Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 25.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6827 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 11.01.2019 г. по гр.д. №16346/2018 г. на
Софийския районен съд, 32 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените
от жалбоподателя срещу А.А.Т., Б.Г.Т., М.Г.Т. и Н.Б.П. установителни искове с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.153 ал.1
ЗЕ и чл.86 ЗЗД съответно за разликата над сумата от 212,83 лв. до пълния
претендиран размер от 703,49 лв., представляваща 1/12 от стойността на
доставена топлинна енергия и дялово разпределение за периода 01.10.2014 г. -
30.04.2017 г. за имот в гр. София, ул. „****, аб. №026850, както и за периода
01.05.2014 г. - 30.09.2014 г., и за разликата над сумата от 26,46 лв. до пълния
претендиран размер от 87,46 лв., представляваща лихва за забава за периода
15.11.2015 г. - 06.11.2017 г., за разликата над сумата от 212,83 лв. до пълния
претендиран размер от 703,49 лв., представляваща 1/12 от стойността на
доставена топлинна енергия и дялово разпределение за периода 01.10.2014 г. -
30.04.2017 г. за имот в гр. София, ул. „****, аб. №026850, както и за периода
01.05.2014 г. - 30.09.2014 г., и за разликата над сумата от 26,46 лв. до пълния
претендиран размер от 87,46 лв., представляваща лихва за забава за периода
15.11.2015 г. - 06.11.2017 г., за разликата над сумата от 212,83 лв. до пълния
претендиран размер от 703,49 лв., представляваща 1/12 от стойността на
доставена топлинна енергия и дялово разпределение за периода 01.10.2014 г. -
30.04.2017 г. за имот в гр. София, ул. „****, аб. №026850, както и за периода
01.05.2014 г. - 30.09.2014 г., и за разликата над сумата от 26,46 лв. до пълния
претендиран размер от 87,46 лв., представляваща лихва за забава за периода
15.11.2015 г. - 06.11.2017 г., за разликата над сумата от 638,49 лв. до пълния
претендиран размер от 703,49 лв., представляваща 1/4 от стойността на доставена
топлинна енергия и дялово разпределение за периода 01.10.2014 г. - 30.04.2017
г. за имот в гр. София, ул. „****, аб. №026850, както и за периода 01.05.2014
г. - 30.09.2014 г., и за разликата над сумата от 79,38 лв. до пълния
претендиран размер от 87,46 лв., представляваща лихва за забава за периода
15.11.2015 г. - 06.11.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по гр.д. №81856/2017 г. по описа на СРС, 32 състав.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията за периода 01.05.2014
г. – 30.09.2014 г. са погасени по давност. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемите А.А.Т., Б.Г.Т. и М.Г.Т.
в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не вземат становище по жалбата, в о.с.з.
- оспорват същата. Претендират разноски.
Въззиваемата
страна Н.Б.П. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответника Н.Б.П. срещу решение от 11.01.2019 г. по гр.д. №16346/2018 г. на
Софийския районен съд, 32 състав, в частта, в която е признато за установено,
че жалбоподателят дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.153 ал.1 ЗЕ и чл.86 ЗЗД сумата от 638,49 лв.,
представляваща 1/4 от стойността на доставена топлинна енергия и дялово
разпределение за периода 01.10.2014 г. - 30.04.2017 г. за имот в гр. София, ул.
„****, аб. №026850, и сумата от 79,38 лв., представляваща лихва за забава за
периода 15.11.2015 г. - 06.11.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №81856/2017 г. по описа на СРС, 32 състав, като
ответникът е осъден да заплати и
разноски в исковото и заповедното производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е недопустимо, неправилно, необосновано и постановено в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че вземанията за дялово
разпределение и лихва за забава върху него не принадлежат на ищеца, а на
третото лице-помагач. Поддържа, че по делото не е установено, че ответникът е
собственик на 1/4 ид.ч. от процесния топлоснабден имот, както и че не е
установено реалното количество топлинна енергия, не е установен и начинът за
определяне на дължимата такса за дялово разпределение. Твърди също, че по
делото не са представени доказателства за датата на публикуване на процесните
фактури, поради което не е изпаднал в забава. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло
предявените срещу него искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“
ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Решението не е обжалвано от ответниците А.А.Т., Б.Г.Т. и М.Г.Т. в
частта, в която исковете с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр.
чл.200 ЗЗД вр. чл.153 ал.1 ЗЕ и чл.86 ЗЗД са
уважени до посочените по-горе размери, поради което
решението в тази част е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По жалбата на „Т.С.“ ЕАД:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Спорът в настоящето въззивно производство е
съсредоточен върху обстоятелството дали вземанията за периода 01.05.2014 г. – 30.09.2014 г. са
погасени по давност.
Съгласно
ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла
на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за
вземания на „Топлофикация” ЕАД е тригодишна.
