№ 380
гр. Варна, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Деница Славова
Членове:Светла В. Пенева
Красимир Т. Василев
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20253100500149 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 97480/03.12.2024г. от Община
Варна срещу Решение № 4175/21.11.2024г., постановено по гр.д. №
20243110100349 по описа за 2024г. на ВРС - 19 с-в, с което съдът ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Т. М. Т., ЕГН **********, с адрес гр. Варна,
ж.к. Т. ***, че Община Варна, с адм. Адрес: гр. Варна, бул. „Осми Приморски
полк“ № 43, не е собственик на 569,07 ид. части от недвижим имот,
представляващ ПИ *** по КК на с.о. „Ч.Г.“, землище на с. К., област Варна,
одобрен с протокол № 11/16.07.1994г. на кмет на Община Белослав, целият с
площ от 1169,07 кв.м., при граници на имота: ПИ ***, кадастрална граница,
път и ПИ ***, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
В жалбата е изложено становище за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение поради необоснованост. Сочи се, че съдът не е
съобразил, че Община Варна се легитимира като собственик на процесната
идеална част от имот, на основание чл. 25 ал. 1 от ЗСПЗЗ, тъй като към датата
1
на влизане в сила на ЗСПЗЗ (04.03.1991г.) имотът не се намира в границите на
урбанизирана територия. От заключението на СТЕ се установи, че за
процесната територия няма одобрен и влязъл в сила План на
новообразуваните имоти. Съдебната практика безспорно приема, че е
изключено придобиването по давност на имот, правото на собственост върху
който подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, до
приключването на административната процедура по възстановяването на
собствеността върху земеделската земя. Тази процедура се счита приключена,
когато е извършена индивидуализацията на имота (Аргумент т.1 от
Тълкувателно решение № 1 по гр. д.№ 11 от 1997 г. на ВКС, ОСГК). Считано
от този момент е възможно и прилагането на института на придобивната
давност, включително по отношение на ползвателите на имоти, предоставени
им на основание актове по § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Най-рА.ят момент, в който е
възможно да се осъществи неговата индивидуализация, е моментът на влизане
в сила на плана за новообразуваните имоти. До този момент при липсата на
индивидуализация на недвижимия имот е невъзможно осъществяването на
фактическа власт по отношение на конкретно обособена вещ (corpus), както и
демонстрирането на намерение за своене (animus). Прави възражение по
отношение на действието на мораториума за придобиване на имот по давност.
Въззивникът моли съдът да отмени първоинстанционното решение и да
се постанови ново, с което да се отхвърли исковата претенция.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна, в който се сочи, че въззивната жалба е неоснователна. Въззивникът се
позовава на нормата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ в отговора на исковата молба и във
въззивната жалба, но тази норма не може да бъде правно основание за
придобитото право на собственост, тъй като чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ не може да се
приложи за селищно образование. Чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ не се прилага
самостоятелно, а като последица от приложение на чл. 19, ал.2 и 3 ЗСПЗЗ,
който предвижда специален ред, който не се е осъществил. Имотът не е
земеделска земя. От 27.1.2001г. до настоящия момент, както е прието и в т. 5.3
"в" от заключението на в.л. Б. земята е със статут "селищно
образувание/урбанизирана" по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУТ. От своя страна,
АЧОС сочи като основание чл. 2, ал.1, т. 7 ЗОС, което първо е различна
хипотеза от чл. 25, ал.1, ЗСПЗЗ и второ - също е общ текст, който не поражда
правото на собственост, защото не представлява конкретно правно основание.
2
Възражението за действие на мораториума за придобиване на имот по давност
също нямат място в процеса. Не се установи имотът да е бил държавна
собственост, нито общинска. В случая мораториумът не действа относно
процесния имот. Дори и да е действал, отдавна е изтекла необходимата 10
годишна давност, която е започнала да тече от 1.6.1996г. в полза на
праводателите на ищеца, като към своето владение от 27.11.2011г. той
присъединява и владението на предходните от 1.6.1996г. Отделно от това, с
Тълкувателно решение № 1 от 20.4.2023г. на ВКС по тълк. Д. № 1/2022г. на
ОСГТК е прието, че за заварени правоотношения, мораториумът не се прилага
изобщо. Съгласно постоянната практика на съдилищата и на ВОС, напр.
