№ 23098
гр. *****, 19.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА
МИТОВА
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА МИТОВА
Гражданско дело № 20241110100599 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен от „Т.“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. *****, бул. „*******“ № 70, ет. 2, ап. 8, срещу
„В..БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. *****, ул.
„*************“ № 52-54, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД във връзка с чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.“ ЕООД твърди, че е дружество с ограничена отговорност, чийто
основен предмет на дейност е насочен към предоставяне на информация, подпомагане
и консултации на физически лица, ползвали т.нар. „бързи кредити“. Излага твърдения,
че между дружеството и В. К. В. е сключен договор за цесия от 30.05.2023 г., с който
последната е прехвърлила на „Т.“ ЕООД вземания в общ размер на 351,02 лева,
представляваща сбор от платени без основание суми от цедента на ответника, от които
216,62 лева са платени като такса за бързо разглеждане по Договор за кредит №
97616*****/22.11.2022 г., сключен между „В..БГ“ ЕООД и цедента, и 134,40 лева по
Анекс за удължаване на срока от 08.01.2023 г. към Договор за кредит №
97616*****/22.11.2022 г. Ищецът твърди, че вземанията са прехвърлени в неговия
патримониум заедно с всички принадлежности, включително с изтеклите лихви, а с
уведомление, получено от ответника на 10.07.2023 г., след изрично упълномощаване от
цедента, е информирал ответното дружество за извършеното прехвърляне на
вземанията, но до момента няма плащане от ответника. Ищецът излага твърдения, че
между ответника и цедента е бил сключен Договор за кредит № 97616*****/22.11.2022
и Анекс за удължаване на срока от 08.01.2023 г. по реда на Закона за потребителския
кредит (ЗПК) и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР)
чрез интернет платформа, управлявана от ответника. Съгласно договора за кредит,
кредитополучателят е следвало да заплати на ответника главница и възнаградителна
лихва. Освен това, кредитополучателят е бил задължен да заплати и такса за бързо
разглеждане, която подлежала на плащане общо с останалите задължения на падежа на
1
договора. Съгласно Общите условия, неразделна част от индивидуалния договор за
кредит, кредитополучателят имат право да поиска срокът за връщане на кредита да
бъде удължен. Срещу тази услуга, кредитополучателят дължи на ответника „Такса за
удължаване“, чийто размер е определен с Тарифата към Общите условия на ответника
в процентно изражение, съобразно главницата по договора. Таксата за удължаване се
заплаща предварително в деня и преди подписване па допълнителното споразумение
за удължаване. Ищецът твърди, че цедентът три пъти се е възползвал от възможността
за удължаване, като въз основа на това между него и ответника е бил сключен и
процесният анекс. Ищецът излага твърдения, че Договор за кредит №
97616*****/22.11.2022 г. е сключен при следните параметри: главница в размер на
1400 лева, възнаградителна лихва – 47,17 лева, такса за бързо разглеждане – 216,62
лева, падеж – 22.12.2022 г., ГЛП – 40,97 %, ГПР – 49,70 % и общо дължима сума по
кредита – 1663,79 лева. Анексът към договора за кредит бил със следните параметри:
такса за удължаване – 134,40 лева, срок на удължаване – 7 дни и падеж на договора
след удължаването – 12.01.2023 г. Твърди, че сумата от 216,62 лева, представляваща
такса за бързо разглеждане по процесния договор за кредит е платена без основание на
04.02.2023 г. през „И. П.“ АД. Сумата от 134,40 лева е платена на 08.01.2023 г. по
Анекс за удължаване на срок от 08.01.2023г. към Договор за кредит №
97616*****/22.11.2022 г. Ищецът поддържа, че независимо, че сумите за такса за
бързо разглеждане по договора за кредит и такса за удължаване по анекса към него, са
предадени без основание, тъй като всеки един от тях е изцяло нищожен
(недействителен), евентуално конкретните клаузи, на които се основават плащанията
са нищожни. Излага твърдения, че поотделно таксата за бързо разглеждане на
искането за кредит и таксата за удължаване на срока на кредита са в по-голям размер
от възнаградителната лихва по договора за кредит, което води до извод за
нееквивалентност на престациите, както и за необосновано висок размер на
възнаграждението за тези допълнителни услуги. Ищецът поддържа, че договорът за
кредит и анекса към него са нищожни на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във
връзка с чл. 22 ЗПК, тъй като липсва съществен елемент от тяхното съдържание, а
именно – ГПР. Ищецът твърди, че таксата за бързо разглеждане на искането за кредит
и таксата за удължаване на срока по договора за кредит е следвало да бъдат включени
при изчисляване на ГПР, тъй като представляват разход за кредитополучателя и
приход за кредитора, свързани са с кредита и без сключения договор същите не биха
могли да бъдат направени. Поддържа, че тъй като тези такси не са включени в ГПР по
договора, същият е невярно посочен. Излага доводи, че неправилното посочване на
ГПР води до нарушение на Директива 2008/48/ЕО, която цели да създаде единен
съпоставим прозрачен пазар на кредитите, тъй като при грешното посочване на ГПР
потребителят не може да сравни кредитните продукти адекватно. Ищецът излага
твърдения, че грешното посочване на размера на ГПР представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. В условията на
евентуалност поддържа, че посоченият в договора за кредит и анекса към него ГПР е
грешно изчислен и не отговаря на действителния такъв. Твърди, че в договора за
кредит и анекса към него ГПР е посочен единствено като процент, без изрично да са
описани основните данни, които са послужили за неговото изчисление, както и
допълнителните допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Ищецът поддържа,
че договорът за кредит е нищожен поради заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, тъй като ако в ГПР бяха включени таксите за допълнителни услуги,
неговата стойност е щяла да надвиши в пъти максимално допустимия размер. Ищецът
поддържа, че договорът и анексът към него са нищожни и на основание чл. 10, ал. 1
ЗПК във връзка с чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 147 ЗЗП, поради
това, че в тях ГПР и ГЛП не са посочени по ясен и разбираем начин, както и поради
2
това, че в договорите за кредит не се съдържа информация за наличието или правото
на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, както и
размерът на лихвения процент на ден. Ищецът излага доводи, че договорът за кредит и
анексът към него са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Поддържа, че
е нарушена еквивалентността на насрещните престации, като срещу заплащане на
такса за услугата за бързо разглеждане на искането за кредит потребителят дължи цена
по-висока от възнаградителната лихва. Същевременно, за ответника не възниква ново
задължение, доколкото дори и при нейната липса, последният би следвало да извърши
същите действия по разглеждане на заявката за кредит. Срещу услугата за удължаване
на кредита, потребителят отново дължи сума, надвишаваща възнаграднтелпата лихва
по договора, а за ответника отново не възникват допълнителни задължения,
обосноваващи нейното начисляване. Поддържа, че договорът и анексът към него
противоречат на добрите нрави и излага твърдения, че поради това, че до ползването
на т.нар. „бързи кредити“, в което понятие попадат и процесиите договор за кредит и
анекс, прибягват финансово затруднени физически лица. с лоша кредитна история и
невъзможност да получат кредит при по-изгодни условия. Възползвайки се от тези
обстоятелства, както и от незнанието на потребителите, ответникът е възприел
търговската практика за предоставяне на необезпечени потребителски кредити
единствено в случай, че потребителят се съгласи да заплати такса за бързо
разглеждане, евентуално такса за удължаване, т.е. единствено при получаване на
допълнителни приходи от сключения кредит. Ищецът твърди, че в договора за кредит
и анекса към него са посочени единствено абсолютни стойност на ГЛП, който е
фиксиран, но не е ясно как тази стойност се съотнася към ГПР. Освен това, ГЛП по
договора за кредит превишава четири пъти размера на законната лихва, която към
момента на сключване на същия е 10 %, поради което размерът на лихвата
противоречи на добрите нрави, а съответната клауза от договорите, регламентираща
такава лихва е нищожна. Ищецът поддържа, че в случая не е налице нито една от
двете хипотези на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Ищецът поддържа и, че клаузите, уреждащи
таксите за допълнителни услуги са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 във връзка
с чл. 143, ал. 1 вр. ал. 2, т. 19 ЗЗП поради несъответствие на насрещните престации на
потребителя и кредитора. Поддържа, че клаузите за заплащане на такси за
допълнителни услуги са нищожни на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП , тъй като
неправилно изчисленият ГПР по кредита не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора и анексите към него. Ищецът
твърди, че клаузите за заплащане на такси за допълнителни услуги са нищожни и на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като те са били предварително едностранно
изготвени от кредитора и не са индивидуално договорени. Поддържа, че клаузите са
нищожни и поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като услугите бързо
разглеждане на искането за кредит и отлагане на падежа по договора за кредит са
свързани с усвояването и управлението на кредита, а на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. Поддържа, че клаузите са
нищожни и поради нарушение на чл. 19, ал. 5 ЗПК, тъй като таксите за
допълнителни услуги не са включени в ГПР и при тяхното включване в последния, би
се стигнало до резултат, при който ГПР надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
максимум. Предвид гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 351,02 лева, формирана от следните
суми: 216,62 лева, представляваща платена без основание сума за такса за бързо
разглеждане по Договор № 97616*****/22.11.2022 г., сключен между „В..БГ“ ЕООД и
3
цедента, и 134,40 лева, представляваща платена без основание сума като такса за
удължаване по Анекс за удължаване на срока от 08.01.2023 г. към Договор за кредит №
97616*****/22.11.2022 г., сключен между „В..БГ“ ЕООД и цедента. Претендира
разноски.
Ответникът е подал писмен отговор в рамките на законоустановения срок за
това, в който оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен. Поддържа, че
уведомлението за извършеното цедиране на вземания е опорочено. Прави възражение
за нищожност на договора за цесия поради противоречие с добрите нрави поради
нееквивалентност на насрещните престации. Излага доводи, че договорът за цесия е
нищожен и поради липса на предмет, тъй като е прехвърлено бъдещо вземане на
цедента, както и поради това, че в договора вземанията не са индивидуализирани.
Поддържа, че договорът за цесия е нищожен и привиден, като е сключен при
относителна симулация и прикрива консултантски договор. Излага твърдения за
съмнение за злоупотреба с право от страна на ищеца с цел извличане на имотна облага
и ощетяване на трети лица. Поддържа, че при осъществяване на дейността си ,,В..БГ“
ЕООД спазва всички разпоредби в областта на потребителското кредитиране - ЗЗП,
ЗПК и ЗПФУР, прилаганите от него Общи условия по договорите за кредит са предмет
на предварително одобрение и съгласуване от КЗП, който орган е правоприлагащ и
следящ за точното изпълнение разпоредбите на ЗЗП. В заключение посочва, че
вземанията му произтичат единствено и само от валидни договорни основания -
сключени договори за кредит и дължими по тях парични суми.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже: извършено плащане по договора за
потребителски кредит и анекса към него от кредитополучателя В. К. В. на ответното
дружество на всяка една от твърдените в исковата молба суми; прехвърляне на
вземанията по договорите за кредит от кредитополучателя на ищцовото дружество и
уведомяването на ответника за извършената цесия;
При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже:
наличието на валидно основание за задържането на процесните суми; наведените
правопогасяващи и правоизключващи възражения, включително че договорът за
прехвърляне на вземания е нищожен на посочените в отговора на исковата молба
основания.
С доклада по делото, допълнен и обявен за окончателен в съдебното заседание,
проведено на 19.11.2024 г., на основание чл. 153 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 1, т. 4
ГПК като безспорни между страните са отделени обстоятелствата, че между В. К. В. и
ответника е бил сключен договор за потребителски кредит № 97616*****/22.11.2022 г.
и анекс за удължаване на срока от 08.01.2023 г., както и че всички суми по договора и
анекса към него, включително и процесните са били заплатени от цедента.
Съгласно Специални условия на Договор за кредит № 97616*****/22.11.2022 г.,
сключен между ответника „В..БГ“ ЕООД и В. К. В. (представен на лист 20 по делото)
кредиторът предоставя на кредитополучателя в заем парична сума в размер на 1400
лева за срок от 30 дни, при лихвен процент за срока на кредита – 40,99 % и дължима
сума за възнаградителна лихва в размер на 47,17 лева, при ГПР – 49,7 %, и такса за
бързо разглеждане на искането за кредит – 216,62 лева, като общо дължимата от
кредитополучателя сума възлиза на 1663,79 лева. В специалните условия е посочено,
че с договорът за кредит, който включва специалните условия на договора за кредит и
Общите условия на договора за кредит, се уреждат всички отношения между
4
кредитора и кредитополучателя, като кредитополучателят декларира, че получил
подписани от кредитора Общите условия на договора за кредит, съгласява се с тях и ги
приема като обвързващи, приложими и представляващи неразделна част от този
договор за кредит. В специалните условия е посочено още, че изчисленият ГПР не
включва разходите, които кредитополучателят може да се наложи да заплати при
неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни
незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане.
Съгласно Анекс за удължаване на срока от 22.12.2022 г. към Договор за кредит
№ 97616*****/22.11.2022 г. (л.32) избраната такса за удължаване е в размер на 201,60
лева, като страните се споразумяват, че срокът на договора се удължава с 14 дни и
датата на връщане на общата дължима сума по кредита е 05.01.2023 г., като размерът
на общата дължима сума по кредита – 1663,79 лева не се променя.
Съгласно Анекс за удължаване на срок от 26.01.2023 г. към Договор за кредит
№ 97616*****/22.11.2022 г. (л.33) избраната такса за удължаване е в размер на 201,60
лева, като страните се споразумяват, че срокът на договора се удължава с 14 дни и
датата на връщане на общата дължима сума по кредита е 09.02.2023 г., като размерът
на общата дължима сума по кредита – 1663,79 лева не се променя.
Съгласно т. 1. Определения от Общи условия на договора за кредит (л. 21, стр.
втора) таксата за бързо разглеждане представлява такса за предоставяне на
допълнителна незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, която
гарантира обработка на искането за кредит и отговор в рамките на 15 минути от
подаването му по електронен път, по телефон или на хартиен носител в офис на
партньор. Таксата за бързо разглеждане може да бъде заявена при подаване на искане
за отпускане на кредит и/или допълнителна сума по кредит при срокове и условия,
посочени в Общите условия и съгласно Тарифа на кредитора. Съгласно определенията
в Общите условия (л.22) таксата за удължаване представлява такса за предоставяне на
допълнителна, незадължителна услуга за удължаване на срока на връщане на кредита
със 7, 14 или 30 календарни дни над първоначално определения срок за връщане на
кредита.
От представения по делото Договор за цесия № 1204/30.05.2023 г. (л.11-14) се
установява, че В. К. В. е прехвърлила на „Т.“ ЕООД вземания, които има към „В..БГ“
ЕООД, сред които и вземане в размер на 216,62 лева, представляваща заплатена такса
за бързо разглеждане и 134,40 лева, представляваща заплатена такса за удължаване на
срока на договора от 08.01.2023 г.
По делото е представено уведомление за извършена цесия от 03.07.2023 г.
(л.15-17), пълномощно (л.14), с което цедентът упълномощава цесионера „Т.“ ЕООД да
уведоми длъжниците за извършените прехвърляния на вземания, както и известие за
доставяне (л.19), от което e видно, че уведомлението е получено от ответника на
18.07.2023 г.
Първият спорен по делото въпрос от правна страна, е относно действието на
договора за цесия.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат
това. Съгласно нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД съобщаването на длъжника на извършената
цесия е предпоставка тя да породи действие спрямо него, като до този момент
договорът поражда действие единствено между страните по него – цедент и цесионер
– Решение № 172 от 26.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1917/2017 г., II т. о., ТК. По
отношение на длъжника цесионният договор няма действие, докато цесията не му
бъде съобщена от цедента – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението до длъжника обаче не е
елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора,
5
поради което вземането преминава върху цесионера със самото му сключване /в този
смисъл е Решение № 160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО,
Решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО. С договора
за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане. Уведомлението може да
изхожда както от предишния кредитор, така и от новия, стига той да е надлежно
упълномощен от цедента за това – в този смисъл е актуалната съдебна практика,
обективирана в Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о.,
ТК и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК. В
настоящия случай цесионерът е бил надлежно упълномощен за уведоми длъжника за
прехвърляне на вземането, което се установява от приложеното по делото
пълномощно. Съобщението може както да предхожда подаване на исковата молба, така
и да е представено като приложение към нея – Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по
т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., I т. о., ТК. Поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина,
по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато същата
е съобщена на длъжника с исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане, включително чрез изходящото от цедента или от
упълномощения за това цесионер уведомление, приложено към нея. В настоящия
случай съдът намира, че ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия с
уведомление, изпратено чрез куриерска служба, което е достигнало до него на
18.07.2023 г.
На следващо място, съдът намира в конкретния случай, че в процесния
договор прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата за това степен
чрез посочване на титуляра му, задълженото лице по него и конкретният му размер,
както и чрез позоваването за плащане без основание. За валидността на цесията е
необходимо вземането да е индивидуализирано /чрез посочване на източника –
юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото вземане и
страните по него/, и да бъда определимо, но не е необходимо то да е ликвидно и
изискуемо – т. е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е
настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия трябва да е определен или
определяем, за да поради действие договора – в този смисъл е Решение № 32 от
9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II ТО и Решение № 196 от 22.11.2018 по гр.
д. № 3871/2017 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО. Поради това, съдът намира, че
договорът за цесия не е нищожен поради липса на предмет.
Относно твърдяната нищожност на договора поради противоречие с добрите
нрави, породена от нееквивалентност на насрещните престации и поради симулация,
съдът намира, на нищожността на договора за цесия може да се позове всеки,
включително трето, неучастващо в договора лице, но възможността за такова
позоваване е ограничена от наличието на интерес у третото лице от позоваване на
нищожността. Такъв интерес не би могъл да се породи при сключването на договор за
цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на
длъжника е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат
противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор
въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за нищожност,
унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича вземането. След като е
бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД от предишния кредитор за извършената
цесия, длъжникът може да извърши валидно изпълнение на новия кредитор и това
изпълнение ще има валиден погасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на
длъжника да провери дали новият кредитор е придобил вземането валидно, поради
което за валидността на изпълнението е без значение дали договорът за цесия страда
6
от пороци и какви са те. Обратното би означавало при спор за надлежността на
изпълнението да се поставят въпросите за това как и в какъв обем следва да се
извършва преценката от длъжника за валидността на договора за цесия и дали е
положена дължимата се грижа за установяване правата на новия кредитор. Също така
ще следва да се преценява дали при позоваване на нищожността на договора за цесия
длъжникът действа добросъвестно – да охрани интересите на предишния кредитор,
или цели да избегне изпълнение на новия такъв, като наред с това не изпълни и на
предишния. По отношение на тези въпроси липсва изрична нормативна уредба, поради
което при евентуална нищожност на договора за цесия, ако длъжникът не изпълни
след надлежно уведомление по чл. 99, ал. 4 на новия кредитор, той се освобождава от
задължението си, а първоначалният кредитор следва да насочи претенцията си към
новия кредитор. Затова длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора
за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, а такъв интерес
липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде
отказано само поради липса на уведомление. Предвид това, длъжникът не е
легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното
вземане, освен в предвидените в закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е
изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са
спазени – в този смисъл Решение № 398/24.06.2024 г. на ВКС по гр.д. № 3006/2023 г.
на ВКС, Първо ГО; Решение № 60256/07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. по описа на
ВКС, Четвърто ГО.
По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Законът за
потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България
за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите 5 за потребителски
кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който
следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите,
те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит,
която те могат да вземат със себе си и да обмислят. По своята правна същност
договорът за потребителски кредит представлява формален /изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/, реален или консенсуален, в
зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет
на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична
сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
От съдържанието на договора се установява, че ГПР е 49.70%. В ГПР, обаче,
не е включена дължимата се сума от 216,62 лева – „такса за бързо разглеждане“.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
7
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя. В подкрепа на формулирания извод е и
Решение на СЕС по дело C‑714/22, в което е прието, че член 3, буква „ж“ от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит.
По изложените съображения предвидената в договора „такса за бързо
разглеждане“ представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното
изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или 6 във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, по конкретно основен
лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В противен случай и на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. С включването на сумата от
216,62 лева – „такса за бързо разглеждане“ в ГПР, същият ще надвишава предвидения
в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България.
По изложените съображения, следва извода, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение №
8
261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др. /. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата
сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на
ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на
чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата
сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената
трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I
т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Само за пълнота на изложението съдът следва да изложи и съображения по
действителността на таксата за удължаване на срока за връщане на кредита, по който
въпрос съдът намира следното:
Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси
и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно
чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисионни трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит.
В тази връзка, съдът намира, че действието, за което е дължима същата –
удължаване на крайния падеж за връщане на общата дължима сума от
кредитополучателя над първоначално уговорения от 30 дни, по същността си е
действие, пряко касаещо управлението на кредита – определяне на крайния срок на
договора, чрез продължаване на действието му с удължаване на крайния срок за
връщане на заемата сума, както и начислените лихви и такси. Същевременно по
делото, от страна на ответника, не са ангажирани доказателства относно определяне
размера на таксата за услугата "удължаване на срока за връщане на кредита", като в
общите условия към договора е посочено единствено, че същата се определя съгласно
Тарифата на кредитора, каквато в случая не е представена. По този начин е налице
неизпълнение на изискването на чл. 10а, ал. 4 ЗПК за ясно и точно определяне на
размера на дължимите от потребителя такси, в договора за потребителски кредит. В
процесния такъв не са обективирани клаузи от Тарифата, същата не е приложена по
делото като част от договора, като липсва яснота относно критериите от значение за
определяне на размера на таксата, конкретно дали определящ единствено е срокът на
продължаване на договора, дали таксите са фиксирани или се определят като величина
по определена методология, предвид и данните по делото за уговорени и начислени
като дължими от кредитополучателя такси за удължаване на срока в различен размер.
С оглед всичко изложено, съдът достига до извод, че включването на клаузата
за заплащане на такса за удължаване срока на договора, като част от съдържанието му
и на приложимите към същия общи условия, се явява в пряко противоречие с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, с оглед което тези договорни клаузи се явяват
9
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – поради допуснато противоречие
със закона.
Въз основа на горните съображения съдът намира, че искът е основателен и
следва да бъдат уважен в пълен размера.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
има ищецът, като следва да му бъдат присъдени такива в общ размер на 450 лева, от
които 50 лева държавна такса, и 400 лева адвокатско заплатено адвокатско
възнаграждение, чийто размер съдът не намира за прекомерен.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „В..БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. *****, ул. „*************“ № 52-54, да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. *****, бул. „*******“ № 70, ет. 2,
ап. 8 на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата от
351,02 лева (триста петдесет и един лева и две стотинки), формирана от следните
суми: 216,62 лева, представляваща платена без основание сума за такса за бързо
разглеждане по Договор № 97616*****/22.11.2022 г., сключен между „В..БГ“ ЕООД и
цедента, и 134,40 лева, представляваща платена без основание сума като такса за
удължаване по Анекс за удължаване на срока от 08.01.2023 г. към Договор за кредит №
97616*****/22.11.2022 г., сключен между „В..БГ“ ЕООД и цедента.
ОСЪЖДА „В..БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. *****, ул. „*************“ № 52-54, да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. *****, бул. „*******“ № 70, ет. 2,
ап. 8 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 450 лева (четиристотин и петдесет
лева), представляваща разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в 2 – седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10