О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ V- 322 21.02.2019 г. град Бургас
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На
двадесет и първи февруари
две хиляди и деветнадесета година
В
закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛЯ БЕЛЕВА
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
като
разгледа докладваното от съдия Белева
частно
гражданско дело № 19 по описа за 2019 година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл.275 и сл. ГПК, вр. чл.83, ал.2 ГПК.
Бургаският окръжен съд е сезиран с частна жалба,
подадена от Д.Й.Д. с настоящ адрес ***, чрез пълномощника адв.Д.Ф., против
определение № 6265 от 4.09.2018 г., постановено по гр.д.№6317/2018 г. по описа
на РС- Бургас, с което е оставена без уважение молбата ѝ за освобождаване
от заплащане на държавна такса и разноски по делото.
Изложени са оплаквания, че определението е незаконосъобразно и необосновано. Сочи, че съдът е формирал
незаконосъобразен извод, че не са налице предпоставките за освобождаването ѝ
от заплащане на държавна такса и разноски по делото. Изтъква, че в константната
си практика ВКС приемал, че съдът е длъжен да се ръководи от имущественото
състояние на молителя към момента на искането, а не от предположения за
евентуални бъдещи доходи, които могат да бъдат реализирани от продажба на
имущество или от отдаването му под наем. Еднопосочно различни състави на ВКС
извели разрешението, че обстоятелството, че молителят е в трудоспособна възраст
и липсват медицински противопоказания за възпрепятстване на трудова дейност не
могат да обосноват извод, че той разполага с доходи, като са цитирани множество
съдебни актове на ВКС. В противоречие с цитираната от жалбоподателката практика,
районният съд приел като критерий за
преценка на условията по чл.83, ал.2 ГПК предполагаеми и очаквани възможни
приходи на ищцата, без да се ръководи от действителното ѝ и актуално
имуществено състояние. Релевантен юридически факт за преценката дали разполагала
с материална възможност да заплати дължимата такса бил, че е в трудоспособна
възраст, понеже потенциалната възможност да генерира доходи не можело да се
отрази на действителното имуществено положение- единствен критерий, визиран в
нормата на чл.83, ал.2 ГПК. В разрез със становищата на различни състави на ВКС
решаващият състав не извършил преценка на подадената след прекратяване на
трудовия договор втора декларация от страна на жалбоподателката, според която
тя вечене получавала доход от трудова дейност. В противоречие със съдържанието
и целта на нормата на чл.83, ал.2 ГПК съдът приел, че за уважаване искането е
необходимо молителката да страда от тежко заболяване и да са налице всички
фактори, визирани в нормата. Счита, че изброяването на обстоятелствата в чл.83,
ал.2 ГПК е примерно и неизчерпателно, а в практиката на ВКС се приемало, че
решаващият съд следва да извърши преценката дали молителят разполага с доходи
за заплащането на държавна такса и разноски въз основа на някои от тези
фактори, които не следва да са налице кумулативно, включително да бъдат
преценявани непосочени в разпоредбата фактори, като целта е да се формира извод
дали страната разполага с възможност за заплащането или не, за да се обезпечи
правото ѝ на достъп до правосъдие. Жалбоподателката посочва, че общото ѝ материално
състояние не позволява да заплаща държавна такса дори в минимален размер,
поради което моли за отмяна на обжалваното определение и постановяване на
друго, с което да бъде освободена от заплащане на държавна такса и разноски по
делото. Не ангажира доказателства.
Претендира на основание чл.38, ал.2 ЗА да се присъди адвокатско
възнаграждение на адв.Ф. за оказаната ѝ безплатна помощ за настоящото
частно производство.
По допустимостта на производството Бургаският окръжен
съд намира следното:
Частната жалба е подадена в законния срок, против
подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежно упълномощен процесуален
представител на лице, което има правен интерес от обжалването. Същата е
допустима и следва да бъде разгледана по същество
Бургаския окръжен съд, като взе пред вид изложените в
жалбата съображения, при съобразяване данните по делото и разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбоподателката Д.Й.Д. е предявила против “Сити Кеш“
ООД иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за
паричен заем № 159217/14.12.2017 г., а в условията на евентуалност моли да се
прогласи нищожността на клаузите на чл.6 въввръзка с чл.8 и на чл.7, ал.4 от
договора.
Исковете са с посочена от Д. цена- 1496 лв. за главния
и 896 лв.- евентуалния.
С исковата молба е направено искане за освобождаването
на ищцата от заплащане на държавна такса и разноски по делото на основание
чл.83, ал.2 ГПК с оглед доходите на ищцата, имущественото ѝ състояние,
трудовата ѝ заетост и всички релевантни обстоятелства, които обуславят
липсата на възможност тя да ги заплаща.
Представила е декларация за материално и гражданско
състояние от 25.08.2018г., в която е декларирала следните обстоятелства: че
получава месечно брутно трудово възнаграждение от 970 лв., не е в граждански
брак, не е посочила дали осигурява издръжка на други лица, че притежава жилище
– къща в с.Ковачево, общ.Раднево с площ от 70 кв.м., не е посочила дали
притежава МПС, не притежава парични влогове, нито дялове и акции в търговски
дружества, не е декларирала дали страда от някакви заболявания, които да налагат постоянни
разходи. Посочила е още, че заплаща наем в размер на 300 лв., а от брутното си възнаграждение
заплаща данъци и осигуровки.
Представила е също трудов договор № 204/09.07.2018 г.
с „Парадайз тур инвест“ ООД, видно от който е приела да работи като охранител в
хотел в с.Равда по срочен договор за времето от 10.07.2018 г. до 30.09.2018 г.
с месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 970 лв. Представила е и
договор за наем от 01.08.2018 г., съгласно който наемодателят „Дияна Божинова“
ЕООД е отдал под наем на ищцата Д.Д. и на лицето Петранка Чанкова, като
наематели, за временно и възмездно ползване една стая на втори етаж от жилищна
сграда в с.Равда, ул.“Несебър“ № 23, срещу заплащането на месечен наем в размер
на 300 лв., за срок от 01.08.2018 г. до 31.08.2018 г.
С обжалваното определение № 6265/04.09.2018 г.
районният съд е приел, че ищцата получава трудов доход от 970 лв., който е
значително по-висок от минималната работна заплата за страната- 510 лв.; декларира
собствен недвижим имот, не декларира здравословни проблеми и задължение да
издържа други лица. Приел е още, че ищцата реализира разход за ползване на
квартира, но той е в размер на 150 лв., тъй като месечният наем от 300 лв. се
дължи по равно от двете наемателки на стаята. Констатирал е също, че месечното
задължение по процесния договор за заем е 136 лв., съобразно приложения
погасителен план. При тези обстоятелства, съдът е приел, че дължимата държавна
такса от 59,84 лв., както и дължимите в бъдеще съдебни разходи не биха
поставили в особено затруднено положение ищцата. Посочил е и това, че ищцата е
в работоспособна възраст, трудовото ѝ възнаграждение не е в минималния за
страната размер, притежава собствен недвижим имот, който би могъл да е източник
на допълнителни доходи от наем и не сочи данни за тежко здравословно състояние,
за да са налице предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК. Съдът е акцентирал в
мотивите си на това, че освобождаването от държавна такса е уредено от
законодателя като възможност да осигури реален достъп до правосъдие на лица в
неравностойно социално положение, които предвид съвкупността от факторите-
здравословно, имуществено, семейно състояние, трудова заетост, възраст и при
наличие на други обстоятелства не са в състояние да обезпечат средства за
заплащане на държавна такса, но е счел, че за ищцата такава нужда не е
доказана. Затова е оставил без уважение молбата ѝ за освобождаване от
заплащането на държавна такса и разноски по делото.
След постановяване на обжалваното определение, с което
на ищцата са дадени и указания за
внасяне на дължимата държавна такса по делото, ищцата е представила молба
вх.№42188/17.10.18г. с която е заявила, че са налице изменения в декларираните
обстоятелства- трудовото ѝ правоотношение било прекратено със заповед от
4.09.2018г., а освен това в предходната декларация не се съдържали данни за
всички релевантни обстоятелства. Цитирала е съдебна практика и отново е
поискала съдът да я освободи от заплащане на държавна такса и разноски.
Приложена е декларация за материално и гражданско
състояние /без дата/, в която е декларирано, че не получава месечен доход, не
упражнява дейност като ЕТ, нито извършва услуги с личен труд, нито извършва
селско-стопанска дейност; не е в брак, не осигурява издръжка за други лица;
притежава жилище- къща от 70 кв.м. в с.Ковачево; е притежава МПС, дялове и
акции в дтърговски дружества, не притежава парични влогове. Декларирала е, че
не страда от заболяване, което да налага постоянни разходи. Приложила е още
нотариален акт от 1996г., установяващ собствеността ѝ върху дворно място
от 1608/2608 кв.м. ид.ч., ведно с постройките в него. Приложена е и заповед
№101/4.09.2018г., съгласно която трудовото правоотношение на ищцата е
прекратено по взаимно съгласие от 6.09.2018г.
С определение №8749 от 27.11.2018г. районният съд е
отказал отново да освободи ищцата от такси и разноски по производството с
мотиви, че въпреки промяната в обстоятелствата по прекратяване на трудовото
правоотношение на ищцата за съда не се налага извод за липса на достатъчно
средства за заплащане на държавната такса за образуване на делото., тъй като
държавната такса е в близък до минималния размер, а към момента на образуване
на делото ищцата е била трудовоправни отношения и е реализирала доход.
На 26.11.2018г.
по пощата е подадена и частната жалба против първото определение, с
което е отказано освобождаване от държавна такса и разноски.
При администраране на жалбата БРС е изискал от
жалбоподателката да внесе д.т. в размер на 15 лв. за частното производство.
Според изявлението на страната, таксата е внесена от адв.Ф. на основание чл.22 ЗЗД вместо жалбоподателката. В тази връзка е депозирано искане до Бургаския
окръжен съд да възстанови неправилно внесената такса на жалбоподателката.
Искането се основава на разрешение, дадено от ВКС в определение №436 от
15.10.2012г. по ч.гр.д.№365/12г., II
г.о.
Правни изводи:
Съгласно на
чл.83, ал.2 ГПК, такси и разноски в производството не се внасят от физическите
лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят.
При преценката по искането за освобождаване от такси и разноски съдът взема предвид доходите на лицето и неговото семейство; имущественото
състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното
състояние; трудовата заетост; възрастта и други констатирани обстоятелства.
Неоснователни са
възраженията на жалбоподателката, че районният съд е
приел като критерий за преценка на условията по чл.83, ал.2 ГПК предполагаеми и
очаквани възможни приходи на ищцата, без да се е ръководил от действителното ѝ
и актуално имуществено състояние. В конкретния случай, изводите на съда
не са в противоречие с цитираните в жалбата решения на ВКС, които освен че не
съдържат подобен извод, се отнасят и до коренно различна фактическа обстановка
/съвкупно са преценявани различни от процесните факти/. Първоинстанционният съд
е взел предвид имущественото състояние на ищцата именно към момента
на искането за освобождаване от такси и разноски, като преценката му е въз
основа на декларираните от ищцата факти. Действително, съдът е изложил и мотиви,
че с оглед данните за налично недвижимо имущество, ищцата би могла да реализира
доход от отдаването му под наем, но това не е решаващият извод на съдебния
състав да приеме, че същата разполага с достатъчно имущество да плати таксата
по делото и да поеме бъдещите разходи по него, а е допълнителен такъв, развит
във връзка със задължението на съда да обсъди всички изложени в декларацията за
семейно и имотно състояние обстоятелства. Настоящият съдебен състав намира, че няма
пречка това обстоятелство да бъде съобразено при преценката на имотното
състояние на претендиращия освобождаване от такси, доколкото подобно
ограничение липсва в разпоредбата на закона, но разбира се същото следва да се
преценява наред с всички останали обстоятелства и доказателства по делото,
релевантни към примерно изброените в чл.83, ал.2 ГПК обстоятелства.
В случая, районният
съд е обсъдил всички декларирани от жалбоподателката обстоятелства- получавания към този момент трудов доход от 970 лв., че
не е в граждански брак, че не осигурява издръжка на други лица, че притежава
жилище- къща на село с площ от 70 кв.м., че не притежава парични влогове, нито
дялове и акции в търговски дружества. Правилно е съобразил и че декларирания
наем от 300 лв. не съответства на приложения договор, според който наемателките
са две, от което следва извод, че наема се поделя помежду им- по 150 лв. Предвид така
декларираните обстоятелства, въззивният съд намира, че не са налице основания
да се приеме, че ищцата няма достатъчно средства, за да заплати дължимата за
производството държавна такса, която е в близък до минималния размер, както и разноските
по делото.
Горният извод не
се променя и от представената след произнасянето на първата инстанция, нова
декларация за материално и гражданско състояние, в която същата е декларирала,
че вече не получава трудови доходи, в подкрепа на което е приложила заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение. Видно от заповед № 101 от 04.09.2018 г., трудовото
правоотношение на Д. е прекратено, считано от 06.09.2018 г. по взаимно
съгласие. При това положение, не може да се приеме, че към момента на искането
по чл.83, ал.2 ГПК ищцата е била финансово затруднена и в невъзможност да
заплати дължимата по делото държавна такса. Не е без значение и обстоятелството,
че последващата промяна на трудовия ѝ статус е станала след завеждането
на делото, по нейно съгласие, а не поради обективни и независещи от волята ѝ
фактори, поради което това обстоятелство не може да има определящо значение за
преценката относно възможностите на ищцата да заплати минималните такси по
делото и разноските по воденето му.
Правилен е и
изводът на районния съд, че въведеното от законодателя освобождаване от
заплащане на такси и разноски по производството е мотивирано от социални
съображения и е установено в полза на хора с ниски материални възможности,
които иначе биха били възпрепятствани да защитят правата си в съда. Но, следва
да се съблюдава и задължението на страните и процесуалните им представители,
вменено с чл.3 от ГПК, а именно- да упражняват предоставените им процесуални
права добросъвестно и да изнасят пред съда само истината, т.е. да не
злоупотребяват с предоставените им правни възможности.
Именно в тази
връзка въззивната инстанция съобразява и обстоятелството, че жалбоподателката е
в трудоспособна възраст /което е констатирано и от БРС/ и не страда от
заболяване, което да ѝ пречи да работи. Затова, с оглед останалите
обстоятелства по делото въззивният съд приема, че невъзможността да се заплати
таксата, сочена от жалбоподателката като основание за освобождаването ѝ
от такси и разноски, не се дължи на обективни пречки, каквито би следвало да са
обстоятелствата по чл.83, ал.2 ГПК. Тук следва да се има предвид, че ако
страната не представи доказателства за наличие на причините, поради които тя
твърди, че не е в състояние да реализира доходи от трудова или търговска
дейност, въпреки че е в трудоспособна възраст, следва да се приеме, че самата
страна е създала пречки да се установи действителното ѝ имуществено
състояние, поради което не следва да се освобождава от внасянето на такси и
разноски за производството по делото. В този смисъл е формираната съдебна
практика, изразена в определение № 230/12.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 1770/2017 г.
на ВКС, IV г.о., определение № 66/12.02.2016 г. по ч.гр.д. № 136/2016 г. на
ВКС, IV г.о., която се споделя и от настоящият състав на въззивния съд. В случая,
въпреки твърденията си, че не разполага с доходи поради това, че ТПО е било
прекратено, жалбоподателката не сочи да се е регистрирала в Бюрото по труда, за
да получава парично обезщетение за безработица, респективно липсват данни да е
трудоустроена, нито се твърдят и не се представят доказателства за наличието на
заболявания, които да препятстват полагането на труд от нейна страна и
реализирането на доходи от трудова дейност. Обстоятелството, че същата е в
трудоспособна възраст- 48г. и без здравословни проблеми, но не работи, за да
получава доходи, без да има обективни пречки за това, не е сред причините, с
които законът свърза възможността за освобождаване от държавна такса (в този
смисъл – определение № 409/11.08.2010 г. по ч.гр.д.№ 338/2010 г. на ВКС, III
г.о.)
Нужно е да се
посочи още, че размерът на държавната такса по предявения иск е близък до минималния
законоустановен размер от 50 лв. Таксата е нормативно определена и предвидима
съгласно чл.71, ал.1 ГПК, вр. чл.1 Тарифата за държавните такси, събирани от
съдилищата по ГПК, поради което на ищцата е било известно, че при образуване на
делото следва да бъде внесена държавна такса в минимален размер. Предвид
изложеното по-горе въззивният съд намира, че конкретната държавна такса, както
и очакваните бъдещи разходи по делото не представляват прекомерна финансова
тежест за ищцата, независимо от декларираните от нея обстоятелства, като
временните финансови затруднения на страната да заплати таксата не води до
наличието на предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК. В този смисъл е и практиката на
ВКС, изразена в определение № 183/18.03.2013 г. по ч.т.д.№ 707/2012 г., ТК, ІІ
т.о, която становище се възприема и от настоящия съдебен състав.
Ето защо, понеже
в случая не са налице предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК, молбата на ищцата за
освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски по делото е
неоснователна.
Поради съвпадане
фактическите и правни изводи на двете инстанции обжалваното определение следва
да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото на жалбоподателката
не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение. За да се уважи това искане
е необходимо не само адвокатът да е осъществил безплатна защита на материално
затруднено лице, но и е следвало да са налице и условията за ангажиране
отговорността на насрещната страна по реда на чл.78 ГПК /така определение
№515/2.10.2015г. по ч.т.д.№2340/2015г. на ВКС, I т.о.
и определение №70/8.02.2017г. по ч.т.д.№2445/2016г. на ВКС, II т.о. /. В случая производството е едностранно и
липсва насрещна страна, която да бъде осъдена да заплати разноските. Затова не
са налице предпоставките по чл.38, ал.2 ЗА за присъждане на адвокатско
възнаграждение в полза на адв.Ф..
Неоснователно е
и искането за връщане на внесената държавна такса за частната жалба. Цитираното
определение на ВКС представлява изолирана съдебна практика, която не се споделя
от настоящия съдебен състав, а освен това противоречи на закона и Тарифата за
държавните такси, събирани от съдилищата, които не предвиждат подобно
изключение.
Предвид изхода
на делото на жалбоподателката не се дължат разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от Д.Й.Д. с
настоящ адрес ***, чрез пълномощника адв.Д.Ф., против определение № 6265 от
4.09.2018 г., постановено по гр.д.№6317/2018 г. по описа на РС- Бургас, както и
искането за възстановяване на сумата от 15 лв. – държавна такса за производството
по обжалване пред БОС, както и искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.