Решение № 630 от 20.3.2021г. по в.гр.д.№3086/2020г. на ВОС тогава, когато
имот не е бил одържавяван и е индивидуализиран по какъвто и да е план, той
може да бъде обект на годна защита на правото на собственост.
Първоинстанционният съд правилно се е позовал и на Определение № 50200
от 30.9.2022г. по ч.гр.д.№2923/2022г. на ВКС, 2 г.о.
Въззиваемата страна моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение като законосъобразно и правилно.
В с.з. въззивникът поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на
решението и отхвърляне на иска, а въззиваемата страна моли за
потвърждаване на решението.
При преценката си по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд
констатира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, предявен от Т. М. Т., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. Т. ***
срещу Община Варна, с адм. адрес бул. „Осми Приморски Полк“ № 43, за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е
собственик на 569,07 ид. части от недвижим имот, представляващ ПИ *** по
КК на с.о. „Ч.Г.“, землище на с. К., област Варна, одобрен с протокол №
11/16.07.1994г. на кмет на Община Белослав, целият с площ от 1169,07 кв.м.,
при граници на имота: ПИ ***, кадастрална граница, път и ПИ ***.
Ищецът основава исковите си претенции на следните фактически
твърдения: Твърди, че е собственик на 600 кв.м. ид. част от ПИ *** по КК на
с.о. „Ч.Г.“, землище на с. К., одобрен с протокол № 11/16.07.1994г. на кмет на
Община Белослав, целият с площ от 1169,07кв.м., при граници на имота: ПИ
3
№40, кадастрална граница, път и ПИ ***, като е придобил имота по силата на
договор за замяна, обективиран в НА №195 , том LXXXV, дело
18240/27.12.2011г. на СвП – Варна. Със същата сделка е придобил и сградите
и подобренията в имота от К.А.П.. Праводателят му и Т.Д.П.. Те от своя страна
са придобили имота на 10.08.2009г. от Д.Е.Д. с НА №139, том XLIV, дело №
9539/10.09.2009г. Последният придобил имота по силата на покупко-
продажба, съгласно НА № 10, том XXVI, дело № 6540/07.04.2008г. от Й. М.а
П.. От своя страна Й. М.а П. придобила имота от Д.В.Г. и В. М. Г. с НА №36,
том LII, дело № 11729/01.10.2003г. Д.В. бил признат за собственик на имота с
НА № 159, том XVIII/04.11.1998г. по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Към
01.06.1996г. последният е владял имота. Твърди, че ищецът осъществява
фактическа власт върху целия имот с площ от 1169,07 кв.м от 27.11.2011г. до
настоящия момент, с присъединяване на владението на всички праводатели,
считано от 01.06.1996г. Ищецът инициирал процедура по обстоятелствена
проверка за придобиване на имота по давност, като в издаденото
удостоверение от Община Варна било вписано, че е открита процедура по
съставяне на АЧОС. С това обосновава и правния си интерес от избраната
форма на защита.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва иска като неоснователен.
Сочи, че за спорната част от имота - 569,07 ид. част е открита процедура по
съставяне на АЧОС, като процедурата към настоящия момент не е
приключила. Ищецът е бил уведомен за отпочнатата процедура за съставяне
на АОС и относно факта, че имотът попада в терен по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за
който понастоящем няма одобрен ПНИ. За ПИ няма съставен АДС. Твърди, че
ищецът е декларирал спорната част от имота, като по партидата му нямало
изискуеми задължения, но това не влечало извод за намерението му да свои
имота. В разписния лист към КП от 1994г. първоначално бил вписан Димитър
Георгиев, след което и настоящия ищец въз основа на НА 142/2011г. В списъка
на платените суми по пар. 4 ПЗР в землището на с. К. за м-ст „Ч.Г.“ било
отразено плащане за ПИ от Д.В.Г., като последният се легитимирал като
собственик на 600 кв.м от имота. Не се установявало спорната част да е била
предоставяна за ползване, както и за трансформиране на такова в право на
собственост. На 19.02.20204г. служители на Кметството извършили оглед на
имота и изготвили КП. Описаният имот бил ограден с лека прозирна ограда,
представляваща бетонни и метални колове с телена мрежа, а от към пътя
4
имотът бил заграден от бетонни блокчета. В имота били установени овошки и
лози. Твърди, че имотът попада в терен по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за който няма
одобрен и влязъл в сила ПНИ. Твърди, че ищецът не е собственик с
възстановени права и не е придобил право на ползване по надлежен ред. Сочи,
че е в случая е налице хипотезата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и Община Варна е
придобила процесната ид. част от имота по силата на закона. Отделно от това
сочи, че не е изтекла и предвидената в Закона давност от 10г. на осн. § 1 от ЗД
на ЗС /ДВ, бр.46/2006г., в сила от 01.06.2006г. изм. Бр. 109/2008г. в сила от
31.12.2008г./, с която е наложен мораториум, а давността за придобиване на
държавни или общински имоти спирала да тече до 31.12.2011г. Последния
срок по §1 бил продължен до 31.12.2014г., а с ДВ бр.107/2014г. до 31.12.2017г.
/давността спряла да тече до 31.12.2022г./. Впоследствие разпоредбата е
обявена за противоконституционна, като последиците настъпили от момента
на влизане в сила на решението на КС – от 07.03.2022г. Твърди, че процесната
ид. част не е годен обект на давностно владеене. Отделно от това
админитсративната процедура не била приключила и имотът не бил
индивидуализиран. Подадената от ищеца декларация не била действие на
владелец, а била извършена единствено с цел съставяне на КНА.
На основание чл. 269 от ГПК съдът намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба, разгледана по същество, съгласно посочените в
същата възражения, се явява неоснователна, при прието за установено
следното от фактическа и правна страна:
Фактическата страна на спора е изяснена надлежно от първата
инстанция чрез подробно описание на събраните по делото доказателства,
като настоящата инстанция не намира основание да преповтаря същата.
Предявен по делото е отрицателен установителен иск за собственост за
идеална част от недвижим имот с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК.
Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за
допустимост на производството и наличие на правен интерес от предявяване
на отрицателен установителен иск, вкл. съгласно разясненията, дадени в ТР №
8/27.11.2013 г. по т. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като настоящият
ищец твърди, че „притежава самостоятелно право, което се оспорва“, а
доколкото владее имота, за него е налице правен интерес да избере защита в
5
по-ограничен обем, отричайки претендираните от ответника права.
При конкретния избор на форма на защита на правата му, в тежест на
ищеца по делото е да докаже фактите, от които произтича правният му
интерес, т.е. факта на упражнявано владение върху спорната идеална част от
имота за период от повече от десет години. Ответникът от своя страна следва
да докаже фактите, от които произтича правото му, т.е. в негова тежест е да
докаже заявеното от него придобивно основание за правото на собственост
при условията на пълно и главно доказване.
По делото е надлежно доказана материално-правната легитимация на
ищеца по иска. Представени са писмени доказателства за придобиване от
ищеца /по силата на договор за замяна, обективиран в НА №195 , том LXXXV,
дело 18240/27.12.2011г. на СвП – Варна/ на 600кв.м. идеални части от
процесния недвижим имот, представляващ ПИ *** по КК на с.о. „Ч.Г.“,
землище на с. К., област Варна, целият с площ от 1169,07 кв.м. Тези 600кв.м.
идеални части от процесния недвижим имот са придобити първоначално от
Д.В.Г. по реда на §4а и 4б от ЗСПЗЗ, който със заплащането на сума в размер
на 174000лв. е трансформирал правото си на ползване върху имота в право на
собственост върху 600кв.м. от него /съгласно представения по делото списък
на платените суми за земи по §4 от ЗСПЗЗ вземлището на с. К., м-т „Ч.Г.“/.
След поредица от правни сделки настоящият ищец е придобил валидно от
праводателите си правото на собственост върху посочените 600кв.м. идеални
части от процесния недвижим имот, представляващ ПИ *** по КК на с.о.
„Ч.Г.“, землище на с. К., област Варна, целият с площ от 1169,07 кв.м. Заедно с
владението, разбирано като право на владение - част от правомощията,
включени в обема на правото на собственост за посочените 600кв.м. ид.части,
ищецът е получил и владението, разбирано като фактическа власт върху
останалите 569,07ид. части от имот ПИ *** по КК на с.о. „Ч.Г.“, целият с площ
от 1169,07 кв.м. Фактическата власт на ищеца върху спорната част от имота,
не се оспорва от ответната страна, а се доказва и от събраните по делото
гласни доказателства. В същите безпротиворечиво се сочи, че ищецът владее
целия имот, считано от 2011г. до настоящия момент. Те са в унисон и с
писмените доказателства, а именно с констативен протокол от 19.02.2024г.,
съставен от служители на ответника, които констатират начина на ограждане
на имота /че е ограден целия имот/ и състоянието му /че е поддържан/. С оглед
горното съдът намира, че ищецът е доказал материално-правната си
6
легитимация по иска, а именно, че владее процесните 569,07ид. части от имот
ПИ *** по КК на с.о. „Ч.Г.“ за периода от 27.12.2011г. до предявяване на иска в
съда на 12.01.2024г. или за период от над 10 години. В този случай не е
необходимо да се коментира присъединяването на владението на
праводателите му.
Предвид доказване на материално-правната легитимация на ищеца,
следва да се премине към преценка на доказателствата по отношение на
придобивното основание на ответника.
Ответната страна Община Варна твърди като придобивно основание
разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ.
От представения по делото АЧОС № 11002 от 06.03.2024г. за 569,07 ид.
части от имот ПИ *** по КК на с.о. „Ч.Г.“ землище на с. К., област Варна, се
установява, че посоченото в акта придобивно основание е чл. 2, ал. 1, т. 7 от
Закона за общинска собственост. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за
общинска собственост, Общинска собственост са имотите и вещите,
придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин,
определен в закон. Нормата на чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за общинска
собственост не предвижда конкретно основание за придобиване на вещни
права, доколкото в същата се изброяват неизчерпателно възможните
придобивни основания. С оглед на това ответната страна навежда друг
конкретен способ, чрез който твърди, че е придобила собствеността върху
процесния имот, а именно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ.
Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на
граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Тази
разпоредба на закона обаче /за разлика от чл. 25 ал. 2 от ЗСПЗЗ/ е
декларативна и не представлява придобивно основание. Макар и да не е
посочено изрично в отговора на исковата молба, би могло да се приеме, че
ответната страна се позовава на нормата на чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ, съгласно
която Общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала след
възстановяването на правата на собствениците. След влизане в сила на плана
за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари
реални граници, земите стават общинска собственост. Този извод се извежда
от заявеното в отговора на ИМ, че в обхвата на заявеното придобивно
основание на Община Варна се включват само земеделски земи, които са
7
подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените срокове,
респективно не са изкупени от ползватели по смисъла на пар. 4 от ЗСПЗЗ /т.е.
цитират се предпоставките на чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ/.
Актът за общинска собственост е констативен нотариален акт. Актовете
за държавна, съотв. за общинска собственост, са официални документи,
съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които се
удостоверява възникването, изменението и погасяването на държавната,
съотв. на общинската собственост. Освен описание на имота и неговото
местонахождение, в акта се посочват фактическото и правното основание, по
силата на което имотът е станал държавна /общинска/ собственост. Това е
така, тъй като актовете за държавна/ общинска/ собственост нямат
правопораждащо действие, а само конститират придобитото по някой от
предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. /В този смисъл
Решение № 391 от 18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011г. на I-во г. о./ АЧОС не
създава права, а само констатира възникването на такива, поради което
прибодиването на процесния имот от Общината на съответното правно
основание - чл. 19 от ЗСПЗЗ, следва да бъде доказано в процеса при
условията на пълно и главно доказване.
При наведеното придобивно основание релевантно за изхода на спора е
дали процесният имот е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. На
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат имотите, които са били отнети
фактически или юридически от собствениците им. Целта на закона е да се
върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било
създадено в резултат на отнемане/ограничаване от държавата на правото на
лична /частна/ собственост. Възстановяването на собствеността се извършва
по отношение на посочените в чл.10 от ЗСПЗЗ имоти, като всички хипотези
касаят случаи, в които или собствеността е била отнета /както е при
одържавяването/ или без да бъде отнета не е упражнявана в реални граници
/както при включването на имотите в ТКЗС или други селскостопански
организации, без значение дали реално са били обработвани от тях или
не/. Решение № 427 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г. на II-ро г. о.,
Решение № 341/04.08. 2010 г. по гр. д. № 4723/08 г. на ВКС, I-во ГО/ При това
положение в тежест на ответника по иска е било да установи откога и на какво
основание /одържавяване, отчуждаване, сделка, конфискация и пр./ имотът е
станал общинска собственост.
8
По делото не се установява отнемане на процесния имот юридически
или фактически. От заключението на вещото лице по изготвената по делото
СТЕ се установява, че няма дА. земята в границите на обследвания имот
(№68) да е била одържавявана /т.6.г.2/, няма извършено отчуждаване и
възстановяване по реда на ЗВСВНОИ, ЗПИНМ, ЗТСУ и други /т.6.1.а/. Освен
това се установява още, че за процесния имот (№68) няма съставен АДС,
както и че нито от материалите по делото, нито от извършените от вещото
лице справки в Държавен архив - Варна могат да се установят
графични/текстови дА. за разположението на земята, обработвана от
ТКЗС/ДЗС в територията на з-ще К., включително тази в м.”Ч.Г.”. Поради
което няма доказателства земята в сегашните граници на процесния имот ***
да е била включена в ТКЗС или друго ДЗС.
Отделно от това не са налице дА. процесната земеделска земя да е
станала държавна по силата на чл. 12, ал. 2 от Закона за собствеността на
гражданите от 1973 г. /ЗСГ - отм./, нито да е била фактически иззета от
собственика й /Р Е Ш Е Н И Е № 341/04.08. 2010 г. по гр. д. № 4723/08 г. на
ВКС, I-во ГО/. Затова от гледна точка на реституционното законодателство не
може да се обоснове отнемане на земеделска земя от държавата в границите
на процесния имот и съответно липсва основание за включване на имота в
режима на възстановяване по ЗСПЗЗ. Тъй като не са налице стари собственици
по смисъла на чл.10 от ЗСПЗЗ /реститути/, на които да следва да бъде
възстановявана земеделска земя по реда на същия закон, то няма как да има и
земеделска земя, останала след възстановяването на правата им, върху която
Общината да придобие права. Поради това не е налице и основание за
приложение на нормата на чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ. Оттук следва, че Община
Варна не е доказала придобивното си основание, поради което отрицателният
установителен иск за собственост срещу нея се явява основателен.
По възраженията на въззивника:
Съдът намира, че в настоящия случай е без правно значение, че имотът
към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ (04.03.1991г.) е бил земеделска земя.
Този факт е безспорно установен по делото, но не е достатъчен. За да бъде
доказано придобивното основание на ответника е необходимо освен имот ПИ
*** по КК на с.о. „Ч.Г.“ землище на с. К., област Варна, да е бил земеделска
земя към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ, също и да са налице
9
предпоставките на чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ за придобиването му от Община
Варна /които, както е посочено по-горе, не са налице/.
По делото не е спорно, че за процесната територия към настоящия
момент няма одобрен и влязъл в сила План на новообразуваните имоти.
Безспорно е налице обилна съдебната практика, която приема, че до
приключването на административната процедура по възстановяването на
собствеността върху земеделската земя в полза на реституираните
собственици, не се зачита давностното владение от страна на ползвателя или
трети лица, основаващи правата си на владени от ползватели земи. Тази
процедура е различна до и след измененията на ЗСПЗЗ от 30.07.1999 г.
Проследявайки развитието в уредбата на реституцията, касаеща терени по
§ 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, съдебната практика приема, че издадените до
изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ от ДВ, бр. 68 от 30.07.1999 г. решения
на органа по земеделската реституция възстановяват собствеността в полза на
лицата по чл. 10 ЗСПЗЗ, т.е. имат конститутивно действие, но само доколкото
касаят правно обособени имоти. В случаите, когато процесът на правно
обособяване на имотите – тези, подлежащи на възстановяване от тези,
подлежащи на придобиване на основание § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ – е
приключил след влизане в сила на изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ от
ДВ, бр. 68 от 30.07.1999 г., издаденото решение на поземлената комисия при
действието на старата редакция има значението единствено на признаващо
право на възстановяване при условията на § 4 - § 4л, а самото възстановяване
на правото на собственост настъпва по силата на заповедта на кмета на
общината, издадена по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ след влизане в сила на
плана на новообразуваните имоти и основана на същия план. Същото се
отнася и за решения на ОСЗ, издадени след влизане в сила на изменението на
чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ от ДВ, бр. 68 от 30.07.1999 г. В тези случаи
придобивна давност срещу лицата, заявили за възстановяване правото на
собственост по реда на ЗСПЗЗ, започва да тече от момента на издаване на
заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, доколкото
именно това е момента на индивидуализация на имота. Утвърденият правен
принцип е, че давност започва да тече от момента, в който е било възможно да
бъде защитена собствеността върху имота, който се реституира.
Тази съдебна практика обаче се отнася единствено за правни спорове
10
между реститути и ползватели на земеделски земи, но не и по отношение на
Общината, предендираща права по чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ. Както бе посочено
по-горе целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно
положение, което е било създадено в резултат на отнемане/ограничаване от
държавата на правото на лична /частна/ собственост, т.е. защита е насочена
към реституираните собственици, които следва да получат обратно /в най-
близък до реалния размер/ своите одържавени или фактически отнети от
държавата земи. Затова със закона и практиката на ВКС се създават гаранции,
че същите могат успешно да защитят правата си в случай на забавяне на
процедурата по възстановяване на собствеността им от страна на общинската
администрация. С този закон не се защитават правата на Държавата или
Общините, като съответната Община има функцията да стопанисва и в
последствие да получи собствеността само върху останалите след
възстановяването на реститутите и изкупуването от ползвателите земи по чл.
19 ал. 1 от ЗСПЗЗ, които нямат друг установен законен собственик.
По отношение на индивидуализацията на имота, съдът намира, че
същият е надлежно индивидуализиран по действащ кадастрален план по
местонахождение, площ и граници - ПИ *** по КК на с.о. „Ч.Г.“, землище на
с. К., област Варна, целият с площ от 1169,07 кв.м., при граници на имота: ПИ
***, кадастрална граница, път и ПИ ***, поради което е възможно и
допустимо неговото своене - както осъществяването на фактическа власт по
отношение на конкретно обособената вещ (corpus), както и демонстрирането
на намерение за своене (animus).
По отношение на действието на мораториума за придобиване на имота
по давност:
С разпоредбата на чл. 86 ЗС /обн., изв., бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от
17.12.1951 г./, е установена забрана за придобиване на вещни права на
основание давностно владение върху социалистическа собственост, а от изм.
на разпоредбата с ДВ, бр. 31 от 1990 г. - върху вещ, която е държавна или
общинска собственост. По силата на ЗАКОН за изменение и допълнение на
Закона за собствеността, с който е допълнен чл. 86 ЗС, бр. 33 от 1996 г., в сила
от 1.06.1996 г., е дадена възможност да се придобиват вещни права върху
вещи частна държавна или общинска собственост, като се изключва
давностене само на вещи публична държавна или общинска собственост. В
11
последствие обаче поради спиране течението на давностния срок по
отношение на държавни и общински частни имоти, въведено с мораториума
на § 1 от ЗД на ЗС, обн. в ДВ бр. 46/2006 г., в сила от 1.06.2006 г., давност не
тече /срокът на мораториума е многократно удължаван, с прекъсване на
действието му по силата на РЕШЕНИЕ № 3 от 24.02.2022 г. на КС по к. д. №
16/2021 г., докладчик съдията Константин Пенчев/.
За да се зачете действието на мораториума обаче е необходимо
установяване по делото, че имотът, който се давности, е частна държавна или
общинска собственост. От заключението на вещото лице по СТЕ се
установява, че за земята в границите на обследвания имот (№68) – няма
съставен АДС, съответно не са събрани никакви доказателства, от които да се
установява статута на земята като държавна собственост. Не се установи и
процесния имот да е общинска собственост, доколкото не се доказаха
предпоставките на чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ за придобиване на земята от
Общината. В този случай неприложими се явяват разпоредбите на § 1 от ЗД на
ЗС, обн. в ДВ бр. 46/2006 г., в сила от 1.06.2006 г. и последващите изменения.
С оглед всичко изложено до тук и предвид съвпадащите изводи на двете
инстанции, съдът намира, че обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна следва да се
присъдят разноските, сторени от нея за въззивното производство, които са в
размер на 1000лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, видно от
представения списък по чл. 80 от ГПК и доказателства – договор за правна
защита и съдействие, имащ характер и на разписка за платената в брой сума.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4175/21.11.2024г., постановено по гр.д.
№ 20243110100349 по описа за 2024г. на ВРС, 19 с-в.
ОСЪЖДА Община Варна, с адм. Адрес: гр. Варна, бул. „Осми
12
Приморски полк“ № 43, ДА ЗАПЛАТИ на Т. М. Т., ЕГН **********, с адрес
гр. Варна, ж.к. Т. ***, сумата от 1000лв. /хиляда лева/, представляваща
сторени от въззиваемата страна разноски за въззивното производство за
заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационна проверка при условията на чл.
280 от ГПК пред Върховния касационен съд с касационна жалба, подадена
чрез съда, който е постановил въззивното решение, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13