№ 426
гр. Русе , 14.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20214520100291 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК, за прогласяване
нищожността на Решение № 569/18.05.2020 г., постановено по гр.д.№
6605/2019 г. по описа на РС-Русе.
Според ищеца - Национална агенция за приходите, гр.София,
атакуваният съдебен акт е нищожен поради липса на материална
компетентност на съда, предвид вида на обжалвания административен акт,
предмет на спора по посоченото дело, а именно: Акт за установяване на
задължение № ПО-О300-**********-091001/11.07.2018 г. С исковата молба
по гр.д.№ 6605/2019 г. по описа на РС-Русе А.Ц. посочил, че със същия акт
неоснователно му е определено данъчно задължение в размер на 509,56 лв.,
предвид факта, че същото произтича от задължение по наказателно
постановление, което било погасено по давност. Производствата по
установяване на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски,
издаването на административни актове във връзка с тези производства и
обжалването им били уредени в ДОПК - чл. 106, ал. 1 и ал. 2. Делата по
оспорване на актове за установяване на данъчни и осигурителни задължения
не били подведомствени на районните съдилища, а на административния съд
по постоянен адрес на жалбоподателя. Актът, предмет на гр.д.№ 6605/2019 г.
1
на РС-Русе, се обжалвал пред директора на компетентната ТД на HAП, пред
административния съд по постоянен адрес на лицето като по-горна инстанция
и пред Върховния адмиинстративен съд. Липсата на материална
компетентност и подведомственост била абсолютна процесуална пречка за
водене на производството пред Районен съд-Русе, а от там постановеното от
него решение се явявало нищожно. Редът за погасяване на публични
задължения по давност отново бил указан в разпоредбите на ДОПК и
компетентен да се произнесе на първо място бил публичният изпълнител, а в
зависимост от наличието на обжалване на решението му, компетентна
инстанцията, пред която се развивал спора, бил териториалният директор на
НАП или съответният административен съд. Ответникът подал искане за
погасяване по давност, във връзка с което било издадено Разпореждане, изх.
№ С180018-035-0273521/20.06.2018 г. и задължението било погасено.
Ответникът АЛ. М. Ц. депозира отговор на исковата молба, в който
изразява становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено
от фактическа страна следното:
С неприсъствено решение № 569/18.05.2020 г., постановено по гр.д.№
6605/2019 г. по описа на РС-Русе, е признато за установено по отношение на
НАП, ТД Варна, че АЛ. М. Ц. не дължи сумата 509.56 лв. въз основа на
издаден АУЗД № ПО-О300-**********-091001 от 11.07.2018 г. поради
изтекла погасителна давност на задължението.
С цитирания Акт за установяване на задължения по декларация е
установено, че към 11.07.2018 г. А.Ц. има задължения за данък върху
годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ за 2017 г. в размер на 542 лв.
Изложени са мотиви, че същият не се ползва от данъчни облекчения, тъй като
към датата на подаване на годишната си данъчна декларация /25.04.2017 г./ е
имал задължение по Наказателно постановление № 12-4227/24.04.2012 г. в
размер на 250 лв.
Ответникът е обжалвал акта пред Директора на ТД на НАП, гр.Варна,
който с Решение № 85/05.04.2019 г. е оставил жалбата без разглеждане. С
определение № 1219/13.05.2019 г., постановено по адм.д.№ 1103/2019 г.,
2
Варненски административен съд отхвърлил оспорването по жалбата на А.Ц.
срещу Решение № 85/05.04.2019 г. на Директора на ТД на НАП, гр.Варна.
Върховният административен съд с Определение № 12434/19.09.2019 г.,
постановено по адм.д.№ 10607/2019 г., оставил без разглеждане частната
жалба срещу определението на Адм.съд-Варна.
По подадено възражение от ответника на 06.06.2018 г. за погасяване на
задължението му, установено с НП № 12-4227/24.04.2012 г., е издадено
Разпореждане от 20.06.2018 г. за прекратяване производството по
принудителното изпълнение на публичното вземане от 250 лв.
С невлязло в сила решение № 18/25.05.2021 г. по адм.д.№ 95/2021 г. по
описа на Адм.съд-Русе е отхвърлено по оспорване на АЛ. М. Ц. искането му
за обявяване нищожност на АУЗД № ПО-О300-**********-091001 от
11.07.2018 г. на главен инспектор по приходите в офис Русе при ТД на НАП
Варна.
При така установените фактически положения, съдът прави
следните правни изводи:
Легално законово определение за нищожност на съдебно решение
липсва в ГПК, поради което съдържанието на понятието се извлича по пътя
на тълкуването. В правната теория и в практиката на ВС и ВКС е прието, че
нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато
като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на
волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав,
произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не
може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено
в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под
съдебния акт или пък решението е абсолютно неразбираемо и неговият
смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. При всички случаи,
обаче, основанията за нищожност на съдебното решение трябва да се
основават на неговата процесуална валидност, а не на материалната му
незаконосъобразност, която е основание за неговата отмяна по реда на чл.
271, ал. 1 или по чл. 281, т.3 от ГПК, но не е основание за неговата
нищожност.
3
В исковата молба ищецът твърди, че постановявайки решението, което
се твърди, че е нищожно, районният съд се е произнесъл извън своята
материална компетентност, т.е. извън пределите на правораздавателната власт
на съда /делото е разгледано по реда на ГПК, а то подлежи на разглеждане по
друг процесуален ред – ДОПК/.
Както беше посочено по-горе, вземането по Акта за установяване на
задължения по декларация № ПО-О300-**********-091001 от 11.07.2018 г.,
което съдът е признал за недължимо като погасено по давност, е публично
държавно вземане по смисъла на чл.162, ал.2, т.1 от ДОПК, което /съгласно
чл.163 ДОПК/ се събира по предвидения в ДОПК ред.
На разположение на ищеца, твърдящ недължимост на публични
задължения, са четири отрицателни установителни иска. Два от тях са
уредени в ГПК (чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 439 ГПК) и два са уредени в АПК (чл.
128, ал. 2 АПК и чл. 292 АПК). Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК е
съпоставима с тази на чл. 128, ал. 2 АПК, а текстът на чл. 439 ГПК има своя
административноправен аналог в разпоредбата на чл. 292 АПК. Следователно
в действащото към момента процесуално право съществуват паралелно и
независимо един от друг четири самостоятелни отрицателни установителни
иска, които са на разположение на ищеца за защита на правата му при
твърдяна от него недължимост на публични вземания. При този избор на
защитни средства по два процесуални закона – граждански и
административен, се поставя въпросът на кой съд са подсъдни подобни
искове: на общите граждански съдилища по реда на ГПК или на
административните съдилища по реда на АПК?
Съгласно чл. 14, ал. 1 ГПК на съдилищата са подведомствени всички
граждански дела. За да се определи дали едно дело е гражданско, от
съществено значение е в какво качество участват страните в процеса в
спорното материално правоотношение – като равнопоставени субекти или
субектността им е на плоскостта власт – подчинение. От друга страна, от
значение е предметът на регулиране, както и методът на регулиране на
спорното правоотношение.
В разглеждания случай страните в процеса /по гр.д.№ 6605/2019 г. на
РРС/ са в отношение на частен (ищец) към публичен (ответник) субект в
4
спорното правоотношение. Отношенията между тях са на субординация
(власт и подчинение), а не на равнопоставеност, а предмет на делото е
публично вземане – т.е. регулираният предмет е с публично естество.
Съдебната практика приема, че от публичноправния характер на
вземанията следва и че изобщо липсва гражданскоправен спор относно
дължимостта им (Решение № 64 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3283/2013
г., IV г. о., ГК). Принципно правилно е становището, че разрешаването на
спорове, произтичащи от регулирани от закон властнически правоотношения,
е от компетентността на административните съдилища (Тълкувателно
постановление № 1 от 29.09.2016 г. на ВКС и ВАС по тълк. д. № 1/2015 г.,
ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на Върховния административен
съд). Съществуващият до постановяване на цитираното Тълкувателно
постановление в практиката спор по въпроса какъв е порокът (недопустимост
или нищожност) на съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по
правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските
и административните съдилища, е разрешен с него по следния начин: Съдебен
акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на
подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и
административните съдилища, е недопустим, а не нищожен. Спорът за
компетентността на граждански или административен съд да разреши
конкретно дело е спор за подсъдност, a не за подведомственост (арг. от чл.
135, ал. 4 АПК). При спор, повдигнат пред граждански съд, който е родово
компетентен на административен съд (и обратно), постановеното съдебно
решение подлежи на обезсилване като недопустимо, a делото следва да бъде
изпратено за разглеждане на административния съд (респективно на
гражданския съд) по правилата на родовата и местната подсъдност. При
положение че съдебното решение не е обжалвано, то формира сила на
присъдено нещо и поражда правни последици (Тълкувателно постановление
№ 1 от 29.09.2016 г. на ВКС и ВАС по тълк. д. № 1/2015 г., ОСГТК и ОСС на
Първа и Втора колегия на Върховния административен съд).
Изложените съображения сочат на извод, че спорът, разгледан по гр.д.
№ 6605/2019 г. по описа на РС-Русе, е бил родово компетентен на
административния съд. Решението по него би било недопустимо, а не
нищожно, но тъй като е произнесено по реда на чл.238 ГПК е необжалваемо и
5
е породило правни последици.
Следователно, в процесния случай не е налице нито един от изброените
пороци на нищожния съдебен акт, поради което не може да се приеме, че
цитираното по-горе решение, постановено от Районен съд – Русе, е нищожно.
Искът като неоснователен следва да се отхвърли.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на
ответника следва да бъдат присъдени и направените деловодни разноски в
размер на 400 лв. – заплатено адв.възнаграждение. Съгласно представения
списък по чл.80 от ГПК ответникът претендира и заплатената по делото
държавна такса от 15 лв. Тъй като такава не се дължи от него, същата не
следва да му бъде присъдена, а подлежи на възстановяване при поискване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от Национална агенция
за приходите, гр.София, против АЛ. М. Ц., с ЕГН **********, иск с правно
основание чл.270, ал.2 от ГПК, за прогласяване нищожността на Решение №
569/18.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 6605/2019 г. по описа на РС-Русе.
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите със седалище гр.София,
бул.“Княз Дондуков-Корсаков“ 52, да заплати на АЛ. М. Ц., с ЕГН
**********, 400 лева – деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Русе в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6