При новите Общи условия, влезли в сила
от 14.03.2014 г. клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните
начини: т.1 - на десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска и т.3
- по реална месечна консумация, като в случаите когато клиентите в сграда
етажна собственост, присъединени към една абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, заплащат топлинната енергия по реда на ал.1 т.2,
месечната консумация се определя от търговеца въз основа на съответния дял за
имота от консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период.
Съгласно чл.32 ал.1 и ал.2 от Общите условия, месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за
него дял от топлината топлоенергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал.1 / т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че
клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма
просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от
дължимите суми за следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от
продавача. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е
заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът има просрочени
задължения към продавача, със сумата в повече може да се извърши прихващане с
изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30–дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на
фактурата по чл.32 ал.2 т.е. общата фактура за реално потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Вземанията за цената на
доставената топлинна енергия за периода 01.05.2014
г. – 30.09.2014 г. са
погасени по давност, тъй от датата на настъпване на изискуемостта им до датата
на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК – 20.11.2017 г. е изтекъл
тригодишния срок по чл.111 б.„в“ ЗЗД. Обстоятелството, че ищецът претендира
вземания, представляващи месечни дължими суми за прогнозна консумация на
топлинна енергия, които са погасени по давност, като се позовава на фактура,
издадена на 30.09.2015 г., и чрез включването им в тази фактура е
незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с това действие
се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна на клиентите на
топлинна енергия.
Поради изложеното, съдът намира, че
вземанията за главница за посочения по-горе период са погасени по давност,
както правилно е приел и СРС.
Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде
потвърдено изцяло.
По жалбата на Н.Б.П.:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Напълно
несъстоятелни, респ. неоснователни, са доводите на въззивника, че решението е
недопустимо в частта на уважените искове за дялово разпределение и лихва за
забава върху него, тъй като услугата е предоставена от трето лице-помагач,
което е носител на тези вземания. На първо място, в исковата молба липсват
твърдения, че дяловото разпределение е извършвано от трето лице, напротив –
ищецът е изложил твърдения, че в процесната сграда дяловото разпределение е
извършвано от самото дружество-ищец, респ. по делото няма искане и няма
конституирано трето лице-помагач. На второ място, процесуалната легитимация на
страните се определя от ищеца в исковата молба, по отношение на които страни
съдът е длъжен да се произнесе с постановяване на решението. Дали ищецът е
носител на вземането, за което претендира, е въпрос по същество и определя
материалната легитимация на страната.
По жалбата в частта на иска с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.153 ал.1 ЗЕ:
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот. Съгласно разпоредбата на
чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на
одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и
местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги,
само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на
облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е
неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с
публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят
по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото
възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от
потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка,
обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да
приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и
възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се
прилагат съответно правилата за договорите.
От представените и неоспорени от страните нот. акт за
собственост върху недвижим имот №25, т. V, н.д. №766/1966 г., удостоверение за
наследници №314/28.02.1984 г, издадено от Ленински районен народен съвет,
удостоверение за наследници №69/23.10.2006 г., издадено от СО, район „Средец“,
нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот №96, т. ІІ, н.д. №252/2009 г. на
нот. И.Д., се установява, ответникът Н.Б.П. е била собственик на 3/4 ид.ч. от
процесния топлоснадбен имот през процесния период. За част от исковия период –
01.05.2014 г. - 21.07.2016 г., Б.Х.Т. си е запазила правото на ползване върху
1/2 ид.ч. от процесния апартамент.
При тези данни,
настоящият съдебен състав намира, че за периода 01.05.2014
г. - 21.07.2016 г. ищецът и ползвателят Б.Х.Т. са били във валидна облигационна
връзка, по силата на която ищецът е доставял на топлинна енергия до обект
апартамент №2, находящ се в гр. София, ул.
„****, аб. №026850, а за периода 22.07.2016 г. - 30.04.2017 г. ищецът и
ответниците са били във валидна облигационна връзка за доставка на топлинна
енергия за същия недвижим имот. За периода 01.05.2014
г. - 21.07.2016 г. въззивникът е задължен за стойността на доставената топлинна
енергия, съобразно квотата си от наследството на починалата Б.Х.Т. от 1/2, видно от представеното решение
№206232/01.09.2017 г., постановено по гр.д. №25698/2010 по описа на СГС, 73
състав, а за периода 22.07.2016 г. - 30.04.2017 г. - съобразно квотата си в
съсобствеността от 3/4 ид.ч. от процесния апартамент. Ирелевантно за изхода на
настоящия спор е обстоятелството дали вещният ползвател и наследодател на
въззивника Б.Х.Т. е получавала целеви помощи за отопление по ЗСП.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл.327 ал.1 ТЗ, за предадената стока купувачът дължи цена, или
основанието на продавача да претендира цената е освен наличието на валидна
облигационна връзка – договор за продажба, но и предаване на стоката. Съгласно
чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ/2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми по
ежемесечните фактури в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл.32 ал.2, т.е.
общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. За разлика от предходните Общи условия, върху
прогнозните суми не се дължи лихва за забава, като съгласно чл.33 ал.5 от
новите ОУ, обезщетение за забава в размер на законната лихва се начислява само
за задълженията по чл.32 ал.2 /по общата фактура/, ако не са заплатени в срока
по ал.2 на чл.33 – в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на купувача, поради което и за този период отправянето на покана за
доброволно плащане е ирелевантно.
За установяване
факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната цена, в първоинстанционното производство са приети заключения на
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза.
От приетото заключение на СТЕ, което съдът кредитира
напълно, се установява, че през процесния период процесната сграда е с
непрекъснато топлоснабдяване, като е начислявана ТЕ за отопление на имота, за
сградна инсталация и за БГВ, а ищецът ежемесечно и извършвал отчети на общия
топломер в АС. Дяловото разпределение в имота на ответника е в съответствие с
нормативната уредба, а измерванията в АС също са в съответствие с нормативната
уредба. Вещото лице сочи още, че технологичните разходи в АС са за сметка на
ищцовото дружество, а общият топломер е преминавал периодично метрологичен
контрол. От заключението се установява още, че общият размер на ТЕ за имота на
ответниците за процесния период, вкл. и изравнителните сметки, е 2813,84 лв.
Съгласно чл.33 ал.1 от процесните ОУ, месечната дължима от
купувача сума за топлинна енергия се състои от два компонента – сума, формирана
по цена за потребена топлинна енергия и сума, формирана по цената за услугата
„дялово разпределение“. В
настоящия случай услугата „дялово разпределение“ безспорно е извършена /по
делото са събрани доказателства, че за топлоснабдения имот са съставени
изравнителни сметки на база извършените от третото лице-помагач три отчета на
уредите, носещи подпис на потребител/, като съгласно заключението на ССчЕ,
което съдът кредитира напълно, размерът
на дяловото разпределение за процесния период е в общ размер на сумата от 29,75
лв.
Поради изложеното, решението на СРС в тази му част следва да
бъде потвърдено изцяло.
По жалбата в частта на иска с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл.86 ЗЗД:
Съгласно чл.33 ал.5 ОУ/2014 г., обезщетение за забава в
размер на законната лихва се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 /по
общата фактура/, ако не са заплатени в срока по ал.2 на чл.33 – в 30-дневен
срок от датата на публикуването на интернет страницата на купувача.
От страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест за
това, не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на фактурите на
интернет страницата му, поради което не може да се установи дали ответникът е
изпаднал в забава, респ. от кой момент.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е уважен искът за лихва за забава. Решението следва
да се отмени и в частта, с която ответникът е осъден да заплати разноски на
ищеца за заповедното и за исковото производство пред СРС съответно за разликата
над сумата от 22,86 лв. и за разликата над сумата от 140,88 лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника Н.Б.П.
на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски за
исковото производство пред СРС в размер на сумата от 8,18 лв. На основание
чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК на въззивника Н.Б.П. се дължат разноски и във въззивното
производство, но доколкото същият не е представил доказателства за направени
такива, то и не следва да му бъдат присъждани. На основание чл.78 ал.6 ГПК
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД следва да заплати по сметка на СГС сумата от
25,00 лв., представляваща държавна такса.
С оглед изхода
на делото и направеното искане, на въззиваемите А.А.Т.,
Б.Г.Т. и М.Г.Т. на
основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ал.2 ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №8515/11.01.2019 г., постановено по
гр.д. №16346/2018 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, в частта, в
която е уважен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, седалище и адрес на
управление:***, срещу Н.Б.П., ЕГН **********, адрес: ***, установителен
иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за сумата от 79,38 лв., представляваща лихва за забава за
периода 15.11.2015 г. - 06.11.2017 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №81856/2017 г. по описа на СРС, 32 състав, и
в частта, в която Н.Б.П., ЕГН **********, адрес: ***, е осъдена да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.1 ГПК разноски в заповедното производство за разликата над
сумата от 22,86 лв. и разноски в исковото производство за разликата над сумата
от 140,88 лв., и вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
****, седалище и адрес на управление:***, срещу Н.Б.П., ЕГН **********,
адрес: ***, установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за
сумата от 79,38 лв., представляваща лихва за забава за периода 15.11.2015 г. -
06.11.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
гр.д. №81856/2017 г. по описа на СРС, 32 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ****, седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.Б.П., ЕГН **********,
адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК допълнително сумата от 8,18 лв.,
представляваща разноски в исковото производство пред СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. В.П.,
адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 300,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство, а на
основание чл.78 ал.6 ГПК да заплати по сметка на СГС сумата от 25,00 лв.,
представляваща държавна такса.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.