РЕШЕНИЕ
№ 161
гр. Кюстендил, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20251500500052 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Постъпила е въззивна жалба с вх.№14575/19.12.2024 г. от „Йеттел България“
ЕАД, ЕИК 130460, чрез адв. В. Г. от САК, със съдебен адрес: гр. София, бул.
„България“ №81, вх.В, ет.8, насочена срещу Решение № 1118/26.11.2024 г. на Районен
съд – Кюстендил, постановено по гр.д. №1271/2024 г. по описа на същия съд.
С обжалвания първонистанционен съдебен акт РС Кюстендил е признал за
установено, на основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с. к. във вр. с чл. 79, ал. 1
от ЗЗД във вр. с чл.228 от ЗЕС и чл.92 ЗЗД, в отношенията между страните, че Н. Д. Р.,
с ЕГН: **********, с адрес: гр. К., ул. ***, дължи на "ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ" ЕАД
/предишно наименование "ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ"/, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. "Младост 4", Бизнес парк София, сграда 6, сума в
размер на 57,96 (петдесет и седем лева и деветдесет и шест ст.) лева, представляващи
дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни
услуги, за които са издадени фактури №**********/15.02.2022г., №
**********/15.03.2022 г. и за периода от 15.01.2022г. до 14.03.2022 г. и е отхвърлил
като неоснователни и недоказани исковете за признаване на установено, че Н. Д. Р.
дължи на "ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ" ЕАД сума в общ размер на 1077,86 (хиляда и
седемдесет и седем лева и осемдесет и шест ст.) лева за неустойка за предсрочно
прекратяване на договорен абонамент от дата 04.11.2021г. за мобилен номер ***, от
които 78,86 (седемдесет и осем и осемдесет и шест ст.) лева, представляваща стойност
на 3 месечни абонаментни такси; 750 (седемстотин и петдесет) лева, представляваща
1
неустойка за предоставено за ползване и невърнато устройство ZTE 5G Outdoor
install.set MC7010+MF269, съгласно т.5 от договора за мобилни услуги от дата
04.11.2021г. и 249 (двеста четиридесет и девет) лева, представляваща неустойка за
предоставено за ползване и невърнато устройство Indoor Wifi router, съгласно договор
за мобилни услуги от 04.11.2021 г. Осъдил е Н. Д. Р., да заплати на "ЙЕТТЕЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕАД сторените в исковото и в заповедното производство разноски в общ
размер на 54,08 лева.
Въззивното дружество – ищец в първоинстанционното производство, обжалва
решението изцяло, приемайки го недопустимо, а в условията на евентуалност – за
неправилно, като постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.
Посочва, че процесуалното поведение на ответника по иска, свързано с
неподаването на отговор, незаявяването на възражения по иска и неявяването в
съдебно заседание, са предпоставка за постановяване на неприсъствено решение, което
ищецът именно поискал от съда. Сочи, че след като ищецът е упражнил своето
процесуално право и своевременно е поискал произнасяне от първоинстанционния съд
с неприсъствено решение, съдът е следвало да приложи процесуалната норма на чл.
239, ал. 3 ГПК. Ако е считал, че някоя от конкретно посочените законови предпоставки
не е спазена, то съдебният акт, с който е следвало да се произнесе по това искане е
точно определен от процесуалната норма и това е определението по чл. 239, ал. 3 ГПК.
Със своето определение съдът следвало да маркира кои точно предпоставки отсъстват
и съставляват пречка за постановяване на неприсъствено решение, а не както в случая
е процедирал - да премине към произнасяне с решение по съществото на спора. Счита,
че така осъщественото от първоинстанционния съд процесуално нарушение е оказало
влияние на развитието на съдебното производство, и на крайния му резултат, и най-
вече е довело до ограничаване процесуалните права на ищеца.Твърди, че като е
постановил съдебен акт- решение, с което се е произнесъл по съществото на спора,
преценявайки приложените към исковата молба писмени доказателства, от към
тяхното съдържание, без да е налице оспорване на релевантните факти от страна на
ответника, вместо да се произнесе по направеното искане от ищеца или с определение
по чл. 239, ал. 3 ГПК, или с решение по чл. 239, ал. 2 ГПК, решаващият съд е
постановил недопустим съдебен акт.
