Р Е Ш Е Н И Е
№ 684
Гр. Перник, 20.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА И.
при участието на секретаря Роза Ризова, като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 02915/2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от „Ай Ти Еф Груп“ АД срещу А.И.А.
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 350,00 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит
от разстояние № 20436 от 12.08.2013 г., законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда
– 17.11.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 105,00
лв., представляваща такса за ползване на кредита за периода от 13.08.2013
г. до 12.09.2013 г. и сумата от 120,00
лв., представляваща неустойка за забава за периода от 12.09.2013 г. до
16.11.2017 г. / с оглед допуснатото уточнение на исковата претенция с
протоколно определение от 18.10.2018 г./, за които суми по ч. гр. дело № 07924/2017
г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, VI-ти
състав, е издадена Заповед № 6634 от 20.11.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът „Ай Ти Еф Груп“ АД твърди, че между
него, в качеството му на заемодател, и ответницата А.А., в
качеството ѝ на заемополучател, бил сключен договор от разстояние № 18484
от 11.07.2013 г., с който предоставил на ответницата в заем сумата от 350 лв. в
съответствие с разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, Закона за потребителския кредит и Закона за електронния документ и
електронния подпис. Сумата била преведена по микросметка на А. на 11.07.2013 г.
Твърди, че същата следвало да върне заемната сума заедно с такса за ползване на
кредита в размер от 105 лв., в 30-дневен срок, считано от 12.07.2013 г. или до
11.08.2013 г. Поддържа се, че заемополучателят е заплатил единствено таксата в
размер на сумата от 105 лв., а за връщане на главницата между страните бил
сключен нов договор от разстояние № 20436 от 12.08.2013 г., по силата на
който ищцовото дружество предоставило на ответницата нов паричен заем в размер
от 350 лв., с дължима такса за ползването му в размер от 105 лв. Заемната сума
и таксата следвало да бъдат върнати до 12.09.2013 г. Посочва, че
заемополучателят не изпълнил задълженията си по договора в срок, нито към настоящия
момент. Поради допуснатото неизпълнение и на основание клаузите на т. 16.1 и т.
16.2 от приложимите към правоотношението Общи условия А. дължи и неустойка за
забава в размер на сумата от 120 лв., считано от падежа на дълга до датата на
подаване на заявлението. От този момент ищецът намира за дължима и претендира и
законната лихва за забава върху главницата до окончателното изплащане на
вземането. С тези доводи отправя искане за уважаване на исковите претенции.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
писмен отговор особеният представител на ответницата А.А. – адв. Н.Б. оспорва
предявените искове по основание и размер.
В съдебно заседание пълномощникът на ищцовото
дружество уточнява, че по договорите, сключени с ответницата, бил извършен един
реален превод на заемната сума в размер от 350 лв. – по първия договор, тъй
като с отпуснатата сума по втория договор, предмет на исковата претенция за
главница, също в размер от 350 лв., е извършено погасяване/рефинансиране на
задълженията на А. по първоначалното правоотношение. Посочва, че претендираната
неустойка в размер от 120 лв. е начислена за периода от 12.09.2013 г. до
15.09.2013 г. /в размер от 30 лв./ на основание клаузата на т. 16.1 от
приложимите ОУ и за периода от 16.09.2013 г. до 16.11.2018 г. – датата на
подаване на заявлението /в размер от 90 лв./ на основание клаузата на т. 16.2
от ОУ.
Особеният представител на ответницата поддържа
депозирания писмен отговор, като уточнява, че оспорва А. да е подписвала
процесните договори, съответно да е страна по тях, но не и превода на сумите.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
От
служебно извършената справка от ТРРЮЛНЦ от 15.05.2018 г. се установява, че ищецът
„Ай Ти Еф Груп“ АД е дружество с основен предмет на дейност, включващ отпускане
на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства.
От
приетите по делото писмени доказателства следва, че с договор за кредит № 18484
от 11.07.2013 г., сключен между ищеца „Ай Ти Еф Груп“ АД, в качеството му на
заемодател и ответницата А.А., в качеството ѝ на заемател, на последната
е отпуснат паричен заем за финансиране на лични нужди в размер на сумата от 350
лв. Изяснява се, че същата следвало да бъде върната заедно с такса за
ползването ѝ в размер от 102 лв. и административна такса в размер от 4
лв. или общ размер от 459 лв. в 30-дневен срок от датата на изпращане на сумата
по сметка на заемополучателя или по нейна микросметка в системата на epay.bg. Уговорено е, в клаузата на т. 1.4 от
договора, че кредитът ще бъде предоставен на А. именно чрез микросметка. С
Анекс № 18484_А към договора за кредит страните са удостоверили,
че към момента на сключването му заемателят е погасил чрез плащане сума в общ
размер от 109 лв., включваща административната такса от 4 лв. и таксата за
ползване на заемната сума в размер от 105 лв., начислена за периода от
11.07.2013 г. до 11.08.2013 г. Постигнато е споразумение А. да продължи
ползването на заемната сума с още 30 дни, като за целта страните ще сключат нов
договор за кредит заемната сума по който ще бъде използвана за пълно погасяване
на задълженията по настоящия.
По
делото е представена и приета разписка за извършено плащане от 11.07.2013 г. за
извършен паричен превод в полза на лицето получател – А.И.А. в размер на сумата
от 350 лв., с вписано основание: „паричен превод към EasyPay
по договор за кредит“.
От
приетия по делото договор за кредит № 20436, сключен между ищеца „Ай Ти Еф Груп“ АД, в
качеството му на заемодател и ответницата А.А., в качеството ѝ на заемател, се
установява, че отпуснатата по договора заемна сума в размер от 350 лв. за
задоволяване на лични нужди, следвало да бъде върната в срок до 30 дни, считано
от датата на изпращане на сумата по микросметка на заемателя в системата на epay.bg., заедно с такса за ползване на сумата
в размер от 105 лв. и административна такса в размер от 4 лв. В клаузата на т. 3.2. от
договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението си за погасяване на
кредита заемополучателят дължи неустойка, а в клаузата на т. 4.1 и т. 4.2, че
неразделна част от договора са Общи условия. В договора са посочени данни за
заемополучателя А.А. – три имена, ЕГН, номер на лична карта и дата на
издаването ѝ, постоянен адрес, мобилен телефонен номер, както и електронна
поща.
По
делото са приети Общи условия на „Ай Ти Еф Груп“ АД, приложими към договори за кредит
„Кредит до заплата“. В клаузите на т. 3 от последните, озаглавена „Кандидатстване
и сключване на договор за кредит“ е предвидено, че предоставянето на кредит се
осъществява въз основа на договори, представляващи договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, за сключването на които страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – електронна поща, уеб-сайт
и телефон. Съгласно т. 3.4 сключването на договора става по инициатива на
клиента – кредитополучател, който попълва заявка за кандидатстване, намираща на
уеб-сайта на „Ай Ти Еф Груп“ АД – www.smilekredit.bg, в който
попълва данни относно самоличността си – три имена, ЕГН, адрес, лична карта,
месторабота, мобилен телефонен номер, актуална електронна поща, банкова сметка.
***, че е запознат с ОУ, чието приемане представлява необходимо условие за
изпращането ѝ. След като същата бъде изпратен,а кредитополучателят
получава ПИН код под формата на кратко електронно съобщение /СМС/ на посочения
от него телефонен номер, както и линк на електронната поща. Посочено е, че
клиентът потвържадава заявката си чрез активиране на линка – част от уеб-сайта
на ищеца, въвеждане на пин-кода на заявката и с бутон „потвърди“.
Кредитодателят одобрява отпускането на заема, за което уведомява насрещната
страна чрез изпращане на съобщение – арг. т. 3.10 от ОУ, като на електронната
му поща изпраща договора за кредит и Общите условия – т. 3.11, с два броя линка
– „приеми“ и „откажи“. С активиране на линка „потвърди“ клиентът дава
съгласието си за сключване на договора, от който момент същият се счита за
сключен – т. 3.12, след което кредитодателят отпуска заемната сума – по
банковата сметка, посочена от кредитополучателя в подадената заявка или чрез
системата на ePay.bg,
в случай, че е избрал този начин за получаването ѝ.
