Р Е
Ш Е Н
И Е
№
3188 26.07.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII граждански състав, в публично
заседание на двадесет и седми юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 5196 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с
правна квалификация чл.439 от ГПК.
Ищецът А.К.И.,
ЕГН ********** *** е предявил против „Водоснабдяване и канализация” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление ул. „Шести септември“ № 250 , иск
за признаване на установено, че ищeцът не дължи сумата от 229,34 лв. – главница
представляваща изразходвана питейна и отведена канална вода за периода от 31.01.2011 г. до 01.03.2012 г.,
лихва в размер на 72,88 лв. за периода от 31.01.2011 г. до 01.03.2012 г.,
сумата от 125 лв. разноски по ч.гр.д. № 11869/2012 г. на ПдРС, както и законна
лихва върху главницата, считано от 30.07.2012 г. до изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че въз основа на
изпълнителен лист, издаден по ч. гр. дело № 11869/2012 г. на ПдРС ищеца бил осъден
да заплати сумата от 229,34 лв. – главница, представляваща неплатена сума за
изразходвана питейна и отведена канална вода
за периода 31.01.2011г.- 01.03.2012 г., ведно със законната лихва върху
главницата счита от 30,07,2012 г.,сумата от 72,87 лв. лихва за периода 31.01.2011г.-
01.03.2012г. и 125 лв., представляваща
присъдени разноски.
Въз основа на издадения изпълнителен лист
ответното дружество образувало изп. д. № ****. Навеждат се доводи, за
недължимост на посочените вземания, тъй като същите били погасени по давност,
поради изтекъл давностен срок. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез
пълномощника си е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявения иск като
неоснователен и недоказан. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на
страните, намира от фактическа и правна страна следното:
От
приложените по делото писмени доказателства се установява, че на 11,10,2012 г. е издаден изпълнителен лист в
полза на ответника против А.К.И. въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 11869/2012 г. по описа на
ПдРС, за следните суми: 229,34 лв. – главница представляваща изразходвана
питейна и отведена канална вода за
периода от 31.01.2011 г. до 01.03.2012 г., лихва в размер на 72,88 лв. за
периода от 31.01.2011 г. до 01.03.2012 г., сумата от 125 лв. разноски по делото, ведно със законната лихва върху
главницата счита от 30,07,2012 г.
Въз основа на така издадения изпълнителен
лист, ответникът по настоящото дело и по негова молба от 28.09.2011 г. е
образувано изп. д. № ***, с район на действие Окръжен съд – Пловдив.
Спорът по делото се концентрира върху въпроса
погасени ли са процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за
тяхното събиране.
С предявяването на иска по чл.439 ГПК
длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя
предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на
изпълняемо право. В това производство ищецът може да навежда всички
правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на
факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното основание.
Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил
факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било
доказано и удостоверено с изпълнителното основание.
В производството по издаване на заповед за
изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника.
Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за
изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК да предяви
иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено,
респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл.416 ГПК.
Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение
и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Затова
неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизане в
сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК имат за
последица създаване на стабилитет за заповедта за изпълнение. В случая,
издадената заповед за изпълнение на парично задължение и издадения въз основа
на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. № 11869/2012
г. по описа на Районен съд - Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни
последици. Именно поради това искът по чл.439 ГПК може да се основа само на
факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за
реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането, които са били известни на ищцата и които е могла да посочи в срока
за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира.
Паричните
задължения към водоснабдителни дружества, произтичащи от предоставянето на услуги
по водоснабдяване и канализация, са задължения за периодично плащане по смисъла
на чл. 111, б."в" ЗЗД, характеризиращи се с изпълнение на повтарящи
се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви (така ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС). Като такива, тези вземания се
погасяват по давност с изтичането на тригодишен период от време съгласно
чл.111, б. „в” ЗЗД. Следователно съгласно чл. 111, б."в", пр.ІІ и ІІІ ЗЗД приложим за процесните вземания за главница и лихва е 3-годишният срок на
погасителна давност.
Както вече се посочи по-горе, вземането,
установено с влязла в сила заповед за изпълнение, поради неподаване на
възражение в срока по чл. 414 ГПК, се ползва с известен стабилитет, като не
може да се оспорва на основания, които са могли да бъдат релевирани в заповедното
производство и в този смисъл подобни доводи са преклудирани. Според трайната
практика на ВКС обаче този стабилитет не може да се приравни на сила на
пресъдено нещо, поради което и срокът за погасяване вземането по давност не е
петгодишен на основание чл. 117, ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се
погасяват само вземанията, които са били предмет на установяване в рамките на
същинско двустранно спорно исково производство, какъвто настоящият случай
предвид липсата на предявяван иск по чл. 422 ГПК, не е. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т.
д. № 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по
описа за 2015 г. IV г.о.,
решение № 139 от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС, II т.о. и ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното производство на
производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително
основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с давността.
В този изричен
смисъл е и практиката на различните състави на Пловдивски окръжен съд - решение № 1552 от 29.11.2016 г. по гр. д. №
2446/2016 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 135 от 10.02.2017
г. по гр. д. № 2937 / 2016 г. на X състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
72 от 24.01.2017 г. по гр. д. № 2835/2016 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1566 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2406/2017 г. на VII състав
на Окръжен съд – Пловдив.
