Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. СОФИЯ, 12.01.2024г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на десети ноември две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВЕТА АНТОНОВА
РОЗАЛИНА БОТЕВА
при участието на секретар–протоколиста Цветослава Гулийкова, като разгледа
докладваното от съдия АНТОНОВА в.гр.д. №
2799/2021г. по описа на СГС и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от „БНП П.П.Ф.“
С.А.П.чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А клон България
срещу решение № 20271115/08.12.2020г. постановено по гр.д. №
53756/2019г. на Софийски районен съд, ГО, 120 състав, В ЧАСТА, с което е
отхвърлен предявения по реда на чл.422
от ГПК иск за признаване за установено спрямо Б.В.Г., че на основание чл.240
ал.2 от ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК дължи сумата
от 4514,12 лв. представляваща договорна възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит № PLUS -10722056/08.05.2014г. за периода
20.09.2014г. – 20.05.2019г. и за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 09.07.2019г. по ч.гр.д. № 36380/2019г. на
Софийски районен съд, 120 състав, както и в частта, с което е осъден да заплати
разноски по делото, съответно неприсъдени в пълния претендиран размер поради
отхвърляне на иска.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че сключеният между старните договор за
потребителски кредит е нищожен, поради съставянето му в писмен вид, но на шрифт
по – малък от 12, което обстоятелство не е установено по несъмнен начин със
заключение на компетентно лице. Твърди, че дори и формално да се приеме, че е
налице такова нарушение, то същото не води до недействителност на целия
договор, доколкото правото на информация на потребителя е гарантирано,
договорът съдържа ясни и конкретни разпоредби, написан е на разбираем език, в
два екземпляра, един от който връчен на кредитополучателя. Въззивникът твърди,
че сключеният договор за потребителски кредит е
сключен в съответствие с изискванията на Директива № 2008/48 и
практиката по прилагането й на Съда на ЕС. Въззивникът оспорва правния извод
направен от първоинстанционният съд, че договорът е нищожен и поради нарушение
на разпоредите на чл.11 ал.1 т.9а от ЗПК, тъй като методиката за изчисляване на
лихвения процент по същата разпоредба
намира приложение, когато е налице променлив лихвен процент, а в случая
уговорени лихвен процент е фиксиран. Претендира разноски за въззивното и
първоинстанционното производство.
Въззиваемата страна Б.В.Г.
в срока по
чл.263 ал.1 ГПК не депозира писмен отговор. В хода на устните състезания
пред въззивната инстанция поддържа, че договорната клауза за възнаградителна
лихва е нищожна, решението на първоинстанционният съд правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъзе потвърдено.
Съдът, като обсъди доводите във
въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове съответно с
правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 вр.
чл.240 ал.1 и ал.2
ЗЗД, чл.92 ал.1 от ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
Решението като необжалвано от
страните е вязло в
сила в частта, с което:
- е уважен предявения от БНП П.П.Ф. С.А.П.чрез БНП П.П.Ф.
С.А клон България установителен иск спрямо Б.В.Г. с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД вр. чл.9
от ЗПК за сумата от 10231,02 лв.;
-е отхвърлен предявения от БНП П.П.Ф. С.А.П.чрез БНП П.П.Ф.
С.А клон България установителен иск спрямо Б.В.Г. с правно основание чл. 92 от ЗЗД за сумата от
599,70 лв. – мораторна неустойка за периода 20.09.2014г. – 11.06.2019г., както
и чл.240 ал.2 от ЗЗД за периода
20.08.2014г. – 20.09.2014г. и за размера над 4514,12 лв. до 5070,29 лв.
Жалбата е подадена в срок, от
легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана
по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.
Първоинстанционно решение е валидно,
а в обжалваните части – допустимо.
Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, в обжалваната му част, настоящият състав намира следното:
За основателността на исковете с
правно основание чл. 422 ГПК вр. 240 ал.1 от ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, чл. 240 ал.2 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването и съществуването между страните
по делото на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит при
посочените условия, по който е предоставил процесната сума на
кредитополучателя; наличието на валидно постигната договорка за заплащане на
възнаградителна лихва, както и нейния
размер и изискуемост.
Спорно между страните е както
възникването на договорно правоотношение, така и неговото съдържание.
