Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 05.08.2021г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия Атанасова в.гр.дело № 8032 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 02.06.2020г., постановено по гр.дело № 72256/2015г. по описа на СРС, ГО, 75-ти състав, са отхвърлени предявените от З. „Б.В.И.Г.” срещу З. „Е.” АД искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че З. „Е.” АД му дължи сумата от 1915,48 лв., представляваща платена без основание във връзка с ПТП, реализирано на 08.10.2011г. в Република Франция и сумата от 583,02 лв., представляваща лихва за забава за периода от 03.05.2012г. до 05.05.2015г., като неоснователни.
Със същото решение З. „Б.В.И.Г.” е осъден да заплати на З. „Е.” АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 350 лв., представляваща сторените по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от претенциите.
Срещу горепосоченото решение е постъпила въззивна жалба, в която се прави оплакване, че неправилно първоинстанционният съд, анализирайки събраните по делото доказателства, е приел, че ищецът е предявил претенция срещу ненадлежно легитимирана да отговаря страна. Сочи, че тъй като по приложимото френско право застрахователите по задължителна застраховка гражданска отговорност на автомобилиста на влекача и на ремаркето отговарят солидарно, за застрахователя на ремаркето, срещу когото е била насочена претенция във Франция, е бил налице интерес да плати обезщетението на увреденото лице, след което да се суброгира в правата му срещу застрахователя на влекача – ответник в настоящото производство. Моли решението на районния съд да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане с оглед правилната правна квалификация на исковете, евентуално отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендират се разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК такъв е постъпил от въззиваемата страна ЗАД „Е.” АД, чрез юрисконсулт С.К., с който оспорва въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение и решенеито да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно като краен резултат, поради което настоящата въззивна инстанция споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения от въззивника - ищец З. „Б.В.И.Г.“*** срещу ответника З. „Е.” АД, ***, по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и иск по чл. 86 ЗЗД Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Съгласно т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в изпълнение на принципа за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.
В конкретния случай в исковата молба ищецът е формулирал твърденията си по начин, който включва правните последици на иск с правна квалификация по чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Нещо повече, първоначално първоинстанционният съд в доклада си по делото е квалифицирал иска неправилно като такъв по чл. 213 от КЗ /отм./, но в последствие с предоставяне на възможност за вземане на становище от страните в открито съдебно заседание от 09.10.2018г. процесуалният представител на ищеца – адв. З. е направила възражение по проектодоклада, че районният съд е дал погрешна правна квалификация на иска, тъй като ищецът е платил без основание процесните суми и предявява претенцията си към застрахователя по „Гражданската отговорност” на влекача, като в конкретния случай няма сключена застраховка „Каско”, поради което и първоинстанционният съд е променил доклада си по делото в последващо съдебно заседание. Както от фактическите твърдения в исковата молба, поддържани и пред въззивния съд, така и съобразно направените уточнения от ищеца в откритото съдебно заседание от 09.10.2018г, се налага извода, че искането е по реда на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Въззивният съд намира, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на спора е правилна и съответства на въведените от ищеца факти и обстоятелства както и формулираният петитум. Само като допълнение следва да се уточни, че искът по чл. 74 ЗЗД е иск, при който застрахователят изпълнява чуждо задължение-това на деликвента, като регресното право на застрахователя е същинско регресно право, произтичащо от правния му интерес. Задължението на застрахователя е вторично, произтичащо от задължението на застрахования да обезщети вредите, причинени на третото лице. Поради тази причина процесният иск не може да се квалифицира като такъв по чл. 74 ЗЗД, тъй като нито с исковата си молба като твърдения и петитум, нито пък в последващото открито съдебно заседание ищецът е навел твърдения, за да може да се направи извод да се квалифицира иска по чл. 74 ЗЗД.
На следващо място следва да се отбележи освен това като допълнение, че неправилната правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, какъвто не е конкретния случай, би направила решението незаконосъобразно, тъй като определяне на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона и негово задължение е да установи приложимата норма и да разгледа предявения иск. Ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон. Така постановеното първоинстанционно решение не е недопустимо и не се налага обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане, а не е и незаконосъобразно.
Настоящата съдебна инстанция намира и че наведените оплаквания от въззивника, че първоинстанционният съд не е съобразил действащото френско законодателство са неоснователни. Това е така, тъй като в конкретния случай искът е предявен пред български съд и е приложимо българското законодателство. Правилно според настоящата съдебна инстанция първоинстанционният съд е установил в конкретния случай, че е приложима разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 24 от 08.03.2006г. за задължително застраховане. Обстоятелството, че към З. „Б.В.И.Г.” е била отправена претенция за заплащане на причинени имуществени вреди на МПС в резултат на ПТП и същият съобразно френското законодателство е изплатил претенцията, е ирелевантно за правилното решаване на спора.
Въззивният съд напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че искът се явява предявен срещу ненадлежна страна в материално правоотношение. Правилно първостепенния съд е стигнал до заключението, че в конкретния случай е приложима разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 24 от 08.03.2006г., според която за задължителното застраховане за вредите, нанесени от ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство, а вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето. По делото е установено съгласно приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, че ищецът е извършил плащане на застрахователно обезщетение на трето лице, а не на ответника, който да се е обогатил, с оглед на което правилно първоинстанционният съд е преценил, че искът се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата инстанция. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ответник съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна – ответник, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника- ищец в полза на въззиваемата страна- ответник юрисконсултско възнагражение следва да се определи от съда в размер на сумата от 100 лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.06.2020г., постановено по гр.дело № 72256/2015г. по описа на СРС, ГО, 75-ти състав.
ОСЪЖДА
З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, пл. “********да заплати на З. „Е.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата
от 100 лв. /сто лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл. 280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.