Относно
твърденията на ищеца, че вземането му е погасено по давност в рамките на
образувания срещу нея изпълнителен процес следва да се съобразят задължителните
указания, дадени с ТР
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В същото се прие, че задължителните указания,
дадени с ППВС № 3/1980 г. следва да се считат за изгубили сила, предвид новите
обществени реалности и промените в процесуалната уредба. По задължителен начин
се уреди правилото, че в изпълнителния процес
давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска
нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да „не
действа” (да не иска нови изпълнителни способи). Относно прекъсването на
давността се прие, че при изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането от взискателя да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. За разлика от изпълнителното дело, ищецът няма нужда да поддържа
висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 З***): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
Искането на кредитора за прилагане на определен изпълнителен
способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на давността,
независимо дали действия по реализирането му са предприети от ***. В този
смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен съд -
решение № 32 от 09.01.2017 г. по
гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение
№ 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр.
д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д. № 387/2018 г. на XIV
състав на Окръжен съд – Пловдив.
В
цитираната практика по безпротиворечив начин се приема, че за нуждите на
преценката дали изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433,
ал.1, т.8 ГПК и дали вземането на
кредитора е погасено по давност е без значение дали
искането от взискателя за предприемане на определен изпълнителен способ е последвано
от извършването на валидни изпълнителни
действия, както и дали те са били успешни. От значение е кредиторовата пасивност, респективно
активност. В случай на процесуална активност на кредитора, ако той е
поддържал висящността на изпълнителния процес
с регулярни искания за прилагане на нови изпълнителни способи, той не следва да
бъде санкциониран с прекратяване на производството и с обявяване на вземането
му за погасено по давност, поради евентуално бездействие на съдебния изпълнител
или безуспешност на посочения изпълнителен способ. Точно такъв е и процесният
случай.
От приложеното изпълнително дело № *** г. се установява
извършването на следните действия, водещи до прекъсване на давността по смисъла
на ТР № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС:
-
на 28.09.2011 г. е подадена молба от взискателя до *** за
образуване на изпълнително производство, като изрично на основание чл. 18 З***
на *** е възложено избирането на най-подходящия способ.
- на
29.08.2013 г. е *** е наложил запор върху банков сметки на длъжника – л.66
гръб.
- на
13,09,2013 г. взискателят е поискал извършването на опис и продажба на движими
вещи - л.80 от делото.
- на
13,11,2014 г. взискателят е поискал налагането на възбрана върху недвижими имоти
– л. 84 от делото.
-
на 24,11,2015 г. взискателят е поискал налагането на възбрана
върху индивидуално определен недвижим имот – л. 93 от делото.
-
на 11,12,2015 г. *** е наложил исканата от взискателя възбрана- л.
101.
- на
01,04,2016 г. взискателят е поискал извършването на опис на движими вещи и
налагане на запор върху МПС - л.115 от
делото.
- на
26,07,2017 г. взискателят е поискал от ***
да извърши справка в БНБ за регистрирани банкови сметни на длъжника и
налагането на запор върху тях, както и опис и продажба на движими вещи - л.124 от делото.
-
на 09,11,2017 г. *** е наложил запор върху банкови сметки на
длъжника – л. 126.
- на
26,09,2018 г. взискателят е поискал от ***
да извърши справка в БНБ за регистрирани банкови сметни на длъжника и
налагането на запор върху тях, изврършване на справка за притежаваното от
длъжника движимо и недвижимо имущество, както и насочване на изпълнение към
него- л. 138 от делото.
Видно от гореизложеното по делото
регулярно са извършвани действия, водещи до прекъсване на давността по смисъла
на ТР № 2/2013 Г. ОСГТК на ВКС. Не съществуват две отделни действия, между
които да е изтекъл срок по-голям от две години, поради което и не е настъпила
перемцията по смисъла на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. Не са налице и две действия,
между които да е изтекъл 3-годишен давностен срок, поради което и вземанията на
взискателя не са погасени по давност.
По изложените съображения
предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на процесните суми е
неосновател и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Относно
разноските:
При този изход на правния спор ответникът на основание чл. 78,
ал.3 ГПК, вр. чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно действителната фактическа и правна сложност на делото
и материалният интерес от него, конкретният размер на присъденото
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 25, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, следва да бъде определен на 100 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от А.К.И., ЕГН ********** *** против
„Водоснабдяване и канализация” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление ул. „Шести септември“ № 250 отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищцата не дължи на ответното дружеството следните суми: 229,34 лв.
– главница представляваща изразходвана питейна и отведена канална вода за периода от 31.01.2011 г. до 01.03.2012 г.,
лихва в размер на 72,88 лв. за периода от 31.01.2011 г. до 01.03.2012 г.,
законна лихва върху главницата, считано от 30.07.2012 г. до изплащане на
вземането, сумата от 125 лв., за които
суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 11869/2012 г. на ПдРС.
ОСЪЖДА А.К.И., ЕГН **********
*** да заплати на „Водоснабдяване и канализация” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление ул. „Шести септември“ № 250 сумата от 100 лева (сто лева), представляваща
разноски по делото, на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл. 78, ал.3 ГПК
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Николай Стоянов
Вярно
с оригинала!
РЦ