№ 49
гр. Пловдив, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. РА.а
Деница Ц. Стойнова
при участието на секретаря Мариана Н. Апостолова
в присъствието на прокурора Д.Калчева
като разгледа докладваното от Деница Ц. Стойнова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20215000600591 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХXI от НПК.
С присъда № 26/30.08.2021г., постановена по НОХД №1418/2021г. по описа на ОС
– Пловдив, подсъдимият Д. П. е признат за ВИНОВЕН в това, че на 11/12.05.2019г. в
землището на с. Б., обл. П., местност „К.“, при управляване на моторно превозно
средство - товарен автомобил марка „Ф.“, модел „Р.“ с регистрационен номер **** е
нарушил правилата за движение по чл.5, ал.2, т.1 и чл.20, ал.2 от Закона за движение по
пътищата и по непредпазливост е причинил смъртта на П.З.Г., за което и на основание
чл.343, ал.1, б. „в“ във вр. с чл.342, ал.1 от НК във вр. с чл. 373, ал.2 от НПК във вр. с
чл. 58а, ал.1 от НК е осъден на две години и четири месеца лишаване от свобода,
изтърпяването на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок
от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. На основание чл. 59, ал.1,
т.1, пр.1 от НК от наложеното наказание лишаване от свобода е приспаднато времето,
през което подсъдимият Д. П. е бил задържан по реда на ЗМВР и НПК. Подсъдимият,
на основание чл. 343г, във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК е лишен и от правото да
управлява моторно превозно средство за срок от четири години, считано от влизане на
присъдата в сила, като е приспаднат периода, през който Д. П. е лишен от това право
по административен ред. Съдът се е разпоредил с приложените по делото веществени
1
доказателства и направените по делото разноски.
Недоволни от присъдата са останали подсъдимия и частните обвинители.
Подсъдимият Д. П. я атакува с доводи за неправилност и незаконосъобразност,
поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон, като се излагат
доводи и за явна несправедливост на наложените наказания. Прави се искане за отмяна
на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ОС,
алтернативно, за изменение на присъдата с намаляване размера на наказанията
лишаване от свобода и лишаване от правоуправление.
В съдебна зала, защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в
нея съображения, които доразвива в пледоарията си, а подсъдимият Д. П. иска да бъде
оправдан.
Частните обвинители, чрез повереникът им – адв. Б. я атакуват с искане присъдата
да се измени и на подс. Д. П. да се наложи наказание лишаване от свобода в размер на
четири години, без приложението на чл.66, ал.1 от НК, както и лишаване от
правоуправление за срок от седем години.
В хода на пренията, повереникът на частните обвинители и те самите поддържат
подадената жалба и направеното с нея искане за утежняване на наказателните санкции
спрямо подсъдимия, а жалбата на последният считат за неоснователна.
Представителят на Апелативна прокуратура в съдебна зала излага подробно и
мотивирано становище в подкрепа на виждането си, че незаконосъобразна и
постановена в нарушение на процесуалните правила е атакуваната присъда. Пледира се
тя да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на ОС –
Пловдив.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с приложените по
делото доказателства, прецени направените оплаквания, становищата на страните и
служебно извърши проверка на правилността и законосъобразността на обжалвания
съдебен акт намери за установено следното:
Депозираните жалби са подадени в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, от легитимирани страни в процеса, поради което са процесуално ДОПУСТИМИ.
По същество, подадената от подс. Д. П. жалба е и ОСНОВАТЕЛНА, като се
споделят част от доводите, изложените в нея, а в съдебната зала от адв. А. и от
представителя на АП – Пловдив. При осъществяване на служебния въззивен контрол
върху атакуваната присъда, в предмета и пределите на въззивната проверка по чл.313 и
чл.314 от НПК, настоящият състав и сам констатира, че в проведеното пред окръжния
съд съдебно следствие и при изготвяне на атакувания съдебен акт са допуснати
процесуални нарушения - съществени и неотстраними от настоящата инстанция, които
са довели до нарушаване правата на всички страни в процеса, и в своята съвкупност
2
мотивират приложението на чл.334, ал.1, т.1 от НПК - отмяна на присъдата и връщане
на делото на ОС – Пловдив за разглеждането му от друг състав на съда.
По направено от подсъдимия и защитника му искане окръжният съд е провел
производство по реда на чл.371, т.2 от НПК, като подсъдимият Д. П. е заявил, че
признава изложените в обвинителния акт факти, съгласява се да не се събират
доказателства за тях, а събраните в първата фаза на процеса да се ползват при
постановяване на присъдата.
Макар и добре известни, предмет и на тълкувателна, и на кореспондиращата с нея
трайна и обилна съдебна практика, очевидно в казуса е нужно да се посочат законовите
предпоставки и изисквания за разглеждане на делото по посочения специфичен ред –
съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК. Прав е повереникът
на частните обвинители, че правото да се поиска провеждане на съкратено съдебно
следствие е „изконно право“ на подсъдимото лице, но то не е неограничено,
безконтролно и изявлението в този смисъл не изпълва всички законови предпоставки
за прилагане на посочената особена процедура. Напротив, освен наличието на
направено изрично искане и изразяване на съгласие да не бъдат събирани
доказателства за признатите факти, следва признанието да се подкрепя от събраните
на досъдебното производство доказателства, а за спазването на това законово
изискване съдът следи служебно. Съобразно даденото тълкуване, с ТР № 1/2009 год.,
необходимо за приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т.2 НПК е
надлежно приобщените и проверените гласни, писмени и веществени доказателства
убедително да потвърждават признатите от подсъдимия факти, като разбира се
незначителните противоречия в доказателствените материали не представляват
процесуална пречка за прилагане на процедурата при налични други доказателствени
източници, достатъчни за категоричното и безусловно обосноваване на направеното
самопризнание.
В аспекта на изложените теоретични постановки, при прочит на обвинителния акт
се вижда, че сред отразените в обстоятелствената му част факти, относими към
нарушенията на ЗДвП, запълващи бланкетният състав на престъплението по чл.343 от
НК, в частност по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП е, че : „При забелязване на автомобила
покойният П.Г. и А.Г. се разбягали заедно с другите придружаващи ги лица“ И още:
„Обвиняемото лице загубило от поглед лицата, описани по-горе, защото виждал
единствено в обсега на осветеност, осигурявана от фаровете на автомобила му“.
Подсъдимият е признал тези факти, но сред събраните на досъдебното производство
доказателства няма нито едно друго, различно от неговите обяснения, доказателство
или доказателствено средство в подкрепа на тези факти – че при управление на
автомобила, респективно, при извършване на две маневри завиване надясно,
починалият и другият пострадал са били невидими за подс. П.. Въпросът попадали ли
3
са пострадалите в обсега на видимостта, осигурявана от фаровете на управлявания от
подсъдимия автомобил, преди и към момента на удара между автомобила и тялото на
починалия П.Г. и пострадалия А.Г., никога не е поставян на експертно изследване и
отговор на такъв въпрос не е даван. Не са събрани и други доказателства, подкрепящи
тези факти, приети за установени от прокурора незнайно поради какви съображения.
Най – вероятно, на базата на дадените от подсъдимия обяснения, които поради
двойствената си природа внимателно следва да се проверяват, а наличието им като
единствен и изолиран доказателствен източник не позволява провеждане на
производство по реда на чл.371, т.2 от НПК и това обстоятелство окръжният съд е бил
длъжен да съобрази, когато се произнася по искането на подс. П. и защитата му за
провеждане на съкратено съдебно следствие. Без установяване на посочените до тук
факти изводи за виновност/невиновност на П. във връзка с това инкриминирано
нарушение на правилата за движение по пътищата е невъзможно да се направят,
защото реакцията, по смисъла на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, е дължима от момента на
възникване на опасността за движение на подсъдимия, а според изложените факти
такава опасност не е възникнала, защото пострадалите не са били видими за
подсъдимия. Поради казаното Пловдивският апелативен съд счита, че изначално
погрешно е решението на окръжния съд, че е възможно разкриване на обективната
истина по делото с прилагане на диференцираната процедура по гл. 27 от НПК, а
преценката на съда, който съблюдава постигането на целите и задачите на
наказателния процес, не трябва да е чрез компромис с обективната истина.
Допуснатото нарушение е предрешило и постановяването на опорочен съдебен
акт, който страда от липса на мотиви. И това е резонно, защото нито със съставомерни
факти, които да са изложени в обвинителния акт и да са признати от подсъдимия, нито
с доказателства, които да ги подкрепят окръжният съд е разполагал, което е довело до
излагане на противоречиви, пестеливи и възпроизведени от обвинителния акт правни
съображения. Провеждането на съкратено съдебно следствие не освобождава съда от
задължението му по чл. 107, ал. 5 НПК - за внимателна проверка на всички събрани по
делото доказателства и по чл. 305, ал. 3 НПК – за излагане на ясни мотиви кои
доказателства възприема, какво установяват те, а при противоречия на
доказателствените материали – да изложи съображения защо едни от тях приема, а
други отхвърля. Самопризнанието на подсъдимия не освобождава съда от това му
задължение, тъй като съгласно чл. 116 от НПК присъдата не може да се основава само
на самопризнанието.
