Р Е
Ш Е Н
И Е № 1296
гр. Пловдив, 11.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд, гражданско отделение – осми граждански състав, в публично заседание на двадесет и трети октомври, през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
при секретаря Елена Димова, като
разгледа докладваното от председателя гр.д.№1557 по
описа на ПОС за
2019г., за да се
произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Въззивният
съд е сезиран с жалба с
вх.№21221/11.07.2019г. депозирана от Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Люлин“, ЖК „Люлин“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2, офис
40-46, представлявано от С. К., чрез процесуалния представител адв. П.К., със
адрес: *** против Решение №1922 от 17.05.2019г.. на ПРС, постановено по гр.д.№17057/2018г., осемнадесети гр.с., с което се
приема за установено, че сключеният
между З.Д.Д., ЕГН: **********, адрес *** и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. , офис 40-46, представлявано от С. К., Договор
за паричен заем № *** г., е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН
тъй като е в противоречие със закона- чл. 11, ал. 1, т. 9,10 и 11 ЗПК. С постановеният
съдебен акт се осъжда Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, да заплати на З.Д.Д., сумата от 1012,28 лева, представляваща получена
без основание сума по недействителен Договор за паричен заем № *** г., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба –
29.10.2019г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 159,49 лева, представляваща
направени от ищеца съдебно – деловодни разноски; „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, е
осъден да заплати на адвокат Д.Г.Б. ************
и адрес на упражняване на дейността гр. П., ул. ***,
сумата от 670,85 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство и определена на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Решението на
първоинстанционния съд се обжалва, като незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено в
противоречие със събрания доказателствен материал, по съображения подробно
изложени в жалбата. Моли се въззивният
съд да отмени първоинстанционния акт, като вместо това отхвърли исковете като
неоснователни. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна З.Д.Д., ЕГН **********,
чрез процесуалния представител адв.Д.Б. оспорва жалбата като неоснователна,
моли да се потвърди първоинстанционния акт, като правилен и законосъобразен. Претендират
се разноски – адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА, прави се
възражение относно претендирания размер на разноските на другата страна, като
моли същите да бъдат намалени до справедливия размер от 600лв.
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото
доказателства, допустимостта и
основателността на жалбата, намира за установено следното:
Жалбата са подадена в
законния срок, от страна
имаща правен интерес да обжалва, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Първоинстанционният
съд
е уважил предявените искове, като
е приел, че е налице нарушение на императивната разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т.9, т. 10 и т.11 ЗПК. Посочил е, че законът изисква „яснота“ относно
съдържанието на договора и не може да се поставя в тежест на потребителя чрез
тълкуване на договорните клаузи да „разбере“ какво се включва в съществените
постигнати договорки, каквато е тази за определяне на ГПР. С оглед събраните
доказателства и наведените доводи, е направил
извода, че на основание чл. 22,
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 , т.10 и т.11 от ЗПК сключеният между страните договор се явява
недействителен, поради което потребителят дължи връщането на чистата стойност на получения кредит.
Възражението на ответника, че вземането на ищеца е погасено по давност, е приел
за неоснователно, доколкото правната
квалификация на предявения осъдителен иск е по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, а
погасителната давност е общата
петгодишна такава. С оглед на това, решаващият съд е приел, че ответникът
следва да върне получената без основание сума от 1012,28 лева, ведно със законна
лихва върху сумата от 1012,28 лева, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 29.10.2018г. до окончателното плащане на дължимата сума.
Недоволен от
постановеният съдебен акт е останал жалбоподателят, който твърди че решението е
незаконосъобразно и необосновано, постановено
в противоречие с материалния закон.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата. След като са изчерпани контролните
функции на въззивният съд, той проверява само
посочените в жалбата правни
изводи, законосъобразността на
посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации
на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното
производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по
гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/
В конкретният случай обжалваният акт е валиден
и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът
постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства,
които са подробно, пълно и правилно анализирани от първоинстанционният съд.
Установява се от събраните по делото доказателства, че с договор за паричен заем №2070163/21.05.2014г.
сключен между страните, на
ищеца е предоставен кредит в размер на 1
000лева, при следните условия: срок за връщане- 12 месеца, на 12 месечни
вноски, всяка по 167.69лева, при фиксиран ГЛП - 101.23%., общ размер на всички
плащания 2012.28лв Безспорно е, че ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства; ищецът е физическо лице, при което страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4
от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност
и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Спорни по делото са въпросите, въведени и
в оплакванията на дружеството, жалбоподател, дали са нарушени предвидените в
чл. 22 от ЗПК императивни изисквания, при сключването на потребителския
договор, при което последният следва да
бъде обявен за недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Наведените в исковата молба
доводи за недействителност на договора са: поради липсата на общата дължима сума от потребителя, съгласно
чл.11 ал.1 т.10 ЗПК – не се съдържат конкретните параметри на общата дължима сума, не е ясен
какъв е размерът на възнаградителната лихва и на ГПР, няма ясни правила, които
да определят как се определя общата дължима сума от потребителя и от какви пера
е съставена.; нарушени са императивните изисквания на чл.11 ал.1 т.9 ЗПК, тъй
като не са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент;
нарушен е чл.11 ал.1 т.11 ЗПК – няма погасителен план към договора.
По отношение на възражението относно непосочването на общата
сума дължима от потребителя, съобразно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да бъде
отбелязано следното: Съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да
се посочи ГПР и общата дължима сума от потребителя. В конкретният случай, следва да
се приеме, че това изискване е спазено доколкото в чл. 2, т. 7 е посочен общият размер на всички плащания–
2 012.28 лева, а чл. 2, т. 8 е
посочен ГПР – 392.75 %.
По отношение на
възражението, че липсва погасителен план, съдът намира същото за неоснователно.По
делото са налице данни за наличието на погасителен план, неразделна част от
сключения между страните договор, съдържащ информация за размера на месечната погасителна вноска,
броя, периодичността, датите на плащане, с оглед на което следва да се приеме,
че не е нарушена императивната разпоредба на чл.11 ал.1 т.11 ЗПК.
По отношение на възражението, че не са посочени условията за прилагане на лихвения процент и
противоречието с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК:
Съгласно
разпоредбата
на чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В конкретният случай в
договора е посочено, че лихвеният
процент е фиксиран на 101.23%, но както правилно е констатирал първоинстанционният съд
липсва разпоредба за
условията за прилагането му и уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната
главница. Потребителят навежда възражение, че не му е ясно как се разпределя лихвеният процент във времето - върху цялата
дължима главница
или е съобразно поетапното й намаляване.
Във връзка с
направеното възражение, съдът констатира, че действително в договорът е посочен
единствено размерът на лихвения
процент, като не е конкретизиран общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, което
обстоятелство по своята същност при възражение, прави невъзможна проверката относно това - как е изчислен лихвеният процент, условията за прилагането му и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя
фиксиран размер от 101.23%.
В тази връзка за пълнота, с оглед наведените оплаквания в
жалбата следва да бъде отбелязано, че
чл.23 от Директива 2008/48 ЕО допуска държавата членка да предвиди в
националната си правна уредба, договорът за кредит да се счита за сключен без
лихви и без разноски, само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да
попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. В конкретният
случай, потребителя се позовава именно на липсата на достатъчно данни за прилагане
на лихвения процент по заема, които съставляват пречка за преценка относно
обхвата на задължението и съответно
проверка дали то отговаря на фиксирания
годишен лихвен процент от 101.23%.
Мотивиран от
гореизложеното настоящият съдебен състав споделя направеният от
първоинстанционният съд извод, че е налице нарушение на императивната разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, с оглед на което процесният договор се явява е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от
недействителността е връщане само на
чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или
други разходи. Доколкото по
делото няма спор, че потребителят е платил над получената главница от 1 000лв,
сума в общ размер от 1 012.28лв, то последната се явява платена при начална липса на основание
и подлежи на връщане на потребителя, ведно със законна последица върху тази сума, а именно- законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Като е уважил
предявените искове, първоинстанционният съд е постановил правилен и
законосъобразен акт, които следва да бъде потвърден.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв, в полза на
адвокат Б. следва да бъде присъдена сумата от 600 лева за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1922 от 17.05.2019г.. на ПРС, постановено по гр.д.№17057/2018г., осемнадесети гр.с
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на адв. Д.Г.Б.,***, със служебен адрес –
гр. П., ул. ***, сумата от 600.00 лев/ шестстотин лева/– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ З.Д.Д.
в производството пред въззивната инстанция.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: