№ 290
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20251800500051 по описа за 2025 година
С Решение № 150/10.06.2024г., постановено по гр.д. № 386/2023г. на
Елинпелинския районен съд, е отхвърлен предявеният от И. Л. Г. с ЕГН
********** против М. Д. М. с ЕГН ********** иск за заплащане на
адвокатско възнаграждение в размер на 1100 лева, дължимо по Договор за
правна защита и съдействие серия АВ, № ********** от 09.08.2022г., заедно
със законна лихва върху претендираната сума, считано от 06.04.2023г. до
окончателното й изплащане.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на И. Л. Г. срещу
горното решение. Жалбоподателката счита същото за неправилно и
незаконосъобразно, постановено в разрез с процесуалните и материалните
норми на законодателството. С допълнителна молба поддържа, че
първоинстанционният съд бил разпределил неправилно доказателствената
тежест. Сочи, че в случая претендира вземане, произтичащо от сключен
договор за правна защита и съдействие в хипотезата на прекратяването му по
вина на ответника. Счита, че в такъв случай тя, в качеството си на ищца,
следва да докаже наличието на сключен договор за правна защита и
съдействие и прекратяването му по надлежния ред по вина на ответницата, а
ответницата следва да докаже, че е платила дължимото адвокатско
възнаграждение в посочения срок, което не е сторено. Независимо от това,
ЕПРС бил дал на ищцата неправилно указание да доказва собствената си
престация по сключения договор за правна защита и съдействие, във връзка с
което тя била отправила доказателствено искане, по което съдът не се бил
произнесъл. Подчертава, че договорът за правна защита и съдействие е
прекратен по вина на ответницата, тъй като същата не е извършила плащане
1
на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 1100лв. до
15.09.2023г. Счита, че фактите, посочени в исковата молба, не са оспорени с
писмения отговор, откъдето прави извод, че следва да се приеме за безспорно
наличието на валидно сключен договор за правна защита и съдействие, по
силата на който ответницата се е задължила да заплати на ищцата сумата от
1100лв. до 15.09.2023г., но не я е заплатила, поради което е налице
прекратяване на договора за правна защита и съдействие по нейна вина.
Изтъква, че фактът на неплащането не е оспорен с отговора на исковата молба,
което, според ищцата, прави ненужно доказването, че договорът е прекратен,
както и основанието за прекратяването му. Оспорва изводите на районния съд,
като сочи, че същите са формирани по ненаведени от ответницата възражения.
Намира, че, щом договорът е прекратен по вина на ответницата, не подлежи
на изследване въпросът за обема на оказана правна защита и съдействие от
страна на адвоката, тъй като неплащането на договореното адвокатско
възнаграждение освобождавало адвоката от осъществяване на правна защита
и съдействие. Прави извод, че ЕРПС е нарушил основен принцип в правото, а
именно, че от противоправно поведение не може да се черпят права. Счита, че
в случая ответницата е била задължена да заплати уговореното адвокатско
възнаграждение, а, като не е сторила това, е налице нейно противоправно
поведение, от което не може да черпи права. Изразява становище, че с
неплащането на това възнаграждение ответницата сама се е лишила от
предоставянето на правна защита и съдействие. Обобщава, че договорът за
правна защита и съдействие представлява валиден източник на задължение за
ответника да плати уговореното адвокатско възнаграждение, а
първоинстанционният съд не е взел предвид прекратяването на договора по
вина на ответницата.
На последно място, ищцата оспорва мотивите на обжалваното решение,
че адвокатското възнаграждение не се явявало справедливо и обосновано по
смисъла на Закона за адвокатурата. Навежда доводи, че така договореният
размер на адвокатско възнаграждение е обоснован, с оглед на цената на
предявения срещу ответницата иск от 20000лв., а и този въпрос не следва да
бъде обсъждан, тъй като договорът бил прекратен по вина на ответницата
поради недобросъвестното й поведение - неизпълнение на задължението да
заплати адвокатското възнаграждение в посочения срок.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата,
която оспорва жалбата. Счита, че е доказала, че е издирвала госпожа Г. по
всички възможни начини и чрез всички канали за връзка, но умишлено не е
получила отговор. Намира, че взаимоотношенията клиент - адвокат не били
етични и коректни. Твърди, че Г. не я уведомила по надлежния ред, че
прекратява правната помощ, скрила се да не си получи хонорара, и не
предприела никакви процесуални действия по делата. Оспорва, договорът да е
бил прекратен по нейна вина. Заявява, че не дължи процесния адвокатски
хонорар, и счита неговото претендиране за неоснователно, тъй като не била
извършена дейност по съответните дела.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката не се
явява, не се представлява и не изразява становище.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата не се
явява, не се представлява и не изразява становище.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
2
описана в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда
в настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство е уважено доказателственото искане на
жалбоподателката за изискване на гр.д. № 424/2022г. на Елинпелинския
районен съд. Постъпилите заверени копия от всички документи по това дело
са били приети като писмени доказателства с Определение № 347/31.03.2025г.
От тях се установява, че делото е било образувано по искова молба на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу И.С.Г. и М. Д. М., с която са
били предявени обективно съединени искове с обща цена 16548,09лв. По
делото няма данни за осъществявано процесуално представителство на
ответницата М. от страна на адв. Г., като сред документите не се открива и
договор за правна защита и съдействие. Всички призовки и съобщения са
били връчвани лично на М., а тя се е явявала лично в две от четирите
проведени открити съдебни заседания. По делото е постановено решение, с
което исковете срещу нея са уважени. М. е подала лично въззивна жалба
срещу решението, била е лично уведомена за оставянето й без движение и
лично е изразила становище във връзка с нейните нередовности. Поради
неостраняване на последните, въззивната жалба е била върната, като
съобщението за това отново е било получено лично от М..
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а
съдът се е произнесъл по действително предявения иск.
ІІI. По същество
Неоснователен е наведеният във въззивната жалба довод за неправилно
разпределяне на доказателствената тежест. Както настоящият съдебен състав
вече е отбелязал в определението за насрочване на делото, в хода
първоинстанционното производство Г. не е твърдяла, че процесният договор
за правна защита и съдействие е прекратен, поради което не е имало
основание, районният съд да й дава указания за необходимостта от доказване
на това обстоятелство, нито да разпределя доказателствената тежест за него.
След като ищцата основава претенцията си на сключен с ответницата договор
за правна защита и съдействие, по който не е получила плащане, и с оглед
наведеното в отговора възражение на ответницата, че ищцата е отказала да я
представлява още преди завеждане на делата, за които била упълномощена,
решаваща предпоставка за уважаване на иска се явява именно изпълнението
3
на договора от страна на ищцата, доказването на която районният съд
правилно е разпределил в тежест на последната, и не е допуснал процесуално
нарушение.
Във връзка с горното, правилен е и изводът на ЕПРС, че ищцата не е
доказала това изпълнение. Наистина, поради процесуален пропуск, районният
съд не е събрал посоченото от ищцата доказателство за горното
обстоятелство, но този пропуск е бил поправен във въззивното производство с
изискване на пълно копие от делото, по което ищцата твърди да е
представлявала ответницата, и за представителство по което бил сключен
процесният договор за правна защита и съдействие. Както се посочи по- горе,
от материалите по това дело се установява, че по него М. Д. М. се е
защитавала сама, като лично е извършвала съдопроизводствените действия и
лично е била уведомявана и призовавана от съда. По делото няма никакви
данни, адв. Г. да е представлявала ответницата М. по делото, нито да е била
упълномощавана за това.
При тези данни настоящият съдебен състав споделя напълно крайния
извод на ЕПРС, довел до постановяване на обжалваното решение, макар и въз
основа на отчасти различен доказателствен материал.
В подкрепа на този извод, въззивният съд отбелязва, че, наистина,
съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, ако длъжникът не изпълни
задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение, вкл. по съдебен
ред. Това право, обаче, принадлежи само на изправната страна по договора. В
случая ищцата е поддържала, че с ответницата са обвързани от договор за
правна защита и съдействие, по който е изпълнила задължението си чрез
изготвяне и депозиране на отговор на искова молба по гр.д. № 424/2022г. на
ЕПРС. Доказването на това обстоятелство, обуславящо изправността й, е било
в нейна тежест, но, както се посочи по- горе, то е останало недоказано.
Следователно, ищцата е неизправна страна по процесния договор за правна
защита и съдействие, което обуславя неоснователност на претенцията й за
реално изпълнение на задължението на насрещната страна по този договор. В
същия смисъл е трайната съдебна практика, обективирана напр. в Решение №
50017 от 25.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1968/2022 г., II т. о., ТК, Решение №
1071 от 10.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4792/2007 г., II г. о., Решение № 1173
от 19.06.2014 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1415/2014 г. и др., съгласно
която задължението на едната страна съставлява основание на задължението
на другата, а неизпълнението на задълженията на единия съконтрахент е
достатъчно основание, другият да откаже изпълнение на насрещните си
задължения, т.е. никоя страна не може да иска изпълнение на вземането си без
да е изпълнила или поне да е готова да изпълни собственото си задължение. В
случая ищцата не е доказала изпълнение на собственото си задължение, а и не
може да се позовава на готовност за изпълнението му, тъй като, видно от
приетото копие на гр.д. № 424/2022г. на ЕПРС, производството по това дело
вече е приключило, и тя не би могла да осъществи по него уговорената правна
защита и съдействие в бъдеще.
Във въззивната си жалба ищцата за пръв път навежда довод, че
претендира процесното вземане в хипотеза на прекратяване на договора за
правна защита и съдействие по вина на ответницата. Този довод е релевиран
несвоевременно, поради което е преклудиран и не следва да се обсъжда. Все
пак, за пълнота на изложението съдът отбелязва, че по същество той е
неоснователен: ако договорът наистина е прекратен за в бъдеще, за периода до
4
прекратяването му важат горните съображения относно необходимостта от
изправност на ищцовата страна по действащ договор между страните, а за
периода след прекратяването му той престава да ги обвързва и въз основа на
него не може да се претендира изпълнение на задълженията. Последното важи
и в случай, че жалбоподателката има предвид ретроактивно разваляне на
договора (а не прекратяване), още повече, че в тази хипотеза тя не е доказала
развалянето по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. По тези съображения, дори да се
разгледа преклудирания довод за прекратяване на договора и дори
хипотетично да се приеме, че договорът е прекратен или развален, това
обстоятелство не обуславя нито основателност на жалбата, нито уважаване на
предявения иск.
Единствено с цел изчерпателност на мотивите и обсъждане на всички
доводи от въззивната жалба, съдът споделя оплакването на жалбоподателката
срещу частта от мотивите на обжалваното решение, касаеща справедливостта
и обосноваността на уговорения адвокатски хонорар по смисъла на Закона за
адвокатурата. Такова възражение не е било наведено от ответницата, поради
което районният съд не е следвало да го обсъжда служебно. С оглед
изложените по- горе съображения за неоснователност на иска, обаче, това
процесуално нарушение не е в състояние да доведе до отмяна на обжалваното
решение. Същото е правилно по своя краен резултат, и поради това следва да
бъде потвърдено.
ІV. По разноските
Разноски не са претендирани от страната, която, с оглед изхода на
делото, има право на такива, поради което съдът не дължи произнасяне по
този въпрос.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 150/10.06.2024г., постановено по гр.д. №
386/2023г. на Елинпелинския районен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5