Решение по дело №14408/2020 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 261345
Дата: 16 април 2021 г.
Съдия: Любомир Симеонов Нинов
Дело: 20203110114408
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 10 ноември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

№261345/16.4.2021г.

гр.Варна 16.04.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, тридесет и първи състав в открито съдебно заседание проведено на шестнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Любомир Нинов

при секретаря Анелия Тотева, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№14408/2020г. и за да се произнесе взе придвид следното:

Ищецът Г.Н. сочи, че на 07.10.2010г. срещу него е инициирано заповедно производство по реда на чл.417 от ГПК в резултат на което е образувано ч.гр.д.№15724/2010г. на Варненски районен съд, XXXIII състав.

Със заявлението ответника в настоящото производство „О.Б.б.“ АД претендира сумата от 9 193,77лв. представляваща неиздължена главница по Договор за потребителски кредит от 14.05.2008г., 1016,30лв. представляваща договорна лихва, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., 723,65лв. представляваща наказателна лихва за просрочена главница, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда - 07.10.2010г. до окончателното плащане на задължението на основание чл.417, т.2 от ГПК вр. с чл.60, ал.1 от ЗКИ, въз основа на извлечение от сметка както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати направените съдебни разноски, както следва: 218,67лв. заплатена държавна такса и 562,40лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Въз основа на издадените Заповед №9015/11.10.2010г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист Г.Н. е осъдена да заплати на ответника сумата от 9 193,77лв. представляваща неиздължена главница по Договор за потребителски кредит от 14.05.2008г., сума в размер на 1016,30лв. представляваща договорна лихва, считано от 25.08.2009г. До 06.10.2010г., 723,65лв. представляваща наказателна лихва за просрочени главници, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда - 07.10.2010г. до окончателното плащане на задължението, въз основа на извлечение от сметка както и 218,67лв. за заплатена държавна такса и 562,40лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

По молба на ТД на 16.12.2010 г. е образувано изпълнително дело № 20107110402037 по описа за 2010г. на ЧСИ Д. П. – Я. срещу ищцата. Тя счита, че възможността на ответното дружество да събира чрез принудително изпълнение вземането си е погасено по давност, тъй като:

По образуваното на 16.12.2010г. изпълнително дело не са предприети каквито и да било действия по принудително изпълнение спрямо нея.

На 17.01.2014г. е внесла сумата от 20лв. в кантората на съдебния изпълнител като изплащане на задължението по изпълнителното дело.

След тази дата липсват каквито и да било изпълнителни действия насочени срещу Г.Н.. Поради това на 17.01.2016г. изпълнителното дело е прекратено по силата на закона в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

Моли се съда, да постанови решение по силата на което да приемете за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 9 193,77лв. представляваща неиздължена главница по Договор за потребителски кредит от 14.05.2008г., 1016,30лв. представляваща договорна лихва, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., 723,65лв. представляваща наказателна лихва за просрочени главници, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда - 07.10.2010г. до окончателното плащане на задължението както и 218,67лв. за заплатена държавна такса и 562,40лв. за заплатено адвокатско възнаграждение поради погасено по давност право на принудително изпълнение за вземането по Заповед №9015/11.10.20110г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издаден по ч.г.д.№15724/2010г. на Варненски районен съд, XXXIII състав и да се присъдят сторените съдебно - деловодни разноски в настоящото производство съгласно приложен Договор за правна защита и съдействие и списък с разноски по чл. 80 от ГПК.

Ответното дружество по реда на чл.131 от ГПК е подало отговор в който сочи, че искова претенция се явява недопустима. При установителните искове изрично е закрепено, че правният интерес е предпоставка за допустимост (арг. чл. 124 ГПК). В случая такъв не е налице, защото концепцията на погасителната давност е, че в полза на длъжника се създава едно правоунищожаващо възражение, което възниква от факта на атакуване с искова молба. Недопустимо е това право да се реализира активно чрез иск, след като законът е предвидил, че неговото упражняване ще става единствено чрез възражение. Отделно от това материалното право на кредитора продължава да съществува дори и след изтичането на давностния срок, така че съдът не би могъл да установи в диспозитива по един отрицателен установителен иск, че длъжникът не дължи, след като той продължава да дължи и единствено би могъл да се защити едва след отправено искане от кредитора.

В настоящия случай е видно, че ищецът неправилно е преминал по пътя на исковата защита, след като разполага с възможност да направи възражение, сроковете за което са изтекли и тази му възможност се е преклудирала. Ответникът не посочва пред кого следва да се направи възражение за изтекла погасителна давност от длъжника.

Счита, че наличието на правен интерес е свързано и с процесуалната икономия. Законът не допуска да се създават две или повече процесуални правоотношения тогава, когато спорът може да се разреши само в един процес, а не те да се удвояват или утрояват.