В условията на евентуалност счита, че изводите на първоинстанционния съд са
неправилни и не са съобразени с представените по делото писмени доказателства.
Смята, че съдът е достигнал до извода си за недължимост на неустойката, като е
счел, че процесният договор не е прекратен надлежно, или изобщо не е прекратен.
Изводът се основавал на това, че съдът е приел липсата на представени доказателства
за извършеното от ищеца уведомяване на потребителя за извършеното едностранно
прекратяване. На тази плоскост сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД,
когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради
причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на
длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на
срока ще счита договора за развален, като предупреждението трябва да се направи
писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. Така посочената разпоредба
предвиждала, че за да породи правно действие, волеизявлението на кредитора за
разваляне на един писмен договор следвало да бъде обективирано в писмена форма -
за действителност, а не за доказване, и да достигне до своя адресат - длъжника.
Твърди, че по делото била представена покана за доброволно плащане от дата
2
15.04.2022 г., в която бил посочен общият размер на неплатените задължения на
ответника, както и на последния бил даден срок от 10 дни, в който доброволно да
заплати задълженията си към оператора. Също така, ответникът бил уведомен и че
след изтичане на предоставения срок, договорите за мобилни услуги и за лизинг ще
бъдат предсрочно прекратени, като ще бъде начислени неустойка и оставащите
лизингови вноски по договорите за лизинг. Представено било още и удостоверение за
доставка от „Български пощи“ ЕАД. От последното се установявало, че поканата за
доброволно плащане е доставена на ответника съгласно сключения договор.
Сочи, че съгласно чл. 31а от ОУ на ищеца: „Теленор се задължава
предварително и по подходящ начин (чрез кратко текстово съобщение - SMS, писмо с
обратна разписка записващ се телефонен разговор, писмо по електронната поща на
посочен от абоната електронен адрес за контакти, чрез писмо, доставено с куриер и
др.) да информира абоната, че ще предприеме действия по извънсъдебно събиране на
негови неплатени парични задължения, включително и когато за целта ще се ползват
услугите на трети лица (кредитни бюра, агенции за събиране на вземания и други)“. В
тази разпоредба на ОУ било предвидено по какъв начин може да се осъществи
едностранното прекратяване на договора, противно на твърдението на съда, че такъв
не бил предвиден. Именно в изпълнение на разпоредбата на чл. 31а от ОУ на
оператора, абоната бил уведомен предварително и по подходящ начин - а именно чрез
писмо, доставено с куриер-видно от удостоверението за връчване „Български пощи“
ААД, чрез който да се осъществи връчването на последната покана за доброволно
изпълнение.
С оглед горното, въззивното дружество счита, че съдържанието на
представената покана за доброволно изпълнение отговаря на изискуемото по чл. 87,
ал.1 ЗЗД съдържание, както и че представените доказателства, установяват по
безспорен начин, че ищецът е положил дължимата грижа да сведе до знанието на
ответника писменото предупреждение по чл. 87 ал. 1 ЗЗД.
Въз основа на изложените съображения се поддържа искане за обезсилване на
обжалваното решение и връщане делото на друг състав за произнасяне по искането на
ищеца за постановяване на неприсъствено решение.
В условията на евентуалност, се моли за отмяна на обжалваното решение в
частта, в която е отхвърлен предявеният реда на чл. 422 от ГПК установителен иск
досежно сумата в размер 1077.86 лева за неустойка за предсрочно прекратяване на
договорен абонамент, като бъде постановено друго такова, с което да бъде уважена
претенцията в размер на 1077.86 лева и да бъдат присъдени разноски пред двете
инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа с изрична писмена молба на
представител на жалбоподателя, респ. и оспорва от представителя на въззиваемата
страна.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕАД /с предишно наименование „Теленор България“/, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к.“Младост“ 4, “Бизнес парк“, сграда 6, съдебен
3
адрес: гр. София, ж.к. „Гео Милев“, ул. „Александър Жендов“ №6, ет.5, чрез адвокат В.
Г. от Софийска адвокатска колегия, против Н. Д. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул.
***. С нея е поддържано искане да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че ищецът има вземане от ответника за сумата в общ размер на 1135,82 лв.,
от които: 57,96 лева, представляващи дължими и незаплатени месечни абонаментни
такси за потребление на мобилни услуги, за които са издадени фактури №
**********/15.02.2022г., № **********/15.03.2022г. за периода от 15.01.2022г. до
14.03.2022 г. и 1077,86 лева за неустойка за предсрочно прекратяване на договорен
абонамент от дата 04.11.2021г. за мобилен номер ***, от които 78,86 лева,
представляваща стойност на 3 месечни абонаментни такси; 750 лева, представляваща
неустойка за предоставено за ползване и невърнато устройство ZTE 5G Outdoor
install.set MC7010+MF269, съгласно т. 5 от договора за мобилни услуги от дата
04.11.2021г. и 249 лева, представляваща неустойка за предоставено за ползване и
невърнато устройство Indoor Wifi router, съгласно договор за мобилни услуги от
04.11.2021 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор.
В хода на производството пред първата инстанция е приобщено ч.гр.д. №
2784/2023г. от описа на КРС, от материалите в което се установява, че по искане на
ищцовото дружество била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 1316/18.12.2023 г. за сумите, предмет на настоящата искова молба.
Същата била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, заради което е
разпоредена процедура по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. Съобщението за това е връчено
надлежно на ищцовото дружество на 24.04.2024 г., като исковата молба, предявена по
реда на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК, е постъпила в съда на 27.05.2024г. /депозирана чрез
куриер на 23.05.2024 г./, като доказателства в т.см. са били приобщени и по
заповедното производство.
По силата Договор за услуга интернет за дома № ********* от 04.11.2021г. с
предпочетен номер ***, страните приели, че операторът ще предостави на абоната
далекосъобщителната си мрежа под формата на избран от него абонаментен план,
срещу задължението му да заплаща за това посочена такса.
Видно от съдържанието на Договор за услуга интернет за дома № ********* от
04.11.2021г., с предпочетен номер ***, както и приложен приемо-предавателен
протокол от 04.11.2021 г. на ответницата било предоставено устройство ZTE 5G
Outdoor install.set MC7010+MF269.
С Декларация - съгласие от 04.11.2021 г. ответницата декларирала, че е
получила екземпляр от Общите условия на оператора, както и че й е предоставена
информацията по чл. 4, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
Липсва спор по делото, че услугите по процесния договор са предоставени, но
ответницата е останала задължена за процесните суми по издадени и представени по
делото фактури: № **********/15.02.2022 г., № **********/15.03.2022 г.
При тази фактическа установеност е постановено съдебно решение, с което
Кюстендилският районен съд на основание чл.422 ГПК е признал за установено в
отношенията между страните по делото, че Н. Д. Р. дължи на „Йеттел България“ ЕАД
(предишно наименование „Теленор България“), сума в размер на 57,96 лева,
представляваща дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление
на мобилни услуги, за които са издадени фактури № **********/15.02.2022г., №
**********/15.03.2022 г. за периода от 15.01.2022г. до 14.03.2022 г. и е отхвърлил като
4
неоснователен и недоказан, предявения, на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 92, ал.
1 ЗЗД, иск за признаване на установено, че Н. Д. Р. дължи на "Йеттел България" ЕАД
/предишно наименование "Теленор България“ сума в общ размер на 1077,86 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент от
дата 04.11.2021г. за мобилен номер ****, от които 78,86 лева, представляваща стойност
на 3 месечни абонаментни такси; 750 лева, представляваща неустойка за предоставено
за ползване и невърнато устройство ZTE 5G Outdoor install.set MC7010+MF269,
съгласно т.5 от договора за мобилни услуги от дата 04.11.2021г. и 249 лева,
представляваща неустойка за предоставено за ползване и невърнато устройство Indoor
Wifi router, съгласно договор за мобилни услуги от 04.11.2021 г. Разпределил е и
отговорността за разноски като по реда на чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на Н. Д. Р. е
възложил сума в общ размер на 54,08 лева, представляващи разноски на ищеца в
заповедното производство и в исковото производство.
Пред въззивния съд не са събирани нови доказателства.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо. Налице е издадена заповед за изпълнение в хода на
заповедното производството за вземането, предмет на настоящата искова молба, като
заповедта е връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК, заради което е
разпоредена процедура по чл. 415, т. 2 от ГПК. Указанията на заповедния съд до
заявителя по този ред са съответни и са връчени на заявителя на 24.04.2023 г., като е
спазен и срокът за предявяване на установителния иск - исковата молба е постъпила в
съда на 27.05.2024г. /депозирана чрез куриер на 23.05.2024 г./.
С оглед наведените в депозираната въззивна жалба доводи е необходимо да се
обсъди и следното:
Предмет на обжалване в случая е първоинстанционното решение в неговата
цялост с твърдения, че са налице условията за обезсилването му и връщане делото на
друг състав за произнасяне по искането на ищеца за постановяване на неприсъствено
решение. Те обаче, не се споделят от този съдебен състав, поради следното:
Възможността исковият процес да приключи с постановяването на
неприсъствено решение е регламентирана в разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ГПК. Тя
урежда три предпоставки, изведени по негативен начин, при наличието на които се
поражда правото на ищеца да поиска постановяване на такова решение – в срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът да не представя отговор на исковата молба, да не е
направил искане делото да се гледа в негово отсъствие и да не се явява в първото по
делото заседание.
Уредени от законодателя са и специалните хипотези, при наличието на които
съдът, съгласно чл. 239, ал. 3 ГПК, отхвърля с определение искането за постановяване
на неприсъствено решение, а именно – при липса на някоя от предпоставките по чл.
238, ал. 1 и чл. 239, ал. 1 ГПК.
В случая районният съд е бил лаконичен, произнасяйки се по искането с правно
5
основание чл. 238 от ГПК, сочейки, че не са налице всички законови предпоставки за
приключване на делото по този ред, без да ги конкретизира. Тази непрецизна
процесуална дейност обаче, не представлява съществено процесуално нарушение,
водещо до обезсилването на атакуваното решение, доколкото липсата на
предпоставките по чл. 239, ал. 1 ГПК е изведена с нарочно определение, което макар и
немотивирано, е предпоставило разглеждането на делото по общия ред.
Дори и да не се споделя горното, настоящият съдебен състав констатира, че не
са били налице предпоставките на чл. 238 от ГПК и правилно исковата молба е
разгледана по правилата на общия исков процес, но поради липсата на пасивното
поведение на ответницата, което да е резултат от неин съзнателен избор. Това е така,
защото в конкретния случай съобщението по чл. 131 от ГПК, ведно с Разпореждане
№3125/2024 г., й е било връчено чрез лице, което живее на адреса на име К.А., с
отбелязване – роднина. С него именно са били отправени указания по реда на чл. 40 от
ГПК и последиците по чл. 41 от ГПК при неизпълнението им. Призовката за
насроченото съдебно заседание изпратена по постоянен и настоящ адрес пък, е била
върната в цялост, като връчителят е удостоверил, че адресатът не е бил открит на
посочения в исковата молба адрес на конкретни дати в рамките на един месец. Това
именно връчване е било опорочено, т.к. той не е събрал данни дали страната е
напуснала адреса и трайно не живее на него, за да се приложи фикцията на чл. 41, ал.
2 от ГПК. За приложението на тази хипотеза е необходимо връчителят да удостовери
не само, че адресатът на съобщението не може да бъде намерен на адреса, но и че
отсъства и е напуснал този адрес преди повече от един месец. Именно заради това
отсъствие е предвидено задължението за уведомяване за новия адрес. Посочената
правна норма не може да се тълкува разширително и да се прилага и за случаи, при
които страната не е напуснала адреса и продължава да живее на него, какъвто е
настоящият случай. В т.см. Определение №146/9.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д.
№679/2021 г., ІІІ г. о., ГК; Определение №19/14.01.2020 г. по ч. гр. д. №4806/2019 г. на
ВКС, ГК, III г. о.; Определение №113/10.07.2020 г. по ч. гр. д. №1438/2020 г. на ВКС,
ГК, I г. о. и Определение №22/12.02.2021 г. по ч. гр. д. №352/2021 г. на ВКС, І г. о. Или,
уредената в чл. 41, ал. 2 от ГПК законна фикция е била неприложима, а ответницата
следва да се приеме за нередовно призована за проведеното първо по делото съдебно
заседание. Така тя действително не се е явила, но по причини – липса на прецизност от
КРС при прилагането на процесуалния закон в тази му част, които не могат да носят
негативни правни последици за нея. При това положение следва да се приеме, че не са
налице условията за обезсилването на атакувания съдебен акт по причините, посочени
от жалбоподателя.
От горното следва, че наведените във въззивната жалба оплаквания очертават
предметните предели на дължимата от въззивният съд проверка по чл. 269, изр. 2 от
ГПК и за правилност на ревизирания съдебен акт и налагат произнасяне по
съществото на спора в обжалваната част.
По правилността на решението:
Исковата претенция е предявена по реда на чл. чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415
от с.к., като са разгледани искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД.
Целта на исковата защита в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се
установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за което е
издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на пресъдено нещо, тъй като в
случая депозираното по реда на чл. 414 от ГПК възражение препятства влизането й в
6
сила. При основателност на претенцията и съгласно чл. 416 ГПК заповедта за
изпълнение придобива изпълнителна сила и въз основа на нея съдът издава
изпълнителен лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното производство
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
търсените суми в полза на настоящия ищец, срещу която в срок е депозирано
възражение.
Не се спори и по фактическа обстановка, установена от първостепенния съд,
която при условията на чл. 272 от ГПК изцяло се споделя и от настоящия съдебен
състав.
Предмет на обжалването по същество е решението в частта, в която КРС
отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД - за признаване на установено, че Н. Д. Р. дължи
на "Йеттел България" ЕАД (предишно наименование "Теленор България“) сума в общ
размер на 1077,86 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на
договорен абонамент, както и в частта за разноските. За да отхвърли претенцията в
тази й част първостепенният съд е приел, че операторът не е упражнил надлежно
правото си да прекрати договорите преди изтичане на срока им, като необходимо
условие за възникване на уговорената между страните компенсаторна неустойка.
Този краен извод се споделя и от настоящия въззивен състав.
Не съществува съмнение, че надлежното прекратяване на процесната договорна
връзка е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка.
То се подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД за срок и форма. Безспорно
е също, че неизпълнението на договорно задължение по причина, за която отговаря
длъжника, включително неплащането на възникнали задължения през предварително
определен срок в договора, е основание за развалянето му според разписаното в
посочената норма правило. Доколкото процесните договори са сключени в писмена
форма, изявлението за прекратяването им също следва да е в такава форма и с него
следва да се даде подходящ срок за изпълнение. Вярно е, че нормата на чл. 87 от ЗЗД
има диспозитивен характер, поради което е допустимо страните по един договор да се
отклонят от общата уредба, уговаряйки конкретни условия и ред за разваляне на
договора, различни от посочените в нея. Това е и сторено, като с клаузите в чл. 11 от
договора и чл. 19, б. „в“ и чл. 75 от ОУ е предвидена възможност за прекратяване на
договора при съществено или системно нарушаване на Общите условия, но след
изтичането на даден писмено срок да изпълни задълженията си. В чл. 75 от ОУ е
уредена правната възможност "Йеттел България" ЕАД да прекрати едностранно
индивидуалния договор с потребителя, когато последният не изпълнява задълженията
си по част ХIII, или при условията на чл. 19б и чл. 19в от ОУ. В чл. 19в от ОУ е
предвидено, че договорът се прекратява едностранно от доставчика с "едномесечно
писмено предизвестие" (което право е дадено и на потребителя в чл. 19а от ОУ), при
съществено или системно нарушение на Общите условия от потребителя, което е
дефинирано в чл. 152, т. 23 и т. 24 ОУ (нарушение, на което и да е задължение по тези
ОУ или по индивидуален договор, което прави изцяло невъзможно неговото
изпълнение и с което сериозно се засягат правата на другата страна, т.е. вкл. и
неплащане на дължими такси и вноски по договора – задължение по чл. 71 от ОУ). В
клаузата на чл. 19б, б. "в" от ОУ, на която се позовава въззивника, е предвидено, че
мобилният оператор има право едностранно да прекрати договора, когато
7
потребителят не е платил дължими суми след изтичане на сроковете за плащане по
индивидуалния договор и ОУ, т. е. видно е, че тази хипотеза се препокрива с
предпоставките за разваляне по чл. 19в, б. "г", вр. чл. 152, т. 23 и 24 от ОУ при
неизпълнение на задължението на абоната по чл. 71 от ОУ. По силата на чл. 31 от ОУ
доставчикът е бил задължен да уведоми потребителя по подходящ начин, че ще
предприеме действия по извънсъдебно събиране на неплатените парични задължения.
В конкретния случай, въззивникът основава вземането си за неустойка именно
на неизпълнение на задълженията на ответника по чл. 71 от ОУ за плащане на
дължими суми по договора за мобилни услуги, поради което и с оглед горните
разпоредби от ОУ следва, че за прекратяването на договора е необходимо писмено
предизвестие. По делото обаче, не се установява отправено до абоната такова, с което
да му е даден достатъчен срок за изпълнение на задължението му за плащане на
дължимите по договора суми за главница, след което договорът да се счита развален.
Приложената по делото последна покана за доброволно плащане от 15.04.2021 г. - на
л. 10 от първоинстанционното дело, била изпратена до ответницата на посочения от
нея в договора адрес чрез непрепоръчана пощенска пратка. Заради това, по искане на
ищеца, била изпратена информация от ОПС Кюстендил, в която се сочи, че
непрепоръчаните кореспондентски пратки с подател – ищцовото дружество се
доставят съгласно клаузите на договора и непрепоръчаната кореспондентентска пратка
с получател Н. Р. е доставена съгласно сключения договор, но липсва информация
както за съдържанието й, за датата на доставката, така и за параметрите на цитирания
договор. Неясно и дали тя е било получена лично от лицето или е било депозирана в
пощенска кутия или на друго място. Така, не може да се установи нито дали
изявлението - последна покана, е достигнало до потребителя, нито евентуалното му
съдържание, още по-малко и моментът на евентуалното твърдяно от ищеца получаване
на тази покана. Въпреки това без основание неустойките са начислени в издадената
Фактура № **********/15.05.2021 г. Дори да се приеме, че исковата молба следва да
бъде ценена като изявление за разваляне на договорите в тази си част, претенцията е
неоснователна и поради следното:
Претендира се установяването на вземания в размер на 78,86 лева,
представляваща стойност на 3 месечни абонаментни такси; 750 лева, представляваща
неустойка за предоставено за ползване и невърнато устройство ZTE 5G Outdoor
install.set MC7010+MF269, съгласно т.5 от договора за мобилни услуги от дата
04.11.2021г. и 249 лева, представляваща неустойка за предоставено за ползване и
невърнато устройство Indoor Wifi router, съгласно договор за мобилни услуги от
04.11.2021 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Правната норма определя
неустойката като форма на договорна отговорност за причинените вреди от
неизпълнение на договорно задължение, чийто размер е предварително уговорен от
страните, като наред с това очертава и специфичните функции на неустоечното
вземане - обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна - за обезпечаване
изпълнението на задължението и наказателна - в случаите, при които размерът на
неустойката е по - голям от причинените вреди.
За основателността на претенция с посоченото правно основание е необходимо
ищецът да установи по реда на чл. 154 от ГПК, че в договора съществува валидна
8
уговорка за неустойка при прекратяването му по вина на потребителя преди изтичане
на срока и прекратяването е извършено по предвидения в договора и в закона ред.
В случая страните не спорят, че в процесните договори са предвидени уговорки
за неустойка при прекратяването им по вина на потребителя преди изтичане на срока -
клауза за неустойка се съдържа в Договор за услуга интернет за дома № ********* от
04.11.2021г., с предпочетен номер ***, в който се сочи, че такава се дължи при
предсрочно прекратяване за всяка карта, но не повече от 3 месечни такси, както и
когато потребителят не върне представени му устройства при прекратяването на
договора, като са конкретизирани различни суми за различни видове невърнати
устройства, сред които липсват процесните.
Посочената клауза подлежи на служебен контрол относно евентуално
неравноправния характер. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ТР №
1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката в този смисъл е конкретна и се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост
от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички
случаи критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от
неизпълнението.
Съглашението тук предвижда активиране на клаузата за неустойка при
прекратяване на договора по искане на потребителя преди изтичането на срока му,
както и при нарушаване на задълженията на потребителя по договора, като размерът й
е равен на сбора от всички най-високи според условията на плана месечни абонаменти,
но за не повече от три месеца, а в случай че са били налице отстъпки и/или различна
стойност на месечни абонаменти се дължи и възстановяване на част от разликата
между най-ниския и най-високия месечен абонамент за плана, съответстваща на
оставащия срок на договора. Така формирана клаузата, въз основа на която се
претендира неустойка, противоречи на добрите нрави, тъй като е уговорена извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Това е така,
защото предвиденото право на оператора да получи част от вземането си по договора
е еднопосочно, като сам той е освободен от задължението да предоставя съответните
услуги, поради прекратяването на правоотношението. Вероятността по този начин да
се формира приход, който дори би бил по-голям от този, който би получил, ако
договорът не бе предсрочно прекратен (тъй като неустойката се формира от
стандартни месечни такси, съобразно тарифата на оператора, а не от преференциални
такива), създава условия за неоснователно обогатяване на оператора и нарушава
принципа за справедливост.
Поради това е налице хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 15 от ЗЗП.
По отношение сумата от 750 лева, представляваща неустойка за предоставено за
ползване и невърнато устройство ZTE 5G Outdoor install.set MC7010+MF269, съгласно
т.5 от договора за мобилни услуги от дата 04.11.2021г. и 249 лева, представляваща
неустойка за предоставено за ползване и невърнато устройство Indoor Wifi router,
съгласно договор за мобилни услуги от 04.11.2021 г.:
Досежно устройство Indoor Wifi router по делото не се съдържат данни да е
било предоставено на абоната. Не е установено и дали ищецът е искал връщане на
самото устройство, по каква причина същото е останало у ответника и могъл ли е
9
същият да го ползва. Поради това тази претенция остава недоказана.
Видно от представен приемо-предавателен протокол № **********/04.11.2021 г.
на ответницата е било представено едно устройство ZTE 5G Outdoor install.set
MC7010+MF269. Такова устройство обаче, не е сред изрично изброените в
неустоечната клауза, която предвижда различни размери на вземанията за неустойка за
всяко от изброените там. Поради не следва да се приема, че такава се дължи.
Отделно, според настоящия съд, така формулирани претенциите за неустойка
въобще не осъществяват състав на такава, а за уговорка свързана с договорно
обезщетяване на ищеца за невърнати/присвоени устройства. Като "неустойка"
уговорката е нищожна, защото се предвижда същата да се дължи заедно със самото
устройство или неговата равностойност. На следващо място констатираното по
уговорените клаузите в случаите на невръщане на предоставено устройство да се
дължи обезщетение в размер на стойността на оборудването, е и с неясен характер,
защото липсва конкретизация относно крайния размер на задължението, което е
възможно да възникне при предсрочното прекратяване.
При изложените мотиви се приема, че исковата претенция, свързана с
установяването на вземания за неустойка, е неоснователна.
Доколкото районният съд също е отхвърлил иска за неустойка, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора не се налага ревизиране на атакуваното решение в
частта за разноските.
По разноските пред въззивната инстанция:
На въззиваемата страна се следват разноски по общото правило на чл. 78, ал. 3
от ГПК, но доказателства за сторени такива, не са ангажирани, поради което не се
следва произнасяне в т.см.
В хода на устните състезания пред въззивния съд е направено искане за
присъждане на разноски по чл. 36 от Закона за адвокатурата, което вероятно цели
присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ при
условията на чл. 38 от ЗА. Не са налице обаче условията за това, т.к. пред въззивния
съд въззивницата е представлявана от адв. Тодоров от КАК, който е представил
пълномощно на л. 50, в което липсва уговорка, че процесуалното представителство по
делото се осъществява безплатно от адвоката по реда на чл.38 от Закона за
адвокатурата. При отсъствие на договор, а и на друг документ, от който може да се
направи извод за конкретната хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА, в която е възложено
оказването на безплатна адвокатска защита пред съда, и за изразено насрещно
съгласие от упълномощения адвокат да окаже такава защита, законодателят не
предвижда възможност на пълномощника-адвокат да се присъди адвокатско
възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗА. Поради това не се следва
произнасяне в сочения смисъл.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол - спр.
императивната разпоредба на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, според която от обхвата на
касационното обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела.
10
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА № 1118/26.11.2024 г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д. №1271/2024 г. по описа на същия съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване - арг. от чл. 280, ал. 3, т
1 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11