Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,24.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на единадесети
ноември
през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я: ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при секретаря Донка Шулева
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 15414
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 179553 от 30.07.2019
г. по гр.д.№ 32535 по описа за 2017 г. СРС, Второ ГО, 72-ри състав ОСЪЖДА Е.Т.И.,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, сумата от
88.28 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва считано от
23.5.2017 г. до изплащането й, като ОТХВЪРЛЯ иска за незаплатена топлинна
енергия за периода от 1.5.2013 г. до 30.04.2014 г. и за разликата над 88.28 лв.
до претендираните 336.49 лв. ; ОСЪЖДА Н.Д.И., да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, сумата от 88.28 лв., представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва считано от 23.5.2017 г. до изплащането й, като ОТХВЪРЛЯ
иска за незаплатена топлинна енергия за периода от 1.5.2013 г. до 30.04.2014 г.
и за разликата над 88.28 лв. до претендираните 336.49 лв.; ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Т.С.“ ЕАД, искове с правно основание
чл. 86 ЗЗД, за осъждане на Е.Т.И., да заплати сумата от 71.19 лв. законна лихва
за забава от 9.08.2013 г. до 23.02.2017 г., и за осъждане на Н.Д.И., да заплати сумата от 71.19 лв.
законна лихва за забава от 9.08.2013 г. до 23.02.2017 г.
Решението е постановено при
участието на „Т.С. ” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу така постановеното решение са
постъпили въззивни жалби от :
1-Н.Д.И. и Е.Т.И., ответници пред СРС, като решението се обжалва в
частта, в която осъдителните искове по чл. 79 ЗЗД са били уважени срещу
ответниците пред СРС - въззивници в настоящото производство.
Сочи, че СРС неправилно бил
приел, че между ищеца и ответниците е налице облигационно отношение за доставка
и потребление на топлинна енергия. По делото били представени доказателства, че
ответниците не ползват имота; същият не се обитавал от 2014 г. Затова било без
значение колко отоплителни тела има и дали има или не водомер. Освен това
жилището не било присъединено към топлопреносната мрежа; ищецът не бил
представил доказателства в този смисъл.
Липсвал и валидно сключен договор с ФДР. Нито ищецът, нито третото лице
помагач били представили валидни първични счетоводни документи по ЗСч. Липсвали
документи ,които да са подписани от двете страни. Освен това ответниците не
били получавали съобщения към фактурите.
Решението се обжалва и в частта
за разноските.
Иска се от въззивната инстанция
да отмени обжалваното решение в частта, в която претенциите са уважени и да постанови
друго, с което същите да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
От ответника по тази въззивна
жалба – „Т.С.“ЕАД не е постъпил отговор, нито в течение на производството се излага
становище.
Третото лице-помагач-„Т.С.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
2-„Т.С.” ЕАД в частта, с която е отхвърлен иска по чл.86, ал.1 ЗЗД
за сумата от 71,19 лв.-законна лихва за забава за периода от 09.08.2013 г. до
23.02.2017 г. по отношение на всеки един от ответниците /пред СРС/.
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно като противоречащо на материалния закон- чл.150, ал.1 ЗЕ и
подзаконовите нормативни актове за неговото приложение, като и ОУ на
дружеството. Съгласно последните купувачите били длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия /ТЕ/ в 30-дневен срок след изтичането на
периода, за който се отнасят, а според ОУ-2016 –срокът ставал 45-дневен. Общата
фактура за периода 2013-2014 г. била публикувана на 15.08.2014 г., за което
имало издадени констативни протоколи по чл.593 ГПК. При същите условия била
публикувана и Общата фактура за периода 2015-2016 г. При действието на ОУ –
чл.33,ал.4 клиентите не заплащали обезщетение за забава до изравняване на
отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху общата фактура. Задълженията по Общата фактура от
31.07.2014 г. ставали изискуеми едва на 15.09.2015 г. и от този момент започвал
да тече давностния срок. Същата била представена по делото и съдържала разбивка
за периода м.05.2013 г. до м.04.2014 г. Погрешно ответниците и СРС приемали
кредитните известия като изискуеми задължения по фактури. Затова и намира, че
съдът погрешно е приложил института на давността. Към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК вземанията не били погасени по давност.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната част и да уважи изцяло претенциите му. Претендира
направените разноски.
Ответниците по въззивната жалба- Н.Д.И. и Е.Т.И., ответници пред СРС са депозирали
отговор по въззивната жалба, в който се излага становище за нейната неоснователност
и правилност на първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени
претенциите на ищеца. Сочат, че не са допуснати твърдените от въззивника
нарушения при прилагането на института на погасителната давност. Вземанията
били периодични и се погасявали с изтичането на 3-годишната погасителна
давност. Приложими били правилата на чл.33, ал.4 от ОУ, както и чл.114, ал.2 ЗЗД. В случая исковата молба била подадена на 23.05.2017 г. и следователно
всички вземания на ищеца, които са станали изискуеми до 23.05.2017 г. са
погасени по давност. Затова правилно СРС бил отхвърлил иска за периода от
м.05.2014 г. до м.04.2016 г. Решението било правилно и в частта по иска по
чл.86, ал.1 ЗЗД-върху погасени по давност задължения лихви не се дължали, в
този смисъл била и съдебната практика. Освен това решението в частта, в която
претенциите били отхвърлени за периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г. не било
обжалвано поради което било влязло в сила.
Третото лице-помагач-„Т.с.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивните жалби:
1- от Н.Д.И. и Е.Т.И., ответници пред СРС
За обжалваното решение въззивниците
са били уведомени на 16.09.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 27.09.2019
г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която са уважени исковете по чл.79, ал.1 ЗЗД .
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
2-От „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 08.08.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 16.08.2019
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която е отхвърлен иска по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
Решението е влязло в сила в частта, в която е отхвърлени исковете по чл.79,
ал.1 ЗЗД за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. и за разликата над 88,28
лв. до претендираните 336,49 лв.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно.
По съществото на спора:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС по иска по чл.79,
ал.1 ЗЗД е приел, че между страните по спора е възникнало облигационно
отношение по повод доставка и потребление на топлинна енергия. Ответниците били
собственици на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба от
01.06.1988 г. при равни квоти. По арг. от чл.153,ал.6 ЗЕ е приел, че клиентите,
които преустановяват фактическото топлоподаване до имота, не прекратяват
облигационното отношение с ищеца. Същите оставали потребители на ТЕ, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Въз
основа заключението на СТЕ съдът е достигнал до извода, че сградата, където се
намира процесния недвижим имот е топлоснабдена. В сградата била въведена
система за дялово разпределение. Според СТЕ бил извършен реален отчет, както и
били изготвени изравнителни сметки. За процесния период и имот не бил осигурен
достъп на ФДР. В имота имало монтирани 3 отоплителни тела; липсва водомер за
топла вода. За периода 2013-2014 г. била начислена служебно ТЕ за БГВ на база
един потребител. От 05.2014 г. по данни на домоуправителя имотът не се обитавал
и ФДР не е начислявала ТЕ за отопление и топла вода. Начислена била ТЕ, отдадена
от сградна инсталация, която била разпределена пропорционално между
потребителите в сградата, съобразно отопляемия обем по проект. Съгласно това
заключение потребената ТЕ за сградна инсталация възлизала на стойност 618, 89 лв.
Сумата за дялово разпределение /ДР/ не следвало да се включва в главницата, тъй
като предмет на иска била само стойността на топлинната енергия. Възражението
на ответниците за погасяване на вземанията по давност е прието за основателно
за периода до 30.04.2014 г. Вземанията били периодични и се погасявали с
3-годишна погасителна давност. СРС се е позовал на приетото в чл.33, ал.4 ОУ
досежно момента на изискуемост на задълженията и като е приложил правилото на
чл.114, ал.2 ЗЗД е достигнал до извода, че давността започва да тече от възникването
на задължението. Исковата молба била подадена на 23.05.2017 г. и затова всички
вземания на ищеца, чиято изискуемост била настъпила до 23.05.2014 г. били
погасени по давност. Искът за главница за периода м.05.2013 г.- м.04.2014 г. , вкл.
бил погасени по давност. Искът бил основателен за сумата в размер на 176,56 лв.
и за периода от м.05.2014 г. до 30.04.2016 г. При това положение доколкото
квотите били равни, то всеки един от
ответниците дължал сумата в размер на 88,28 лв.
По отношение на лихвата за забава по чл.86 ЗЗД СРС е приел, че след като липсва
главен дълг относно вземанията които е приел за погасени по давност, то и лихва
не се дължи. Относно непогасените по давност вземания СРС се е позовал на чл.33
от ОУ, съгласно които лихвата се начислявала върху сумата по общата фактура,
след изтичане на 30-дневния срок от публикуването й на интернет страницата на
продавача. Доказателства за публикуването не били представени поради което не
можело да се установи моментът на изпадане в забава. Затова и претенцията за
лихва е отхвърлена като неоснователна.
По доводите във въззивните жалби:
Въззивна жалба на ответниците пред СРС:
Първият въпрос, който следва да бъде изяснен и от който зависи изхода на спора е дали
страните са обвързани от облигационно отношение за доставка и потребление на
топлинна енергия.
В обстоятелствената част на
исковата молба се сочи, че ответниците са собственици на ап.31, находящ се в
гр.София, ж.к.************, с аб. № 290698 и като такива се явяват потребители
по смисъла на чл.153,ал.1 на ЗЕ.
Видно от представения с исковата
молба договор за покупко-продажба, ответниците са станали собственици на
процесния имот по реда на чл.117 ЗТСУ, виж л.17 от делото пред СРС.
Следователно, доводът на
ответниците в противния смисъл се явява неоснователен.
Вторият въпрос, който следва да бъде изяснен е кои възражения на ответниците са
релевирани в срока по чл.131 ГПК и съответно е настъпила преклузията по чл.133 ГПК за всички останали.
С отговора по исковата молба
ответниците са оспорили наличието на облигационно отношение между
страните/въпрос, който беше вече изяснен по-горе/; количеството и качеството на
доставената топлинна енергия, както и са направили възражение за погасяване на
вземанията по давност.
Следователно, всички останали доводи
направени с въззивната жалба са преклудирани и като такива не ще бъдат
разгледани.
Съгласно чл. 153 ал. 6 от ЗЕ
потребителите в сграда етажна собственост, които спират топлоподаването към
отоплителните тела / радиаторите/ в имота си, остават потребители на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата. В приетото на 25.05.2017 г. от ОСГК на ВКС ТР № 2/2016 г. е
посочено по отношение на доставката на централно отопление в сградите под режим
на етажна собственост, че искането за услугата се прави не от всеки отделен
етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно решение на
Конституционния съд № 5/ 22.04.2010 г. по к.д.№ 15/ 2009 г,) заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В този смисъл е и прието от СЕС
по съединени дела№ № С-708/17 и С725/17.
От заключението на допуснатата,
изслушана и приета по делото /пред СРС/съдебно-техническа експертиза се
установява, че стойността на отдадената от сградна инсталация топлинна енергия
е изчислена в съответствие с нормативните актове в областта на енергетиката.
От третото лице помагач на
страната на ищеца- ФДР са представени доказателства за изготвени индивидуални
справки за отопление и топла вода, както и свидетелство за годност на
разпределителите, лист 85 и следв. по делото /пред СРС/.
Следователно, неоснователно е
оплакването, че въззиваемият, ищец, не е установил размера на реално
потребената топлинна енергия.
Относно доводите във въззивната жалба на „Топлофикация София“ досежно
погасяването по давност на вземанията за главница, съдът също не ще изложи мотиви, тъй като в тази
част решението е влязло в сила. Във въззивната жалба изрично е посочено, че
решението се обжалва в частта по иска по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Въззивната инстанция намира за
правилен извода на СРС, че върху погасените главници, представляващи стойност
на ТЕ, лихва за забава не се дължи. Искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е акцесорен и при
неоснователност на главния иск, то няма как да бъде уважен акцесорния.
Относно лихвата за забава върху главниците, за които е прието, че са
дължими, т.е. тези за периода от м.05.2014 г. до 30.04.2016 г.:
За този период отношенията между
страните се уреждат с ОУ, в сила от 12.03.2014 г. и същите предвиждат Общите
фактури да се публикуват на интернет страницата на ищцовото дружество.
Видно от доклада по чл.140 ГПК,
обективиран в определение от 19.03.2019 г./л.61 поделото пред СРС/ съдът
изрично е указал на ищеца, че следва да ангажира доказателства за изпадането в
забава на ответниците. Такива доказателства не са представени. Общите
условия-2016 г. на които се позовава „Т.С.“ ЕАД за първи път във въззивната си
жалба са неотносими за процесния случай, тъй като са одобрени от КЕВР на 27.06.2016
г. Крайният момент за който се претендира главница е м.04.2016 г. В исковата
молба ищецът основава исковите си претенции на основание ОУ -2008 и ОУ-2014 г.
Следователно и тази въззивна
жалба е неоснователна.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
В заповедното производство:
При този изход на спора решението
е правилно в частта за разноските.
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението
е правилно в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
Разноски на въззивниците не се
следват.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 179553 от 30.07.2019 г. по гр.д.№ 32535 по
описа за 2017 г. СРС, Второ ГО, 72-ри състав, в следните части: в частта, в която се ОСЪЖДА Е.Т.И., да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, сумата от
88.28 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва считано от
23.5.2017 г. до изплащането й; ОСЪЖДА Н.Д.И., да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, сумата от 88.28 лв., представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва считано от 23.5.2017 г. до изплащането й; ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.“ ЕАД, искове с
правно основание чл. 86 ЗЗД, за осъждане на Е.Т.И., да заплати сумата от 71.19
лв. законна лихва за забава от 9.08.2013 г. до 23.02.2017 г., и за осъждане
на Н.Д.И., да заплати сумата от 71.19
лв. законна лихва за забава от 9.08.2013 г. до 23.02.2017 г. , както и в частта за разноските.
Решението е постановено при участието
на „Т.С.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.