Прочитът на мотивите към присъдата сочи, че съдът се е задоволил да прекопира
обвинителния акт, без да изложи собствени доводи и съображения, а пестеливо
изложените такива са противоречиви и действителната воля на съда не може да се
установи. Така, приемайки, че подс. П. се е движил със скорост, съобразена по
смисъла на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП, в това число и с видимостта, осигурена от
4
светлината на къси и дълги фаровете на управлявания автомобил / виж стр.8 от
номерацията на мотивите/, ОС е постановил осъдителен съдебен акт във връзка с
нарушението по чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП, мотивирайки се след това, че с
несъобразена скорост подсъдимият се е движил. По този начин и за страните, и за
извършващият въззивен контрол съдебен състав, не става ясно как и защо е формирана
волята на съда по това инкриминирано нарушение и тази воля не може да се
разбере. Приемайки за категорично установени факти – че подсъдимият е загубил от
поглед бягащите по нивата лица, защото е виждал единствено в обсега на
осветеност, осигурявана от фаровете на автомобила му, които факти по изложените
по-горе съображения не намират нужната солидна опора в доказателствата, ОС е
изложил противоречащи им правни съображения - че П. е следвало да спре, когато е
възникнала опасността за движението му, без да посочи кога точно тази опасност е
възникнала и кога от него се е дължала реакция на тази опасност, след като
пострадалите не са били в обсега му на видимост. Процедирайки по описания начин
отново не става ясно какво е становището на съда – нарушил ли е П. правилото по
чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП или не го е нарушил, и защо. В мотивите пострадалите
веднъж са приети за предвидима по смисъла на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП опасност, а
после и за непредвидима по смисъла на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП. Посочените до тук
обстоятелства и факти имат пряко отношение и към субективната страна на
инкриминираното деяние, защото доказването на инкриминираната непредпазливост –
небрежност, е предпоставена от доказване и мотивиране на извода – могъл ли е и бил
ли е длъжен подсъдимият да предвиди, че като извършва десен завой, в обсега на пътя
на автомобила му ще се окажат лица, към които и според обвинението, и според
окръжния съд, подсъдимият е нямал никаква видимост и не е знаел къде на нивата се
намират. Казаното в мотивите, че подс. П. е бил длъжен и е могъл да предположи
местоположението на пострадалите е бланкетен, произволен извод, в подкрепа на
който нито едно правно съображение не е изложено. И накрая, в мотивите към
присъдата липсва и една дума относно това дали „нивата“, по която според приетите за
установени факти пострадалите лица „бягат“ и по която подс. П. управлява автомобила
си, съставлява път по смисъла на параграф 6 от ЗДвП, съответно, приложими ли са
нормите на посочения закон към конкретния казус. А самият прокурор в обвинителния
акт е посочил, че на местопроизшествието път няма. Поради това очевидно е, че
мотиви за съставомерност на инкриминираното деяние от обективна страна или
изобщо липсват, или са до такава степен вътрешнопротиворечиви, че за никого не
става ясно по какъв начин е формирано вътрешното убеждение по конкретния казус,
който се отличава от стандартните случаи на пътно – транспортни произшествия и е
изисквал не стандартни мотиви, а правни съображения, съобразени с конкретиката на
случая.
Липсата на собствена интерпретация на приложимото материално право в
5
контекста на доказателствената съвкупност съставлява липса на мотиви, което
опорочава постановения акт и е от категорията на абсолютните основания за неговата
отмяна, защото накърнява процесуалните права на страните да получат в пълен обем
охрана на своите интереси, чрез реален достъп до съд. Мотивираността на съдебния акт
е обект на защита по чл.6 параграф 1 от ЕКЗПЧОС, като в решенията на съда в С.
неизменно се приема, че липсата на мотиви за вземане на едно решение винаги
ограничава достъпа до съд и правото на жалба / решение по делото Ajdaric v Croatia -
2011г./. В контекста на установения в чл. 6 от КЗПЧОС нормативен регламент,
практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ е константна и
последователна, че вътрешните съдилища трябва да излагат с достатъчни яснота и
изчерпателност мотивите в решенията си, въз основа на реализираната от тях
процесуална и доказателствена дейност, което предпоставя пълноценното упражняване
на правото на обжалване. Липсата на съображения ограничава справедливостта в
процеса.
