Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 15.01.2021 г.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и двадесета година, в състав:                                       

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА  ИВАНОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                            мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 8235 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 61223/14.03.2017 г., постановено по гр. д. № 45957/2016 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че И.Н.Г. дължи на М.И.П. сумата от 2 970 лв. – заплатени суми по договор за револвиращ заем № **********/22.10.2010 г., сключен между „П.К.Б.“ ЕООД и ответника, ведно със законната лихва, считано от 25.01.2016 г. до изплащане на вземането, както и такса в размер на 120 лв., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 01.02.2016 г по гр. д. № 3758:2016 г. на СРС, 85 състав. Ответникът е осъден да заплати на ищца сумата от 106, 80 лв. – разноски по делото. Отхвърлена е молбата на ответника за присъждане на разноски по делото.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника И.Н. Г., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила. Автентичността на представените по делото разписки е своевременно оспорена с депозирания по делото писмен отговор на исковата молба. На основание чл.193, ал.3, изр.2 ГПК доказателствената тежест за доказване на тяхната автентичност пада върху страната, която ги е представила по делото – ищеца. Тъй като такова доказване по делото не е направено, неправилно решаващият съд се е позовал на тези доказателства. След като ищецът не е доказал по надлежния ред плащане на исковата сума, то предявеният иск е неоснователен. Моли съда да отмени обжалваното решение, като отхвърли предявеният иск и му присъди сторените по делото разноски.    

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца М.И.П..  С депозирани по делото писмени бележки отправя искане към съда да потвърди обжалваното решение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.143, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че спрямо ответника е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 3798/2016 г. по описа на СРС, ГО, 85 състав за сумата от 2 970 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 25.02-16 г. до изплащане на вземането и такса в размер на 120 лв. за връчване на нотариална покана, както и 561, 80 лв. – разноски по делото. Срещу постановената заповед за изпълнение длъжникът е депозирал възражение. Вземането му произтича от извършено плащане в полза на „П.К.Б.“ ЕООД в качеството му на поръчител по револвиращ заем № **********/22.12.2010 г., сключен между ответника и посоченото дружество. На 15.01.2013 г. е получил уведомление от кредитната институция, че сумата следва да бъде заплатена от него. За периода 23.02.2013 г. – 26.10.2013 г. е платил сумата по посочения договор за заем в общ размер от 2 970 лв.С нотариална покана е уведомил ответника за извършеното плащане, като му е определил 7 – дневен срок за възстановяване на платената сума. Въпреки това ответникът не е погасил задължението си. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от 2 970 лв. –главница и 120 лв. – такси за връчени нотариални покани, ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендира сторените по делото разноски.  

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че не е страна по договор за револвиращ заем, сключен с „П.К.Б.“ ЕООД. Счита, че ищецът не е защитил добре правата си като солидарен длъжник, тъй като е следвало да откаже плащане по отправената му покана във връзка с дължимата възнаградителна лихва, която противоречи на добрите нрави и е нищожна. С решение _ 6180/28.05.2015 г. по адм. д № 13011/2014 г. по описа на ВАС, VІІ отделение „П.К.Б.“ ЕООД е санкциониран за прилагане на заблуждаваща нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 вр. ал.2, т.4 ЗЗП относно лихвения процент по договорите за кредит. Съгласно формираната съдебна практика обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер, тъй като законът не постановява това. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава повече от 3 пъти взаконната лихва. В разглеждания случай е договорен годишен лихвен процент от 91, 53 % и 0, 25 %лихвен процент на ден. Този размер драстично надхвърля трикратния размер на законната лихва, поради което счита, че тази уговорка е нищожна. Уговорката за заплащане на 137, 20 % годишен процент на разходите и сума то револвинг от 1 968 лв. надхвърля некоклократно размера на главницата. Тъй като нищожните уговорки не пораждат правно действие, в негова тежест не е възникнало задължение за заплащане на възнаградителна лихва. С оглед на това задължението му по договора за револвиращ заем е в размер на 1 000 лв. – главница. Вместо да заплаща претендираната от заемодателя сума, е следвало да направи възражение за нищожност на посочената клауза от договора, което не е сторил. С оглед на това счита, че платеното следва да остане за негова сметка. По аргумент от чл.122, ал.3 ЗЗД ищецът е разполагал с възможност да направи възражение за нищожност, което не е сторил. По този начин е увредил интересите на другия солидарен длъжник и следва да носи отговорност за това свое бездействие, на основание чл.127, ал.3 ЗЗД. Твърди, че ищецът не го е уведомил за изпълнението, което е смятал да извърши.  Уведомен е за изпълнение след пълното погасяване претенцията на кредитора. Счита, че на основание чл.127, ал.1 и ал.2 ЗЗД ищецът може да претендира само половината от платената сума. С оглед на това, в случай, че ищецът докаже извършеното плащане, то задължението му е в размер на 500 лв. –половината то дължимата главница. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски. 

Въз основа на заявление от 25.01.2016 г., подадено от М.И.П., е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу И.Н.Г. за сумата от 2 970 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 25.01.2016 г. до окончателното изплащане, сумата от 120 лв. – такса и 561, 80 лв. – разноски по делото, от които: 61, 80 лв. – държавна такса и 500 лв. – адвокатско възнаграждение. 

Препис от постановената заповед за изпълнение е връчен лично на длъжника И.Н.Г. на  09.06.2016 г. Върху гърба на заповедта е удостоверено получаване на препис от същата от длъжника на 15.06.2015 г. (вярната година е 2016 г.).

Възражението срещу постановената заповед е депозирано на 27.06.2016 г. – понеделник.

Искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция.

Страните са ангажирали по делото доказателства в подкрепа на твърденията и възраженията си. 

 При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока съответно по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно.

По допустимостта на обжалваното решение въззивният съд приема следното:

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор в срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Установеният в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен срок, в приложимата към момента на постановяване на заповедта и връчването на същата редакция, е две седмици. Доколкото препис от постановената заповед е връчен лично на длъжника на 09.06.2016 г., срокът по чл.414, ал.2 ГПК в разглежданата редакция, изчислен съобразно изискванията на чл.60, ал.4 ГПК, изтича на 23.06.2016 г., присъствен ден (четвъртък). Същевременно длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед за изпълнение на 27.06.2016 г. По делото липсват данни и удостоверявания, че възражението е постъпило по пощата. Налице е приложен плик единствено във връзка с изпратено по пощата от Кметство „Лозен“ отрязък от съобщението, удостоверяващ връчването на заповедта, но не и такъв за изпратено от длъжника възражение по пощата. Липсва и удостоверяване върху самото възражение в тази насока. Повторното връчване на препис от заповедта на длъжника в по - късен момент: на 15.06.2016 г., не води до повторно поставяне на началото на срока по чл.414, ал.2 ГПК. Правно релевантно е обстоятелството, че препис от заповедта е надлежно връчен лично на длъжника още на 09.06.2016 г.  

По изложените съображения въззивинят съд счита, че длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед извън установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК срок, в приложимата редакция, преди изменението с ДВ бр.100/20.12.2019 г. Ето защо и на основание чл.416 ГПК заповедта е влязла в сила, тъй като възражението не е постъпило в срок. Даването на незаконосъобразни указания на заявителя за предявяване на иск по реда на чл.415, ал.1 ГПК и предявяването на същия от заявителя, но рефлектира върху допустимостта на иска, предмет на делото. С оглед на това не следва да се обсъждат ангажираните по делото доказателства във връзка с основателността на предявения иск. 

При наличие на влязла в сила заповед за изпълнение предявеният по реда на чл.415, ал.1 ГПК иск за установяване съществуване на вземането, за което е постановена същата, се явява процесуално недопустимо. Ето защо, като е разгледал предявеният иск по същество, решаващият съд е постановил недопустим съдебен акт, поради което и на основание чл.279, ал.3 ГПК обжалваното решение следва да се обезсили, а производството по делото следва да се прекрати.

По разноските по производството:

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника по жалбата следва да се възложат сторените от жалбоподателя разноски по делото. Техният размер възлиза на 61, 80 лв. – държавна такса, както и 300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Общият размер на разноските за настоящата инстанция възлиза на 361, 80 лв.

На основание чл.78, ал.4 ГПК в полза на ответника следва да се присъди сумата от 600 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат.

Не следва да се възлагат в тежест на заявителя сторените от длъжника разноски в заповедното производство, тъй като те са направени за депозирано извън установения срок възражение, при наличие на влязла в сила заповед за изпълнение. С оглед на това с поведението си заявителят не  е дал повод за направените от длъжника разноски в заповедното производство.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 61223/14.03.2017 г., постановено по гр. д. № 45957/2016 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, на основание чл.270, ал.3 ГПК, като процесуално недопустимо.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото. 

ОСЪЖДА М.И.П., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** – адв. П.П., да заплати на И.Н.Г., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, Търговски дом, ет.3, кантора №***– адв. И.Ю., сумата от 361, 80 (триста шестдесет и един лева и осемдесет стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски във въззивното производство, както и да заплати сумата от 600 (шестстотин) лв., на основание чл.78, ал.4 ГПК, представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство на страната в производството пред СРС.

Решението  не  подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.                                                         

                                     

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  

 

 

                                                ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                   2.