Решение по дело №503/2020 на Окръжен съд - Перник

Номер на акта: 39
Дата: 16 февруари 2021 г. (в сила от 16 февруари 2021 г.)
Съдия: Антония Атанасова Атанасова-Алексова
Дело: 20201700500503
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 септември 2020 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 39
гр. Перник , 16.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети януари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ К. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ А. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА

МАРИНЕЛА К. МАРИНОВА-
СТОЕВА
като разгледа докладваното от АНТОНИЯ А. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА
Въззивно гражданско дело № 20201700500503 по описа за 2020 година
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл.
258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба подадена
ОТ: М. В. Л. с ЕГН **********, с адрес за кореспонденция ***
ПРОТИВ: РЕШЕНИЕ № 481 от 27.07.2020 г. постановено
по гр. дело № 2191 / 2019 г. по описа на Районен съд – Перник.
С жалбата първоинстанционното решение се оспорва изцяло, като неправилно,
необосновано и не кореспондиращо със събраните по делото доказателства, иска се неговата
отмяна и постановяване на решение, с което да се уважи предявения иск и да се присъдят
разноските.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи, че по делото първоинстанционния
съд е формирал изводите си, като е възприел, че въззивника не се намира в трудово
правоотношение с МП по смисъла на КТ и не получава възнаграждение за труд. Според
посоченото във въззивната жалба получаваното от въззивника възнаграждение е
несеквестируемо, тъй като попада в обхвата на посочените вземания, които са
несеквестируеми съгласно чл. 446 ГПК и Тълкувателно решение 2/2013 от 26.06.2015 на
ОСГТК на ВКС. Първоинстанционният съд неправилно бил приел, че тъй като лишените от
свобода са на държавна издръжка по силата на чл. 84 от ЗИНЗС за тях закона за
несеквестируемостта не важи, тъй като третирането на длъжниците различно един от друг
на базата на лично или общество положение попадало в обхвата на чл. 4, ал.1 Закона за
1
дискриминацията.
Предвид посоченото според жалбоподателя с налагането на запор върху дохода,
който получава в Затвора и отказа му да вдигне наложения ЧСИ Б. запор му е причинил
вреди, лишил го е от заслужено с труд възнаграждение, с което го е лишил от възможността
да покрива човешките си нужди в затвора.
В законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемия ЧСИ
Б. е подал отговор на въззивната жалба, с който моли да бъде потвърдено
първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно и бъдат отхвърлени
доводите на жалбоподателя.
В съдебно заседание жалбоподателя подържа така депозираната въззивна жалба,
като моли да бъде уважена изцяло, а първоинстанционното решение да бъде отменено, като
неправилно и незаконосъобразно при подробно изложени съображения.
В съдебно заседание въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител
оспорва депозираната въззивна жалба и моли да бъде постановено решение, с което да се
потвърди изцяло решението на Районен съд Перник, като основателно законосъобразно и
мотивирано и бъде отхвърлена въззивната жалба като недоказана и неоснователна.
Моли за присъждане на разноски съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
Третото лице помагач ЗД „БУЛ ИНС“ АД редовно призовано не изпраща
представител, депозирало е писмено становище, с която оспорва подадената въззивна жалба
и моли да бъде оставено в сила обжалваното първоинстанционно решение.
Прави възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуален
представител на ищеца.
Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
С атакувания първоинстанционен акт Решение № 481 / 27.02.2020г. по гр.д. №
2191/2019 по описа на Районен съд Перник е оставена без уважение претенцията на М. В.
Л., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, с адрес за кореспонденция, ***, срещу ЧСИ С.
Б., с рег. № *** – ОС, гр.П., с адрес *** с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45
ЗЗД и чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ за сумата от 2 590.00 лв., обезщетение за претърпени имуществени
вреди от неправомерно удържани несеквестируеми доходи за периода от м. септември 2016
г. до м. февруари 2019 г. по изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ С. Б., причинени
вследствие незаконосъобразните действия на ответника, като ищеца е осъден да заплати и
направените от ответника по делото разноски в размер на общо 531.00 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение и депозит за изготвена СИЕ по делото.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на
ответника- „ЗАД „Бул Инс” ЕИК *** със седалище и адрес на управление: ***
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния
срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда
2
на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от Пернишкия районен съд, в рамките на
неговата компетентност и в предвидената от закона форма.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Настоящия съдебен състав преценявайки изложените и от двете страни доводи,
след като обсъди по отделно и в тяхната съвкупност събраните по делото
доказателства, в пределите на чл. 263 от ГПК подлагайки на самостоятелна преценка
всички релевантни доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:
С изпълнителен лист от 12.07.2016г. издаден по НОХД № 93 / 2013 по описа на ОС
Перник, подсъдимия М. В. Л. с ЕГН ********** е осъден да заплати на Е. В. Ш. от *** с
ЕГН ********** сумата от 150000 /сто и петдесет хиляди/ лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й М. В. Н.,
причинена от подсъдимия с деянието по чл.116 ал.1 т.5, т.6, т.8 и т.9, вр.чл.20 ал.2 от НК,
заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на непозволеното увреждане –
07.11.2011 г. срещу 08.11.2011 г. до окончателното изплащане на сумата.
Въз основа на така издадения изпълнителен лист от 12.07.2016г. по НОХД № 93 /
2013 по описа на ОС Перник, по молба на взискателя Е. В. от 13.07.2016г. е образувано
изпълнително дело № *** на ЧСИ С. Б. рег. № *** срещу длъжника М. В. Л..
Покана за доброволно изпълнение на вземането по образувано изпълнително дело
№ *** на ЧСИ С. Б. рег. № *** била връчена на длъжника М. В. Л. на 02.09.2016г.
Със запорно съобщение изх. № 22697 / 29.08.2016г., по изпълнително дело № *** по
описа за 2016г. на ЧСИ С. Б. рег. № ***, връчено на длъжника М. В. Л., на 02.09.2016г. е
наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника, както и всяко друго
възнаграждение получено от труд.
Видно от справка от 05.12.2018г. изготвена от инсп. „ЗБР“ при ГД „ИН“ Затвор гр.
Б. за удръжки от трудово възнаграждение по ИД № *** на лишеното от свобода лице М. В.
Л. от месец септември 2016г. до месец ноември 2018г. са удържани:
за 2016г. – 360.00 лв.;
за 2017г. – 1190.00 лв.;
за 2018г. – 850.00 лв.
Настоящия съдебен състав преценявайки изложените и от двете страни доводи,
след като обсъди по отделно и в тяхната съвкупност събраните по делото
доказателства, в пределите на чл. 263 от ГПК подлагайки на самостоятелна преценка
всички релевантни доказателства, за да се произнесе прие за установено от правна страна
следното:
Отговорността на частните съдебни изпълнители за причинени на страните в
изпълнителното производство или на трети лица вреди, е уредена в разпоредбата на чл. 441
от ГПК, съответно чл. 74 от ЗЧСИ. Съгласно ал. 1 на чл. 441 от ГПК частният съдебен
изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите, причинени от процесуално
незаконосъобразно принудително изпълнение, а съгласно чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ частният
съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на
своята дейност. От текста на двете разпоредби е видно, че отговорността на частния съдебен
изпълнител за причинените от него при изпълнение на дейността му вреди е уредена, като
3
деликтна такава. Предвид изричното препращане на чл. 441 ГПК към разпоредбата на чл. 45
ЗЗД следва да се посочи, че фактическият състав на непозволеното увреждане включва:
деяние (действие или бездействие), обусловено от волята на извършителя, то да е
противоправно, да е извършено виновно и да се намира в причинна връзка с реално
настъпила вреда. Съгласно разпоредбата на чл. 3 ГПК всички участващи в съдебните
производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да
упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите
нрави. Ноторно е, че по своето естество изпълнителният процес, като вид граждански
процес, е верига от последователно развиващи се процесуални действия на страните по него
и на съответния съдебен изпълнител /бил той частен или държавен/ и затова този процес не
може да се развива автоматично, по силата на закона, а се налага постановяването на
изрични актове във връзка с развитието му.
Касателно настоящия случай по делото не се спори, че със запорно съобщение изх. №
22697 / 29.08.2016г., по изпълнително дело № *** на ЧСИ С Б рег. № *** са направени
удръжки от сумите получавани от лице лишено от свобода за възнаграждение за
изработеното в пенитенциарното заведение. Жалбоподателя – ищец в първоинстанционното
производство възразява, че заради действието на съдебния изпълнител – налагане на запор,
неправомерно от несеквестируемите му доходи му е удържана сумата в размер на 2
590.00лв. подробно описана помесечно в исковата молба – считано от месец 09.2016г до
дата на предявяване на исковата претенция месец 02.2019г. включително. По този повод
настоящия съдебен състав съобрази специалните разпоредби на Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) и Правилника за приложението му
/ППЗИНЗС/, с които се урежда статута, правата и задълженията на лишените от свобода
лица. Според разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ЗИНЗС, за всяка работа извън доброволния
неплатен труд и дежурствата по поддържане на реда и хигиената, лишените от свобода
получават не по-малко от 30 на сто от възнаграждението, дължимо за изработеното от тях,
като частта се определя със заповед на министъра на правосъдието. По делото няма спор, че
това са 40 % от МРЗ. Съгласно чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС, на лишените от свобода могат да се
правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им
се възнаграждение за изработеното. С разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС законодателя
изрично е предвидил, възможността да се правят удръжки от получаваното от лишените от
свобода възнаграждение за изработеното. Съгласно чл.57, ал. 1 ППЗИНЗС удръжките по
член 78, ал. 3 ЗИНЗС се изчисляват по реда на чл. 446 от Гражданско-процесуалния кодекс
върху цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази
негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал. 2 ЗИНЗС се полага на лишения от
свобода, след като от нея се приспаднат данъците. Като следва да се държи сметка за
правилото на lex specialis – с регламентирането на някаква допълнителна особеност на
фактическия състав спрямо общото правило. Поради това специалното правило се прилага
само за случая, за който е предвидено, а общият закон се прилага за всички останали случаи.
От изложеното следва извод, че несеквестируемостта на доходите на лишения от свобода
длъжник по изпълнителното дело се прилага до размера на 1/3 от дохода му определен
съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 ЗИНЗС, за който по делото няма спор, че е в размер на
40 % от МРЗ, след приспадане на данъците.
В действителност съдебния изпълнител, издал запорното съобщение не е изпълнил
задълженията си съобразно своите правомощия да изиска справка за размера на
възнаграждението и не е посочил размер на удръжката съгласно чл.507, ал. 2 ГПК, нито е
определил начин, по който може да бъде изчислена, но същото не е довело до събиране на
суми, който да са под несеквестируемия минимум.
При изчисляване на несеквестируеми доход на длъжника лишен от свобода видно от
приложената по делото справка изготвена от инсп. „ЗБР“ при ГД „ИН“ Затвор гр. Б. съдът
установи, че за процесният период ищецът е получавал месечно за периода от м.09–
м.12.2016г. сумата в размер 168.00 лв. – равняваща се на 40 % от МРЗ – 420.00лв., съгласно
4
изложеното на лишения от свобода длъжник по изпълнителното дело е изплатена сумата над
несеквестируемия минимум от 50.40 лв. Съответно за периода от м.01–м.02.2017г. сумата в
размер 184.00 лв. – равняваща се на 40 % от МРЗ – 460.00лв., съгласно изложеното на
лишения от свобода длъжник по изпълнителното дело е изплатена сумата над
несеквестируемия минимум от 55.20 лв.; за периода м.01–м.12.2018г. сумата в размер 204.00
лв. – равняваща се на 40 % от МРЗ – 510.00лв., съгласно изложеното на лишения от свобода
длъжник по изпълнителното дело е изплатена сумата над несеквестируемия минимум от
61.20 лв.; за периода м.01–м.02.2019г. – сумата в размер 168.00 лв. – равняваща се на 40 %
от МРЗ – 560.00лв., съгласно изложеното на лишения от свобода длъжник по
изпълнителното дело е изплатена сумата над несеквестируемия минимум от 74.67 лв.
Във връзка с наведеното във въззивната жалба възражение за приложение на т. 3 от
ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, визираща, че
несеквестируемия минимум е определен абсолютно-размерът на минималната работна
заплата за страната, като това касае всяко възнаграждение-както за труд, така и за пенсия,
настоящият състав счита, че тъй като ищецът изтърпява наказание лишаване от свобода, за
него са приложими специалните норми на ЗИНЗС и Правилника за приложението му
/ППЗИНЗС/, уреждащи статута, правата и задълженията на лишените от свобода. Съгласно
които лишените от свобода лица не се намира в трудово правоотношение, а получават
възнаграждение за изработеното изчислен по реда на чл. 78. ал.2 ЗИНЗС и принципа „че към
работата в затвора следва да се подхожда като положителен елемент от затворническия
режим и никога не трябва да се използва като наказание, като следва да се осигурява и
справедливо възнаграждение на труда на затворниците“ съгласно Препоръка Rec (2006)2 на
Комитета на министрите на държавите-членки относно Европейските правила за затворите 1
(Приета от Комитета на министрите на 11 януари 2006 г., на 952-то заседание на заместник-
министрите). Поради което дадените задължителни разяснения в тълкувателното решение
не касаят процесния вид обществени отношения, напротив същите са намерили уреждане в
нарочен нормативен акт. А характера на получаваното от лицето възнаграждение за
положения труд в затвора не е свързано с подсигуряване на прехраната му, нито е за
задоволяване на минималните му жизнени нужди. В този смисъл Европейския съд по
правата на човека отбелязва в своята практика, че работата в затвора се различава от
работата, извършвана от обикновените служители в много аспекти. Той има за основна
цел реабилитацията и ресоциализацията на лишеното от свобода лице. Работното време,
възнаграждението и използването на част от това възнаграждение, като принос за
издръжката отразяват конкретния контекст на затвора (Stummer v. Austria[GC], 2011, § 93)
Институтът на несеквестируемостта има за цел да осигури необходимия екзистенц
минимум, за да защити длъжника от механизми на правото, които биха го поставили в
позиция, в която да не може да посреща елементарните си ежедневни нужди. В процесния
случай ищецът има осигурени условия на живот, гарантирани му в ЗИНЗС и поети от
държавния бюджет, поради което съдът намира, че би се стигнало до противоречие с духа на
закона, ако се приеме, че върху възнагражденията на лицата, изтърпяващи лишаване от
свобода, не следва да се извършва изпълнение, поради абсолютната им несеквестируемост
по смисъла на чл. 446 ГПК. Възприемането на такава теза означава изначално осуетяване на
изпълнителното производство по отношение на лишени от свобода лица. Ако не се съобрази
специалната норма на чл. 78 от ЗИНЗС, това ще означава, че изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, ще са поставени в една по-благоприятна ситуация, даваща им
възможност да черпят права от собственото си противоправно поведение. Техните
екзенстенциални нужди, за разлика от тези на лицата в трудово правоотношение при
минимална работна заплата, са поети изцяло от държавата, поради което и не е необходимо
да им се гарантира месечно доход в такъв размер. В тази връзка ищецът не може да се счита
освободен от задължението да погасява дължимата престация на взискателя.
Поради съвпадение на изводите на въззивния съд, с тези на първоинстанционния
съд, въззивната жалба се явява неоснователна, поради което обжалваното решение, следва
5
да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед на този изход по спора и във връзка с изричното искане на въззиваемата
страна, жалбоподателят на основание чл. 38, ал.2 във връзка с ал.1, т.3, предл. трето от ЗАдв
във връзка с чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, въззивника М. Л. следва да бъде осъден да заплати на адвокат
Д. М. от АК П. за осъществената от нея безплатна правна помощ и съдействие на
въззиваемия ЧСИ С. Б., съгласно уговореното помежду им в представения договор за правна
защита и съдействие от 18.01.2021 г., адвокатско възнаграждение в размер на 205.65 лв.
/Двеста и пет лв. и 65 ст./
С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК
Водим от изложеното СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 481 / 27.02.2020 год., постановено по гр.дело № 2191 /
2019 год. по описа на Пернишкия районен съд.
ОСЪЖДА М. В. Л. с ЕГН **********, с адрес за кореспонденция Затвора Б., гр. Б.,
*** ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. М. при АК П. 205.65 лв. /Двеста и пет лв. и 65 ст./
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство за оказаната
безплатно адвокатска помощ и съдействие.
Решението се постанови при участието на третото лице помагач – ЗАД „Бул Инс“
ЕИК *** със седалище и адрес на управление*** на страна на ответника ЧСИ С. Б. рег.№
***на КЧСИ с район на действие ОС П..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6