Р Е
Ш Е Н
И Е
№…260121/29.03.2021г., гр.Пазарджик
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, ІІ въззивен състав, в
публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
Председател:Красимир Ненчев
членове: Албена Палова
Мариана Димитрова
при секретаря Ана Ненчева, като разгледа докладваното от съдия Мариана
Димитрова в.гр.дело №110 по описа на Съда за 2021 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл.
от ГПК.
Обжалва се Решение №260246 постановено на 25.11.2020г.
по гр.дело № 3669 по описа на Пазарджишкия районен съд за 2019г.,с което искът
на А.М.Я. *** против „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А“, клон
България, представлявано от Д.Д. за установяване на основание чл.124,ал.1
от ГПК във вр. с чл.22 ,във вр. с чл.10,ал.1 и чл.11,т.9 и т.10 от ЗПК,че
ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 7 097,79 лева-включваща
главница и възнаградителна лихва по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-…. от 19.08.2016г. като неоснователен. Осъден е А.М.Я. *** да заплати на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А“, клон България, представлявано от Д.Д. сумата в размер на
5 631,09 лева-главница и сумата в размер на 349,86 лева-възнаградителна
лихва, дължими по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-….. от 19.08.2016г.,като е отхвърлен иска по чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 258,09 лева-законна лихва за забава за
периода 20.05.2019г.-31.10.2019г. Присъдени са съдебно-деловодни разноски.
Въззивника А.Я. с въззивна жалба,подадена от
процесуалния си представител-адв.М.П. обжалва решението изцяло като твърди,че
същото е неправилно -постановено в противоречие със съдопроизводствените
правила обезпечаващи обсъждане в пълнота и във взаимната им връзка всички доказателства
по делото, в противоречие с материалния закон.Твърди,че районният съд
неправилно е ценил събраните по делото доказателства. Твърди,че договор за заем
№ PLUS-….. от 19.08.2016г е
нищожен поради противоречието му със
закона.От данните по делото несъмнено било установено,че с процесния договор е
допуснато отклонение от нормативното изискване за размер на шрифта .
Установено,че шрифта на текста в договора е 11,6 пункта в противоречие с
нормативното изискване за това в размер на 12 пункта. На следващо място,
твърди,че уговорката за ГЛП в размер на 37,73 % също е в противоречи със
закона. Неправилни били и изводите на
първоинстанционния съд,че уговорката за ГПР не противоречи на закона. Искането
е решението да бъде отменено,а предявените от ищеца установителни
искове-уважени.
Въззиваемата страна с отговора на въззивната
жалба излага съображения за нейната неоснователност.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
При извършване на
служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалването – и допустимо в обжалваната част.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, приема следното:
Няма
спор,че между страните е сключен договор за потребителски паричен кредит №PLUS-…… от 19.08.2016г.,въз основа на който въззивникът е
получил сумата в размер на 8 000,00 лева,която сума се е задължил да върне
с 60 месечни погасителни вноски ,всяка една в размер на 343,21 лева. С договора
е уговорена фиксирана годишна лихва от 37.73% и годишен процент на разходите в
размер на 47,91%. Посочена е общата дължима сума от заемателя, която възлиза на
20592.60лв. в т.ч. главница-8 000,00 лева, лихва 9624,60 лева дължима
застрахователна премия по застраховка „Защита на плащанията“ в размер на 2688,00
лв. и такса ангажимент в размер на 280лв.
По
делото е допусната съдебно-икономическа експертиза, от заключението на която се
установява,че заемателят е платил общо 10631.60лв., с които е
погасил 2281.45лв. - главница, 6873.72лв. - договорна лихва, 1388.80лв. –
застрахователна премия и 87.63лв. – обезщетение за забава.
От
заключението на съдебно-техническата експертиза се установява,че навсякъде в
текста на договора ,размерът на шрифта е 11,6 пункта. От допълнителното
заключение на съдебно-техническата експертиза се установява,че навсякъде в
текста на шаблона размерът на шрифта е
12 пункта.
При
така установеното ,първоинстанционинят съд по въведеното от ищеца възражение за
нарушение на материалния закон, относно съставяне на договор в противоречие с
чл.10,ал.1 от ЗПР е приел следното: В
чл.10, ал.1 ЗПК е предвидено, че договорът се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора. Въведено е изискване към
съдържанието на договора, вкл. правата и задълженията на страните, които под
страх от недействителност трябва да са изложени по ясен и разбираем начин,
съответстващ на чл.11 ЗПК. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1,
т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.Съдът е приел,за
несъстоятелно възражението на ответника, че разпоредбата на чл.22 вр. чл.10,
ал.1 ЗПК не следва да се прилага в частта относно изискването за размера на
шрифта, тъй като подобно изискване не съществува в правото на Европейския съюз.Съдът
е приел,че не следва да се прилагат единствено разпоредбите от националното
законодателство, които противоречат на общностното право, но не и такива, които
го доразвиват или въвеждат допълнителни гаранции за защита на потребителите,
каквито правото на ЕС не изисква.Приел, съобразно основното и допълнителното
заключение на ВЛ инж.Костадинов,че първообразът на процесния договор за кредит
е съставен в електронен вариант на шрифт „Гарамонд“, размер 12, след което е
материализиран на хартиен носител посредством отпечатването му на принтерно
устройство. В процеса на отпечатване размерът на шрифта е намален до 11.6.
Намалението не е резултат от човешка намеса, а се дължи
на техническите характеристики на конкретното печатно устройство. Разликата
в големината на символите между размер 12 и размер 11.6 е по-малка от
милиметър. Така констатираното отклонение от нормативното изискване за размер
на шрифта в хартиения вариант на договора /който е меродавен/ е несъществено и
не може да доведе до въвеждането на потребителя в заблуждение относно
съдържанието на договора, каквато е и целта на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК.
Затова съдът е приел,че процесният договор за потребителски кредит не страда от
посочения от ищеца порок във формата и не може да бъде признат за недействителност
на това основание.
Този
извод на съда е неправилен.
Неотносимо
е обстоятелството, дали волеизявленията
на страните и съдържанието на договора могат да бъдат възприети от страните и
при шрифт по-малък от 12 пункта.
Не такова е отношението на
законодателя който е въвел неспазването на това изискване, като самостоятелно
основание за недействителност на целия договор на
основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.26 ал.1
предл.1 от ЗЗД. Разпоредбите на чл.10 ал.1 ЗПК и
чл.147А от ЗЗП са в сила от 23.07.2014г., т.е. преди сключването на настоящия
договор. Поведението на търговеца в случая, освен че пряко нарушава закона,
противоречи и на добрите нрави.Изцяло неотносимо е обстоятелството,че при
принтиране на договора е допуснато отклонение на шрифта, което се дължи
единствено на техническите характеристики на конкретното печатно устройство. В случая
релевантен е единствено въпроса, договора ,върху който са положени подписите на
страните с какъв размер на шрифта е- безспорно е ,че в размер на 11,6 пункта ,с
което противоречи на императивната
разпоредба на закона.
На
следващо място : първоинстанционният съд е приел,че възражението на ищеца за
недействителност на договора поради нарушаване разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит следва
да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, за
неоснователно. Съдът е приел,че когато лихвеният процент е уговорен като
постоянна величина за целия срок на договора и не се допуска неговото
променяне, достатъчно е да бъде посочен размера на същия, което е сторено в
раздел „Параметри и условия“ от конкретния договор. В чл.3 са посочени и условията
за неговото прилагане, като е предвидено това да става на годишна база при 365
дни в годината.
Настоящият
състав на въззивната инстанция намира този извод за неправилен. Уговорения
годишен лихвен процент в размер на 37,73 % е в нарушение на добрите нрави.
Съгласно чл.240 от ЗЗД страните могат да уговорят писмено задължението на
заемателя за заплащане на лихва. Размерът на тази лихва не е ограничен
нормативно, съгласно чл. 10, ал. 2 ЗЗД, след отмяна на РМС № 1238 от 25.06.1951
г. за определяне на максималния процент на договорните лихви с ПМС
№72 от 8.04.1994 г., с което е определен само размерът на законната лихва, без
да бъде определен нов максимален размер на договорната лихва. Единственото
ограничение за свободата на договаряне между страните остава разпоредбата на
чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване
е в чл.26 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Съдебната практика е приела, че обективен критерий може да бъде размерът на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер, тъй
като законът не постановява това. Приема се, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната такава (в този смисъл решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.). В случая, договорената
между страните годишна лихва в размер 37,73 % годишно е в нарушение на добрите
нрави, тъй като надхвърля драстично размерa на законната такава, поради което уговорката е нищожна.
По
отношение възражението на въззивника за недействителност на уговорката за ГПР,
първоинстанционния съд е приел,че ГПР е
посочен посредством общата дължима от потребителя сума ,която е в размер на
20 592,60 лева,изчислена към момента на сключване на договора. Изводът на
първоинстанцинонния съд по това възражение на страната е необоснован. В договора,кредиторът
се е задоволил единствено да посочи като абсолютни стойности лихвения процент
по заема и ГПР на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР от 47,91 %/. Съобразно
разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Тоест, в посочената величина като глобален израз на
всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор
за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Посочен е лихвен
процент по заема – 37,73 % /който е фиксиран/, но не се изяснява как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договора.От представените по делото
доказателства не може да се установи, че е изпълнено задължението на
кредитодателя да информира кредитополучателя каква част от определената месечна
погасителна вноска представлява главница, каква - лихва и каква – застраховка
или др. такси. Ирелевантен в случая е фактът, че както лихвеният процент, така
и ГПР са определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от тази
уговорка не може да се извлече информацията за размера на включените в
месечната погасителна вноска суми за главница, лихва и такса за обслужване на
кредита. По делото е останал неизяснен въпросът дали и тези суми са с фиксиран
размер във всяка погасителна вноска или първо се заплащат таксата за обслужване
на кредита и лихвата и едва тогава се изплаща главницата. Тези данни се
установяват от заключението на вещото лице ,но липсват в договора. Същите имат
съществено значение за изчисляване на дължимите лихви и разноски по обслужване
на кредита, тъй като за база за изчислението им ще служи неизплатената част от
главницата. Дори и да се приеме, че за кредитополучателя е изначално ясно какъв
е процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитодателя от
задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира своя
съконтрагент за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за
това каква част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква
част представлява т.нар. "оскъпяване" на кредита. Следователно
кредиторът не е спазил изискванията на чл.11 ал.1 т.9,10 и 11 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20
и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен, като липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл.22 от ЗПК-
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. С оглед изложеното, въззивната
инстанция намира, че не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.9, 10, 11 от ЗПК,
поради което договорът за потребителски кредит е недействителен. Решението като
неправилно в тази част следва да бъде отменено.
При
недействителност на договора, потребителя следва да върне само чистата стойност на кредита-чл.23 от ЗПК,
но не е лихви или други разноски.От заключението на вещото лице се установява,
че платената от потребителя сума по договора е в размер на 10 631,60 лева,
т.е съдът приема,че насрещният иск за заплащане на сумата в размер на
6 239,04 лева, от която 5 631,09 лева-по изложените по-горе
съображения се явява изцяло неоснователен. Решението като неправилно в тази
част следва да бъде отменено.
С
оглед изхода на спора в полза на въззивника следва да се присъдят сторените от
него разноски за двете инстанции в размер на 2 935,50 лева-съобразно
списък по чл.80 от ГПК.
По
изложените съображения ,Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №260246 постановено на 25.11.2020г. по гр.дело
№ 3669 по описа на Пазарджишкия районен съд за 2019г.,вместо което постановява:
На основание чл.11 ал.1 т.9,10 и 11 от ЗПК ОБЯВЯВА за нищожен договор за потребителски
паричен кредит № PLUS-….. от 19.08.2016г. сключен
между А.М.Я.,с ЕГН ********** *** и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А“, клон България, ЕИК ********* ,представлявано от Д.Д..
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А“, клон България, ЕИК ********* ,представлявано от Д.Д. против А.М.Я.,с
ЕГН ********** *** иск за заплащане на
сумата в размер на 6 239,04 лева,от която 5 631,09 лева-
непогасена главница, сумата в размер на 349,86 -възнаградителна лихва и сумата
в размер на 258,09хф-обезещетине за забава, дължими по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-….. от 19.08.2016г.,като неоснователен.
ОСЪЖДА БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А“, клон България, ЕИК ********* ,представлявано от Д.Д.
да заплати на А.М.Я.,с ЕГН ********** *** сумата в размер на 2 935,50 /две хиляди деветстотин тридесет и пет и 0,50/ лева-представляваща сторени съдебно-деловодни
разноски във въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: членове:
1.
2.