Отстраними ли са от този съд констатираните нарушения е следващият въпрос, на
който този съд дължи отговор, защото ако могат да бъдат отстранени
незаконосъобразно би било връщането на делото в първата съдебна фаза на процеса,
което връщане няма да е в интерес нито на страните, нито на правосъдието. В казуса,
предвид проведеното съкратено съдебно следствие в първата инстанция, този състав не
разполага с процесуалната възможност да попълни доказателствената съвкупност с
необходимите доказателства и способи на доказване, които евентуално да
подкрепят/оборят изложените в обвинителния акт факти. Липсата на мотиви, освен
съществено ограничаващо правата на всички страни в процеса, води и до
невъзможност въззивният съд да установи начина на формиране на вътрешното
убеждение на окръжния съд, да изясни и съобрази всички релевантни факти така, че да
отговори на възраженията на подсъдимия и на частните обвинители, а на тях следва да
се отговори от първоинстанционния съд, за да не се нарушава принципа на
двуинстанционно разглеждане на делото от две инстанции по фактите и по правото.
Принципно няма пречка въззивният съд да изложи собствени мотиви по казуса, но по
този начин ще се изземат изцяло правомощията на първата инстанция и за първи път
във въззивната страните ще научат правните съображения за уважаване/отхвърляне на
техните претенции, което без съмнение до нарушаване на правата и законните
интереси на всички страни в процеса ще доведе. Неправилно от повереника на
частните обвинители се счита, че решаването на делото по същество в очерталата се
процесуална ситуация не се отразява на правата и интересите на страните, в частност
на пострадалите, защото приетите за установени от прокурора, признати от
подсъдимия и възприети и от окръжният съд факти изобщо не са в полза на
предявеното на П. обвинение и ако се счете за първи път от този състав, че
съставомерни факти не са инкриминирани, не са установени, не са и признати, друг и
6
то неблагоприятен за пострадалите би бил изхода от настоящия процес.
В контекста на последно казаното, за пълнота на мотивите ще се отбележи, че
допуснатите от окръжният съд съществени процесуални нарушения са естествена и
резонна последица и от подценяването на изискванията по чл.246 от НПК за годност на
процесуалния документ, поставящ началото на съдебната фаза на процеса, особено
значими при провеждане на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл.371, т.2 от
НПК. При извършената служебно цялостна проверка на присъдата се констатира, че в
обвинителния акт липсват факти относно това с какви конкретни неблагоприятни
фактори подсъдимият е следвало да съобрази скоростта си на движение. Единствено
движението в тъмната част на денонощието е посочено като негативен фактор, но
според изготвената автотехническа експертиза с видимостта на фаровете през нощта
скоростта на П. е била съобразена. И така, подсъдимият нито е могъл да се защитава по
относими към посоченото нарушение факти, защото те не са отразени в обвинителния
акт, нито е признал такива факти. Във връзка с другото инкриминирано нарушение –
по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП в обвинителния акт не се съдържат факти за това от кой
момент тичащите по нивата пострадали са представлявали опасност за движението на
подсъдимия, кога тази опасност е възникнала и от кой момент подсъдимият е бил
длъжен да реагира с намаляване на скоростта или със спиране. Да не говорим, че
прокурора изобщо не си не направил труда да разграничи хипотезите, визирани в
чл.20, ал.2 от ЗДвП и да съобрази трайната съдебна практика, отдавна отричаща
възможността за едновременно инкриминиране на нарушение по изр.1 и изр.2 на
посочената норма, защото първото касае движение с несъобразена с пътната
обстановка скорост и предвидимите опасности, а втората - липса на своевременна и
адекватна реакция при управление със съобразена с обективните фактори скорост и
внезапно възникнала непредвидима опасност за движението.
Поради всичко казано се налага извода, че са допуснати съществени процесуални
нарушения, които са и неостраними от апелативния съд, което обуславя отмяна на
присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд и мотивиран от изложеното, на основание чл.334 т.1, пр.2 вр.
с чл.335 ал.2 от НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда № 26/30.08.2021г., постановена по НОХД №1418/2021г. по
описа на ОС – Пловдив.
ВРЪЩА делото на Окръжен съд - Пловдив за ново разглеждане, от друг състав на
съда, от стадия на провеждане на разпоредително заседание по реда на чл.247б и сл. от
НПК.
7
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване или протест, като за постановяването му
да се съобщи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8