Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 04.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети
януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 4650 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 971 от 05.01.2020 г., постановено по гр.д.
№ 80847/2018 г. на СРС, ГО, 47 състав, ЧСИ М.Б.е осъден да заплати на П.С.С.,
на основание чл.74 ЗЧСИ, сумата от 312, 80 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби, настъпили в резултат на
противоправни бездействие и действие по изпълнително дело № 2585/2008 г., ведно
със законната лихва от датата на исковата молба – 21.12.2018 г. до изплащане на
сумата. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 50 лв. разноски по делото. Ответникът е осъден да заплати на
Адвокатско дружество „В. и Л.“, на основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата от 300 лв.
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна защита. Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника
„Райфайзенбанк България“ ЕАД.
С определение от 21.02.2020 г., постановено
по гр.д. № 80847/2018 г. на СРС, ГО, 47 състав, първоинстанционното решение е
изменено в частта за разноски по реда на чл.248 ГПК, като ответникът е осъден
да заплати на Адвокатско дружество „В. и Л.“, на основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата
от 360 лв. адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна защита.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ответника ЧСИ М.Б.. Счита обжалваното решение за неправилно като
постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Навежда
оплакване, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е
приложил процесуалната последица на чл.161 ГПК за неизпълнение задължението на
ответника по чл.190 ГПК. В тази връзка излага съображения, че по реда на чл.190 ГПК страната може да бъде задължена да представи намиращ се у нея документ, но
само конкретно посочен такъв, като обясни значението му за спора. По реда на
чл.190 ГПК страната не може да бъде задължена да представи заверен препис на
цялото изпълнително дело, а само на конкретно посочени документи от него и то –
след като обясни значението им за предмета на спора. Счита, че ищецът е
направил недопустимо доказателствено искане по чл.190 ГПК, което неправилно е
било уважено от първоинстанционния съд, който не е указал с определението си
кои факти и обстоятелства ще приеме за установени, ако не бъде представен
преписът от изпълнителното дело. Навежда оплакване, че вместо да прояви
активност в процеса и да се снабди с препис на изпълнителното дело, ищецът е направил
недопустимо доказателствено искане по чл.190 ГПК, което неправилно е било
уважено от СРС, с което се е стигнало до разместване на доказателствената
тежест в процеса. Релевира доводи, че предприетите изпълнителни действия са
били в съответствие с обективните и субективни предели на изпълнителния лист.
Оспорва да е налице някоя от хипотезите на чл.433 ГПК, обуславящи прекратяване
на изпълнителното производство по съображения, че в молбата за образуване на
изпълнителното дело било налице възлагане от страна на взискателя по чл.18 ЗЧСИ
за определяне способа за изпълнение от страна на съдебния изпълнител. Твърди,
че длъжникът не е поискал прекратяване на изпълнителното дело, а съдебният
изпълнител не е орган, който може служебно да приложи твърдяната перемпция при
наличието на възлагане по чл.18 ЗЧСИ. Счита, че не е налице нито един от
елементите на деликтната отговорност на съдебния изпълнител по чл.74 ЗЧСИ.
Липсва противоправно поведение, не се установява причинна връзка между
дейността на съдебния изпълнител и твърдените вреди. Моли съда да отмени
обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца П.С.С.. В същия се поддържа, че правилно от
първоинстанционния съд е било прието, че са налице всички предпоставки на чл.74 ЗЧСИ. Счита за неоснователно оплакването на жалбоподателя относно допуснато от
СРС процесуално нарушение, като твърди, че с определение от 15.10.2019 г. съдът
е задължил ответника, на основание чл.190 ГПК, да представи в цялост
изпълнително дело № 2585/2008 г. в следващото съдебно заседание, което е
насрочил за 10.12.2019 г., като изрично е указал, че в противен случай ще
приложи последиците на чл.161 ГПК. В проведеното на 10.12.2019 г. открито
съдебно заседание съдът е констатирал, че ответникът не е изпълнил задължението
по чл.190 ГПК, като е обявил, че ще приложи последиците на чл.161 ГПК. В
резултат, правилно първоинстанционният съд е приел, че към момента на удържане
на процесната сума – 12.02.2014 г. производството по изпълнителното дело е било
прекратено по силата на закона, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като в
периода 27.01.2009 г. – 13.10.2015 г. не са били извършвани изпълнителни
действия. При това положение, вместо да предприеме действия по вдигане на
наложените запори, ответникът е разпоредил сумите, преведени му от банката, с
което е нанесъл имуществена вреда на длъжника. Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира направените по
делото разноски. Заявена е и претенция за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
Третото лице-помагач на страната на ответника „РайфайзенБанк
България“ ЕАД не е взело становище по жалбата.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл.441 ГПК, вр. чл.74 ЗЧСИ.
