Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. София, 24.01.2022 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

МЛ. СЪДИЯ БЕТИНА БОШНАКОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова в. гр. дело № 4242 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 25015366/28.01.2021 г., подадена от „Б.Н.Т.“, с БУЛСТАТ № ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Средец“, ул. „********, представлявана от генералния директор Е.К., чрез процесуалния представител адв. С.Д.– САК, срещу съдебно решение № 20283539/23.12.2020 г., постановено по гр. дело № 64688/2019 г. по описа на СРС, II Г.О., 56-ти състав, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението на К.Ц.А., извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ със заповед N ЧР-06-01-459/02.08.2019 г., издадена от генералния директор на БНТ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ К.А. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „изпълнителен продуцент“ в дирекция „Информация“, продуцентски център „Спорт“ в БНТ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 5512.00 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 25.11.2019 г. до 10.03.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба (08.11.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 7639.92 лева, като погасен чрез прихващане със сумата от 2127.92 лева, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестие. С обжалваното решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 890.80 лв., представляваща разноски по делото.

В жалбата се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, необоснованост и нарушение процесуалните правила. Поддържа се, че оспореното уволнение е законосъобразно, тъй като работодателят има право едностранно да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, когато работникът или служителят не притежава изискуемите образование и/или квалификация, както към момента на сключване на трудовия договор, така и впоследствие. Твърди се, че СРС не е извършил задълбочен и всестранен анализ на доказателствената съвкупност по делото и не е съобразил релевантни към предмета на спора обстоятелства, а именно извършената промяна в персоналния състав на ръководството на работодателя, респ. дали новото ръководство е обвързано с решението на предходните, установяващо положение на търпимост спрямо липсващия образователен ценз на ищеца, както и въведената нова организация на работа, в резултат на която е възникнала необходимостта от преразглеждане на необходимите изисквания за заемане на процесната длъжност в новосъздаденото структурно звено – Дирекция „Спорт“. Претендират се разноски по делото.

Въззиваемата страна-ищец К.А., чрез своите пълномощници адв. И.З.-Ш. и адв. Л.К. – членове на САК, оспорва подадената въззивна жалба, като излага подробни съображения досежно нейната неоснователност. Сочи, че съгласно т. 1а на Тълкувателно решение № 4/2017 г./01.02.2021 г. по т. дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС работодателят не може да прекрати трудовото правоотношение на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, щом като към момента на сключване на трудовия договор е знаел, че съответният служител не отговаря на изискуемите образование и/или професионална квалификация, но е приел, че притежаваните от последния знания и умения не представляват обективна пречка за изпълнението на трудовата функция. В тези случаи позоваването на посоченото основание противоречи на общия принцип, установен в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България. На следващо място, твърди, че въведеното от работодателя изискване няма никакво отношение към изпълнението на трудовите задължения за длъжността, доколкото се изисква завършено висше образование и придобита образователно-квалификационна степен „бакалавър“, но не и специализирано такова – в областта на спорта или журналистиката. Поддържа, че изложените в жалбата доводи в подкрепа на становището, че правото на уволнение е упражнено с оглед извършените структурни и организационни промени, са неоснователни и ирелевантни, тъй като оспорената заповед не е издадена на такова фактическо и правно основание. Счита, че промяната в персоналния състав на ръководните органи на юридическото лице-работодател не освобождава новото ръководство от действието на извършената от предходните ръководства преценка за целесъобразност. Претендират се разноски в настоящото производство.

 Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивният съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото производство страните не са ангажирали нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят така приетата за установена фактическа обстановка. В допълнение към изложеното от първата инстанция и с оглед доводите, направени във въззивната жалба, СГС намира следното:

С определение № 72307/14.04.2020 г. районният съд е приел за безспорно, а и от приложените по делото писмени доказателства (допълнително споразумение № ЧР 268/06.07.2011 г. към трудов договор № 4289/26.11.2012 г. и допълнително споразумение № ЧР 449/06.07.2012 г. към трудов договор № 4289/26.11.2012 г.) се установява, че страните са били обвързани с трудово правоотношение, съгласно което въззиваемият-ищец К.А. е приел да изпълнява длъжността „изпълнителен директор“ в дирекция „Информация“, продуцентски център „Спорт“ в БНТ, считано от 07.07.2011 г. С допълнително споразумение № ЧР 449/06.07.2012 г. трудовият договор е изменен от срочен в такъв за неопределено време, считано от 06.07.2012 г.

Съгласно приетата по делото като писмено доказателство длъжностна характеристика от 06.07.2012 г., надлежно връчена на въззиваемия-ищец, условие за заемане на длъжността е завършено висше образование и придобита образователно-квалификационна степен (ОКС) „бакалавър“. По делото не се спори, а и от личното трудово досие на служителя е видно, че към момента на сключване на допълнителното споразумение не е отговарял на посочените изисквания (при постъпване на работа е представил само диплома за завършено средно образование № 16457/1984 г., издадена от ЕСПУ „Ал. Пушкин“).

От приложените по делото писмени доказателства (извлечение от протокол № 37 от заседание на 30.07.2019 г. и заповед № РД-10-331/01.08.2019 г., издадена от генералния директор на БНТ) се установява, че с цел оптимизация на организацията на дейността в структурата и длъжностното щатно разписание на БНТ е закрита дирекция „Информация“ към продуцентски център „Спорт“ с 18 щатни бройки от длъжности, в т. ч. и 3 щатни бройки от длъжността „изпълнителен директор“, открита е нова дирекция „Спорт“ с 18 щатни бройки от длъжности, вкл. и 3 щатни бройки от длъжността „изпълнителен директор“, както и е утвърдено ново щатно разписание на длъжностите в новото структурно звено, в сила от 02.08.2019 г.

Видно от съдържанието на новата длъжностна характеристика, изискванията за образование и професионална квалификация за заемане на длъжността „изпълнителен директор“ в дирекция „Спорт“ са идентични с тези, установени в длъжностната характеристика от 06.07.2012 г. При съпоставка на двете характеристики се установява, че в т. 7, 10, 20, 23 и 25 на раздел II, озаглавен „описание на длъжностните функции“, изрично са предвидени като дължими действия при изпълнение на трудовата функция следните задължения: да планира в краткосрочен план начина на отразяване на важни и значими събития, като определя екипите, възлага конкретни задачи и следи за тяхното изпълнение; следи за достоверността на събираната информация и за недопускането на скрита реклама в информационните емисии. Контролира плурализма и представянето на всички възможни гледни точки в репортерските материали и емисии; подпомага директора при изготвянето на документация, свързана с работата на дирекцията; участва в своевременната подготовка, оформяне и придвижване на договори с нещатни сътрудници, свързани с новинарските емисии и предавания; в случай на производствена необходимост изпълнява и функциите на водещ, коментатор, редактор или репортер в спортните предавания, реализирани от дирекцията.

            От показанията на свидетелите С.П.Г.и М.В.М.се установява, че изброените задължения не са нови, тъй като и без да са били изрично установени от работодателя с длъжностната характеристика, в сила от м. август 2019 г., въззивамият-ищец фактически ги е изпълнявал от момента на назначаването му на длъжността „изпълнителен продуцент“ в Дирекция „Информация“, продуцентски център „Спорт“ в БНТ.

Със заповед № ЧР-06-01-459/02.08.2019 г., издадена от  генералния директора на БНТ, трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, считано от 10.09.2019 г. С предизвестие № ЧР-06-01-458/02.08.2019 г., надлежно връчено на служителя на 10.09.2019 г., ведно със заповедта,  работодателят го е уведомил  за фактическите и правните основания за прекратяването на трудовия договор, както и че на основание чл. 220, ал. 1 КТ срокът няма да бъде спазен, поради което на служителя ще му бъде изплатено обезщетение. След направени удръжки за данъци на въззиваемия-ищец К.А. е била изплатена сумата от 2127.92 лева, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ (вж. фиш за м. септември 2019 г.)