Настоящият състав счита, че от
събраните по делото доказателства, а именно оригинал на двустранно
подписан договор за потребителски кредит, при неоспорена и неустановена
неавтентичност на подписа на въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното
производство, саморъчното удостоверяване в договора за кредит за
получаване на сумата от страна на кредитополучателя, както и заключение по ССчЕ,
неоспорено от страните, установяващо превеждане от ищеца – кредитор в банкова
сметка *** – ответника – кредитополучател на сумата от 12400,00 лв., несъмнено се
установява наличие на облигационно правоотношение между страните по договор за
потребителски кредит и със съдържание описано в цитирания писмен документ –
договор № PLUS -10722056/08.05.2014г., приложен на л.5-9 от делото на СРС.
Видно от съдържанието на цитирания
писмен договор, страните са уговорили заетата от длъжника сума да се олихвява с фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 34,83 %,
като дължимите лихви се начисляват на база 360 дни.
Годишния процент на разходите по
кредита е определен на 41,95%,
а крайният срок за издължаване на кредита е 20.05.2019г.. Страните са се
съгласили кредитът да се издължава на 60 броя месечни вноски, считано от 20.08.2014г. –
20.05.2019г.
вкл., като месечната вноска, включваща главница и лихви, е в размер на 393,82 лв. съгласно погасителен
план, инкорпориран в договора за кредит.
Доколкото сумите, предмет на исковете, се
претендират въз основа на договор за потребителски кредит сключен с физическо
лице при действието на ЗПК, то длъжника има качеството на „потребител“ по
смисъла на §13 т.1 вр.т.12 от ДР на ЗЗП, което налага съдът служебно следи за
наличие на неравноправни клаузи в договора.
При извършване преценка досежно
действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от
ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен
характер и за тях съдът следи служебно. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор,
която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК.
Съгласно
посочената разпоредба, в действието й към релевантния за спора момент, а именно
момента на възникване на материалното правоотношение /ЗИД на ЗПК - обн. в ДВ, бр. 30 от 26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013г.
Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен.
За да е налице нищожност
на клаузите за лихва, годишния процент на разходите и неустойката, дължаща се
на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1
ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не са
индивидуално уговорени, да е нарушен принципа за добросъвестност в договарянето
и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на
страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя.
Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на
идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или
доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на
степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително
установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на
съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/.
Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват
еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те
са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е
да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е
устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите
не са индивидуално уговорени. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при
формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от
формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии
средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него
икономически последици от сключване на договора.
В тази връзка следва да се посочи,
че въззивната инстанция намира за неправилен извода в мотивите на
първоинстанционното решение за недействителност на целия договор за кредит
поради нарушаване на изискването за изписването на договора за потребителски кредит в писмена форма, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, като е приел,
че очевидно шрифта на договора е по – малък от предвидени минимум.
Към момента на сключване на
процесния договор за потребителски кредит – 08.05.2014г. ЗПК не е поставял
изискването за еднакъв по вид шрифт на същия и всички негови елементи и
приложения и размер на шрифта не по – малък от 12, въведен с изменението на
закона обн. ДВ бр.
35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г. Цитираната разпоредба е материалноправна съответно няма
обратно действие, нито в ПЗР или ДР е предвидено задължението всички договори
за потребителски кредит да бъдат приведени в определен срок в съответствие с
новото изискване за действителност относно вида и размера на шрифта.
С оглед изложеното, недопустимо е да се прилага санкция /в случая
и най – тежката – недействителност/ за порок на договорното правоотношение, при
условие, че страните не са имали нито задължението, нито са могли да съобразят
поведението си с посочените въведени след сключването на договора изисквания за
действителност, а за търговеца – дори и при полагане на най – добрата
професионална грижа.
От посоченото до тук настоящият
състав счита, че процесния договор като сключен в писмена форма отговаря на
императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК.
В договора за
потребителски кредит е посочен фиксиран размер на годишната договорна лихва –
34,83 %, годишен процент на разходите – 41,95 %. Посочен е общият размер на
задължението, определен към крайния срок на издължаването – 23629,00 лв. Ето
защо за въззивника е налице яснота относно финансовата тежест, която поема чрез
сключването на оспорения договор за потребителски кредит, като е обезпечена
възможността му да извърши обоснована преценка относно общ размер на
задължението, което произтича от договора за потребителски кредит. Страните са
постигнали съгласие за условията за издължаване на кредита, размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски, дължими ежемесечно – 60
погасителни вноски, при месечна погасителна вноска от 393,82 лв.,
застрахователна премия – 2400,00 лв., такса за усвояване на кредита – 250,00
лв., (решение
№ 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО,
постановено по реда на чл. 290 ГПК; решение та СЕС по дело №
С-453/2010 г).