Липса на правен интерес извежда и от конклудентните действия на ищеца - длъжник по съответното изпълнително дело, които не кореспондират с наведените в исковата молба доводи за недължимост на задължението към кредитора „О.б.б." АД, а именно доброволни плащания, които същият прави по изпълнителното дело, последните от които на 24.11.2020г. и на 18.12.2020г. В подкрепа на това твърдение са и представените от ищеца писмени доказателствени средства, които макар да са избирателно представени в изложението на исковата молба, съдържат и правоизключващи факти, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при решаване на спора. От представеното от страна на ищеца удостоверение е видно, че същият периодично прави доброволни вноски за погасяване на задължението си по изпълнителното дело, респективно не го оспорва и е наясно, че то се дължи. Последното по безспорен начин обуславя липсата на правен интерес от настоящата искова претенция.

Моли, с оглед гореизложеното, да се остави без разглеждане предявената срещу „О.Б.Б." АД искова претенция, с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, като процесуално недопустима и да се прекрати производството по делото, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника в размер на 300лв.

В условията на евентуалност моли искът да бъде отхвърлена като неоснователен.

Действително кредиторът „О.Б.Б." АД е реализирал правата си по съдебен ред, като се е снабдил срещу ищеца Г.Т.Н., със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК

Банката-кредитор е пристъпила към удовлетворяване на свое изискуемо вземане посредством образуване на изпълнително дело № 20107110402037 по описа на ЧСИ Д. П..**.

„О.Б.Б." АД, в качеството си на взискател по горепосоченото изпълнително дело е положила дължимата грижа за събиране на своето вземане, като регулярно е депозирала молби в хода на принудителното изпълнение с посочен изпълнителен способ, който да бъде приложен от съдебния изпълнител. С тези молби кредиторът многократно е посочвал изпълнителни способи за събиране на вземането си. Освен това  ежемесечните доброволни вноски, извършени от страна на длъжниците в хода на изпълнението са факт, който води до прекъсване на двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, а оттам и до прекъсване на давностния такъв. Счита, че това е така, защото всяко искане на взискателя за извършване на изпълнително действие е насочено като краен резултат към погасяване на дълга, а доброволното плащане на дълга води до същия резултат. Извършените от длъжника месечни плащания по изпълнителното дело, обуславят липсата на предприети от взискателя други изпълнителни действия, доколкото същият е получил изпълнение именно по образуваното изпълнително дело. Обстоятелството, че взискателят е приел частичните плащания по изпълнителното дело, без да поиска да бъдат предприети други изпълнителни действия /след наложените запори/, не може да бъде приравнено на бездействие на кредитора и неподдържане на висящността на изпълнителния процес. От гореизложеното можем да заключим, че постъпване на суми именно по изпълнителното дело, както въз основа на реализиране на конкретен изпълнителен способ, така и доброволно от длъжника, поддържат висящността на изпълнителния процес и прекъсват.

Счита, че не е допустимо да се разграничават плащанията на двамата солидарни длъжници, доколкото дългът е един. Преклузивният срок, установен в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тече общо, а не самостоятелно, за солидарните длъжници, т.е. няма относително действие, с оглед общото действие на изпълнението. В случая солидарните длъжници дължат едно и също нещо на кредитора, поради което последният може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от тях по аргумент от чл.122, ал.1 ЗЗД, а съгласно чл.123, ал.1 ЗЗД, действието на изпълнението от един съдлъжник е в полза на всички солидарни длъжници. Доколкото дългът е един, то е достатъчно да бъдат извършвани изпълнителни действия по отношение на някои от длъжниците, за да се осуети настъпването на прекратяване. Не е необходимо взискателят да иска изпълнителни действия срещу всеки един от длъжниците, за да поддържа съществуването на изпълнителното производство още повече, че същият е провеждал изпълнителни действия срещу част от длъжниците.

Твърденията в исковата молба, за настъпила перемпция по делото, се основават схематично на две дати, които представляват единствено рамкиран период от две календарни години. Не се представя обективно фактологията по казуса, като липсват както аргументи, така и правна обосновка в подкрепа на изложеното в исковата молба.

Счита, че давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Прекъсването обаче се осъществява само доколкото чрез изпълнителното действие се реализират един или повече конкретни изпълнителни способи това са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана; присъединяването на кредитор; възлагането на вземане за събиране или вместо плащане; извършване на опис и оценка на вещ; назначаване на пазач; насрочване и извършването на продан до постъпването на парични суми от същата или на плащания от трети задължени лица.

Сочи, че не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита давността за прекъсната. Аргумент в подкрепа на горното извеждаме от самата разпоредба на чл.116, б.„в" ЗЗД, в която законодателят използва думата „предприемане" на изпълнителни действия, а не „извършени" или друга подобна конструкция. Нещо повече, в мотивите на Тълкувателното решение се поставя акцент и върху молбата на взискателя, с която се иска извършване на конкретно действие в рамките на изпълнителния способ: „Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи". В допълнение следва да посочим, че в т.10 от диспозитива на TP № 2/2015г. по тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, е инкорпорирано, че „нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие". В настоящия случай доколкото изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС №3/18.11.1980г., именно задължителното тълкуване на чл.116 от ЗЗД, дадено с него, е било приложимо в отношенията между страните и съдебния изпълнител до последващата му отмяна с тълкувателното решение от 26.06.2015г. С оглед даденото разрешение в цитираното постановление погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а докато трае изпълнителното производство същата се спира. От горното следва, че с подаването на молбата за образуване на изп.дело взискателят е прекъснал теченето на давностния срок, като същият е спрян до постановяването на TP №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с т.10 на което е обявено, че предходното постановление е изгубило действие, респективно от тази дата започва да тече давност по материалното правоотношение.