            От приложената по делото медицинска документация (болнични листове № Е20198016203, № Е20198253080, № Е20197903032 и № Е201928854843) се установява, че в периода от 02.08.2019 г. до 25.11.2019 г. служителят е бил в непрекъснат отпуск по болест.

            Според заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, брутното трудово правоотношение на К.А. за м. юли 2019 г. е в размер на 2180.17 лева, без начислена премия за минал месец и без начислени суми за извънреден труд.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е  ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за съда да се произнесе по правилността на акта.

Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ работодателят може да прекрати трудовия договор, когато работникът или служителят не притежава необходимото образование и/или професионална квалификация за изпълняваната работа. Минималните условията за заемане на съответната длъжност може да са предвидени в нормативен акт или да са уредени от работодателя с длъжностната характеристика и/или в щатното разписание. С оглед спецификата на работата работодателят има право да определи и по-високи по вид и степен образование и/или професионална квалификация от нормативно установените. Преценката какви нови, допълнителни изисквания следва да бъдат въведени като условие за заемане на определена длъжност е въпрос на работодателска целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, доколкото не е нарушена или заобиколена императивна правна норма, не е установен дискриминационен подход или е наведен довод за злоупотреба с право. В последната хипотеза съдът е длъжен да извърши проверка дали работодателят е действал добросъвестно съобразно чл. 8, ал. 1 КТ или чрез законово допустими средства е желал да постигне една единствена цел – прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител. Предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ добросъвестността на работодателя се предполага, поради което уволненият служител следва при условията на пълно и главно доказване да установи, че позоваването от страна на работодателя на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е израз на произволно и превратно упражняване на работодателска власт, т.е. че е извършено с единствената цел да се прекрати конкретно трудовото правоотношение с него (в този смисъл Решение № 71 от 24.07.2013 г. по гр. дело № 284/2012 г. на ВКС, IV Г.О., Решение № 345/06.03.2014 г. по гр. дело № 3868/2013 г. на ВКС, IV Г.О., Решение № 194/26.06.2016 г. по гр. дело № 891/2016 г. на ВКС, IV Г.О. и др.).

С оглед спазването на принципа на диспозитивното начало съдът следва да извърши проверка за законосъобразност на оспореното уволнение в рамките на фактическите и правните основания, посочени от ищеца в исковата молба. В случая доводът за злоупотреба с работодателски права е обоснован с твърдения, че правото на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение (ТПО) е упражнено от работодателя при заобикаляне на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ и при липса на предпоставките на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ поради това, че работодателят сам е пренебрегнал собствените си изисквания, като въпреки несъответствието с изискуемите по вид и степен образование и професионална квалификация, е приел, че служителят притежава нужните знания и умения за изпълнение на процесната длъжност и го назначил на същата.

Настоящият съдебен състав намира за правилен извода на СРС, че работодателят не е нарушил разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Законодателят изрично е ограничил действието на предварителната закрила при уволнение на работници и служители, като е предвидил, че работодателят е длъжен предварително да поиска разрешение от инспекцията по труда само в три хипотези: при закриване на част от предприятието или съкращаване на щата; при намаляване на обема на работа; при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата. В случая работодателят е прекратил трудовото правоотношение с въззиваемия-ищец поради липса на изискуемите образование и професионална квалификация за изпълняваната работа, т.е. на основание, извън изброените в разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ. Ето защо уволненият служител не се ползва със закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ, поради което законосъобразността на уволнение не е обусловено от наличието на предварително разрешение от съответната териториална дирекция на Инспекцията по труда.

На следващо място, съобразно задължителните указания, дадени  в Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. по т. дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ за прекратяване на трудовия договор представлява нов юридически факт, който може да настъпи само при валидно сключен трудов договор. Приложното поле на посоченото основание обхваща следните хипотези: 1. при начална липса на нормативно установените минимални изисквания за образование и/или професионална квалификация за заемане на длъжността (т.1б); 2. впоследствие (след възникване на ТПО) появило се несъответствие между притежаваните от работника или служителя образование и/или професионална квалификация и необходимите такива, което (несъответствие) е последица от промяна в нормативната уредба или във вътрешните правила на работодателя. В конкретния случая обаче не е налице нито една от посочените хипотези. По делото не се спори, че условията за заемане на длъжността не са нормативно уредени, а са били предвидени от работодателя с длъжностната характеристика. Безспорно е и обстоятелството, че изискването за висше образование и придобита ОКС „бакалавър“ (вж. длъжностна характеристика от 06.07.2012 г.) е съществувало към момента на сключване на допълнително споразумение  № ЧР 449/06.07.2012 г. към трудов договор № 4289/2002 г. Към тази дата работодателят е знаел за несъответствието между притежаваните от служителя образование и професионална квалификация и необходимите такива, но е приел, че то не се явява обективна пречка за изпълнение на възложената му трудова функция. С подписването на споразумението работодателят сам е дерогирал действието на вътрешните си правила, установяващи нужните образование и професионална квалификация при приемане на работа, поради което не разполага с правна възможност впоследствие да се позове на тази изначална липса като основание за прекратяване на трудовото правоотношение. В тези случаи упражняването на правото на работодателя едностранно да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ противоречи на общия принцип, установен в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, да „не се допуска злоупотреба с права и тяхното упражняване, ако то накърнява права и законни интереси на другите“, и следва да бъде отречено.

            С оглед гореизложените съображения въззивният съд не споделя доводите на въззивника-ответник, че уволнение е законно, доколкото преценката за целесъобразност е била направена преди промяната в персоналния състав на ръководните органи на работодателя и предхожда извършената реорганизация на работния процес. Безспорно работодателят има право да променя минималните изисквания за образование и/или квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, респ. да въведе по-високи такива от нормативно установените, като волята му е подчинена на негова суверенна преценка. Във всеки един момент (след възникване на трудовото правоотношение) той може да приеме, че с оглед нуждите на работата е налице обективен интерес от повишаване на критериите за осъществяване на съответната трудова функция и да установи по-високи изисквания за образование и/или професионална квалификация за заемане на длъжността. В случая обаче такава преоценка не е била направена. Видно от съдържанието на длъжностната характеристика за длъжността „изпълнителен продуцент“ ( в сила от м. август 2019 г.), в раздел VII, т. 1 („изисквания за заемане на длъжността“, „минимални изисквания за завършено образование – вид и степен“) работодателят не е установил нови критерии, различни от въведените с длъжностната характеристика от 06.07.2012 г. Следователно не е налице промяна в условията за заемане на процесната длъжност. В този смисъл работодателят незаконосъобразно е прекратил трудовия договор, като се е позовал на въведените от него изисквания за образование и професионална квалификация при възникване на трудовото правоотношение, които сам е пренебрегнал, приемайки, че не са били пречка да се изпълнява трудовата функция. Липсата на притежаваните от служителя образование и професионална квалификация при подписване на допълнителното споразумение, когато изискванията не са били нормативно установени, а са били определени от работодателя, не може да бъде основание за законосъобразно прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ поради това, че липсва новонастъпил юридически факт като основание за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение и е налице злоупотреба с право от страна на работодателя (вж. Решение № 60239/30.12.2021 г. по гр. дело № 548/2018 г. на ВКС, IV Г.О.).

            Доколкото липсва промяна в изискванията за образование и/или професионална квалификация за заемане на процесната длъжност, въззивната инстанция приема за ирелевантно обстоятелството, че в раздел II, т. 7, 10, 20, 23 и 25 на длъжностна характеристика, в сила от м. август 2019 г., са били предвидени изрично нови трудови задължения. Това е така, защото тяхното въвеждане не е обусловило необходимост от преразглеждане на съществуващите изисквания за образование и/или професионална квалификация. Нови такива не са били установени (видно от съпоставката на раздел VII, т. 1 от двете длъжностни характеристики). За да е законосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал., 1, т. 6 КТ следва след сключване на трудовия договор (респ. допълнителното споразумение към него) да е настъпила промяна не (само по себе си) в трудовите задължения, а във въведените от работодателя изисквания за образование и/или професионална квалификация за заемане на длъжността, на което ново изискване служителят не отговаря.

            При тези съображения въззивният съд намира, че оспореното уволнение следва да бъде признато за незаконно и отменено. Уважаването на предявения иск с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и безсрочният характер на съществуващото между страните трудово правоотношение (вж. допълнително споразумение № ЧР 449/06.07.2012 г.) обуславят основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. При правилно приложение на материалния закон и при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал (трудова книжка и заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза) СРС е извел извода за дължимост на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, като е осъдил работодателят да плати на ищеца, след извършено съдебно прихващане с изплатеното му обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 2127.92 лв., сумата от 5512.00 лева, представляваща обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 25.11.2019 г. до 10.03.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2019 г. до окончателното погасяване на задължението. В този смисъл настоящият съдебен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

            Доколкото правните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – отхвърлена поради нейната неоснователност.

По разноските:

            С оглед изхода на делото и своевременно направеното от въззиваемата страна-ищец искане за присъждане на сторени по делото разноски в размер на 1000 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита в настоящото производство, като същата е представила списък по чл. 80 ГПК и доказателства, установяващи извършване на плащането, въззивният съд намира, че те следва да бъдат възложени в тежест на въззивника-ответник. В тази връзка направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно предвид броя на предявените искове и осъществената правна защита (изготвяне на отговор на въззивна жалба и участие в две открити съдебни заседания по делото). Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.08.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнагражденията за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В конкретния случай предмет на адвокатска защита е гражданско дело – трудов спор, образувано по обективно кумулативно предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Съгласно разпоредбата на 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 минималният размер на адвокатското възнаграждение по искове за отмяна на уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) или възстановяване на работа (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ), когато искът е предявен самостоятелно, е не по-малко от размера на МРЗ за страната към момента на сключване на договора за правна помощ или към момента на определяне на възнаграждението по реда на чл. 2; за трудови дела с определен интерес – съобразно ал. 2. Към датата на сключване на договора за процесуално представителство и защита (17.03.2021 г) установеният размер на МРЗ в страната възлиза на 650.00 лева. По предявения оценяем иск (чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ)  минималният размер на адвокатския хонорар, определен по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата, е в размер на 615.84 лева (580 лева + 35.84 лева, представляващи 7 % за горницата над 5000 лева до обжалваемия размер от 5512 лева.). При тези данни, въззивният съд намира, че доколкото претендираният от въззиваемия-ищец размер на адвокатски хонорар не надвишава минималните размери, установени в Наредба № 1, на същия следва да бъдат присъдени разноски за адвокатски възнаграждение в размер на 1000 лева (в този смисъл Определение 183/09.05.2016 г. по гр. дело № 1460/2016 на ВКС, III Г.О.).

            Така мотивиран, Софийски градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20283539/23.12.2020 г., постановено по гр. дело № 64688/2019 г. по описа на СРС, II Г.О., 56-ти състав.

 

ОСЪЖДА „Б.Н.Т.“ (БНТ), с БУЛСТАТ № ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Средец“, ул. „********, представлявана от генералния директор Е.К., да заплати на К.Ц.А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 1000 (хиляда) лева, представляваща сторените пред въззивната инстанция разноски.

            Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                1.                                                      2.