В случая не е налице и нищожност на
клаузата, определяща годишния размер на разходите. В договора за кредит
размерът на годишния процент на разходите, както и общата дължима по договора
за кредит сума към момента на сключването са конкретно посочени –като процент /41,95 %/.Следва да се има
предвид, че според разпоредбата на чл. 19 ал. 3 т. 1 ГПК, при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят плаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. С оглед изложеното при формиране на годишния процент на
разходите не следва да бъде взета предвид неустойката за неизпълнение. При преценка
дали е налице неравноправна клауза - чл.143 ал.1 от ЗЗП в смисъл „уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.“, следва да се има предвид, че в момент, следващ
сключването на договора, законодателят предвижда максимален лимит на годишния процент
на разходите, представляващ забрана за надвишаване петкратния размер на
законната мораторна лихва /чл.19 ал.4 ЗПК – в сила от 23.07.2014г-/ т.е. независимо, че към
момента на сключване на договора не имало горна граница на ГПР, то същия е
уговорен именно в рамките на до 50 %, който разширявайки защитата на
потребителя законът приема, че не води до неправомерно обглагодетелстване на
търговеца за сметка на потребителя.
Относно клаузата за възнаградителна
лихва:
Клаузата по чл.3 от договора касае
задължението на кредотополучателя да заплаща договорна /възнаградителна/ лихва.
Процесната лихва е с фиксиран размер за целия период на действие на договора,
което означава, че структурата и не разкрива други съставни компоненти. Ето
защо, следва да се заключи, че клаузата е формулирана ясно и разбираемо, така
че дава възможност на кредотополучателя без да използва специални знания да
предвиди размера и за целия период на ползване на заемната сума, т.е. икономическите
последици от него, дори изрично е посочен и целия размер на същата съобразно
фиксирания лихвен процент – 34,83
%.
При преценка
действителността на цитираната клауза за възнаградителна лихва е необходимо да
се отбележи, че разпоредбата на чл.11 т.9а от действащия ЗПК е неприложима, на
първо място – доколкото не е била част от действащото законодателство към
момента на сключване на процесния договор за кредит /в сила от 23.07.2014г./, а
и на следващо място – поради уговорен фиксиран лихвен процент, а цитираната
клауза намира приложение при променлив лихвен процент, който съответно е
формиран от референтен лихвен процент и фиксирана надбавка /§5 ДР на ЗПК/.
В чл.
22 ЗПК като основание за недействителност на договора за
потребителски кредит е предвидено нарушението на чл. 11 ал. 1 т. 12 ЗПК, съгласно
която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор за кредит да получи при поискване
и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение
по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията
за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато
лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да
бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно,
че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на
лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит;
В разглеждания
случай в съдържанието на оспорения договор за потребителски кредит от
08.5.2014г. е инкорпориран погасителен план, в който се съдържа информация
относно падежа на вяска една погасителна вноска, нейния размер, както и
оставащата главница.
По делото
ответникът не е ангажирал доказателства, че е сезирал кредитора със съответното
искане за предоставяне на разбивка за неговите задължения – нито към датата на
сключване на договора, нито към последващ момент.
По изложените
съображения въззивният съд счита, че договорът за потребителски паричен кредит не
е недействителен изцяло, нито е недействителна клаузата уреждаща задължението
на кредотополучателя за заплаща договорна лихва.
С оглед
приетото за установено и предвид данните по заключението по ССчЕ, където вещото
лице е съобразило извършените от ответника плащания, счита, че
претендирания размер на договорната
лихва от 4514,12 лв. е доказан, поради което
и в този размер предявения иск следва да бъде уважен.
Поради
несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение
в обжалваната му част следва да бъде отменено и иска с правно основание чл.240
ал.2 от ЗЗД уважен в заявения във
въззивната жалба размер.
Относно разноските:
В първоинстанционното производство:
-на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно уважената част от
исковете, а именно от общо направени – 618,02 лв. – 573,09 лв.;
-на ответника следва да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част
от исковете, а именно от общо направени – 1200,00 лв. – 87,22 лв.;
В заповедното производство:
С оглед ТР 4/2013г. от
18.06.2014г. – т.12 разноските по ч.36380/2019г.,
за които отговаря ответника от общо 368,02 лв. са 341,26 лв. и следва да бъдат присъдени с осъдителен
диспозитив в настоящото производство.
Във въззивното производство:
С оглед изхода на делото и
разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК въззивникът
претендира и следва да му бъдат присъдени разноски в размер на 190,28 лв., от
които 90,28 лв. – внесена държавна такса и 100,00 лв. –юрисконсултско
възнаграждение.
С оглед разпоредбата на чл.280ал.3 т.1 от ГПК
настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 20271115/08.12.2020г. постановено по гр.д. № 53756/2019г. на
Софийски районен съд, ГО, 120 състав, В
ЧАСТТА, с което:
- е отхвърлен
предявения по реда на чл.422 от ГПК от БНП
П.П.Ф. С.А.П.чрез „Б.П.П.Ф.С.“ клон Б. с ЕИК: ******** със седалище и адрес
на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 14 иск за признаване за установено
спрямо Б.В.Г. с ЕГН: ********** и със съдебен адрес: ***, кантора № 321
– адв. Ф. че на основание чл.240 ал.2
от ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК дължи сумата
от 4514,12 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № PLUS
-10722056/08.05.2014г. за периода 20.09.2014г. –
20.05.2019г. и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 09.07.2019г. по ч.гр.д. № 36380/2019г. на Софийски
районен съд, 120 състав;
- Б.В.Г. с
ЕГН: ********** и със съдебен адрес: ***, кантора № 321 – адв. Ф. е осъден да
заплати на БНП П.П.Ф. С.А.П.чрез Б.П.П.Ф.С. клон Б. с ЕИК: ******** със
седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 14 по компенсация
разноски по делото в размер на 199,07
лв.
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 от ГПК спрямо Б.В.Г. с ЕГН: **********
и със съдебен адрерс: гр. София,бул. ********– адв. Ф., че дължи на БНП П.П.Ф.
С.А.П.чрез Б.П.П.Ф.С. клон Б. с ЕИК: ******** със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес Парк София, сграда 14 заплащането на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД вр. чл.9 от ЗПК
сумата от 4514,12 лв. /четири хиляди
петстотин и четиринадесет лева и дванадесет стотинки/, представляваща договорна
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № PLUS
-10722056/08.05.2014г. за периода 20.09.2014г. –
20.05.2019г. и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 09.07.2019г. по ч.гр.д. № 36380/2019г. на Софийски
районен съд, 120 състав.
ОСЪЖДА Б.В.Г. с ЕГН: ********** и със съдебен адрерс:
гр. София,бул. ********– адв. Ф. да
заплати на БНП П.П.Ф. С.А.П.чрез Б.П.П.Ф.С. клон Б. с ЕИК: ******** със
седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 14, както следва:
-на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноските по гр.д. №
53756/2019г. на Софийски районен съд, ГО, 120 състав в размер на 573,09 лв. /петстотин седемдесет и три лева и девет стотинки/;
-на основание чл.78 ал. от ГПК
разноските по ч.гр.д. № 36380/2019г. на Софийски районен съд, 120
състав в размер на 341,26 лв. /триста четиридесет и един лева и двадесет и
шест стотинки/;
-на основание чл.78
ал.3 от ГПК разноските по в.гр.д. №
2799/2021г. по описа на СГС, IV-В състав в размер на 190,28
лв. /сто и деветдесет лева и двадесет и осем стотинки/.
ОСЪЖДА БНП П.П.Ф. С.А.П.чрез Б.П.П.Ф.С. клон Б. с ЕИК: ********
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 14 да заплати
на Б.В.Г. с ЕГН: ********** и със съдебен адрерс: гр. София,бул. ********–
адв. Ф. на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноските по гр.д. №
53756/2019г. на Софийски районен съд, ГО, 120 състав в размер на 87,22 лв. /осемдесет и седем лева и двадесет и две стотинки/.
РЕШЕНИЕТО в останалата част,
като необжалвано, е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.