Ищецът твърди, че въз основа на изпълнителен лист от
26.09.2008 г., издаден в полза на „РайфайзенБанк България“ ЕАД въз основа на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 26.09.2008 г. по ч.гр.д. № 19928/2008 г.
на СРС, 51 състав, е образувано изпълнително дело № 2585/2008 г. на ЧСИ М.Б.с
рег. № 838. По изпълнителното дело е наложен запор на банковите сметки на
длъжника в „Сити Банк“ АД със запорно съобщение от 21.01.2009 г. Изпратена е
покана за доброволно изпълнение, залепена на 01.02.2009 г. по реда на чл.47,
ал.5 ГПК. На 12.02.2014 г. в резултат на наложен по делото запор на банковите
сметки на длъжника „ПИБ“ АД е удържала от сметката му сумата от 312, 80 лв. и я
е превело по сметка на съдебния изпълнител. С договор за цесия от 18.02.2015 г.
„РайфайзенБанк България“ ЕАД е прехвърлила вземанията си по процесния
изпълнителен лист на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. С молба от 13.10.2015 г. е поискано
извършването на изпълнителни действия от взискателя. В продължение на повече от
две години обаче по делото не са били предприети изпълнителни действия, поради
което и на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК същото е прекратено по силата на
закона. При това положение съдебният изпълнител е бил длъжен да прекрати делото
и да вдигне служебно наложените запори, като се въздържа от последващи
изпълнителни действия. Тъй като не е сторил горепосоченото и при наложен запор
на сметките на длъжника, „ПИБ“ АД е превела процесната сума по сметка на
съдебния изпълнител. Счита така описаното поведение на съдебния изпълнител за
противоправно, като твърди, че в причинна връзка със същото е претърпял
имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба в размер на принудително изтеглената
от сметката му сума, с която повече не разполагал. Моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 312, 80 лв.,
представляваща обезщетение за имуществена вреда, претърпяна в резултат на
незаконосъобразно принудително изпълнение, ведно със законната лихва от датата
на исковата молба - 21.12.2018 г. до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответника ЧСИ М.Б., който оспорва предявения иск. Твърди, че предприетите
изпълнителни действия са били в съответствие с обективните и субективни предели
на процесния изпълнителен лист. Оспорва да е налице някоя от хипотезите на
чл.433 ГПК, обуславящи прекратяване на изпълнителното производство, по
съображения, че в молбата за образуване на изпълнителното дело било налице
възлагане от страна на взискателя по чл.18 ЗЧСИ за определяне способа за
изпълнение от страна на съдебния изпълнител. Твърди, че длъжникът не е поискал
прекратяване на изпълнителното дело, а съдебният изпълнител не е орган, който
може служебно да приложи твърдяната перемпция при наличието на възлагане по
чл.18 ЗЧСИ. Счита, че не е налице нито един от елементите на деликтната
отговорност на съдебния изпълнител по чл.74 ЗЧСИ. Липсва противоправно
поведение, не се установява причинна връзка между дейността на съдебния
изпълнител и твърдените вреди. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски.
По делото е представен изпълнителен лист от 26.09.2008
г., издаден въз основа на подлежаща на изпълнение заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК от 26.09.2008 г. по ч.гр.д. № 19928/2008 г. на СРС, 51
състав, в полза на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД срещу П.С.С. за сумата от 14 553, 20 лв. – главница по
договор за банков кредит от 20.04.2007 г., сумата от 2 627, 07 лв. –
просрочена наказателна лихва за периода 10.09.2007 г. – 14.07.2008 г, ведно със
законната лихва върху главницата от 15.07.2008 г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 343, 61 лв. – разноски по делото за платена държавна такса и
483, 61 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на посочения изпълнителен лист с молба от
13.11.2008 г. „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е поискала образуването на
изпълнително дело от ЧСИ М.Б.с рег. № 838 на КЧСИ. В същата е налице възлагане
съгласно чл.18 ЗЧСИ.
На
21.01.2009 г. на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение с изх. №
01564/21.01.2009 г.
Представени са запорно съобщение изх. №
01565/21.01.2009 г. до „Ситибанк“ АД и запорно съобщение изх. №
01565/21.01.2009 г. до „ПИБ“ АД, последното - връчено на 23.01.2009 г.
С писмо вх. № 1856/06.02.2009 г. „ПИБ“ АД е уведомила
съдебния изпълнител, че по сметките на П.С.С. в банката няма авоар, както и че
сумата, посочена в запорното съобщение, е блокирана за евентуални бъдещи
постъпления.
С писмо вх. № 9388/12.02.2014 г. „ПИБ“ АД е уведомила
съдебния изпълнител, че му е преведена наличната сума по сметката на П.С.С. в
размер на 312, 80 лв. при „ПИБ“ АД. В подкрепа на горното е представено
преводно нареждане от 22.01.2014 г., с което е наредено извършването на превод на
сума в размер на 312, 80 лв. по сметка на ЧСИ М.Б.по процесното изпълнително
дело. Представен е и обективиран на хартиен носител електронен документ –
разпечатка на извлечение от сметка на ЧСИ, от която е видно, че сумата е
постъпила по сметка на съдебния изпълнител. Представен е и обективиран на
хартиен носител електронен документ – разпечатка на извлечение от сметка на ЧСИ,
от което се установява, че сумата е била преведена на взискателя по
изпълнителното дело „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД.
С протоколно определение от 15.10.2019 г.
първоинстанционният съд е уважил доказателственото искане на ищеца, направено с
исковата молба, като е задължил по реда на чл.190 ГПК ответника да представи
заверен препис на изпълнителното дело в следващото съдебно заседание и му е
указал, че в противен случай ще преценява бездействието му по реда на чл.161 ГПК, като делото е отложено и насрочено за 10.12.2019 г.
В указания срок ответникът не е представил заверен
препис на изпълнителното дело. В проведеното на 10.12.2019 г. открито съдебно
заседание, за което ответникът е бил редовно призован, същият не се е явил и не
е бил представляван. Като е констатирал, че ответникът не е изпълнил задължението
по чл.190 ГПК, съдът е обявил, че ще приложи последиците на чл.161 ГПК.
В проведеното на 25.01.2021 г. открито съдебно
заседание пред СГС е прието представеното с молба на въззиваемия от 03.08.2020
г. в заверен препис изпълнително дело № 20088380402585 по описа на ЧСИ М.Б..
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана
по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо,
поради което следва да се пристъпи към обсъждане на доводите относно неговата
правилност.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл.441 ГПК, вр. чл.74 ЗЧСИ - претенция за обезщетение за претърпени
от ищеца имуществени вреди, причинени от противоправно поведение на ответника в
качеството му на частен съдeбен изпълнител по изпълнително дело, по което
ищецът е длъжник.
Съгласно чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които
неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Следователно по
своята правна същност професионалната отговорност на частния съдебен изпълнител
е деликтна, поради което, за да може същата да бъде ангажирана, следва да се установи
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) действие/бездействие на
частен съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с упражняването на
неговите властнически правомощия при осъществяване на принудителното
изпълнително производство; 2) противоправност на действието/бездействието му;
3) причиняване на имуществени вреди; 4) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите имуществени вреди и 5) вина на съдебния
изпълнител, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага.
В тежест на ищеца е да докаже наличието на първите
четири предпоставки, както и че размерът на вредите съответства на исковата
сума. В тежест на ответника е да обори презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД
в случай, че твърди изключващи вината му обстоятелства.
Установи се от ангажираните по делото писмени
доказателства, че след като в полза на „РайфайзенБанк България“ ЕАД е издаден
изпълнителен лист от 26.09.2008 г. по ч.гр.д. № 19928/2008 г. на СРС, 51
състав, по молба на „РайфайзенБанк България“ ЕАД от 13.11.2008 г. при ответника
ЧСИ М.Б.е образувано изпълнително дело № 20088380402585 срещу длъжника П.С.С.. С
молбата за образуване на изпълнителното дело на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ на
съдебния изпълнител е възложено определянето на начина на изпълнението. На 21.01.2009 г. на длъжника е изпратена покана
за доброволно изпълнение. Установи се от ангажираните по делото писмени
доказателства, че на 21.01.2009 г. съдебният изпълнител е изпратил запорно
съобщение за налагане запор на сметките на длъжника на „ПИБ“ АД, получено на
23.01.2009 г. Съгласно чл.450, ал.3 ГПК запорът върху вземането на длъжника се
смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено
запорното съобщение съгласно чл. 507.
Съдът
намира за неоснователно възражението на жалбоподателя за допуснато от
първоинстанционния съд процесуално нарушение при приложението на нормата на
чл.161 ГПК.
С
исковата молба ищецът е направил доказателствено искане да бъде изискано
изпълнителното дело от съдебния изпълнител. С протоколно определение от
15.10.2019 г. СРС е задължил ответника по реда на чл.190 ГПК да представи
заверен препис на изпълнителното дело в следващото съдебно заседание, насрочено
за 10.12.2019 г., като му е указал, че в противен случай ще преценява
бездействието му по реда на чл.161 ГПК. В проведеното на 10.12.2019 г. открито
съдебно заседание, за което ответникът е бил редовно призован, същият не се е
явил и не е бил представляван. В указания срок ответникът не е представил
заверен препис на изпълнителното дело. Като е констатирал, че ответникът не е
изпълнил задължението по чл.190 ГПК, съдът е обявил, че ще приложи последиците
на чл.161 ГПК.
Не
могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че по реда на чл.190 ГПК същият
не може да бъде задължаван да представи заверен препис на цялото изпълнително
дело, а следва да бъде задължен да представи конкретно посочени документи от
него. Доказателственото искане на ищеца е направено с оглед установяването на
обстоятелства, които се твърдят от ищеца и за които същият носи тежест на
доказване, а именно: наличието на изпълнително производство, по отношение на
което е настъпила перемпция, както и че след настъпването й в изпълнение на
наложения от съдебния изпълнител запор от страна на „ПИБ“ АД по негова сметка
от страна на банката е била преведена сумата от 312, 80 лв. За установяване на
горните обстоятелства няма как да бъдат изискани само конкретни документи,
доколкото преценката относно тяхното наличие налага преценка на извършените от
страна на съдебния изпълнител изпълнителни действия, поради което, като е
задължил ответника да представи заверен препис на изпълнителното дело,
първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение.
Доказателственото
искане на ищеца по чл.190 ГПК е насочено към установяване на обстоятелства, за
които същият носи тежест на доказване. Процесуалният закон не поставя пред
ищеца ограничения дали да докаже тези обстоятелства, като се снабди с препис на
изпълнителното дело и представи същия в исковото производство, или - като
направи доказателствено искане по реда на чл.190 ГПК. Обстоятелството, че
ищецът е избрал да направи доказателствено искане по чл.190 ГПК не води до
разместване на тежестта на доказване, в какъвто смисъл са доводите на жалбоподателя,
тъй като доказателственото искане на ищеца е направено с оглед обстоятелства,
които подлежат на доказване именно от него.
Неоснователно
е и възражението на жалбоподателя, че като е приложил процесуалната последица
на чл.161 ГПК, първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй
като съдът не е посочил кои факти и обстоятелства ще приеме за установени, ако
не бъде представен заверен препис на изпълнителното дело. С определението на
съда от 15.10.2019 г. на ответника е указано, че бездействието му ще бъде
преценявано по реда на чл.161 ГПК, като с оглед обстоятелството, че ответникът
не е изпълнил задължението по чл.190 ГПК, от страна на СРС е била приложена
процесуалната последица на чл.161 ГПК, като е приел за установено твърдените от
ищеца обстоятелства, че изпълнителното производство е прекратено поради
настъпила перемпция.
Само за
пълнота следва да се има предвид, че изводи в различен от горния смисъл не
следват и от представеното пред въззивната инстанция в заверен препис изпълнително дело № 20088380402585 по описа на ЧСИ М.Б..
Съгласно
чл.116, б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по
т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
От
ангажираните по делото доказателства не се установява след налагане на запор на
сметките на длъжника в период от две години да са предприети изпълнителни
действия, които да са били от естество да прекъснат давността. Не съставляват
такива действия изпращането на покани за доброволно изпълнение, нито
проучването на имуществото на длъжника. От страна на жалбоподателя не се и
твърди да е извършвал изпълнителни действия, които да са прекъсвали давността.
Доводът, който се поддържа с въззивната жалба е, че не са налице основанията по
чл.433, ал.1 ГПК, тъй като с молбата за образуване на изпълнителното дело е
налице възлагане по чл.18, ал.1 ЗЧСИ. Този довод не може да бъде споделен, доколкото
възлагането по чл.18, ал.1 ЗЧСИ не препятства настъпването на перемпцията по
чл.433, ал.1, т.8 ГПК, според която изпълнителното производство се прекратява с
постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право.
Налагането
на запор на сметките на длъжника в „ПИБ“ на 23.01.2009 г. е извършено преди
настъпване на перемпцията, но невдигането му и превеждането на постъпилата от
„ПИБ“ АД сума в размер на 312, 80 лв. по сметка на взискателя на 23.01.2014 г.,
при прекратено изпълнително производство, са незаконосъобразни бездействие, съответно - действие на частния съдебен изпълнител,
поради което неоснователно се явява поддържаното с въззивната жалба оплакване
за липса на незаконосъобразно поведение на ответника.
С
превеждане на сумата от съдебния изпълнител в полза на взискателя по
изпълнителното дело, за длъжника е настъпила имуществена вреда под формата на
претърпяна загуба в причинна връзка с незаконосъобразното поведение на съдебния
изпълнител, доколкото последният е лишен от процесната сума, поради което неоснователно
се явява поддържаното с въззивната жалба оплакване за липса на причинна връзка незаконосъобразното
поведение на ответника и твърдяната имуществена вреда.
С оглед
изложеното, правилно от страна на първоинстанционния съд е прието кумулативното
наличие на изискуемите предпоставки на чл.74 ЗЧСИ.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
На ответника по жалбата следва да се присъди, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 12 лв., представляваща заплатена на ЧСИ М.Б.такса
за издаване на препис от изпълнителното дело.
На Адвокатско дружество „В. и Л.“ следва да се
присъди, на основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата от 300 лв. възнаграждение за
предоставена безплатна правна защита на ответника по жалбата съгласно договор
за правна защита от 29.05.2020 г., като върху така определената сума по арг. от
§ 2а от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се прибави ДДС в
размер на 60 лв. с оглед представените по делото доказателства за регистрация
по ЗДДС.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
971 от 05.01.2020 г., постановено по гр.д. № 80847/2018 г. на СРС, ГО, 47
състав.
ОСЪЖДА ЧСИ М.Б.с
рег. № 838 на КЧСИ и адрес: гр. София, бул. „*******, да заплати на Адвокатско
дружество „В. и Л.“, БУЛСТАТ: **********, на основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата
от 360 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за предоставена безплатна правна защита
пред въззивната инстанция.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.