Предвид изложеното по-горе и съобразявайки останалите правоизключващи факти -многократните молби на взискателя в хода на изпълнението, както и доброволно извършените от длъжниците по съответното изпълнително дело плащания, датиращи от самото начало на изпълнителното производство до настоящия момент, по категоричен начин се доказва неоснователността на предявената срещу кредитора „О.б.б." АД искова претенция.

Съдът приема, че предявенят иск намира правното си основание в чл.439 от ГПК.

Съдът при условията на чл.235, ал.2 от ГПК приема за установено от фактическа и правна страна следното:

            По делото е представено копие от изп.л. от 2010г. издаден по ч.гр.д.№15724/2010г. на ВРС,  в който е обективирано осъдително произнасяне на съда солидарно срещу ищцата и Ив.Н. с което са осъдени да заплатят на ответника суми идентични с посочените в исковата молба -9 193.77лв. главница по договор за потребителски кредит от 14.05.2008г., 1 016.30лв. договорна лихва за времето от 25.08.2009г. до 6.10.2010г., 723.65лв. наказателна лихва за времето от 25.08.2009г. до 6.10.2010г. и разноски по заповедното производство. Посоченият изп.л. е депозиран пред ЧСИ Д.П..** и по него е образувано изп.д.№20107110402037 с разпореждане на съдия-изпълнителя от 17.12.2010г. Представено е с изисканото копие от изп.д. съдържащо се в него копие от квитанция към приходен касов ордер от 15.04.2011г. за извършено плащане на 30лв. от ищцата като частично плащане и това е първото изпълнение по делото. Посоченото плащане е последвано и от други някои от които са от другия длъжник. Видно от представените копия от платежни документи частичното погасяване на задължението не е преставало през следващите години като плащанията са правени от другия длъжник И. А.Н. Видно е от представеното удостоверение находящо се в т.ІІ от изпълнителното дело, че ищцата е извършила три плащания през 2016г. последното от които на 23.12.2016г. Посоченото удостоверение е издадено от ЧСИ в рамките на неговите правомощия и се възприема от състава като официален удостоверяващ документ имащ обвързваща съда доказателствена сила за отразеното в него.

Съставът намира, че от датата на извършеното плащане от страна на ищцата 23.12.2016г. до момента на завеждане на делото 9.11.2020г. са изминали почти четири години, но те не са достатъчни да се приеме, че е изтекла петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД, а именно тя е относима към настоящия случай. От друга страна съставът намира, че е без значение дали ЧСИ е поровел действия по принудително събиране на сумата или ищцата е извършила доброволно изпълнение още повече, че плащанията от 2016г. са по изпълнителното дело.

На следващо място съставът намира, че доколкото са извършвани плащания от другия солидарен длъжник, то те не следва да се приемат като прекъсващи давността по отношение на ищцата, тъй като е на лице относително действие на прекъсването на давността по смисъла на чл.125 от ЗЗД и поради това ответникът не може да се позовава на прекъсване представляващо изпълнение от другия ответник.    

            Воден от съображенията за неоснователност на твърдението за изтекла погасителна давност съставът намира, че предявеният иск следва да се отхвърли като преждевременно заведен, тъй като погасителната давност за процесните вземания ще изтече едва на 23.12.2021г. и то ако до тогава ЧСИ не успея да проведе успешно действие за събиране на задължението по отношение на ищцата.

Предвид извода за неоснователност на претенцията, направеното искане и представените доказателства ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата от 300лв. сторени по делото разноски.

Воден от горното, съдът

                                                               Р Е Ш И

ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.Т.Н.  ЕГН********** *** срещу „О.б.б.“ АД, ЕИК** със седалище и адрес на управление *** иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на търговското дружество сумите от 9 193,77лв. представляваща неиздължена главница по Договор за потребителски кредит от 14.05.2008г., 1016,30лв. представляваща договорна лихва, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., 723,65лв. представляваща наказателна лихва за просрочени главници, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда - 07.10.2010г. до окончателното плащане на задължението както и 218,67лв. за заплатена държавна такса и 562,40лв. за заплатено адвокатско възнаграждение присъдени със заповед №9015/11.10.20110г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издаден по ч.г.д.№15724/2010г. на Варненски районен съд, XXXIII състав.

ОСЪЖДА Г.Т.Н.  ЕГН********** *** да заплати на „О.б.б.“ АД, ЕИК*** със седалище и адрес на управление *** сумата от 300лв. сторени по делото разноски.

Решението подлежи на обжалване пред ВОС в двуседмичен срок от уведомяването.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: