
ищеца. Липсва обогатяване на ответника, т.е. не е налице елемент от
фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като вещта е била негодна за
употребата и по предназначение.
С оглед гореизложеното, настоящият състав, счита че Решение № 15066
от 22.12.2022 г., постановено по гр. д. № 33488 по описа за 2022 г. на
Софийски районен съд, 138 състав следва да бъде отменено изцяло като
неправилно, а предявеният иск по чл. 59 ЗЗД – отхвърлен. Предвид
отхвърлянето на иска като неоснователен, неоснователна е и претенцията за
законна лихва върху главницата, поради което следва да бъде отменено и
постановеното по реда на чл. 250 ГПК Решение № 4225 от 20.03.2023 г.,
постановено по гр. д. № 33488 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд,
138 състав.
С оглед изхода на делото, разноски за първоинстанционното и
въззивното производство се следват само на ответника – въззивник. Такива са
претендирани и направени за адвокатско възнаграждение в размер 900 лева за
първоинстанционното производство, за държавна такса за въззивно
обжалване в размер 240 лева и за адвокатско възнаграждение в размер 1500
лева за въззивното производство.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-Д въззивен състав
9
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 15066 от 22.12.2022 г., постановено по гр.
д. № 33488 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 138 състав и
Решение № 4225 от 20.03.2023 г., постановено по гр. д. № 33488 по описа за
2022 г. на Софийски районен съд, 138 състав и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Е.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: гр. Варна, ул. **** срещу „Л.А.“ ЕООД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Подуяне“, ж.к. „Хаджи
Димитър“, ул. **** за осъждане на „Л.А.“ ЕООД, ЕИК: **** да заплати на
„Е.“ ЕООД, ЕИК: **** на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 12 000 лева –
стойността на предаден на 12.12.2012 г. двигател № 27396130015347, ведно
със законна лихва върху главницата от 12 000 лева от 24.11.2017 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
гр. Варна, ул. **** да плати на „Л.А.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Подуяне“, ж.к. „Хаджи Димитър“, ул.
**** сума в размер 900 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
гр. Варна, ул. **** да плати на „Л.А.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Подуяне“, ж.к. „Хаджи Димитър“, ул.
**** сума в размер 1740 лева, представляваща разноски за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10