Р Е Ш Е Н И Е
№ 48
град Пловдив, 13.01.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Десети състав, в открито заседание на петнадести декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и участието на прокурор КОСТАДИН
ПАСКАЛЕВ като разгледа
докладваното от съдия ЯНКО АНГЕЛОВ административно дело № 1001 описа за 2021
година, взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс
/АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/.
Делото
е образувано по искова молба, предявена от Г.М.С. с ЕГН **********, чрез адв. В.С., срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията”.
Ищецът
иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 20000 лв.,
за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение,
стрес, притеснения, психологически дискомфорт, за периода от 21.02.2019г. до 01.08.2020г.
когато е излежавал присъда в Затвор гр.Пловдив, породени от липсата на
достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м.
нетна площ на човек“); липсата на постоянно течаща топла вода, както и от наличието
в килите на дървеници, хлебарки и гризачи.
Ищецът
твърди, че с горното са му нарушени правата по чл. 3 от Европейската конвенция
за защита на правата на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Претендира направените
по делото разноски в размер на 10 лева за внесена ДТ.
В съдебното заседание ищецът не се явява, не се
представлява.
Ответникът
- Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си
представител юрк.Ч., оспорва предявената искова претенция по основание и размер,
като счита условията при които е пребивавал ищеца в Затвора Пловдив не са годни
да причинят претендираните от него вреди.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност на
предявеня иск и счита. Счита, че ако съдът уважи така предявения иск, то размера
му следва да бъде редуциран.
По данни от становище и таблица /л.26/ от Затвора-Пловдив, се
установява, че С. към 21.02.2019г. е настанен в трета група, стая № 33, където
е пребивавал до 21.02.2020 г. когато е преместен в стая № 27.
В стая
№ 27 е пребивавал до 10.04.2020 г. когато е преместен в стая № 37, а от
16.04.2020 г. отново е преместен в стая № 27.
Видно от приложеното становище и таблиците обективирани в
същото, за два относително кратки периода /от 25.09.2019 г. до 03.10.2019 г. и
от 06.11.2019 г. до 18.11.2019 г./ в стая № 33, ищецът е пребивавал с брой
лишени от свобода, така че по отношение на него не се е проявявал критерия „пренаселеност
на килиите“ като са се падали 4 кв. м. нетна площ на човек.
За
останалата част от исковия период, при съотношението квадратура на стаите към
брой пребиваващи лишени от свобода, се установява „пренаселеност на килиите“
като са се падали по-малко от 4 кв. метра нетна площ на човек.
В приложените
по делото становище и справки от Затвора-Пловдив се посочва, че във всяко спално
помещение е обзаведено стандартно с легло и шкаф за всеки от настанените
лиш.св., има постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Отоплението се
извършва посредством централно-локално парно отопление. Помещенията са добре
осветени и разполагат с отваряеми прозорци за естетствена вентилация
При
постъпване в Затвора-Пловдив на лишените от свобода се осигурява спално бельо и
завивки, при желание от страна на лишените от свобода домакинът им осигурява
допълнително колкото са необходими. Лишените от свобода имат право да ползват и
лично спално бельо. Изпирането на личното и постелъчно бельо, и ползването на
пералня е по усмотрение на лишения от свобода.
За
поддържане на хигиената в затворническата баня е разкрит работен обект, на
който е назначен лишен от свобода. При извършени проверки е установено, че
хигиената в банята е задоволителна, предвид спецификата на обекта.
На
всички лишени от свобода е осигурена възможност да използват банята по предварително
утвърден график за разпределение на времето. Топлата вода се осигурява
ежедневно, посредством котел, работещ на
въглища, закупен през 2017г.
Със С.
са провеждани беседи и разговори, вкл. за мотивиране за започване на работа.
Административен съд – гр. Пловдив, в настоящия
състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на исковата
молба, прие за установено следното:
Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за понесени
неимуществени вреди в периода от 21.02.2019г. до 01.08.2020г. в Затвор гр.Пловдив,
пряка последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС.
На
първо място следва да бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС
предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът
по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от
Административнопроцесуалния кодекс, а съгласно чл.205 АПК, искът за обезщетение
се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът
в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със
седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на
което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или
бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря
юридическото лице. При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ за процесния период има както процесуална, така и материалноправна
легитимация да отговаря по предявения иск.
На
следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от
ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата
претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да
бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт.
За да
бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе
казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл.3 ал.1/, както и
при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност /чл.3 ал.2/.
Ефектът
от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата администрация
спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита
в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице
различна законова регламентация. Според Европейския съд по правата на човека /решение
от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/, разделянето на исковата
претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от
свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект
върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки
елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин
представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца,
както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека,
лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е
само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в
случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния
затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с
Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията. Такова разрешение на въпроса
дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2
от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на
условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането
под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение
за правилното решаване на спора.
Съгласно
чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от 1.06.2009г./
осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко
отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания, жестоко или
нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или бездействие,
което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в този
закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2./умишлено
поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се
в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно
извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на
здравето; 3./унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на
осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си,
поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за
изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или
бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице,
подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
Съгласно
чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането
под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В
най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на ЕСПЧ
стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5 /предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на
нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са
действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки
конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази
законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното
място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Все в
тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за
лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други
помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43
ал.4 ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ е установено изискването минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от
4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна
площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се
измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и
колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява
възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според
чл.43 ал.5 ЗИНЗС /предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./,
количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и
проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът
обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на
закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода
се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в
заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел
и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Относима
към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от Европейската конвенция
за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от
България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република
България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези
норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според посочената
разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или
нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според
Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия
конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но спазването
им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер
на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от
свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички
санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на
климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната
минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички помещения,
в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат
достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна
светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват
приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна уредба;
б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени
от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение. 12.
Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от
свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва
нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения и броят
на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да
може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния
климат температура и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена,
като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един
път седмично в районите с умерен климат.“.
По
казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните
периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната
разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които
следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При
разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на
множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд
от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3
от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от
свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу България, решение от
02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. на
ЕСПЧ по делото Навущаров срещу България, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по
делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К. срещу
България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу
България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм,
уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment
приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на
Съвета на Европа.
Така
например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в българските
затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът прие, че
провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за обезщетяване
за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в
българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би поправило
нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при разглеждането на
този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата молба,
указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на
доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане на
доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
По
сключен договор, в Затвора Пловдив по график, както и при допълнителна нужда се
изпълняват обработки за дезинфекция, дезинсекция и дератизация, за което по
делото са приложени съответните протоколи.
За
посоченя исков периоди от 21.02.2019г. до 01.08.2020г. при престоя в Затвора-Пловдив от
събраните и описани по-горе доказателства се установява, че ищецът е пребивавал
в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените
стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които
са в размер на 4 кв.м., с изключение на периодите от 25.09.2019 г. до
03.10.2019 г. и от 06.11.2019 г. до 18.11.2019 г.
Тези
обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в
пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и
достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и
унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.
През
исковия период не се установява нарушение на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във
всички стаи и помещения на Затвора – гр. Пловдив е осигурен достъп до санитарен
възел и течаща вода. Всички помещения, в които е пребивавал С. са разполагали
със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, а по отношение наличието
на топла течаща вода, в приложеното от ответника становище, се сочи, че в
Затвора – гр.Пловдив на всеки лишен от свобода е осигурен достъп до такава,
съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от
съответната група.
Неоснователни
са оплакванията за наличие на дървеници и хлебарки през разглеждания тук исков
период 21.02.2019г. до 01.08.2020г. Това е така, защото от страна на ответника
са изложени твърдения за извършени в Затвора-Пловдив ДДД обработки, представени
са и доказателства, че такива дейности са били договорени, съответно изпълнени.
Предвид
всичко изложено съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от
страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по
отношение на конкретно установените факти по делото, а именно:
Относно
това, че от 21.02.2019г. до 01.08.2020г. при престоя в Затвора-Пловдив е
пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на
предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на
човека, които са в размер на 4 кв.м., с изключение на периодите от 25.09.2019
г. до 03.10.2019 г. и от 06.11.2019 г. до 18.11.2019 г.
Горното,
води до извода, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в
разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.
Ето
защо, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на
служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото, които водят до извода, че битовите
условия създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените
от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези
неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение
към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради
липса на осъществени елементарни стандарти за живот.
С оглед
доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че ответникът не е
представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ през посочените по-горе
периоди, в които ищецът е пребивавал в това заведение. Отговорността на
държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава
ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният
характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните
органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които
са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без
значение дали са причинени виновно от тях.
В
случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено
да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на
наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на
ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към
човешкото му достойнство, а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в
спалните помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му
биологично съществуване, които да не създават предпоставки за увреждане на
физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в
чл.3 ЕКПЧ. Недостатъчното жизнено пространство поради пренаселеността в
спалните помещения, в което е бил настанен ищецът са предизвикали такова ниво
на страдание за С., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода.
Според практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да
излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят по
интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора.
В
пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че
крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на
това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Т., делото Ч.
срещу България и други.
При
това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС налага да се
приеме, че Г. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се
в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Така, съгласно
чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от съда по
справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на вредите и
от продължителността на периода, през който са били претърпени.
С оглед
характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици
от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия при изтърпяване
на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора-Пловдив, според настоящия
състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в
размер на 1500 лева при съобразяване на съдебната практика по идентични дела.
Според този съд, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди
претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на
конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти
и съобразно обществения критерий за справедливост.
В
останалата част за разликата над 1500 лева лева до пълния предявен размер от 20 000
лева, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в ЗатвораПловдив, искът следва да бъде
отхвърлен.
С оглед
изхода от спора, ответникът следва бъде осъден да заплати на ищеца сторените в
процеса разноски, съгласно разпоредбата на чл.286 ал.3 ЗИНЗС, съгласно която,
когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати
разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна
такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един
адвокат, когато е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Констатира
се, че разноските, направени от ищеца са в размер на 10 лева за заплатената
държавна такса.
По
отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита
от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като
производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в ал.2
от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо искането на
ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени по–горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., Десети състав :
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Главна
Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул. ”Н. Столетов” № 21, да
заплати на Г.М.С. с ЕГН **********, обезщетение в размер на 1500 лв. за
претърпени неимуществени вреди при пребиваването му в Затвора Пловдив, за
периода от 21.02.2019г. до 01.08.2020г., ведно със законната
лихва, считано от 15.04.2021 г. /датата на предявяване на исковата молба/, до
окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
иска за сумата над 1500 лева до пълния му размер от 20000 лева, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул. ”Н. Столетов” № 21, да
заплати на Г.М.С. с ЕГН **********, сумата от 10,00 лв., представляваща направените
по делото разноски.
Решението подлежи на касационно
оспорване по реда на глава дванадесета от АПК в 14 – дневен срок от съобщението
пред тричленен състав на Пловдивски административен съд съгласно чл. 285, ал.
1, пр. 2 ЗИНЗС.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: