РЕШЕНИЕ
№ 7977
гр. София, 05.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря РУМЯНА Д. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело №
20231110168763 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 362658/18.12.2023г. на
ищеца *****, с която е предявил по реда на чл.422 ГПК срещу ответника Р. П. Т. обективно
съединени установителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342, ал.2
ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 345, ал.2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 173.89 лева,
представляваща главница по падежирали и непогасени лизингови вноски по договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №AG****** от
08.03.2019 г., дължими за период от 08.07.2022 г. до 27.09.2022 г., ведно със законна лихва за
период от 01.03.2023 г. до изплащане на вземането; 579.58 лева, представляваща
незаплатена възнаградителна лихва по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с
падеж от 08.07.2022 г. до 27.09.2022 г.; 1.89 лева, представляваща неустойка за забавени
плащания за период от 08.07.2022 г. до 27.09.2022 г.; 625.38 лева, представляваща неустойка
за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, претендирана в трикратен
размер на договорената месечна вноска; 141.92 лева, представляваща заплатени от
лизингодателя застрахователни премии по застраховка „Гражданска отговорност”, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
14.03.2023 г. по ч.гр.д. № 11150/2023 г. по описа на СРС, 27 състав.
Ищецът твърди, че на 08.03.2019 г. между ****** /сегашно наименование *****/, в
качеството на лизингодател, и Р. П. Т., в качеството на лизингополучател, е сключен договор
за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №AG******.
Поддържа, че в изпълнение на поетите по процесния договор за лизинг задължения, ищецът
е придобил собствеността върху посочения от лизингополучателя актив - лек автомобил с
марка „Mercedes-benz“, модел „А 150“, рег. № CB****HM, като е предоставил ползването му
на лизингополучателя, за което обстоятелство между страните по договора за лизинг бил
съставен приемо-предавателен протокол от 08.03.2019 г. Посочва, че размерът на
финансирането по договора бил 5720 лева. Твърди, че договорът за лизинг бил сключен за
1
срок от 84 месеца, изтичащ на 08.03.2026 г. Поддържа, че между страните по договора бил
уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 41.16%, съответно размер на дължимите
месечни анюитетни вноски от по 208.46 лева. Посочва, че последното извършено от
ответника плащане по процесния договор било извършено на 04.07.2022г., с което била
погасена вноска с падеж на 08.06.2022 г. от погасителния план. Поради неизпълнение от
страна на ответника на поетите по договора задължения, договорът бил прекратен на
27.09.2022 г., за което ответникът бил уведомен, като впоследствие лизинговата вещ била
иззета. Сочи, че на основание чл. 345 от ТЗ вр. чл. 8.1 от ОУ до разваляне на процесния
договор лизингополучателят дължи заплащането на договорените месечни вноски
пропорционално на дните на ползване, както и възнаградителна лихва. Към момента на
прекратяване на договора – 27.09.2022г. изцяло непогасени били вноски от № 40 до № 42,
чието плащане се дължало предвид ползването на актива, като се дължало и заплащането на
част от месечна вноска № 43, пропорционално на дните на ползване. Излага съображения, че
на основание чл. 15.1 от общите условия на ищцовото дружество за забава в плащанията на
вноски от № 40 до № 42 от погасителния план към договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността №AG******, ответникът дължи на ищцовото
дружество и сумата от 1.89 лева, представляваща неустойка за забава. Поддържа, че на
основание чл. 15.5 от общите условия, ответникът дължи на ищцовото дружество и сумата
от 625.38 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя, формирана като сбор от три месечни погасителни вноски по
погасителния план към договора за финансов лизинг. Ответникът следвало да възстанови на
основание чл. 8.6 вр. чл. 8.7.5 от ОУ и направените разходи за заплащане на застрахователни
премии по застраховка „Гражданска отговорност” за периода на ползване на автомобила в
размер на 141.92 лева. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира присъждане
на разноски в исковото и заповедното производство.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Р. П. Т., чрез
особения му представител. Ответникът поддържа, че процесният договор за лизинг, общите
условия към него и стандартен европейски формуляр са във формат и шрифт много по-
малък от 12, в нарушение на нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради което съглашението между
страните се явявало недействително. Освен това, навежда възражение, че договорът е
недействителен и на друго основание, доколкото за потребителят е съществувала неяснота
относно начина на формиране на ГПР за процесния договор за лизинг, тъй като при
неговото изчисляване не били взети предвид първоначалните такси по т.11 от договора.
Счита клаузата за неустойка при предсрочно прекратяване на договора за неравноправна.
Моли за отхвърляне на предявените искове.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е приет в препис, а впоследствие и в оригинал договор за финансов лизинг
със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № AG****** от
08.03.2019г., обективиращ в себе си и погасителен план, сключен между ***** (с настоящо
наименование *****), като лизингодател, и ответника Р. П. Т., като лизингополучател, по
силата на който договор лизингодателят е поел задължение да придобие собствеността върху
върху лизингов актив: лек автомобил с марка „Mercedes-benz A 150“, с идентификационен
номер на рама WDD*******, рег. № СВ****НМ, който да предостави за възмездно ползване
на лизингополучателя. Стойността за лизинг на актива е 6 900 лева, при първоначална
вноска в размер на 1180 лева и главница в размер на 5720 лева. Срокът на договора е 84
месеца при размер на всяка погасителна вноска от 208,46 лева, включваща в себе си
главница и възнаградителна лихва. Уговорен е фиксиран лихвен процент от 41,86 %, като
общият размер на възнаградителната лихва за целия срок на договора възлиза на сумата от
11 790,64 лева. Уговорен е ГПР в размер на 49.88 %, отразяващ като общ разход по кредита
2
само лихвата. В чл.11 от договора е посочено, че лизингополучателят дължи заплащането
още и на такса за приоритетно разглеждане в размер на 200 лева и разходи за регистрация на
МПС в КАТ в размер на 120 лева.
Представени са и Общи условия на ищеца, приложими към договори за финансов
лизинг, като в т.1.14 от същите е посочена дефиницията на договор със задължително
придобиване на собствеността, съгласно която това е договор, при който
лизингополучателят се задължава да придобие собствеността върху лизинговия актив след
изтичане на срока на лизинга. Посочено е т.1.28, че ГПР включва в себе си лихвата върху
главницата, лихвата по разсрочен ДДС, ако договорът го предвижда, както и премии за
застраховка „Автокаско“, ако такава се предвижда. С клаузата на чл. 13.5 от ОУ е
предвидено право на лизингодателя да прекрати договора в случай на забава в плащанията
от страна на лизингополчуателя, а в т. 13.6 е предвидено правото на прекратяване да се
упражни чрез изпращането на писмено уведомление до лизингополучателя без
предизвестие, като договорът се счита прекратен от датата на получаване на изявлението. В
т. 1.36. от общите условия е предвидено, че такса за приоритетно разглеждане е такса за
предоставяне на допълнителна, незадължителна услуга по желание на кандидат-
лизингополучателя за приоритетно разглеждане от лизингодателя на искане за лизинг, което
гарантира ускорена обработка на кандидатурата на кандидат-лизингополучателя за
сключване на договор за лизинг съгласно посоченото в общите условия. Според т. 3.7.
кандидат-лизингополучателят може да заяви получаването на допълнителна
незадължителна услуга за приоритетно разглеждане на искане за лизинг, което гарантира
ускорена обработка на кандидатурата на кандидат - лизингополучателя за сключване на
договор за лизинг, като при заявяване на услугата лизингодателят обработва искането за
лизинг приоритетно и независимо от реда на постъпването му, но не носи отговорност за
забавяния в предоставянето й, възникнали поради независещи от него причини, в това число
технически проблеми или причини, за които кандидат-лизингополучателят отговаря, като в
такива случаи лизингодателят изпълнява услугата, веднага щом има възможност за това, в
рамките на посочените по-горе срокове. В т. 3.8. е предвидено, че за допълнителната
незадължителна услуга за приоритетно разглеждане на искане за лизинг кандидат-
лизингополучателят дължи такса за приоритетно разглеждане, чийто размер е фиксиран и е
посочен в Тарифата. Съгласно т. 3.9. таксата се дължи, само когато искането за лизинг бъде
одобрено и бъде сключен договор за лизинг, и се заплаща като част от първоначалните
разходи, като не се дължи, ако искането за лизинг бъде отхвърлено. Според т. 3.10.
допълнителната услуга за приоритетно разглеждане не е задължително условие за сключване
на договор за лизинг и не повишава шансовете на кандидат-лизингополучателя да сключи
договор за лизинг.
Приет е приемо – предавателен протокол от 08.03.2019г., от който се установява, че на
същата дата лекият автомобил, предмет на договора за лизинг – „Mercedes-benz A 150“, с
идентификационен номер на рама WDD*******, рег. № СВ****НМ е бил предаден от
ищеца на ответника. Ищецът е представил и уведомление за прекратяване на процесния
договор за финансов лизинг, изпратено до ответника по имейл на дата 27.09.2022г. на
следния електронен адрес: ********, посочен от ответника в сключения между страните
договор, като в уведомлението се сочи, че договорът се прекратява на основание чл.13.5 от
ОУ, поради неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на лизинговите
вноски.
Представено е платежно нареждане от 08.03.2019г., с което ответникът е наредил по
банкова сметка на ищеца сумата от 1500 лева на основание процесния договор за финансов
лизинг.
По делото е прието заключението на допуснатата съдебно – техническа експертиза,
което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, като от него се установява,
3
че шрифтът на процесния договор за финансов лизинг е “Times New Roman“, като неговият
размер е 13 пункта по отношение на неговото заглавие и 10-10,5 пункта по отношение на
самия текст.
Изготвена е и съдебно – счетоводна експертиза, която съдът също кредитира като
компетентно изготвена. Вещото лице, след запознаване с материалите по делото и с
документи, представени от ищеца, е посочило, че общият размер на заплатените от
ответника суми по договора за финансов лизинг възлиза на 10 211,53 лева. От приложената
към заключението Таблица № 1 се установява, че е заплатена първоначална вноска от 1180
лева, както и 39 броя месечени вноски, всяка в размер от 208,46 лева. Заплатена е такса за
приоритетно разглеждане в размер на 200 лева, такса за регистрация в КАТ в размер на 120
лева, както и застрахователни премии по застраховка „Гражданска отговорност“ в общ
размер на 425,33 лева. Експертът е посочил, че незаплатената част от главницата по
договора за лизинг за процесния период от 08.07.2022г. до 27.09.2022г. възлиза на 141,86
лева, а размерът на възнаградителната лихва за същия период възлиза на сумата от 483,52
лева. Неустойката за забавени плащания за периода от 08.07.2022г. до 27.09.2022г. е на
стойност от 1,89 лева, а неустойката за предсрочно прекратяване – 625,38 лева.
Лизингодателят е платил за процесния автомобил застрахователни премии по застраховка
„Гражданска отговорност“ в общ размер на 141,92 лева, по отношение на които не са
извършени погасявания от лизингополучателя. Вещото лице сочи, че ГПР по договора за
лизинг от 49,88 % е изчислен на базата на вноските за главница и договорна лихва по
погасителния план, както и че ако към процента на разходите се добави таксата за
приоритетно разглеждане от 200 лева, то размерът на ГПР би бил 53,37 %. Ако към ГПР се
добави сумата от 625,38 лева, представляваща неустойка за прекратяване, то процентът на
разходите би бил 60,81 %.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Ищецът е предявил положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК с
правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342, ал.2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 345, ал.2 ТЗ вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Възникването на заявените от ищеца за защита вземания се обуславя от
осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки
(юридически факти): наличието на действително правоотношение (валидно сключен) по
договор за финансов лизинг между ищеца, в качеството на лизингодател, и ответника, в
качеството на лизингополучател, по силата на който лизингодателят е предоставил на
лизингополучателя твърдяната в исковата молба лизингова вещ, размера на дължимите
лизингови вноски, ведно с възнаградителна лихва в уговорения размер; наличието на
валидна уговорка между страните по лизинговия договор, предвиждаща дължимост на
неустойка при забава в изпълнение задълженията на лизингополучателя по договора за
заплащане на уговорените лизингови вноски; размера на дължимата неустойка за забава,
претендирана на основание чл. 15.1 от общите условия на ищцовото дружество; наличието
на валидна уговорка между страните по лизинговия договор, предвиждаща дължимост на
неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
претендирана на основание чл. 15.5 от Общите условия на ищцовото дружество; размера на
дължимата неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, претендирана на основание чл. 15.5 от Общите условия на ищцовото
дружество; валидно възникнало договорно задължение за лизингополучателя да възстанови
на лизингодателя посочените разходи за застрахователни премии по застраховка
„Гражданска отговорност”, както и неговия размер.
Съгласно чл. 342, ал.2 от ТЗ, с договора за финансов лизинг лизингодателят се
задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и
4
да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Договорът за лизинг, съгласно чл.
342 ТЗ се характеризира като консенсуален, двустранен и възмезден, по който предаването
на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение,
съставляват изпълнение на договорните задължения. За да възникне задължението за
заплащане на уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на
лизингополучателя вещта, предмет на лизинговия договор.
По делото е представен подписан от страните договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № AG****** от
08.03.2019г., но съдът намира, че същият е недействителен, поради което спорещите страни
не са били обвързани от валидно облигационно правоотношение. В тази връзка следва да се
посочи, че процесният договор за лизинг е потребителски по смисъла на чл. 9 ЗПК, предвид
препращащата норма на чл. 3, ал. 3 ЗПК, според която разпоредбите на закона се прилагат и
за договорите за наем или лизинг, при които се предвижда възможност за закупуване на
стоката – предмет на договора, както и с оглед обстоятелството, че лизингополучателят е
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП, доколкото няма данни при
сключването на договора ответникът да е действал в рамките на своята професионална или
търговска дейност. Следователно за него се прилага защитата по ЗПК и ЗЗП. Разпоредбите
на Закона за потребителския кредит са повелителни, като в 10, ал.1 от същия нормативен акт
е посочено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, а съгласно чл.22
от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, договорът е недействителен. В
случая от заключението на приетата съдебно – техническа експертиза се установи, че
шрифтът на процесния договор за финансов лизинг е “Times New Roman“, като неговият
размер е 13 пункта по отношение на неговото заглавие и 10-10,5 пункта по отношение на
самия текст, т.е. не е спазено както изискването всички елементи на договора да са
представени с еднакъв по размер шрифт, така и самото съдържание на договора, касаещо
съществената част от елементите на съглашението, да не е с размер на шрифта по-малък от
12, което влече след себе си недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК, като
възражението на ответника в този смисъл е основателно.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че съгласно § 2 от ДР на ЗПК,
законът въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. По силата на съображение № 9 от преамбюла на Директивата за
държавите - членки възниква ограничение да запазят или въвеждат различни /от
разпоредбите на директивата/ национални разпоредби. Това ограничение се прилага само
доколкото съществуват хармонизирани с директивата разпоредби. Такава е разпоредбата на
член 10, параграф 1 от Директивата, която изисква договорите за потребителски кредит да се
изготвят на хартиен или друг траен носител. Съгласно втората алинея на същата разпоредба
посоченото изискване не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на
сключването на договорите за кредит. Следователно, извън въведеното с директивата
изискване за форма " на хартиен или друг траен носител ", държавите - членки не са
ограничени да поставят допълнителни условия за действителност на договора. Предвид
изложеното правилото на член 10, ал. 1 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., предвиждащо
изискване за размер на шрифта, което директивата допуска, задължава страните да сключат
договора в съответствие с него под заплаха от недействителност на договорното отношение
(арг. от дело С-535/2020 на СЕС и решение № 50162 от 10.01.2023 г. по т. д. № 550/2022 г., Т.
К., ІІ т. о. на ВКС). Следователно, не може да се сподели довода на ответника, че
нарушаването на правилото на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е основание за недействителност на
процесния договор за финансов лизинг.
Изводът за липса на валидно възникнало облигационно правоотношение по
процесния договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността
5
върху лизинговия актив № AG****** от 08.03.2019г. се формира и на друго основание.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по[1]специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. В ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати потребителят, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. За да е спазена разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В случая, в договора за финансов лизинг е посочен процент на ГПР от 49,88 %, който
включва единствено лихвата върху главницата, която е в размер на 41,16 %, с което
формално изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК е изпълнено. В същото време обаче, в
съдържанието на т.1.27 на Общите условия е посочено, че общите разходи включват лихвата
върху главницата, лихвата по разсрочен ДДС, ако договорът го предвижда, премии за
застраховка „Автокаско“, ако такава се предвижда, както и други разходи, ако такива са
посочени в договора. Такива други разходи в договора са посочени в чл.11 от същия, а
именно такса за приоритетно разглеждане в размер на 200 лева и разходи за регистриране
пред КАТ в размер на 120 лева. В настоящия случай сумата от 200 лева, представляваща
такса за приоритетно разглеждане обаче не е била отчетена като разход по кредита при
формирането на оповестения ГПР, като това е видно от заключението на счетоводната
експертиза, от което се установява, че ако таксата за тази услуга е била включена при
изчислението на ГПР, последният ще възлиза на 53,37 %.
Съдът счита, че посочената такса за приоритетно разглеждане представлява разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. В Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело
С-714/22, е прието, че чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в
6
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „Годишен процент на разходите“ по смисъла на
посочения чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит – т. 1, както и че чл. 10, параграф 2, б. „ж“ и
чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в чл. 3, б. „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
В действителност в т. 3.10 от Общите условия е посочено, че допълнителната услуга
за приоритетно разглеждане не е задължително условие за сключване на договор за лизинг.
Въпреки това, уговореното възнаграждение очевидно не е предназначено да покрие
административни разходи на лизингодателя при предоставянето на тази допълнителна
услуга, тъй като последната не е различна от основната услуга по предоставяне на кредит –
тя е свързана само с действия по усвояването на кредита, за което обаче кредиторът не може
да изисква плащането на такси и комисионни, съгласно императивната норма на чл. 10а, ал.
2 ЗПК. Съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Целта на таксите и комисионните по
смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора
при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за лизинг, но различни от
основната услуга по предоставяне на лизинг, а отделно от това следва да се посочи, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита – чл.
10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също действие.
Уговорената в разглеждания договор такса за приоритетно разглеждане представлява такса,
свързана с усвояване на кредита по смисъла на чл.10а ЗПК, поради което спрямо нея се
прилага установената в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забрана, като не може да се приеме, че при
разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави някакви
допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. В този смисъл съдът
приема, че уговарянето на такса за допълнителна услуга за приоритетно разглеждане на
искането за лизинг представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по договора, така че да се прикрие част от възнаграждението, т.е. става въпрос за
разход, който попада в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, а
оттам и на понятието „Годишен процент на разходите“. Неотчитането на сумата от 200 лева
– такса за приоритетно разглеждане като разход при формирането на оповестения ГПР от
49,88 % (видно от заключението на счетоводната експертиза) е довело до неоповестяване на
действителния размер на ГПР в договора за финансов лизинг, като по този начин
лизингодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за
недействителност на договора и на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, като възражението на ответника в този смисъл е основателно.
Доколкото към процесния договор за финансов лизинг приложение намират
правилата, реглементирани в Закона за потребителския кредит, на основание чл.3, ал.3 ЗПК,
то следва че в отношенията между страните в настоящия спор следва да се приложи и
разпоредбата на чл.23 ЗПК, съгласно която, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита /така решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I
т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т.о.; Решение
50086/21.12.2023г. по т.д. 1027/2022г. на ВКС, І-во Т.О.; Решение № 50259/12.01.20203г. по
7
гр.д. 3620/2021г. на ВКС, ІІІ-то Г.О/. Тоест, в настоящия казус потребителят – ответник
(лизингополучател) дължи заплащане единствено на частта от лизинговите вноски,
представляващи главница, за времето на ползване на лизинговия актив, но не и
възнаградителна лихва. От представения договор за финансов лизинг № AG****** от
08.03.2019г. и погасителен план към него се установява, че ищецът е предоставил на
ответника за временно ползване лек автомобил с марка „Mercedes-benz A 150“, рег. №
СВ****НМ, на стойност от 6900 лева, като след приспадане на първоначалната вноска от
1180 лева, която не е елемент от кредитирането, дължимата от лизингополучателя сума за
главница за целия срок на договора от 84 месеца е 5720,00 лева. Видно е от заключението на
счетоводната експертиза, че ответникът е заплатил в пълен размер месечни вноски от № 1
до № 39 включително. Същите обаче включват в себе си освен главница, така и
възнаградителна лихва, която от погасителния план се установява, че възлиза в общ размер
на 7155,13 лева, която не се дължи, предвид недействителността на договора за лизинг.
Съдът счита, че така извършените плащания за възнаградителна лихва следва да се зачетат
като вноски по лизинга, погасяващи неговата главница. В тази връзка следва да се съобрази
възприетото в Решение по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. на СЕС, съгласно което член 6,
параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по
силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и
ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между
плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски
кредит, и останалата дължима сума по договора. Решението на СЕС е задължително за
националния съд на основание чл. 633 ГПК, като съдът намира, че посоченото разрешение
следва да намери приложение и в настоящия случай. В случая ищецът претендира
установяването на вземане за заплащане на главница за лизингови вноски за периода от
08.07.2022г. до 27.09.2022г. /датата на разваляне на договора за лизинг поради неизпълнение/
в общ размер на 173,89 лева, т.е. по вноски от № 40 до № 42 и частично по вноска № 43.
Видно е обаче, че заплатената от ответника възнаградителна лихва по недействителния
договор в размер на 7155,13 лева значително надхвърля както претендирания от ищеца
размер на главница за процесния период, така и общия размер на цялата главница по
договора за лизинг от 5720 лева за целия срок на договора. Предвид това, съдът намира, че
искът по чл.422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал.2 ТЗ за признаване за установено
съществуването на вземането в размера на сумата от 173,89 лева, представляваща главница
по падежирали и непогасени лизингови вноски по договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността №AG****** от 08.03.2019 г., дължими за
период от 08.07.2022 г. до 27.09.2022 г., е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
На основание чл.23 от ЗПК, в тежест на ответника не са възникнали и задължения да
заплати на ищеца сумата от 579.58 лева, представляваща незаплатена възнаградителна лихва
по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от 08.07.2022 г. до 27.09.2022
г., като във връзка с това съдът препраща към изложеното в горния абзац на решението;
сумата от 1.89 лева, представляваща неустойка за забавени плащания за период от
08.07.2022 г. до 27.09.2022 г.; сумата от 625.38 лева, представляваща неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, претендирана в трикратен размер
на договорената месечна вноска, както и сумата от 141.92 лева, представляваща заплатени
от лизингодателя застрахователни премии по застраховка „Гражданска отговорност”. По
отношение на исковете за неустойка следва да се посочи, че тяхната основателност е
предпоставена от наличието на валидно съществуващо главно облигационно
правоотношение. При недействителен договор, който не може да породи права и задължения
за страните, не съществува нуждата от обезпечителната функция на неустойката като
акцесорно задължение, което обезпечава изпълнението на главното задължение, респективно
обезщетява изправната страна за понесените вреди от неизпълнението на това задължение,
8
т.е. нищожната сделка обуславя нищожност и на уговореното между страните по нея
обезпечение – така Решение № 508 от 25.11.1998 г. по гр. д. № 350/1998 г., 5 чл. с-в на ВКС.
В действителност в Общите условия на ищеца е посочено, че при забава на плащане на
парично задължение от страна на лизингополучателя лизингодателят има право на
неустойка в размер на законната лихва върху неплатената в срок сума за целия период на
забава /т.15.1/, както и че при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя
последният дължи неустойка в размер на 3 лизингови вноски /т.15.5/. Посочи се обаче по-
горе, че процесният договор за финансов лизинг е недействителен на основание чл.22,
вр.чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което недействителни се явяват и клаузите,
уреждащи в тежест на лизингополучателя заплащането на посочените неустойки.
Недействителната сделка не е породила никакви правни последици, поради което за
лизингодателя не е възникнало правото да претендира неустойки по недействителния
договор. В полза на лизингодателя не е възникнало което и да е основано на договора право,
вкл. и такова по чл. 8.7.5, вр. чл. 8.6 от ОУ към него. Съгласно чл. 345, ал. 1 от ТЗ
лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал. 2 от ЗЗД, а
според чл. 345, ал. 2 от ТЗ, разноските по поддържането на вещта са за сметка на
лизингополучателя., т.е. за сметка лизингополучателя са разноските по ползване и
поддържане на вещта, като сред тях спадат и застрахователните премии по застраховка
„Гражданска отговорност”. В чл.12 от представения договор за финансов лизинг е посочено,
че лизингополучателят се задължава да сключи за своя сметка в полза на лизингодателя
застраховка „Гражданска отговорност”, като в т.8.6, вр. с чл. 8.7.5 от Общите условия към
договора се сочи, че лизингополучателят дължи възстановяването на направените от
лизингодателя разноски във връзка със застраховането на лизинговия актив. Предвид
изводите, до които достигна съдът, че страните не са били обвързани от валидно
облигационно правоотношение по договор за финансов лизинг, следва че в патримониума
на ответника не е възникнало и договорно задължение за възстановяване на заплатените
застрахователни премии по застраховка „Гражданска отговорност”, като ищецът не е
основал претенцията си на основание, различно от договорното.
Предвид изложеното, съдът приема, че предявените от ищеца по реда на чл.422 ГПК
обективно съединени установителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал.2 ТЗ, чл. 92
ЗЗД и чл. 345, ал.2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото, право на разноски има само ответникът. Същият обаче се е
представлявал от особен представил, поради което разноски не е сторил и такива не му се
присъждат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.422 ГПК от *****, ЕИК *******, срещу Р. П.
Т., ЕГН **********, обективно съединени установителни искове с правна квалификация чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342, ал.2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 345, ал.2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че Р. П. Т. дължи на ***** сумата от 173.89 лева, представляваща
главница по падежирали и непогасени лизингови вноски по договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността № AG****** от 08.03.2019г., дължими за
периода от 08.07.2022 г. до 27.09.2022 г., ведно със законна лихва за периода от 01.03.2023 г.
до изплащане на вземането; сумата от 579.58 лева, представляваща незаплатена
възнаградителна лихва по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от
08.07.2022 г. до 27.09.2022 г.; сумата от 1.89 лева, представляваща неустойка за забавени
9
плащания за периода от 08.07.2022 г. до 27.09.2022 г.; сумата от 625.38 лева,
представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
претендирана в трикратен размер на договорената месечна вноска, както и сумата от 141.92
лева, представляваща заплатени от лизингодателя застрахователни премии по застраховка
„Гражданска отговорност”, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 14.03.2023 г. по ч.гр.д. № 11150/2023 г. по описа на СРС, 27
състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10