В
клузата на т. 8 от Раздел III „Финансови
условия“ на процесните ОУ е предвидено, че за предоставянето на кредита
кредитополучателят дължи административна такса в размер от 4 лв. и такса за
ползване, определена като дневната такса за полване /1 лв. на ден на всеки 100
лв. от сумата по кредита/ се умножи по броя на дните на кредита. Таксите се
заплащат в края на периода на кредита едновременно с връщането на заемната сума
– т. 9.1. Съгласно т. 16 от ОУ при забава на свое парично задължение по
договора кредитополучателят дължи неустойка за неизпълнение в размер от 30
лв. – за забава до 3 дни от датата на
падежа /т.16.1.1/ и в размер от 90 лв. за забава над 3 дни. В т.16.5 е отразено,
че при продължаваща забава всяка от неустойките се дължи независимо една от
друга, като същите се кумулират, ако са налице условията за начисляването им.
Неустойките са дължими независимо и заедно с административната такса и с
таксата за ползване на кредита.
От
изводите на вещото лице, обективирани в изслушаното и прието по делото
заключение по съдебно-техническа експертиза се установява, че към настощия
момент и към момента на процесния договор за кредит съществува система с домейн
www.smilecredit.bg, която е уеб-базирана и пази
логове и информация за всеки един клиент от началото на съществуването си.
Потребителите достъпват същата чрез Интернет браузер. Изяснено е, че в
конкретния случай се касае за бързи кредити, които се заявяват посредством
регистрация в уеб сайт, който в случая е динамичен, тъй като притежава
собствена база данни и система за администриране на съдържанието. Отразено е,
че една част от сайта е видима за всички потребители, а друга част /система за
администриране на съдържанието/ – достъпна за потребители със специални права.
В случая не е възможно получаването на кредит
ако не се направи регистрация и не се попълни информация за лични данни,
съгласие с Общите условия на „Ай Ти Еф Груп“ АД, данни за месторабота, е-mail адрес и избор на парола. От другата страна в
системата са служителите на ищцовото дружество, които имат възможност да
администрират данните, да ги проверяват и да одобряват кандидатите. В
експертизата се посочва, че в сайта www.smilecredit.bg има регистриран
потребител с имена А.И.А. с попълнена заявка за кандидатстване
за кредит от 11.07.2013 г. с вписани регистрационни данни, съдържащи: три
имена, ЕГН, номер на лична карта и дата на издаване, мобилен телефон, адрес по
регистрация, пълни данни за работодател и електронен адрес. Изяснява се, че към
така създадения профил има два договора - № 18484 и № 20436. На 11.07.2013 г. в
13:08 ч. от страна на ищеца е изпратено текстово съобщение /СМС/ на телефонния
номер, фигуриращ в заявката на ответницата, с текст: „SmileCredit PIN **** /посочен в символи, тъй като е личен и единствено
получателят има право на достъп до него/. Изяснено е, че от страна на „Ай Ти ЕФ
Груп“ АД са изпращани писма до регистранта на електронната поща, дадена при
регистрация, като в системата са открити няколко писма до този имейл адрес: от
11.07.2013 г., 13:08 ч., съдържащ текста: „заявката ви е изпратена“; от
11.07.2013 г., 14:12 ч. „заявката ви е одобрена“ с указания за потвърждаване или отказване от
договора за кредит; от 12.08.2013 г., 13:44 ч. „заявката ви за рефинансиране е
одобрена“ с указание, че приложени към съобщението потребителят ще открие
анекс, договор за кредит и общи условия и от 10.09.2013 г., съдържащо напомняне
относно падежа на кредита – 12.09.2013 г., общият размер на задълженията – 459
лв. и начините за погасяването им. В заключението си вещото лице достига до
извода, че в системата има активиран линк с лог на действията по приемане на
договора, както следва: потвърди договор № 18484 – от 11.07.2013 г., 14:19 ч. и
потвъди анексиран договор № 20436 -
12.08.2013 г., 13:51 ч. Съдът кредитира заключението, преценявайки го по реда
на чл. 202 ГПК, съобразявайки, че в същото е даден обоснован отговор на всички
поставени задачи, изготвено е въз основа на материалите по делото, проверка на
място на софтуера и на базите данни на системата, обслужваща ищцовото дружество,
като е останало и неоспорено от страните.
