Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,06. 02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и девети януари
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 13672
по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 16746 от 24.10.2016 г. постановено
от СРС, Второ ГО, 66-ти състав по гр.д.№ 5304 по описа за 2016 г. се:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
200, ал. 1 ЗЗД, чл. 318, ал. 2 ТЗ и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по
отношение на „Т.С.“ ЕАД, че „А.К.“ ЕООД е носител на право на парично
вземане към него в размер на сумата от 1531.96
лв., представляваща дължимата продажна цена за доставена топлинна
енергия за периода от м. 04.2013 г. до м. 02.2014 г., ведно със законната мораторна
лихва върху тази сума от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 17.08.2015 г., до окончателното й заплащане, като
ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до пълния предявен размер от 3008.74 лв.; за носител на вземане за сумата от 309.39
лв., представляваща мораторна
лихва върху главното парично задължение за периода от 31.05.2013 г. до 09.07.2015 г., като ОТХВЪРЛЯ този иск за
разликата до пълния предявен размер от 464.58 лв.
Със същото решение първоинстанционният съд : ОСЪЖДА „А.К.“ ЕООД, да заплати на на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
сторените от него деловодни разноски общо в размер на 424.18 лв. след направена
компенсация, представляващи сборът от заплатеното възнаграждение за изготвяне
на СТЕ и ССЕ, платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, и платена държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство.
Решението е постановено при
участието на „Т.С.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу така постановеното решение са
постъпили въззивни жалби от :
1-„Т.С.” ЕАД/ищец пред СРС/ в частта, с която е отхвърлен иска по
чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК за горницата над 1531,96 лв.
до пълния предявен размер от 3008, 74 лв. – главница, представляваща стойност
на потребена топлинна енергия, но незаплатена, за
периода м.04.2013 г. до м.02.2014 г., както и по отношение на претенцията за
лихва за забава сумата над 309,39 лв. до пълния предявен размер от 464,58 лв. за
периода 31.05.2013 г. до 09.07.2015 г. , както и в частта за разноските.
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно като противоречащо на материалния закон- ЗЕ и подзаконовите
нормативни актове за неговото приложение, като и ОУ -2008 г. на дружеството.
Действително, резултатът от изготвената в края на отоплителния сезон
изравнителна сметка бил сума за връщане и с нея били погасени дължими суми за
предходни периоди, но това било допустимо с оглед чл.32, ал.3 от ОУ-2008 г.
Последната норма била приложима по отношение на всички възникнали след
влизането в сила на тези ОУ, които били публикувани на 14.01.2008 г. във
в.“Дневник“. Счита, че разпоредбата на чл.105 ЗЗД е неприложима в случая.
Затова неправилно СРС бил приел, че претенцията на ищеца е била погасена по
давност. Още повече, че в 30-дневния срок от ответника не била направена
рекламация.
Иска се от съда да отмени решението в обжалваната
част и да уважи изцяло претенциите, така както са предявени в исковата молба. Претендира
направените разноски.
Ответникът по въззивната жалба
/ответник и пред СРС/- „А.К.“ ЕООД е
депозирал отговор по въззивната жалба,
в който се излага становище за нейната неоснователно и правилност на така
постановеното решение в частта, в която претенциите на ищеца /въззивник/ са
отхвърлени. Счита, че от първоинстанционния съд не са допуснати сочените от
въззивника нарушения на материалния закон. Решението било постановено в
съответствие със събраните по делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна и
съдебно-техническа експертизи, които не били оспорени от ищеца.
Третото лице-помагач-„Т.С.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
2-„А.К.“ ЕООД, ответник пред СРС, в която се излагат доводи за
неправилност на така постановеното решение в частта, в която е уважен
предявеният иск и в тежест на ответника са признати за дължими суми в размер на
1 531,96 лв.-главница – стойност на топлинна енергия за периода м.04.2013
г. до м.02.2014 г., включваща и сума за дялово разпределение, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК-17.08.2015 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и по отношение лихвата за забава за
сумата в размер на 309,39 лв., изтекла за периода от 31.05.2013 г. до
09.07.2015 г., както и в частта за разноските.
Въззивникът твърди, че решението
е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и по-конкретно-
решението било постановено на основание изслушаните по делото съдебни
експертизи, последните, обаче, били изготвени на база оспорени от ответника
документи. Сочи, че редовността на счетоводните документи на ищцовото дружество били оспорени от ответника и приложима
била разпоредбата на чл.182 ГПК. По делото не били представени отчетни картони,
за да бъде установено качеството на доставената топлинна енергия. Изводите на
съда относно отопляемия обем на топлоснабдения имот
не се подкрепяли от доказателствата по делото. Неправилно СРС не бил кредитирал
извършената справка он
– лайн като посочил, че същата е относима
за жилищни, а не за стопански нужди. Твърди, че последната свързвала аб.№ с конкретната информация, а именно, че дружеството
няма задължения. Освен това същата не била оспорена от ищеца. Неправилно СРС
бил уважил претенцията за лихва –първо, защото не било доказано по какъв начин
ответника следва да заплаща сумите за потребена
топлинна енергия. Това било така, защото ищецът не бил представил по делото ОУ
за продажба за стопански нужди, т.е. не било доказано кога вземанията стават
изискуеми. Второ, съгласно чл.40, ал.1, глава 4 от ОУ за продажба на ТЕ за
стопански нужди, срокът за плащане на месечни дължими суми за ТЕ е до 20-то
число на месеца, следващ месеца на доставката, след получаване на издадената от
продавача данъчна фактура. Такива фактури ищеца не бил издавал, нито такива
били получавани от ответника. Затова и претенцията за лихва за забава следвало
да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски.
От ответника по тази въззивна
жалба – „Т.С.“ЕАД не е постъпил отговор, но в течение на производството излага становище,
с което оспорват същата и моли съда да я остави без уважение.
Третото лице-помагач-„Т.С.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивните жалби:
1-
От „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 28.11.2016 г., а въззивната жалба е подадена на 12.12.2016
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която не са признати вземания в полза на ищеца /пред СРС/ по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
2- от „А.К.“ ЕООД, ответник пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 19.12.2016 г., а въззивната жалба е подадена на 21.12.2016
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която са признати вземания в полза на ищеца, в тежест на ответника /пред СРС/
по чл.422 ГПК и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След извършена проверка въззивната инстанция констатира следното:
За издадената на 24.08.2015 г. по
ч.грд.№ 49189 по описа за 2015 г. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 14.09.2015
г.
В срока по чл.414 ГПК – на 25.09.
2015 г. длъжникът е подал възражение срещу така издадената заповед за
изпълнение.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 06.01.2016 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 29. 01.2016 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
Видно от отразеното в т.12 от
заявлението по чл.410 ГПК сумите са претендирани като неоснователно
обогатяване/л.4 от заповедното производство/.
С определение от 15.01.2019 г.
въззивната инстанция е констатирала нередовност на исковата молба, изразяваща
се в противоречие между обстоятелствена част и петитум,
тъй като в първата част сумите са посочени като претендирани на основание неоснователно
обогатяване, а след това – на договорно основание – чл.79 ЗЗД.
Този недостатък е отстранен с
молбата от 22.01.2019 г. с оглед на което съдът прие, че претенцията на ищеца е
при условията на чл.59 ЗЗД.
Изложените и поддържани
от ищеца конкретни факти и обстоятелства сочат категорично на предявен иск за
неоснователно обогатяване на ответника за
сметка на ищеца, с правна квалификация на претенцията чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. С обжалваното решение първоинстанционният съд е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната
не се е позовала
- наличие на облигационно отношение по договор за
продажба на топлинна енергия и е разгледал иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 318, ал.1 ТЗ, чл.286,ал.1 ТЗ и чл.100,ал.2 ЗС, какъвто не
е бил предявен от ищеца. Същевременно
съдът не е изследвал релевантните за спорното право
обстоятелства - дали е налице обогатяване на ответника без
основание за сметка на ищеца
посредством спестяване на разходи за
доставената и ползвана от него топлинна
енергия за процесния имот и съответно дали се е породило задължение
за заплащане равностойността на онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването.
Предвид обстоятелството,
че с обжалваното решение относно претендираните от ищеца главници и лихви първоинстанционният съд се е произнесъл
на непредявено от ищеца основание,
излязъл е от спорния предмет и е присъдил нещо различно
в сравнение с исканото от ищеца, следва
да се приеме,
че решението е процесуално недопустимо по смисъла на
чл. 270, ал. 3 ГПК (решение № 364/11.02.2013 г. по гр. д. № 155/2012 г., ГК, ІІІ ГО на
ВКС; решение № 340/11.10.2011 г. по
гр. д. № 870/2010 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 69/01.04.2015 г. по гр. д. № 4941/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановени по реда на
чл. 290 ГПК и др.)
По изложените
съображения и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК обжалваното решение следва да се обезсили
изцяло, като делото следва да
се върне на СРС за ново
разглеждане от друг съдебен състав
по предявения от ищеца иск,
съобразно заявените фактически твърдения и дадените указания в настоящето
решение.
По разноските:
При този
изход на спора в настоящето производство разноски не ще бъдат присъдени, а
евентуалното им присъждане следва да бъде сторено от съда при новото
разглеждане и съобразно изхода на спора.
Водим от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 16746 от 24.10.2016 г. постановено от СРС, Второ ГО, 66-ти състав по гр.д.№
5304 по описа за 2016 г., изцяло.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на СРС за произнасяне по предявения от ищеца
иск, съобразно заявените фактически твърдения и дадените указания в настоящето
решение.
Решението е постановено при участието
на „Т.С.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: