Решение по дело №6957/2018 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

гр.   София,

01.02.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Г.О., ІІ Б състав

в публично

заседание на

Двадесет и осми януари

две

хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

РАЛИЦА ДИМИТРОВА

СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря

Д.Шулева

и в присъствието на

Прокурора

като разгледа докладваното от

съдия Димитрова

гр. дело N

6957

по описа за

2018г.

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на  К.М.М. и Н.М.М.  срещу решение от 20.02.2018г. на СРС, 85 състав, постановено по гр.д. № 8674/17г.,  с което срещу тях са уважени искове   по  чл.422  във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с   чл.79, ал.1  от ЗЗД  и чл.422 във вр.с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД .

Жалбоподателите  поддържат, че обжалваното решение е неправилно и необосновано.  Считат, че в разрез с представените по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че те са в договорно отношение с ищеца. Последният не е представил  договор, с което да докаже облигационната връзка. Без договор е налице хипотезата на непоръчана стока- чл.62 от ЗЗП, чл.9 от Директива 97/7/ЕО, чл. 27 от Директива  2011/83/ЕС. Текстовете от европейското законодателство са с приоритет пред  българското.  Съдът не е задължил ищеца да представи безспорни доказателства за закупеното количество стока, за качеството й, за писмено уведомяване на ответника за всяко изменение на договорните условия, включително промяна на цената на топлинната енергия, както и да приложи заверени копия от валидни данъчни документи по ЗДДС. Неправилно съдът е приел, че  по силата на чл.150, ал.3 от ЗЕ  не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Тази разпоредба  е в противоречие  с разпоредби от  по- висок ранг- Конституция на РБългария- чл.32 и чл.19, Регламент 2006/2004 на ЕО. Сочи, че директивата за неравноправните клаузи  в договорите е категорична, че под тях попадат договорите за общи условия. Първоинстанционният съд е отхвърлил възражението за давност. Жалбоподателите считат за тяхно право да се позоват на погасителната давност на основание чл.111 от ЗЗД.  Поддържат, че за да е налице продажба по смисъла на чл.183 от ЗЗД вещта трябва да е индивидуализирана, т.е. определена по количество и качество. Тъй като отчитането е сезонно едва след него при изравнителната сметка има реална продажба. Считат, че месечните плащания са авансови, а не реални, поради което и не се дължи лихва върху тях.

Затова молят въззивния съд да отмени решението  и постанови друго, с което да отхвърли  предявените искове.

Ответникът не взема становище по жалбата.

Третото лице – помагач не взема становище по жалбата.

Съдът, след като обсъди събраните по делото  доказателства в първоинстанционното и въззивно производства по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районният съд е сезиран с искове по чл.422 във вр. с   чл.415,ал.1 от ГПК  във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и  чл.422 във вр. с  чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди,че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, което е уважено. В предвидените от закона срокове ответниците са подали възражение. Ищецът твърди, че  последните са собственици и   потребител на топлинна енергия за имот-ап.63, находящ се в гр. София,  жк „*******. Те са ползвали топлинна енергия за периода м.09.2013г. до м.04.2016г. и дължат общо сумата от 4 372, 04  лв. за  нея  и лихва за забава върху нея в размер общо  на 355, 71 лв. за периода 31.10.2013г. до 10. 10. 2016г.  Съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ   продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия. В тези, действали през процесния период е предвидено, че купувачите на топлинна енергия  са длъжни да я заплащат в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнася. Ответниците са използвали доставената топлинна енергия, видно от приложеното извлечение от сметки. На основание чл.139 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия между потребителите  в сграда  етажна собственост се извършва по системата на дялово разпределение при наличието на договор, но в настоящия случай такова не е въведено. Затова моли съда да признае за установено по отношение на ответниците , че  дължат разделно:   по 1/2  от сумата от 4 372, 04 лв. за консумирана топлинна енергия за периода м.09.2013г. до м.04. 2016г., както и  по 1/2 от лихва за забава в размер на 355, 71лв. за периода от 31.10.2013г. до 10.10.2016г. Претендират се законната лихва върху главницата   от 25.10.2016г. до окончателното й изплащане,   разноски  по делото.

От представените    извлечение от сметка, данъчни фактури и дялово разпределение за исковия период   се установява, че ответниците са  ползвали  топлинна енергия  на  определена  стойност.

Въз основа на заявление от 25.10.2016г., депозирано от ищеца пред СРС, е издадена заповед за изпълнение  срещу ответниците за исковите суми.

С протокол от 30.08.2002г.  етажните собственици от етажната собственост, където е жилището на ответниците ,  са избрали  третото лице помагач да извършва услугата дялово разпределение и са сключили договор   на 30.09.2002г.    Към него е приложен списък на етажните собственици, сред които фигурират името и подписът на М.М..

Не се спори, че  ответниците са придобили правото на собственост върху процесното жилище  на основание  наследствено правоприемство като наследници на М.К.М.- удостоверение № 172/28.03.2006г. Той е придобил правото на собственост на основание заповед по чл.100 от ЗТСУ/отм/.

          Приети са общи условия, действали през исковия период.

В отговора по исковата молба  ответниците оспорват  исковете.  Твърдят, че съдът трябва  да задължи ищеца да представи доказателства за закупените количества стока- подписани протоколи от ответника за отчети на индивидуалните измервателни уреди/, за качеството на стоката, за писмено уведомяване на ответника при всяко изменение на договорните условия, включително промяна на цената на топлинната енергия, както и валидни данъчни документи по ЗДДС. Считат, че без договор е налице хипотезата на непоръчана стока- чл.62 от ЗЗП.  Оспорват твърдението на ищеца по силата на чл.150, ал.2 от ЗЕ не е необходимо  общите условия да бъдат приети от потребителя.  Считат, че това влиза в противоречие с  Конституцията на РБългария и европейското законодателство. Оспорват претендираните от ищеца лихви като считат, че такива не се дължат върху прогнозни сметки.  Оспорват извлечението от сметки като  считат,  че няма силата на документ. Поддържат, че в нарушение на ЗДДС ищецът издава съобщения към фактури без основание, тъй като няма доказателство кога и в какъв размер е доставил топлинна енергия. Заповедта за изпълнение е издадена в нарушение на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК. Правят възражение за давност на основание чл.111, б“ в“ от ЗЗД.

Техническата експертиза е  посочила потребеното количество ТЕ за сградата и за конкретния имот, как се отчита изразходваната топлинна енергия по общия топломер. Приспаднати са  технологичните разходи. За процесния имот   е начислявана топлинна енергия  за отопление на имота на максимална мощност, тъй като не е имало монтирани  топлоразпредели върху отоплителните тела/ 4бр./, а  за БГВ  за един потребител при норма от 140 литра за едно денонощие, тъй като няма узаконен водомер. Топлинната енергия   за сградна инсталация е изчислявана въз основа на пълен отопляем обем  от 197 куб.м. Дължимата сума за исковия период е 4 201, 63 лв. и сума за връщане  627, 71лв. Дяловото разпределение е извършвано съгласно нормативните разпоредби.

Съдебно – счетоводната експертиза е  посочила размера на неплатената ТЕ и тя е  4 829, 34 лв.  Изчислена е и лихвата за забава. Вещото лице е посочило, че няма данни за платени суми от страна на   потребителите,  както и че изравнителните сметки са включени в информационната система на ищеца. Ищецът е издавал месечни  данъчни фактури за ответниците както и известия съгласно чл.112 от ЗДДС. Счита, че тези документи са извън обхвата на Закона за авансовите плащания. Според вещото лице счетоводството на дружеството е водено редовно.

Съдът възприема заключенията като компетентни и безпристрастни.

В хода на процеса са събрани и  други писмени доказателства.

Районният съд   е уважил  исковете изцяло.

Пред настоящата инстанция  нови доказателства  не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на разглеждане  са обективно съединени искове  по  чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и  чл.422 във вр. с   чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.    Искът по  чл.422  е специален установителен иск.  С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Чрез него кредиторът иска да постигне стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като изпълнителен титул за събиране на вземането му. Правният интерес от предявяването му винаги е налице, когато длъжникът  е оспорил вземането като е предявил възражение в срока по чл.414 от ГПК. Видно от заповедното производство е, че К. М. и Н. М.  са подали възражения в законоустановения срок.  Поради което за „Т.С.“ ЕАД е налице правен интерес от предявяване на  иска по чл.422 от ГПК. / Р № 89/02.06.2011г. по т.д. № 649/2010г., ІІ т.о. на ВКС, Р № 246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г., ІІ то. на ВКС, Р № 171/ 24.04.2012г. по гр.д. № 801/11г., ІV г.о. на ВКС/.

Въззивният съд се произнася служебно  по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част,  а по правилността му е обвързан от основанията, посочени в жалбата- чл.269 от ГПК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По същество съдът намира, че между страните е сключен договор за доставка на топлинна енергия, който е бил валиден към исковия период.  Съгласно пар.1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ/отм/ потребител е физическо или юридическо лице, което получава електрическа или топлинна енергия от енергийното предприятие и ги ползва за собствени нужди. Съгласно чл.106а, ал.4 от ЗЕЕЕ/отм/ потребител на топлинна енергия  за битови нужди е собственикът или титулярът на вещно право на ползване за топлоснабдявания имот. Съгласно пар.1, т.42/отм/ от ДР на  ЗЕ потребител на  енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. Съгласно пар.1, т.2а от ЗР на ЗЕ и измененията на чл.153, ал.1 от ЗЕ в сила от 17.07.2012г. собственикът или титулярът на вещно право на ползване е клиент на топлинна енергия в сграда етажна собственост. Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване, присъединени към абонатната станция са длъжни да заплащат цена на топлинната енергия. В смисъла на горните легални определения  жалбоподателите имат качеството на потребители на топлинна енергия като не се спори, че са съсобственици на топлоснабденото процесно жилище при квоти по ½ ид.ч. Съсобствеността им произтича от наследствено правоприемство.

  Съгласно чл.150, ал.1 от Закона за енергетиката,   продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от КЕВР.  На основание чл.69 от  ОУ от 2013г. те са задължителни за всички потребители   от влизането им в сила. По силата на закона между потребителя и топлопреносното предприятие възниква договор за доставка на топлинна енергия при публично известни общи условия. Облигационното отношение между страните се презумира от закона, без да е необходимо подаването на заявление- декларация. Тя не е основание за възникване на облигационното правоотношение по доставка на топлинна енергия./ Р № 35 /21.02.2014г. по гр.д. № 3184/2013г., ІІІ г.о. на ВКС/.     Въззивниците  не са  възразили срещу Общите условия, поради което  следва да се считат обвързани от тях. Разпоредбата на чл.150, ал.3 от ЗЕ / в съответната редакция, приложима към исковия период/ предвижда само несъгласните клиенти с общите условия да възразят срещу тях,  като липсата на такова означава тяхното приемане.  Тази разпоредбата не влиза в противоречие с чл.8 от ЕКЗПЧОС, тъй като  тя се отнася за правото на личен и семеен живот на отделния индивид, както и с чл.14 от същата Конвенция, отнасяща се до забрана за дискриминация.

 В действащия  Закон за енергетиката/ЗЕ/ е предвиден начина на определяне на  количеството потребена топлинна енергия.   Разпоредбата на чл.142, ал.2 от ЗЕ определя компонентите  на топлинната енергия за отопление на сграда етажна собственост,  които се използват за формиране на цената на ползваната енергия. Това са топлинна енергия, отдадена за отопление на общите части, топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и топлинна енергия за отопление на имотите. Съгласно  чл.142 от ЗЕ топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и  топлинната енергия за отопление на общите части на сградата се разпределя между всички потребители пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти. А съгласно чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда- етажна собственост  се извършва по система за дялово разпределение.  От доказателствата по  делото се установява, че  в сградата – етажна собственост, където се намира жилището на въззивниците, има въведено дялово разпределение. От приетата техническа експертиза е видно реално доставената и  потребена топлинна енергия.  От счетоводната експертиза се установява, че на  жалбоподателите са издавани месечни фактури  и известия по смисъла  на чл.112 от ЗДДС, както и че счетоводството на топлоснабдителното дружество е водено редовно. Затова е неоснователно възражението  в жалбата за допуснато нарушение в тази насока от страна на „Т.С.“  ЕАД.

Неоснователен е доводът за  приложение на чл.62 от ЗЗП, тъй като няма облигационно правоотношение между страните по делото.  Както се посочи по- горе, такова е налице по силата на закона, поради което няма непоръчана услуга. Съгласно ТР № 2/2016/25.05.2017г. на ОСГК на ВКС разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл.62 въ връ. С пар.1 от ДР на ЗЗП.

Исковете по чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД  е основателен за сумите, за които са предявени.

Основателни са исковете за лихва за забава. В полза на кредитора възниква право на такова  вземане, когато длъжника не изпълни точно на падежа своето парично задължение.  Искът е основателен, като досежно размерът му съдът съобрази счетоводната експертиза.

Настоящата инстанция счита за неоснователно възражението за погасителна давност, тъй като  както вземанията  за главницата, така и тези за лихвата не са погасени по давност с оглед датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.

 Поради изложеното   решението трябва да бъде потвърдено.

  С оглед изхода на спора на жалбоподателите   не се дължат разноски.

Те следва да бъдат осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД сумата от 560 лв. внесено възнаграждение за особен представител.

Воден от горното, съдът

 

 

РЕШИ :

                   

ПОТВЪРЖДАВА решение от  20.02.2018г. на СРС, 85 състав, постановено по гр.д. № 8674/17г.

ОСЪЖДА К.М.М., ЕГН ********** и Н.М.М., ЕГН ********** и двамата с адрес: *** да заплатят на „Т.  С.“ ЕАД, *** по 280 лв./ по двеста и осемдесет лева/ разноски по делото пред СГС.

          Решението е постановено при участието на трето лице- помагач.

Решението не  подлежи на обжалване.

 

 

 

 

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: