№ 4755
гр. София, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20241100509863 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 11692/14.06.2024 г., постановено по гр. д. № 48526/2022 г. по описа на
СРС, ГО, 169 състав, са уважени изцяло предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД срещу В. И. Ч. искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл. 86 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2000
лева, представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта VISA ELECTRON,
VISA MASTERCARD от 16.10.2013 г., изменен и допълнен с Допълнително споразумение
№1 от 26.02.2015г. и №2 от 15.06.2016 г. с „Обединена Българска Банка“ АД, ведно със
законна лихва от 07.02.2022 г. до изплащане на вземането; сумата от 583,19 лева,
представляваща договорна лихва за периода 16.10.2013 г.-16.10.2015 г.
Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от
ответника В. И. Ч. с доводи за недопустимост, неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност. Намира, че разглеждането на исковото производство от същия състав
издал оспорената заповед за изпълнение нарушава забраната по чл. 11, ал. 2 ЗСВ. Счита, че
първоинстанционният съд в заповедното и в исковото производство не е изпълнил
задължението си служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договора,
вземането по който се претендира. Намира, че съдът е допуснал процесуално нарушение,
като не е назначил ССчЕ, установяваща размера на ГПР, респ. ГЛП, доколкото с оглед
договора в размера на ГПР следвало да бъдат включени всички по кредитния договор
разходи, а не само разхода, породен от възнаградителната лихва. Също е следвало да
установи дали размерът на шрифта по договора и анексите по него, както и договорите за
застраховка, не обуславят нищожност на договора или негови клаузи. Сочи, че в договора,
както и впоследствие подписаните към него анекси, размерът на шрифта е в размер по-
малък от законоустановения 12. Излага, че не е уточнено в договора върху кои суми се
начислява възнаградителната лихва и за какъв период, как е формирана и общият й размер.
1
Твърди нищожност на договора за прехвърляне на процесните вземания от първоначалният
кредитодател към цесионера-ищец поради нищожност на договора за кредит. Прави
възражение, че претендираното вземане на ищеца е погасено по давност.
С въззивната жалба е направено доказателствено искане за допускане на съдебно-
счетоводна експертиза. Въззивникът моли съда да обезсили, а в условие на евентуалност да
отмени, първоинстанционното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я
отхвърли. Оспорва направените възражение за наличие на основание за отвод на исковия
съд, за наличие на неравноправни клаузи и по отношение на съществуване на вземането,
като излага, че ответникът не е направил възражения в тази насока. Намира, за
преклудирани доводите на въззивника за недействителност на договора за кредит и
направеното доказателствено искане.
Въззиваемият моли съда да потвърди изцяло обжалваното решение.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен
акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и
допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна, по следните
съображения:
Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД
срещу В. И. Ч. искове с правно основание чл.79, ал. 1, предл. първо и чл. 86 ЗЗД във вр. с
чл. 9 ЗПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2000 лева,
представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта VISA ELECTRON,
VISA MASTERCARD от 16.10.2013 г., изменен и допълнен с Допълнително споразумение
№1 от 26.02.2015г. и №2 от 15.06.2016 г. с „Обединена Българска Банка“ АД, ведно със
законна лихва от 07.02.2022 г. до изплащане на вземането; сумата от 583,19 лева,
представляваща договорна лихва за периода 16.10.2013 г.-16.10.2015 г.
По възражението за недопустимост на производството:
Не е налице твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗСВ. Съгласно чл. 86, ал. 6 ПАС
при предявяване на иск за установяване на вземане по чл. 422 ГПК административният
ръководител може да разпореди делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за
изпълнение срещу ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в
същия съд, както е в случая. Предвиденото в чл. 86, ал. 6 ПАС изхожда от разбирането, че в
този случай не е налице нарушение на принципа за случайно разпределение съобразно чл. 9
ЗСВ и чл. 4.1.2, б. „в“ от Единната методика по приложението на принципа за случайно
разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните,
апелативните и специализираните съдилища, тъй като заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е разпределено в съответствие с този принцип, като се има предвид тясната
процесуална връзка между заповедното и исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД:
Според чл. 9, ал. 1 ЗПК с договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на паричен заем, които
2
последният се задължава да върне чрез извършването на периодични парични вноски през
целия период на неговото предоставяне.
Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за реално
изпълнение на задължението за връщане на паричния заем включва следните елементи:
1.Възникване на правоотношение по договор за кредит с твърдяното от него
съдържание;
2.Предоставянето на сумата, респ. усвояването на кредита от кредитополучателя;
3.Размерът на задължението и предпоставките, уговорени в договора за настъпване на
изискуемост или обявяване на предсрочна изискуемост.
Безспорно е между страните, че на 16.10.2013 г. между „Обединена Българска Банка“
АД (ОББ) като заемодател и В. И. Ч. като заемател е сключен договор за издаване на
кредитна карта VISA ELECTRON, VISA MASTERCARD. По силата на договора, банката
предоставя на ответника кредитен лимит от 1000 лева, подлежащ на погасяване в рамките
на 12 месеца чрез равни месечни вноски. Ползваният кредит от разрешения лимит се
олихвява с годишен лихвен процент, състоящ се от публикувания от „Обединена българска
банка“ АД базов лихвен процент (БЛП) за кредитни карти в лева, валиден за съответния
период, и договорна надбавка. Към датата на сключване на договора БЛП е 9%годишно. За
безкасови плащания чрез ПОС или импринтер (Visa/MasterCard) надбавката е 4,5п.п., с което
лихвата е 13,5%годишно, а при теглене на пари в брой през АТМ или клон – надбавка
6,5п.п., за 15,5%годишно. Банкaта преразглежда БЛП на тримесечна база след решение на
Комитета за управление на активите и пасивите, публикува размера и методологията на
www.ubb.bg и ги обявява в клоновете си. Договорната надбавка може да се ревизира
годишно на основание индивидуалния рисков профил и кредитоспособност на
картодържателя. При системен пазарен срив или форсмажор банката може временно да не
спазва утвърдената методология. Промените в БЛП и надбавката се отразяват в месечните
извлечения, издавани на 23‑то число, а дължимото се погасява чрез равни ежемесечни
вноски. Срокът на договора е две години.С Допълнително споразумение №1 от 26.02.2015 г.
кредитният лимит е увеличен на 1500 лева, като ГПР също се изменя – на 19,25% при
безкасови плащания и 25,57% при теглене в брой.
Със следващо Допълнително споразумение № 2 от 15.06.2016 г., лимитът по картата е
увеличен до 2000 лева, като останалите клаузи остават непроменени.
С договор за прехвърляне на парични вземания от 31.01.2018 г., анекс № 3 към него и
съответните приложения, банката-кредитодател цедира вземането си спрямо
кредитополучателя на ищца „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Представено е надлежно уведомление
до длъжника за извършената цесия.
Ответникът не оспорва получаването на кредита и дължимите суми по договора, като
единственото му възражение касае самото прехвърляне на вземането, с което на практика
признава неговото съществуване. Съдът приема за установено, че ОББ е предоставила на В.
Ч. договорената сума.
Възражението на въззивникът, че не дължи заплащане на претендираните от него
суми на ищеца е неоснователно. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на
едно вземане да бъде противопоставено на длъжника по същото са необходими две условия
– договор за прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето от първоначалния
кредитор (цедента) на длъжника – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Принципът на свобода при
договарянето, не изключва възможността за постигане на правновалидно съгласие за това –
старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като
такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
Уведомлението до длъжника може да се осъществи и чрез връчването на преписа от исковата
молба, което обстоятелство се взима предвид от настоящият въззивен състав на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК ( Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 137 от
02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д.
3
№ 2639/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.). Цесията е надлежно съобщена на длъжника в момента
на получаване на препис от исковата молба и приложенията и е породила ефекта на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е двустранна и възмездна сделка, при която към
момента на сключването трябва да бъде определен годишният процент на разходите (ГПР)
по кредита. Това изискване произтича от чл. 11, т. 10 ЗПК. ГПР включва всички общи
разходи по кредита за потребителя – както текущи, така и бъдещи, като например лихви,
преки и косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, включително тези,
дължими на посредници при сключването на договора (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Годишният
процент на разходите показва съотношението между задълженията на потребителя и общия
размер на предоставения кредит. При изчисляване на ГПР се вземат предвид не само
разходите, известни към момента на сключване на договора, но и всички бъдещи разходи на
потребителя, произтичащи от договора (чл. 19, ал. 1 ЗПК). ЗПК не изисква ясно разписана
методика за формиране на ГПР, а формулата за изчислението му е и нормативно определена
(чл. 19, ал. 2 ЗПК ). Достатъчно е да е налице яснота относно формиращите го компоненти,
конкретният размер на ГПР (чл. 9 ЗПК) и да не надвишава размера по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В
Решение на СЕС C‑337/23 е постановено, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
В случая липсва изобщо посочване на ГПР в договора за кредит, като за първи път е
посочен в допълнителното споразумение № 1 от 26.02.2015 г – близо 2 г. след сключването
на договора. На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. В случая в договора за кредит не е посочен изрично размерът на ГПР с
всички негови нормативно предвидени елементи, както е предвидено в § 1, т. 1 от ДР ЗПК,
което създава неяснота за потребителя, поради което съдът намира че в случая е налице и
нелоялна търговска практика от страна на кредитната институция, „заблуждаваща“ по
смисъла на европейското законодателство. Ето защо доколкото това накърнява съществени
права на потребителя, то недействителността на договора на това основание е
пропорционална санкция.
Допълнителните споразумения, сключени въз основа на договора за кредит изменят
само някои негови елементи, поради което са в отношение на генетична, но и функционална
зависимост от него. Тъй като задълженията на кредитополучателя в тях са определени въз
основа на нищожен първоначален договор, то недействителността на главния договор влече
и тяхната нищожност по арг. от чл. 366 ЗЗД. С оглед на това преценката за валидността на
сключените между страните анекси изисква преценка на отделните клаузи от съдържанието
им и събиране на доказателства дали размерът на дълга, установен в тях, не е определен въз
основа на нищожните клаузи по основния договор за банков кредит от 27.07.2007 г.,
съответно въз основа на нищожни клаузи от предходните анекси. Фактът, че в
допълнителните споразумения е посочен размер на ГПР не санира порока на
първоначалното съглашение, поради което същите не обвързват кредитополучателя.
Възражението за погасяване на посочената сума по давност е релевирано за първи
път пред въззивната инстанция, което доколкото касае факти преди приключване хода на
съдебното дирене пред първоинстанционният съд, то на основание чл. 266, ал. 1 ГПК
същото е преклудирано.
По иска за договорна лихва:
Според чл. 23 ЗПК и решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21 г на ВКС ,
IV ГО, и решение № 50259 от 12.01.2023 г по гр.д. № 3620/21 г на ВКС, III ГО, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
4
По изложените в мотивите съображения, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца заплащането на законна лихва от 07.02.2022 г. до
изплащане на вземането върху главницата за кредит, както и сумата от 583,19 лева,
представляваща договорна лихва за периода 16.10.2013 г. - 16.10.2015 г., като вместо него да
бъде отхвърлен искът за сумата от 583,19 лева, представляваща договорна лихва за периода
16.10.2013 г. - 16.10.2015 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора следва да бъде отменено обжалваното решение и в частта, в
която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата над 60,32 лв. до 78,34 лв. – разноски
за в исковото производство и сумата над 39,78 лв. до 51,66 лв. – разноски в заповедното
производство.
Предвид изхода на спора право на присъждане на разноски има и двете страни.
Въззивникът претендира разноски за държавна такса в размер на 65 лв., като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му се присъдят разноски за въззивната инстанция
пропорционално в размер на 14,95 лв.
Въззиваемият не претендира разноски за въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 11692/14.06.2024 г., постановено по гр. д. № 48526/2022 г. по
описа на СРС, ГО, 169 състав, в частта, в която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за
установено на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, че В. И. Ч. с ЕГН **********
дължи на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК ********* заплащане на сумата от 583,19 лева,
представляваща договорна лихва за периода 16.10.2013 г.-16.10.2015 г., и сумите над 60,32
лв. до 78,34 лв. – разноски за в исковото производство и над 39,78 лв. до 51,66 лв. –
разноски в заповедното производство, като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено на
основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, че В. И. Ч. с ЕГН ********** дължи на
„ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК ********* заплащане на сумата от 583,19 лева,
представляваща договорна лихва за периода 16.10.2013 г.-16.10.2015 г.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК ********* да заплати на В. И. Ч. с ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 14,95 лв. за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5