РЕШЕНИЕ
№ 1627
гр. Пловдив, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мария М. Дългичева
при участието на секретаря Невена Мл. Назарева
като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело №
20225330101426 по описа за 2022 година
С исковата молба ищецът Ц. Б. М. е предявил против „БИОПРИМ“ ЕООД
осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 000 лв.,
представляваща назаплатена главница по договор за заем, сключен на 01.12.2020 г., ведно
със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното
изпълнение на задължението.
Ищецът твърди, че по силата на сключен с ответника договор за заем от 01.12.2020 г.
предал на последния сумата от 2 000 лв., с уговорката същата да бъде върната до 31.05.2021
г. Сочи, че на падежа ищецът е поискал връщане на дадената в заем сума, но ответникът е
заявил, че не е в състояние да изпълни задължението си поради липса на парични средства
към този момент. Твърди се, че многократно са правени опити за уреждане на отношенията,
както и че управителят на дружеството-ответник е обещавал, че ще върне заетата сума, но
към момента задължението не е изпълнено. По изложените съображения се моли за
уважаване на предявения иск и присъждане на сторените в производството съдебно-
деловодни разноски.
В законоустановения по чл.131 ГПК срок ответникът е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл.79 ЗЗД.
По своята правна природа договорът за паричен заем представлява неформален,
реален, едностранен, възмезден и комутативен договор, чиито правни последици настъпват
при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума,
1
като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на
дадената сума – в същата валута и размер.
Възникването на претендираното от ищеца субективно притезателно право се
обуславя от положителното установяване при условията на пълното и главно доказване на
основание чл. 154, ал. 1 ГПК от негова страна на следните материалноправни предпоставки
(юридически факти): 1. наличие на действително правоотношение по договор за заем; 2.
получаване на претендираната сума от страна на ответника - заемател на основание
договора за заем; 3. настъпване на падежа за изпълнение на задължението за връщане на
заетата сума – изтичане на уговорения срок.
Доколкото договорът за заем е реален договор, следва да бъде доказано реалното
предаване на сумата, чрез надлежни писмени доказателства.
По делото е представен Договор за заем от 01.12.2020 г., сключен между Ц. Б. М. и
„БИОПРИМ“ ЕООД, по силата на който заемодателят Ц.М. е поел задължение да предаде в
полза на заемополучателя „БИОПРИМ“ ЕООД сумата от 2 000 лв. – в заем, срещу
насрещното задължение на заемополучателя да върне предоставената му сума в срок до
31.05.2021 г. В чл. 2 от Договора е посочено, че сумата е предадена на 30.11.2020 г., като с
подписването му заемополучателя удостоверява, че е получил сумата.
Задължението за връщане на получена сума пари на основание договор за заем
възниква при наличие на валидно възникнало заемно правоотношение. Тъй като договорът
за заем е неформален, последният може да бъде сключен и в устна форма, но с оглед
реалния му характер, се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а
заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на
писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на
волеизявленията. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд,
постановена на основание чл. 290 ГПК с Решение № 142/27.04.2015 г. по гр.д. № 5917/2014 г.
на IV г.о. на ВКС.
Съдът намира, че от така представения договор за заем се установява, че страните са
постигнали съгласие за предаване на процесната сума на основание договор за заем – срещу
насрещното задължение на заемополучателя да върне процесната сума в същата валута и
размер, в установения в договора срок. В този смисъл са изричните уговорки на страните,
обективирани в постигнатото писмено съглашение.
По делото се установява, че на 30.11.2020 г. ищецът – заемодател е предал и
ответникът – заемополучател е получил сумата от 2 000 лв., в който смисъл е
обективираното в разпоредбата на чл. 2 от Договора удостоверително изявление на
длъжника. В тази част договорът за заем представлява частен диспозитивен документ, като
истинността на изявлението на длъжника, с оспорване автентичността на подписа, не е
оспорена от ответника в преклузивните за това срокове. Следователно така издадения
документ обективира неизгодни за страната факти – признание за получаване на процесната
сума, и се ползва с формална доказателствена стойност относно обстоятелството, че
изявлението изхожда от лицето, сочено като негов автор – арг. чл. 180 ГПК.
2
Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД
изявлението на заемателя, с което е удостоверил получаване на определена сума, служи като
доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на
заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума.
Съгласно практиката на Върховния касационен съд, постановена с Решение № 142 от
07.10.2016 г. по т. д. № 1601/2015 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, обективираното в договора
изявление, че заемателят е получил посочената в последния сума като заем, може да се
приеме като достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно и главно доказване на
факта на реалното предаване на процесната сума по договор за заем.
Същинското съдържание на един договор за заем следва да се търси във
волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но
изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписано от двете страни, има
свидетелстващ характер, което съдът съобразява при оспорване на засвидетелствания от
длъжника факт. В посочения смисъл са Решение № 277/02.12.2019 г. по гр. д. № 237/2019 г.,
ГК, ІV г. о. на ВКС и Решение № 123/02.5.2012 г. по гр. д. № 959/2011 г., ГК, III г.о. на ВКС.
Следователно в производството по делото следва да се приеме за безспорно
установено, че ответникът е получил от ищеца сумата от 2 000 лв. на основание договор за
заем, в който смисъл е изявлението, обективирано в подписания от ответника договор, имащ
характер на разписка за получаване на сумата.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че заемната сума е в размер на 2 000
лв., поради което по отношение на последната намира приложение разпоредбата на чл. 3, ал.
1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Това обстоятелство обаче не оборва
правния извод, до който съдът в настоящия съдебен състав достигна, тъй като нарушаване
на посоченото ограничение не се отразява на редовността и доказването на извършеното
плащане, а има за последица само реализиране на административно-наказателна
отговорност на нарушителя. В този смисъл е константната практика на Върховния
касационен съд – така Определение № 731 от 05.11.2019 г. по гр. д. № 1657/2019 г., Г. К., ІІІ
г.о. на ВКС и Определение № 120 от 6.03.2017 г. по ч. т. д. № 1709/2016 г. на II т.о. на ВКС.
В договора е установен падеж на задължението на заемополучателя за връщане на
сумата - в срок до 31.05.2020 г., поради което съдът е сезиран с искане за установяване
съществуването на подлежащо на изпълнение задължение, чиято изискуемост е настъпила
към датата на депозиране на исковата молба.
В резултат на изложеното настоящият състав намира, че предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на правния, спор в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените в настоящото производство разноски. Ищецът е доказал заплащането на държавна
такса в размер на 80 лв. и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
3
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, „БИОПРИМ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление с. Чехларе, общ. Брезово, обл. Пловдив, ул. „Първа“ № 14,
представлявано от ***** Л. В. М., да заплати на Ц. Б. М., ЕГН **********, с постоянен
адрес в гр. Р. и съдебен адрес в гр. П., ул. „Р. Д.“ № **, ет.*, офис *** – чрез адв. К.А.,
сумата в размер от 2 000 лв., представляваща назаплатена главница по договор за заем от
01.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 31.01.2022 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „БИОПРИМ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление с. Чехларе, общ. Брезово, обл. Пловдив, ул. „Първа“ № 14, представлявано от
***** Л. В. М., да заплати на Ц. Б. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 380 лв. – разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4