При така
приетата за установена фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Предявени
са положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
при условията на кумулативно обективно съединяване помежду им, с искане за
установяване със силата на пресъдено нещо съществуването на парични вземания на
ищеца срещу ответницата, удостоверени в Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 07924/2017 г. по
описа на Районен съд – Перник. Съдът, като съобрази, че заповедта за изпълнение
е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5, вр. ал. 1 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК във връзка с дадени от съда
указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, намира, че за ищеца е налице интерес от търсената
защита.
Възникването на процесните
вземания е обусловено от установяване от ищеца, при условията на пълно и главно
доказване, наличието
на твърдяното валидно облигационно правоотношение с ответницата по договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, с обективирана именно от последната
воля за предоставяне на заемната сума, по което е предал същата на
заемополучателя, уговорения падеж на връщане и изискуемостта на вземането.
Следва да докаже наличието на валидно постигната договореност между страните за
връщане на кредита с възнаградителна лихва /такса за ползване/ и нейния размер,
както и на валидно неустоечно съглашение, изпадането на ответницата в забава и
размера на неустойката.
В
настоящия случай ищецът претендира установяване съществуването в негова полза
на вземания срещу ответницата, произтичащи от договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, "средство
за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се използва
за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено
използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по
телефон и изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация
от разстояние. Предвид изложените от ищеца твърдения за начина на сключване на
процесния договор, съдът намира, че правоотношението между страните попада в
приложното поле на посочения нормативен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е
получил съгласието на последния за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3),
като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.
293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления – Закона за
електронния документ и електронния подпис /в действащата редакция/. В
конкретния случай кореспонденцията между заемодателя и заемателя е била
изключително по електронен път поради което приложение към същата намират
нормите на ЗЕДЕП /сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни знаци/. Съгласно чл. 3, ал. 1 на ЗЕДЕП в редакцията му към
29.03.2017 г. електронен документ е електронно изявление, записано върху
магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано. С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП съдът
достига до извод, че законът придава значението на подписан документ само на
този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис,
допускайки страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Същевременно съгласно
чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма,
добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на
неговото авторство. Доказателствената сила на така създадения електронене
документ е такава, каквото законът признава на подписания писмен документ. Ако
се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението – арг. чл. 180 ГПК, а ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената
стойност на документа, без да му придава материална доказателствена сила,
каквато имат само подписаните официални документи – чл. 179, ал. 1 ГПК.
Наред
с това съдебната практика /в т. ч. Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т.
дело № 672/2017 г., І т.о. на ВКС/ приема, че електронното съобщение,
несъдържащо квалифициран електронен подпис макар да не се ползва с формална
доказателствена сила, не е "правно нищо", не е тъждествено на пълна
липса на волеизявление.
Съобразявайки
се с горните правни изводи, легалната дефиниция на понятието „електронен
документ“, дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и
на Съвета от 23 юли 2014 г. /съгласно която такъв документ е съдържание, съхранявано в електронна форма, т.е. не е
необходимо да е възпроизведено на хартиен носител/, както и с оглед представените
и приети по делото договор за кредит № 18484, анекс към същия и договор за
кредит от № 20436, съдържащи подробна информация относно личните данни на ответницата
А.А., в т. ч. три имена, ЕГН, адреси, номер на лична карта, електронен адрес, телефон,
месторабота, съдът приема, че процесният договор е бил сключен от ответницата, която
се е съгласила на отправеното ѝ предложение от ищеца, предоставяйки му
своите лични данни. Предвид това, съдът намира за доказано по делото, че „Ай Ти
Еф Груп“ АД, в качеството си на заемодател и доставчик на финансови услуги е получил
съгласието на заемополучателя А. за сключването на договора от 11.07.2013 г., а
впоследствие и на анексирания договор от 12.08.2013 г. по реда на чл. 18, ал.
1, т. 3 ЗПФУР. Касае се за информация, предоставена в електронна форма,
логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото
авторство – арг. чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП. В случая договорите се считат за сключени
не в момента на подписването им на хартиен носител, а в момента на изразяване
на съгласието на ответницата чрез потвърждение в съответния линк.
В
подкрепа на извода за последователно възникнали между страните заемни правоотношения,
породени от договорите за кредит, сключени като част от системата на предоставяне
на финансови услуги от разстояние,
са и данните, следващи от приетото и неоспорено заключение на
съдебно-техническата експертиза. От същото по категоричен начин се установява,
че в процесния случай е спазена процедурата по сключване на договорите,
разписана в чл. 3 и сл. от приложимите Общи условия на ищцовото дружество, като
в сайта му е регистриран потребител с имена А.И.А., подала заявка за
кандидатстване за кредит, съдържаща същите лични данни, отразени по-късно в
двата договора, като линкът е активиран и са предприети действия по приемане на
договорите – съответно на 11.07.2013 г. и на 12.08.2013 г. Изяснява се, че
проект на същите, заедно с Общите условия са били изпращани от ищцовото
дружество на електронния адрес, вписан в заявката, с дадени указания относно
възможността потребителят да ги приеме или откаже.
С
оглед изложеното, съдът намира, че между „Ай Ти Еф Груп“ АД и А.А. е възникнало
облигационно правоотношение, попадащо в приложното поле на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит /доколкото ответницата е физическо лице с качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПК, а ищецът - на търговец по
смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗПК/ и сключено по реда на ЗПФУР, по което
ищецът, в качеството си на заемодател, е изпълнил основното си задължение към
ответницата, в качеството ѝ на заемополучател, и ѝ е предоставил заемната
сума, предмет на процесния договор № 20436 от 12.08.2013 г. в размер от 350
лв., с която сума е погасено изискуемо задължение на ответницата по предходно
сключения договор между страните № 18484 от 11.07.2013 г., предаването на
заемната сума по който не се спори от ответната страна, а и се подкрепя от
признанието на А., обективирано в сключения анекс към същия.
Ето
защо, за ответницата е възникнало насрещното задължение да върне тази сума,
заедно с договорна /възнаградителна лихва/ в размер от 105 лв. с краен падеж 12.09.2013
г. В тази връзка следва да се отбележи, че макар в клаузата на т. 1.3.2 от
процесния договор да е предвидена дължимост на такса за ползването на кредита
за целия срок на договора, то по естеството си същата представлява
възнаградителна лихва, дължима като цена за предоставеното ползване на
предоставена в заем сума.
Въпреки
разпределената ѝ доказателствена тежест ответницата, чрез особения си
представител, не изложи твърдения и не ангажира доказателства за плащане на
главницата в размер от 350 лв. и на възнаградителната лихва в размер от 105 лв.
по договора от 12.08.2013 г., съответно на част от тях, поради което
предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР за установяване дължимостта на тези вземания следва да бъдат уважени изцяло.
Изясни
се, че ищецът претендира и вземането в размер на сумата от 120 лв.,
представляваща неустойка за забава за периода от 12.09.2013 г. до 16.11.2017 г.
Съдът намира това искане за частично основателно, предвид следните съображения:
Установи
се, че съгласно т. 3.2 от процесния договор за кредит № 20436 от 12.08.2013 г. в случай на неизпълнение на задължението
си за връщане на кредита ответницата, като заемополучател, дължи на заемодателя
неустойка съгласно условията, предвидени в приложимите Общи условия. От
твърденията в исковата молба, уточненията, направени от пълномощника на
ищцовото дружество в съдебното заседание и клузата на т. 16 от ОУ на „Ай Ти Еф Груп“ АД, приложими
към договори за кредит „Кредит до заплата“ следва, че уговореното основание за
начисляване на неустойката е единствено забавата на длъжника, както и, че се касае
за две неустойки – едната, дължима върху главницата при допусната забава от три
дни, в случая за периода от 12.09.2013 г. до 15.09.2013 г. в размер от 30 лв. и
втората при допусната забава за повече от 3 дни, в случая начислена за периода
от 16.09.2013 г. до 16.11.2017 г. /датата на подаване на заявлението в съда/. Съдът, като взе предвид разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, и
разпоредбата на ал. 2 от законовия текст съгласно която обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва, намира, че в случая размерът на
начислената неустойка за забава за периода от 12.09.2013 г. до 15.09.2013 г. от
30 лв. противоречи на императивния законов текст, доколкото надхвърля законната
лихва за забава, дължима за същия този период върху главница от 350 лв.,
възлизащ на сумата от 0,39 лв., определен от съда по реда на чл. 162 ГПК с
помощта на електронен лихвен калкулатор. Ето защо, за тази сума исковата
претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна,
поради нищожност на клаузата, предвиждаща дължимостта на това вземане. За
разликата – сумата от 90 лв., начислена за периода от 16.09.2013 г. до 16.11.2017
г. /период от около 4 години/ на основание т.16.2 от ОУ искът следва да бъде
уважен като доказан по своето основание и размер, доколкото в случая размерът
на неустоечното вземане е по-нисък от дължимата лихва за забава за същия период
/възлизаща на сумата от 148,25 лв./ , поради което не противоречи на нормата на
чл. 33, ал. 2 ЗПК.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – частична основателност на
предявените искове, право на разноски, съразмерно с уважената, респ.
отхвърлената част поначало имат и двете страни, както за тези, сторени в
исковото производство, така и за тези, направени в хода на ч. гр. дело № 07924/2017
г. по описа на Районен съд – Перник – арг. т. 12 на Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. В полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно с
уважената част от предявените искове, следва да бъде присъдена сумата от 304,90
лв. – платена държавна такса и адвокатско възнаграждение за заповедното
производство и сумата от 1 233,66 лв. – платена държавна такса, депозит за
особен представител, за вещото лице и адвокатско възнаграждение за исковото
производство. Съдът
намира, че реалното заплащане на претендираните от ищеца адвокатски
възнаграждения следва от отразеното в договорите за правна помощ и съдействие
от 05.04.2017 г. /л. 7 от ч. гр. дело № 07924/2017 г./ и от 22.11.2018 г. /л. 119
от настоящото дело/ плащане на сумите в брой, в която част същите имат
характера на разписка, удостоверяваща плащането – арг. т. 1 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Същевременно,
от ответната страна не е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК относно
прекомерността им, поради което този въпрос не следва да бъде обсъждан.
Ответницата не е претендирала и доказала разноски /същата се представлява в
процеса от особен представител/ поради което и такива не следва да ѝ бъдат
присъждани.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявените „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Александър Стамболийски” № 84-86, бл. Бизнес
център „Урбан Модел ”, ет. 12 срещу А.И.А., с ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: ***, ***
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че А.И.А. дължи на „Ай Ти Еф Груп“ АД сумата от 350,00 лв., представляваща непогасена
главница по договор за кредит от разстояние № 20436 от 12.08.2013 г., законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК в съда – 17.11.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 105,00 лв., представляваща такса за ползване на кредита за периода
от 13.08.2013 г. до 12.09.2013 г. и сумата от 90,00 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 16.09.2013
г. до 16.11.2017 г., за които суми по ч. гр. дело № 07924/2017 г. по описа на
Районен съд – Перник, ГО, VI-ти състав, е
издадена Заповед № 6634 от 20.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска по
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 90 лв. до пълния предявен
размер от 120 лв. или за сумата от 30
лв., представляваща неустойка за забава за периода от 12.09.2013 г. до
15.09.2013 г.
ОСЪЖДА А.И.А., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, да заплати на „Ай Ти Еф Груп“
АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Александър
Стамболийски” № 84-86, бл. Бизнес център „Урбан Модел ”, ет. 12 сумата от 304,90 лв., представляваща сторени
разноски в производството по ч. гр. дело № 07924/2017 г. по
описа на Районен съд – Перник, ГО, VI-ти състав и сумата
от 1 233,66 лв., представляваща
сторени разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – Перник, в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
При влизане в
сила на
решението, ч. гр. дело № 07924/2017 г. по описа на съда да се върне на
съответния съдебен състав, с приложен към същото заверен препис от настоящото
решение.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: